напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



9 част


С нетърпение дочака утрото. Избръсна се. Припряно закрачи към института и акостира в Личен състав. Кръвта му свистеше в слепоочията, а по ръцете, дори под ноктите избиваше пот.

- Молбата ви е разписана - делово заговори секретарката.

- Разписана! - не успя да прикрие учудването си.

- Да. Елате след осми. За трудовата книжка.

Кирил излезе навън. Думите, казани преди малко, запищяха в ушите му, поднесени ту с гласа на Янев, ту с гласа на Ваклинов. Той се вслушваше в този жесток оркестър и до полуда му ставаше болно, че никой не направи опит да го спре. Явно, не държаха на него. Защо? Нима не бяха доволни от работата му... Облегна се на стената и с поглед, обърнат към своето сърце, си призна, че повече от това, което даде тук, нямаше какво да даде. След тази оценка почувства как устата му пресъхва. Така пресъхна, та въздух не можеше да си поеме. Направи крачка напред и стовари тяло върху услужливото рамо на близкия прозорец.

Той се разтвори. Мъжът си пое дъх, после още по-дълбоко и впи зеници напред: там, в далечината, се извисяваше сградата на бъдещата му канцелария. Стъклените й очи, огрени от яркото слънце, напомняха жарава. Кирил ги обгръщаше с лице и се опитваше да си представи новите колеги, новите колежки. Той обгръщаше шестетажния куб и с болка се питаше КОЙ издигаше прегради между слънцето и неговия мир!

- Социалните порядки! - крещеше умът на Кирил. - Те раждат бурени като Ваклинов. Бурени, които смучат лъчите на щастието. Ето защо трябва да се изкоренят.

Но младият човек не бе надарен със силния дух на Левски, нито с прекрасната лудост на Ботев. Не поведе борба, а си наложи да изтрие от паметта си спомена за кървящата рана. На новата работа с присъщия си ентусиазъм се втурна към поставените му задачи и с цялото си сърце мечтаеше да пусне корени, но водопадът от бумаги го отвращаваше. Чувството, че сегашната му дейност е преливане от пусто в празно не му даваше покой. И вече си уреждаше документите за връщане в института, когато дойде Десети ноември...

Имаше мигове, в които копнееше да води разговори с Лайнус Полинг, по-дълбоки и от дълбините на залива, прегърнал родния му град. Друг път мислено се озоваваше в лаборатория на извънземна цивилизация, оборудвана с всичко, което родеше умът му. Дори се надяваше да спечели шестица от "Тото" играта. Но че ще дойде ден, в който комунизмът ще напусне държавната арена - никога! Никога не бе допускал.

Екстазът от промяната огря душата му като заря.

Както повечето хора, щом настъпи нещо ново, си въобразяват, че е дошло, за да ги направи по-щастливи, така и в мозъка на Кирил покълна убеждението, че най-после неговият час е ударил. Съученик от английската гимназия, бивш служител на Държавна сигурност, а от месец собственик на шест склада, претъпкани с бяла техника, привидно небрежно му подхвърли каква партия да основе. С предаността, с която се отдаваше на атоми и молекули, Саръстов организира излюпването й и развя новоушитото й знаме. Тази всеотдайност, отначало посветена единствено на Родината, му донесе безлихвен кредит. Предоставеният трамплин опияни способния химик и той, без нито минута да се двоуми, хвърли семе в търговската нива. С усмихнати лица Христина и Тодор приветстваха тази съдбовна крачка. В рождения ден на фамилната фирма у бащата разцъфна старата мечта да го види на кметския стол. Тя го споходи като предчувствие за нещо реално и той изпита желание да празнува. Още същата вечер покани приятели и бурно се шегува, че любимият му син на свой гръб е проверил Бай-Ганьовите думи за големия келепир от политиката. Да, животът на Саръстови кипеше от емоции, а най-главозамайващото събитие бе връщането на отчуждените след Девети септември имоти.

Кирил се отличаваше с точен ум и Хекторова способност за риск. Тези качества му помогнаха да превърне партийните подаяния и доброто наследство в златна мина. И ето, шест години след безкръвната революция, изправил понапълнялото си тяло зад бюрото, бизнесменът правеше оценка на изминалите сезони и осъзнаваше, че ключът от пещерата на Али Баба е на път да се озове в ръцете му, но въпреки отличното стечение на нещата бръчката между веждите ставаше все по-дълбока.

Въздъхна и с бавни крачки тръгна към ресторанта, който миналата пролет взе под аренда. От седмици миячи, сервитьори, готвачи настояваха за разговор. Уточниха да бъде проведен днес в единадесет, но двете смени се събраха по-рано и още щом се появи, с гневен тон го нападнаха.

- Господин Саръстов, настояваме за човешки заплати! - първи нададоха вой чистачките.

- Четиридесет и пет години едни ни експлоатираха...

- Сега други... - гракнаха лелките от студена кухня.

- Докога ще трупате милиони за сметка на нашия труд! - с глас на недояло животно изрева транжористът.

Бившият научен сътрудник почувства как устата му пресъхва. Не толкова шрапнелите от грозни обвинения го поразяваха, колкото ненавистта, презрението, омразата, напираща през очите им.

- Колеги! Моля, елате в банкетната зала - едва се въздържа да не закрещи.

Сведе глава и с гняв си помисли, че в тези времена на безработица им бе осигурил честен труд. Хранеше ги безплатно. Плащаше им социалните осигуровки, автобусните карти! Кръвта свистеше в слепоочията му, но успя да се скрие зад маската на деловитостта. Със спокойни движения отключи неизползваното помещение. Разпореди да заемат столовете и даде думата на главния готвач.

- Вие, господин Саръстов, сте ненаситен като пиявица! И тук, пред всички заявявам, че ще продължа да работя само ако ми се осигури възнаграждение... - с още по-груб тон от другите заговори възрастният мъж.

Половин век се пържеше над скари и печки. Знаеше, че неговата енергия е вградена в заводите и курортните комплекси на тази държава, ето защо смяташе, че частица от печалбата трябва да получава като премия или нещо подобно, а то как се превъртя колелото, че пак единици обират каймака, а за други дори заплати няма. Според неговите представи за честност, сегашното време бе по-несправедливо и от турско и тази оценка бе ключът към дверите на грубостта.

Саръстов го слушаше и пот избиваше дори под ноктите му. Наглост! Каква наглост бе от страна на главния готвач да иска сума три пъти превишаваща парите, подхвърляни в момента на лекари и учители - крещеше умът му, но едновременно с това далновидно преценяваше, че ако не му натъпче гушата, ще отплува другаде и тогава край на добре потръгналата работа. Край, защото в действителност истинският кормчия бе майстор Драган. И цяла седмица току-що прохождащият ресторантьор да не се вясне в заведението, клиентите щяха да бъдат превъзходно обслужвани. Но естествено всяка вечер, точно в единадесет, Кирил разперваше криле на служебната маса и с уверени движения прибираше хилядарките. "Чуждата кокошка патка им се струва!" - кипящият въртоп на гнева го изгаряше отвътре, но благодарение на силната си воля успя да го поохлади. И след като изслуша всички с привидно уверен тон заговори, че миналата година била слаба, ето сами виждат, тази зала нито час не е използвана, но ако успее през юли и август да я напълни с групи, ще им повиши заплатите.

Когато почувства, че е успокоил топката, се прибра в офиса, обаче до края на деня гласовете и погледите на бачкаторите го пареха като душ от сярна киселина. Превъртя ключа, подпря с ръце главата си и дълго стоя, без да мисли за нищо. После в съзнанието му изплува оценката на Дима, която навремето му бе подхвърлила, че ако застане на мястото на Ваклинов, ще бъде същият като него. Тогава си бе казал: "Злобничка е!", но днес... Днес, ако поставеше върху везните на справедливостта това, което му оставаше като печалба, и това, което раздаваше под формата на месечни възнаграждения, би отворил по-широко кесията си, но съвестта не го отвеждаше към подобна равносметка, тъй като рационалният му ум я бе циментирал с убеждението, че заради смелостта да участва в наддаването (с нескрита гордост споделяше пред новите си приятели, че търгът е скок над пропаст), та заради тази дързост трябваше да бъде позлатен. И всички около него одобрително клатеха глави, а в действителност най-големият риск по време на търга бе подхвърлянето на рушвета. И както блестящо успяваше да се справи с поставените му в института задачи, така и сега разигра козовете си гениално: без да е явно, за да не подразни, без да е анонимно, за да няма опасност да помислят, че е от друг. Докато начертае технологичната карта на подкупа, бившият химик употреби фантазия, колко то за едно откритие. В замяна на това трудът му щедро бе възнаграден - получи ресторант в централната част на града с арендна вноска по-ниска от тази на селска кръчма.

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух