напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



10 част


Часовникът пред общината разля ясния си звън. С походка на миньор, напускащ смяна, Кирил тръгна към прозореца. От отсрещната сграда заизлизаха чиновнички. Мъжът обикновено задържаше поглед върху най-красивата и в душата му заискряваше розово сияние, но днес нито една не привлече неговите очи. Гледаше разсеяно напред и си мислеше, че ето, самата държава подхвърля твърде оскъдни комати на служителите си, а той, защо ще се пише по-ларж. Пък и средата, в която се движеше през последните шест години (това бе новият елит на града), смяташе, че на работниците не трябва много да се плаща, ако е възможно дори социални осигуровки да не им се внасят. И под влияние на обкръжаващото го мнение умът на Кирил все по-често успяваше да задуши съвестта му. Обаче тази вечер се прибра вкъщи с помрачено лице. Нахрани се обилно, но без да изпита наслада, а през нощта тъмносивите води на угризението заляха съня му с кошмари.

Събуди се уморен. Повдигаше му се при мисълта за въртележката, която го очакваше, но отдавна бе наясно, че търговията не е плаване с увеселителна яхта и както едно време пръв се озоваваше в института, така и сега още в седем тръгна към офиса. Слънцето, усмихнат паяк, плетеше златни мрежи от лъчи, но сляп за прелестното утро се отпусна върху стола зад бюрото и тъпо загледа, преценявайки, че левовете за месечни възнаграждения толкова не му се свидеха, колкото парите, които трябваше да внесе в хазната. Какво му бе подарила държавата, та ще събира тези грешни хилядарки: ентусиазъм, съобразителност, упоритост! Какво...

Бягайки от разсъжденията за ненаситната данъчна уста, насочи зеници към лъчезарното петно, трептящо върху пода, и се замисли за това, че управляващите налагаха все по-големи и по-големи десятъци, но той майсторски ги заобикаляше. И за разлика от годините в института, сега никой не използваше труда му и само заради това трябваше да бъде щастлив.

"Щастлив! Щастлив! Аз съм най-богатият и най-щастлив човек на света". - търговецът притвори очи и внимателно заоглежда постигнатото. Между тежките снопове не толкова значими бяха луксозната вила, скъпата кола, изгодният брак, колкото уважението в тона на приятелите, възхищението в очите на родителите. Ех, жизненоважно за човек е да оценят дарбите му, ето защо държи неговият труд да е високоплатен. И след като получи възнаграждението, тръгна да купува скъпи тоалети и бижута, маркови напитки и цигари, за да се вижда, че са му броили добри пари, тоест, че е способен. Колкото и да е неправилно това становище и преди Девети септември, и по време на социализма, и след Десети ноември всички отъждествяват получената заплата с притежаваните качества. За разлика от времето в института, сега Кирил нямаше от какво да се оплаче. Златната река, течаща към джоба му, покриваше мнението, което си бе създал за своите способности. Преди години беше уверен - заплува ли в щастливите води на подобен синхрон, ще се роди и усещането, че е на седмото небе, но защо все още се чувстваше с подрязани криле...

Отправи жадни очи към слънчевото зайче. Прииска му се да огрее сърцето му, да го освободи от чувството, че е разцентрована машина, но то не помръдваше от персийския килим. Мъжът продължи да стои отпуснат върху стола. Умореният му мозък напълно бе блокирал, когато най-неочаквано лъчезарният силует съживи оцветеното с блажена хармония изживяване от допира до тялото на Дима. Търговецът едва доловимо се усмихна и направи опит да си спомни откога не се е потапял в бурни емоции. Законната му половинка беше бременна. В началото непрекъснато й се виеше свят. Сега тъничката и грациозна Юлия приличаше на крачещ плондер. Растящият живот извади от релси навика да бъдат един в друг и може би затова настроението му бе по-угнетено и от погребално.

Изпъна тяло и любувайки се на плетеницата от слънчеви лъчи, започна да преценява, че поне за два дни трябва да избяга от житейския хаос, да се усамоти, да си поеме дъх, а още по-добре, ако има под ръка и някоя мацка. Ще излъже, че е на делова среща или нещо подобно, за търговеца съществуват безброй алибита. Ще покани..., но мозъкът му тънеше в блато от умора и не можа да предложи вариант за компания... Разтърка енергично чело, обходи с очи луксозно обзаведения офис и спря поглед пред огледалото. Добре изглеждаше: понаедрялата му и сякаш станала по-висока фигура, облечена в сако, чиято копринена материя и елегантна кройка му придаваше изискано-небрежен вид, го осени с чувство за самоуважение. Обаче този розов лъч бе погълнат от лепкавото усещане, че това не е той, че истинският Кирил е момчето от института към големия завод край града, че само за миг се е предрешил в роля на кратка пиеса, но действието ще свърши и пак ще вторачи зеници в аналитични везни и дестилационни колони.

За да разсее гадното състояние, се изправи до прозореца и плъзна очи по лъскавата кожа на "Форд"-а. В месеца на покупката, само при мисълта за така жадуваната придобивка, изпитваше замайващ гъдел, а днес, уви, нищо не раздвижи душата му... Бавно обърна гръб на пустия изглед и натисна копчето. Влезе Марияна, негова бивша колежка, а сега секретарка. Саръстов спря поглед върху краката й, обути в загубили цвета си сандали. Усмихвайки се вътре в себе си, прецени, че са толкова тънички, та сигурно ще може да ги плакне в епруветка и с разсеян глас я помоли да му свари кафе. Докато пиеше ароматната течност, подобна на удоволствието от нея, се разля мисълта, че всичко има, дори се сбъдна светлата мечта до рамото му да пристъпя красива жена с най-влюбените на света очи... но вместо удовлетворение го връхлетя чувство за празнота, защото това не беше лично мнение, а реплика на съпругата. Тя галеше с нея слуха му, но сладките думи оставаха там, в ушите, тъй като Юлия ги използваше за разменна монета. Ето мъничко обяснение в любов, обаче ми купи златно колие. Ето по-голямо, но насреща екскурзия до Париж. Тръсна глава - всички жени са търговки и всички бракове нещастни, най-важното е, че се раждат деца. Само заради тях си заслужава да търпиш фалша на съвместния живот... Усмихна се примирено. Ех, как копнееше да бъде уверен, че Юлия го обича. Как искаше да им бъде приятно, когато са заедно, а то, колкото по се рояха кръговете върху семейното дърво, по нямаше какво да си кажат. Дано, когато се роди детето, в техния дом да изгрее слънце, че в последно време разговорите им се въртяха само около ледената реплика "Дай пари!", реплика, която го изкарваше от равновесие, защото в къщата, в която бе израсъл, майка му никога не искаше пари от баща му. Щом почувстваше, че няма да постигне своето, Юлия призоваваше на помощ сълзите, обяснявайки, че сега е друго време.

Друго време...

Наля си уиски и го глътна, както удавник поема вода. С колебливи движения отново напълни кристалната чаша - интересно, уж имаше всичко, а се чувстваше изцеден като гъба и това състояние бе по-унищожително в сравнение с гнева, разпалван преди години от действията на Ваклинов. Загледан в слънчевото петно, тихичко си повтори: "Аз съм щастлив. Щастлив! Щастлив!" И с твърда походка излезе от кабинета, но когато си представи, че трябва да отиде при счетоводителката (на нея бе поверил текущата работа, а оформянето на приходните документи извършваше сам и тази папка я заключваше със сто ключа), бръчката между веждите стана болезнено дълбока. Преди година, едва успяваща да притъпи хриповете, напиращи в гърлото й, му разказа за своя съпруг. Налагаше се да го оперират в чужбина. Заменили четиристайния си апартамент с гарсониера, въпреки това не успели да набавят необходимите средства. Кирил беше уверен, че ако човек стегне малко повече колана, ще спести исканата сума. Хората, между които се движеше, гребяха с големи черпаци, ето защо той, който се отличаваше с бистър ум, не направи сметка, че това са тридесет и шест нейни заплати, тоест цели три години тя трябваше да гладува. Тази сметка не мина през мозъка му, поради което спокойно й обясни, че е социалистическа отживелица да искаш друг да ти поема разноските за лечение. Самото национално радио услужливо му втълпяваше как всеки сам трябва да заплаща разходите по болници и стоматологии. Естествено, имаше рубрики, които благославяха дарителството, но те не влизаха в ушите му и когато дойде за втори път, с гневен жест на ръката й даде да се разбере, че няма да си отвори кесията. Погледът й, крещящ от отчаяние, увисна между двамата като непотребна вещ, а имаше възможност да й направи този подарък, защото преди ден му бяха броили баснословна сума от сделка с бензин. В нея участва и онзи едротумбест министър, но миналата седмица доверено лице, срещу тлъстичка пачка, му подшушна, че господинът ще бъде свален и ако приемникът нареди да се извърши ревизия и открият фалшивия подпис... С решителни крачки влезе в канцеларията, но присъствието на служителката в черно го препъна. От десети следващия месец й обещаваха по-високоплатена работа в друга фирма, ето защо смело бе отворила дверите на омразата и като кофа с помия заливаше с нея своя шеф. Кирил, полагайки неимоверни усилия, спокойно запита:

- Госпожо, разплащателната ведомост готова ли е?

- Да.

Очите им се срещнаха и нерадостното му изражение я накара да си помисли, че може би наистина е нямал пари. Спомни си как преди години не само не ценеше безплатните прегледи, а дори злоупотребяваше, посещавайки кабинетите за болнични в дни, когато по-добре и от лекарите знаеше, че е здрава. Прехапа устни и вдигна малко по-благ поглед към мъжа.

- Заповядайте.

С чувство на изсмукан от пиявица пое документите и се върна в стаята. Опита се да работи, но траурният креп на жената тровеше мозъка му. Раздразнен от самия себе си, че хора, които не умеят да печелят пари, го караха да се чувства гузен, се надвеси над фактурите. Пръстите му нервно заиграха по клавишите на компютъра, а умът му с болка си спомняше за чистото време пред колби и епруветки. Заниманията в института подлагаха душата му на по-малко изпитания, докато сега не минаваше ден да не установи, че е свидлив, алчен, себичен, качества, които го изпълваха с отвращение. Желаеше да избяга от това чувство, но тъжното лице на вдовицата спускаше железни бариери. С раздразнение започна да си повтаря, че има милиони болни, нима може на всички да помогне. Обаче оправданието се потътри към съвестта му със скоростта на костенурка и едва след час успя да потуши вътрешния бунт. Работи до три следобед. Внушителната сума, която се очертаваше като възможност да отдели за рушвет на новия министър, го поуспокои. Съзнанието, че има път край дебнещата го опасност, като пролетен ветрец издуха зимното му настроение. С гальовен тон съобщи на Юлия, че пак му се налага да бъде далеко от нея.

- Миличко, само за два дни. Целувам красивото ти коремче...

Слушаше гласа си и изпитваше мъчителното усещане, че живее друг живот в своя живот. После във въображението му оживя светлооката Лора и гузно се запита, ако надникне в сегашното му ежедневие, как ли щяха да потрепнат устните й - възторжено или презрително...

Кирил подпря с ръка главата си. Докато умът му делеше и изваждаше, съвестта с болка преценяваше, че подкупите бяха тежката артилерия в новата му дейност. За разлика от годините в института, сега, когато си правеше равносметка на изминалия ден, го спохождаше усещането, че е малчуган, закърмен с шоколад, когото искаха да нахранят с фекалии, надявайки се еднаквият цвят да го заблуди. Имаше мигове, в които го завладяваше желанието да избяга от мръсната арена на търговията, но щом си представяше държавното хоро и как по осем часа кисне в мизерна канцелария за възнаграждение, с което едва успява да си купи хляб, след тази картина тъгата се разсейваше, но на нейно място не потичаше жизнерадостно чувство, а нещо сиво, убито, нещо наподобяващо състояние след бездарен филм. Да, благодарение на заведението, дядовите магазини и прадядовите градски парцели урожаите бяха все по-богати, но защо радостта се губеше като вода в пясък...

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух