напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



11 част


Раболепното изражение на влезлия шофьор го върна в офиса. Нареди да паркира колата пред задния вход и бавно заслиза по мраморното стълбище, представяйки си най-луксозния апартамент в близкия курорт и той, интересно, не с някоя от нашумелите през сезона гърли, а с Дима. Снизходително се засмя на представите си и седна зад волана. Пътят се виеше край нивя, прошарени с вълни от макове. Тези алени сълзи бяха любимите му цветя и как се надяваше, че ще влеят жадуваната радост, ала отново го споходи образът на Дима. С него долетяха и гласовете на вътрешно ликуване по време на работата в института и блясъкът от сегашното съществуване избледня. Удвои скоростта, но не можа да избяга от усещането, че тогава бе по-близко до истинското блаженство. Със силата на волята се опитваше да изпъди тази мисъл, но тя отново и отново го спохождаше, доказвайки му, че не само не е щастлив, а дори не живее, тъй като съвсем не може да се нарече живот този мъчителен кръг между омраза, пари и страх. И единственият лъч, който се изправяше като ров пред тинята, стичаща се към душата му, бе споменът за Дима. Все по-често го спохождаше копнежът да повторят дните от онова кристалносиньо лято, в което бяха неразделни. Ех, колко изгреви бяха посрещали в мечти по нов живот...

Отпусна глава. Времето, изпълнено с тези блянове, бе оставило вълнуваща диря в съзнанието му. Може би затова приятна тръпка пробягна по тялото му, когато видя, че сутеньорът, на когото телефонира преди час, го очакваше във фоайето на изискания хотел с млада жена, чиято фигура, изваяна като статуя, му напомни любимата колежка. Още щом съзря усмивката й, трептяща върху свежото, почти детско лице, почувства, че го очакват сладки мигове и не се излъга. Когато влязоха в банята, за да се освежат и й посочи с очи отпуснатия фалос, тя така нежно го захапа, че по тялото му се разля усещането, което изпитва човек, ближещ шоколад. Мъжът се отпусна върху топлия ръб на ваната, отдаден на замайващото изживяване, но едновременно с него като мръсен поток течеше горчилката от упорития отказ на Юлия да го милва с езиче. Ех, ако от време на време се съгласяваше, то дори и във въображението си не би пожелал друга жена - с болка си мислеше Кирил, докато шареше с очи по стройния улей на гърба й. После му се прииска да разбере кой дявол я е напъхал в този занаят. Но се опасяваше от сълзлива история, ето защо се задоволи с предложение за вечеря.

Осени го желание да си играят на Ромео и Жулиета и прегърнати слязоха в полуосветената зала. Беше обядвал късно, не чувстваше глад и дълго разглежда менюто. Спря се на чер хайвер, но когато вкуси от блюдото, му се стори тежко за юнския ден. Поръча тракийска салата, но реши, че краставиците са увехнали. Сервитьорката, въртейки задниче, поднесе ново блюдо, обаче на него му се прияде луканка с кьопоолу. След минута и специалитетът от патладжан се появи. Той, за съжаление, не извика жадуваното удоволствие и изобщо смуглата сервитьорка доста се изпоти, докато го обслужи. Върху масата нямаше само от птиче мляко, а телесната колесница на Кирил газеше в неудовлетворение.

- Усмихни се - за трети път го призоваваше момичето.

Но Кирил още по-силно свъси вежди, защото в крайна сметка той плащаше и Ана трябваше да търпи всичко, докато вкъщи не беше така. Угнетеното му състояние дразнеше неговите близки. Според Христина и Тодор нямаше право да е недоволен от своя живот и когато емоционалният му тонус беше под нулата, с разочаровани гласове го упрекваха, че квант усилие

не полага да сгрее старините им.

Мъжът тежко въздъхна. Както куцият страстно копнее да захвърли патериците, така и той с цялата си душа искаше да бъде ведър, но в последно време дори пианото не го даряваше със светлина. Например онзи ден седна да посвири, обаче умората, по-безмилостно и от инквизитор, се стовари върху пръстите, в ушите му засвистя нещо, подобно на пумпал. От белите клавиши задрънчаха звуци, които нямаха чудотворното въздействие отпреди години и не успяха да разкъсат чернилката, която обвиваше душата му... Видя му се нелепо да заключи, че е мрачен, тъй като готвачите лакомеят за високи заплати, но ето я истината: недоволството, омразата, с която го заливаха подчинените му, витаеше като отровен дъх около него и му действаше по-съсипващо от гнева, който преди години пораждаха деянията на Ваклинов. О, сега институтските ядове му изглеждаха цвете в сравнение с блатото, в което потъваше.

Бившият химик бавно отпусна зачервени клепачи и в съзнанието му отново проблесна обвинението на Дима, че е използвач като техния шеф... Глътна на един дъх добре изстуденото вино, огледа с нерадостен поглед възбуждащо набраздените устни на момичето. После очите му се плъзнаха по мекия килим, изискания полилей. Тук беше пищно като в дворец от приказка на Шехеразада. Жената, подобно вятър-развигор, възбуди фалоса му, но защо продължаваше да му бъде тъпо и сиво! "Не! Аз съм щастлив! Щом мога да си позволя такъв разкош, аз съм най-щастливият човек на света!"

Въздъхна и подпря с лакът натежалата си глава. Вече цяла година мозъкът му приличаше на разхвърляно бюро, върху което фактури за незначителни суми затрупваха важни документи. Но донякъде самият той, кога съзнателно, кога несъзнателно, поддържаше хаоса, защото се страхуваше, че ако подреди мислите си, ще се облещи въпросът за смисъла на сегашната му дейност. Въпрос, който упорито се мъчеше да запокити зад девет планини в десета.

Например, вчера вечерта седнаха с Юлия заедно да гледат телевизия, но филмът не можа да го откъсне от ежедневните грижи. Гледаше с разсеян поглед бедрата на актрисите и едновременно с това се питаше след грозните думи, които Драган му наговори, да го търпи ли повече на работа и ако го освободи, ще намери ли способен готвач като него.

После го нападнаха по-черни терзания - не сгреши ли, като се забърка в онази сделка с лабораторното оборудване?! Този въпрос, може би защото му навя спомени за любимия институт, го отведе в ямата на особено мъчително състояние и Кирил побърза да си налее уиски.

- Стига си поркал! - очите на Юлия блеснаха злобно.

Мъжът, с демонстративно спокойни движения, отново напълни чашата и я изпи на един дъх.

- Престани да ме дразниш! - изкрещя съпругата. Дръпна красивата вещ и я разби в пода. - Престани! Или искаш да родя мъртво дете?!

Лицето й се заля в сълзи, а Кирил, вместо да я успокои, отиде в бившата детска, сега превърната в луксозен кабинет. Но тук се почувства още по-зле, тъй като въпросът за сделката с лабораторното оборудване не можеше да бъде удушен нито с розовата пелена на телевизионното шоу, нито с белия сняг на Юлкиното присъствие. Отпусна се върху леглото и затвори очи. Ех, как можеше да не участва, след като такава огромна сума немъчени пари му донесе. Години наред, във връзка с преките си задължения, бе проучвал марки, цени и още когато видя апаратурата, съобрази, че струва милиони. Ръководителят на държавната фирма има ше за задача да разпродаде оборудването на един от губещите заводи в поделението му. Като прозорлив мъж, Кирил ясно разбираше колко смъртоносни за бъдещето на Отечеството му бяха тези правителствени решения, от друга страна умът му моментално му посочваше безпогрешни ходове за използването им в лична изгода.

На четири очи високопоставеният служител го уведоми, че е във властта му да насочи така събитията, та единствено фирмата на Саръстов да изкупи лабораторното обзавеждане.

- Но при едно условие. Двадесет процента комисионна - в този миг всеотдайният баща (но за съжаление не и родолюбец) си представи как с тези пари ще изпрати сина си да учи в Америка и лицето му засия като на двойкаджия, получил шестица.

Бившият научен сътрудник също беше наясно каква замайващо голяма сума ще пъхне в своя джоб. С уверен замах подписа договора и още на другия ден отлетя за Бон, но там се получи засечка. Индустриалецът, с когото влезе в преговори, още докато четеше офертата, го запита:

- Господине, вашата държава не произвежда такова оборудване. Да?!

- Да. Преди пет години е внесено от Швейцария - спокойно отговори на перфектния си немски език.

- Но тогава...

В този миг погледите им се срещнаха и Кирил, е, може и да грешеше (не напразно народът е казал: "Гузен негонен бяга!"), но видя в светлосивите очи на мъжа презрение...

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух