напред назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]



12 част


Напълни нова чаша и я пресуши - ех, може би задачата му като търговец бе точно тази - да потърси българска фирма, на която това оборудване е необходимо, тоест Кирил отлично знаеше в кой завод щяха да подскочат от радост, ако им го беше предложил, но нямаше да получи сумата, която се надяваше да му брои богатият германец. И защо след като парламент и правителство не мислят за народа и издават закони и разпоредби, обричащи го на мизерия, защо след като шефовете на това обединение не ги беше грижа, защо той да се грижи. Ето Дима, от много мисли за другите, от много честност бе стигнала дотам да освободи гарсониерата, която наемаше, и да се прехвърли в тавански етаж без тоалетна и баня.

Зениците му помръкнаха. Хапна парченце луканка, после второ, трето, но те, вместо да му доставят удоволствие, му навяха спомени за бившите им наематели. Бяха момчета от околните села. Всяка Нова година, свенливо усмихнати, даряваха семейство Саръстови с вино, с домашна наденица... После се замисли за родителите си, които до стотинка внасяха данъците за стаята, която им предоставяха, а Кирил... Никога не бе подозирал, че ще има смелостта да укрива такива внушителни суми, но ако си платеше честно задълженията към държавата, ако на магазинери, сервитьори, миячи броеше заплати, осигуряващи нормално съществуване, то тогава в неговата кошница какво ще остане! Преди години притежаваше живителните тръпки от съзнанието за отлично свършена работа, а сега!

Загледана в него, Ани гальовно дращеше с розовите си ноктенца ръцете му. Нехайно допираше едри цици до дланите му, а когато се наклонеше да сподели насладата от вкусната вечеря, през еротичната копринена материя се чувстваше топлината на тялото й, въпреки това Кирил не можеше да напусне ада на мрачните си разсъждения. Ледени тръпки го побиваха от смърдящата тиня, която се разливаше пред погледа му, но двойно по-голям ужас го вледеняваше при мисълта да се раздели с извоювания разкош. Той не го даряваше с очакваната радост, но въпреки това нямаше сили да се откаже, тъй като бе закърмен с тази цел. От най-ранна възраст тя даваше хляб на стремежите му: през детството, щом се надвесеше над пианото, си представяше, че е световноизвестен музикант; в часовете по химия се виждаше като велик учен и крайната гара на тези копнежи винаги бе живот сред лукс. Днес можеше да си позволи почивка в най-скъпия курорт, екскурзия до най-отдалеченото кътче на планетата, но вещицата-съдба грозно се подигра, приближавайки го към съкровените му мечти върху нозе от качества, които не уважаваше. И този факт го изпълваше с тъга. Да, преди шест есени не бе подозирал, че има толкова сенки, толкова черни лабиринти в душата му.

Пресуши до дъно бутилката и реши да вдигне платна, тъй като застоеше ли се, нямаше да разбере как съдържанието и на втора, и на трета ще се озоват в стомаха му. По-рано ограничените средства бяха естествена бариера пред страстите на ненаситния му търбух, а сега! Имаше дни, в които се ужасяваше от лакомията си, от пустинната си жажда.

Свъсил вежди, даде знак на момичето да си вземе чантичката. Усмихната, Ани се подчини на желанието му. Ех, как му се прииска да си има такова слънце и вкъщи. Прегърна я и тръгнаха към временния си дом. Още в коридора навря пениса в сочните й бърни. Когато го посъбуди, се любиха върху пухкавите одеяла и вече имаше желание да остане сам и да се наспи. Извади скъпото портмоне с намерение да плати уговорената със сутеньора сума, но тя, сърдечно усмихната, го върна в джоба му.

- На брат ми се роди син. Ето защо, искам да ти подаря нощта.

Кирил облещи очи.

Снагата й, подобна на недостижим еделвайс, красеше ъгъла на огромното легло, но този жест унищожи разстоянието. От нея към мъжа плисна енергия. Нахлу през пръстите, през кожата, като порой се устреми към гръбначния стълб. За негова голяма изненада нефритовият му ствол отново се втвърди и сякаш сам навлезе. И нещо още по-приятно: този път Кирил не се самонаблюдаваше дали е достатъчно възбуден, не се притесняваше дали няма рано да завърши, а затласка свободно, леко, палаво, сякаш друг налагаше темпото. Дарителката си поемаше задъхано въздух. Веждите й потрепваха. Гласът й напяваше игриви трели. Ръцете й широко разтваряха кадифените врати. Бедрата й се поклащаха гальовно, лудешки, а сталактитите на жарката й пещера го даряваха с вътрешни целувки. Любещият тласкаше все по-поривисто, все по-шеметно. Опнатата стрела навлизаше ту в нежния отвор на ушите, ту в устата, ту отново изпълваше огнения джамал. Жената хапеше, стенеше, крещеше: ураган от звуци и усещания, които катализираха страстта на Кирил. Тръпки от позабравено удоволствие заливаха тялото му, див пламък искреше в очите му. Пламък, подлудяващ Ана: набъбналият клитор пулсираше. Ханшът й се гънеше в движения, които възпламеняваха и двамата. Те летяха към зъберите на екстаза. Плуваха в клокочещите води на бурни прегръдки...

Когато се приземиха, Саръстов с изненада установи, че е четири призори. Чувстваше се бодър, сякаш бе ваканционно утро от щурото му детство. Тихичко се засмя, тъй като едва сега му стана ясно защо в последно време непокорните табуни на спомена го отвеждаха при Дима. Да, само с нея сетивата и духът му бяха изживели празници, подобни на божествения пир през тази нощ, докато с Юлия, ех, с Юлка всичко бе по-сиво и от делнична рокля. Полази го хлад. Бе успял да си втълпи, че виновник за изчезване на удоволствието е тежестта на годините. А занапред, лишен от удобната стряха на подобна лъжа, щеше да бъде щастлив с безличната си половинка!

Стана и бавно тръгна.

Тръгна бавно към терасата, надолу по стълбата, направо през пясъка, накрая се отпусна върху мократа гръд на плажа. Луната примамливо го зовеше напред към хоризонта, а във въображението му затрептяха картини от дните, през които бяха влюбени. Още тогава чувстваше, че колкото гаргата може да пее, толкова у Юлка бе и желанието да дарява радост, но го ласкаеше младостта й /деляха ги шестнадесет години/. Ласкаеше го, че е дъщеря на президента на най-стабилната фирма в града. Да, ето я блестящата страна на медала, а другата - и като годеници, и сега не бе изпитвал дори зрънце от това, което изживя през тази нощ. Не защото вагината й беше по-малко гъвкава и циците по-малко твърди, а защото не умееше да се раздава. Тя скъпеше ласки и в леглото, и в най-обикновената им обща вечер и той, който както едно плюс едно му беше ясно, че с жена, лишена от чувство за щедрост, не ще успее да изгради слънчево гнездо, той избра точно нея.

Извади цигара.

Дълго я въртя между пръстите. Запали я. Смръкна вяло и се загледа в светещата точица. За миг му се стори, че е лице на колба. После в съзнанието му оживяха институтските лаборатории, кабинетите, приятелите. Виденията бяха релефни, като през ясен ден и тази чистота го даряваше с усещането, че мозъкът му е бездънен улей, свързващ сърцето със звездите. Рееше поглед напред към просветляващата ивица между небето и водната шир и за първи път осъзнаваше колко глупаво е било цялото това гневене, цялото това търчене да задържи темата за себе си. Та тогава е притежавал най-ценното - жизнерадостните гласове на вътрешно ликуване. Тях е трябвало да пази като зеницата на очите си, но неспособността да поведе открита и смела борба /с отвращение си спомни, че повери всичко на Хинков, а си пиля времето с четене на долнопробни криминалета/, неговият егоизъм, наливащ отрова в тялото му при мисълта, че ще излязат под чуждо име, умъртвиха това състояние. И той, който знае кога хлябът му носи сладост и сънят бодрост, сгреши посоката...

В шеметен галоп въображението му го отведе при готвачите, чиновниците, продавачите, които работеха за него. Преди десет часа не само не изпитваше угризение на съвестта, а дори сподели със секретарката:

- Трябва да ми са благодарни за това, че и на най-нископоставения осигурявам заплата, равна на парите, получавани от научни сътрудници в БАН.

Да, така смяташе, но в този миг с цялото си сърце почувства, че ако честно разпределяше благата, щеше да бъде по-щастлив! Ако бе избрал друга съпруга, щеше да бъде по-щастлив! Ако бе повел открита и смела война, или ако бе намерил сили да прости на Ваклинов, щеше да бъде по-щастлив! Следователно, този, който спира лъчите на слънцето, не е обществената система, по-рано носеща името "социализъм", а сега "демокрация". Този, който спира лъчите на слънцето, е самият той - егоистът Кирил, Кирил с черната мръсна душа, затънала до уши в морето на себичното. Случаят "Ваклинов" не му помогна да осъзнае що за човек е. Явно по-гръмка камбана, по-силен трус му бе необходим, за да го събуди, за да го накара да разбере, че такъв, какъвто е, изтъкан от себичност, никога няма да бъде докоснат от радостта. А искаше, как искаше жизнерадостните гласове на вътрешно ликуване отново да запеят в душата му.

Обърна се наляво и потърси силуета на големия завод край града. Буферните огньове светеха като слънца, а там, между тях, се очертаваше институтската сграда с шестте колони и стъкления купол. Той я гледаше с поглед на емигрант, съзерцаващ картичка от своята Родина и чувстваше как сърцето му болезнено се свива. Това мъчително усещане го споходи и миналата седмица, когато на коктейл в Търговската палата случайно се видяха с Дима. Усмихнат, я покани на своята маса. Както при безнадеждно болен не се говори за погребение, така и той деликатно заобиколи темата за вероятността безумният ботуш на инфлацията да смаже и техния институт, а я заразпитва за общи познати. После разговорът потече към задачата, върху която Дима работеше. Кирил с интерес наблюдаваше как колежката му се въодушеви, как дълбокият й ясен поглед радостно блестна и, откровено казано, й завидя, а на сутринта, докато се бръснеше в банята, почувства, че отбягва да се срещне със своите очи.

Лицето му побеля.

Притвори клепачи и изпита страстно желание всесилна ръка да го повдигне и върне в любимата лаборатория. Но такава ръка не се появяваше. Той лежеше върху влажната земя, разкъсван между тяло, душа и дух и това състояние смучеше силите му, караше го да чувства краката си така безпомощни, сякаш никога не ще може да се изправи на тях, само мозъкът му бе странно бистър. Гледаше с екзалтиран поглед избледняващите звезди и ясно осъзнаваше, че ненаситните желания са мокрото дърво в камината на щастието. Например, ако Янев бе успял да се освободи от страха да не изпусне големия кокал, ако Ваклинов се бе отърсил от своята алчност и престанеше да използва колегите си, нямаше ли да бъдат по-щастливи! След това с укор си помисли, че наклонът, по който се е плъзнала Ани, сигурно е същият - стремежът към все повече и повече. Но в съзнанието му изплува нейният детински израз. Оживя лицето й в мига, в който му каза: "Подарявам ти нощта!" и на Кирил някак неочаквано му стана топло, светло и с болка осъзна, че не само хората около него, а и самият той с един аршин даваше, с десеторно по-голям се стремеше да вземе, а колко се бе гневил, колко много бе презирал Ваклинов...

Мъжът сведе очи. Загреба от златистия пясък. После го остави да изтича между пръстите. Отново загреба и подобно лиманна река го остави да изтича - несъзнателно, сякаш бе навит на пружина, повтаряше тези движения, по-мудни и от ритмичния ход на камила. Те постепенно го освободиха от чувства, от мисли, от плът и в този върховен миг, ярко като огън в нощта, потече усещането, че освен ненаситния корем, пресметливия ум, гневливата душа у него има и още нещо, нещо съвсем друго, което копнееше да изравни мярката. И за да бъде здрав, и за да бъде усмихнат, трябваше да се погрижи да го удовлетвори.

На изток розовееше, сребърният полумесец се разтапяше в просветляващото небе. Утринната красота нахлуваше в сърцето му, даряваше го със спокойствие, дори с радост, подобна на тази, която изпитва човек, когато след мрачна зима го докосне синевата на пролетта. Кирил наблюдаваше с широко разтворени зеници целебното великолепие от багри. Състоянието на тихо, меко щастие все по-властно го обладаваше. С него изгря и желанието да помогне на Ана. Той се любуваше на ефирните облачета и за първи път не направи опит да се скрие зад паравана на чуждия грях, а реши да й даде пари, много пари, за да се отскубне от сутеньора и да започне нов живот. Мъжът си представяше как девойката завършва медицина, как лекува кашлицата на поотраслите му деца, как идва да му благодари.

Огненият диск лумна изпод мократа шир и разпиля златисто-алени коси върху водата. Кирил изпита усещането, че палавите къдрици огряват лицето му, раменете му и не само тях, а сякаш заливат със светлина и душата му. Притаил дъх, човекът плуваше в необикновеното изживяване. Желанието да помогне на Ани се наливаше като луна. Животворният порив да бъде щедър го даряваше с енергия и той, вдигнал глава, бавно се заизкачва към хотелската стая.

 

 

1995 година
Бургас

 


напред горе назад Обратно към: [Последните дни на един егоист][Пенка Бангова][СЛОВОТО]

 

© Пенка Бангова. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух