напред назад Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]



За да се познаем


На излизане от паспортната служба с подновения си задграничен паспорт, се питах колко носталгия трябваше да носи сърцето ми, за да си дойда и без да е наложително.

Все пак очаквах да видя родината, а намерих порутена, омърлушена и неприветлива държавица, към която разбрах, че се числя само по рождение и документи. До полета ми оставаха преброени часове и с облекчение забелязах, че сега си тръгвам без заблуда, че корените ме притеглят обратно.

Дочух че някой зад гърба ми хлипа, като се опитва да напусне сградата преди мен. Обърнах се — дребна женска фигура, наведена глава, която прикриваше лицето. Жената ме изпревари и изхвърча от сградата.

Загледах се. Нещо познато... и тази клатушкаща походка... Ами, да! Тръгнах подире й. Това беше Дима. Тя бързаше, а аз подтичвах след нея:

— Диме, Диме — извиках, тя ме чу и спря.

Приближих. Тя бършеше очи и примигваше неразбиращо:

— Госпожо, не ви познавам... а знаете името ми?

Подадох й ръка:

— Бяхме си определили среща след десет години от завършването, трябваше да носим вестник, за да се познаем, но май и двете не сме отишли.

Тя си спомни, поусмихна се:

— Соня, това ти ли си? Не можах да те...колко си се променила и... ама наистина, о Боже, да, имахме среща... забравила съм.

— Защо плачеш?

Слабата ведрина избяга от лицето й и там охотно се настани болката. Тя пак проплака:

— Уволниха ме. Изхвърлиха ме, като мръсна котка!

Хванах я под ръка:

— Хайде, да влезем отсреща в кафенето, ще ми разкажеш всичко.

Влязохме. В дъното на заведението имаше празна маса. Седнахме. Поръчах някакви питиета. Дима въздъхна и обърса сълзите си. Донесоха поръчката, предложих й да пием за нас.

— Да... за срещата... радвам се, въпреки... какви приятелки бяхме, колко ми помагаше.

Дима беше от малкото хора способни да изразяват благодарност и възхищение от околните с чистосърдечие на дете. Това, което не беше нужно сега да си спомня, беше глупостта и жестокостта на съучениците ни, които я намираха за недодялана. Подритваха я, биеха я, обиждаха я. Имаше една злобарка — Валя, седеше на чина зад нея, и й подвикваше: „Димитрица, трица, трица.“ И двете отраснахме без майки, и може би това ни сближи. Отпратих спомените и я попитах:

— Разкажи ми, какво стана после?

— Ами ти вече беше избягала в Гърция... Работих на доста места — чистачка, миячка, изкарах курс по машинопис, обявиха конкурс към паспортна, спечелих го... — замалко й просветна. — И така... до днес — тя посърна отново — и така до днес, като ми връчиха заповедта за уволнение... заради една пропусната дата.

— А иначе, как я караш?

— Иначе... срещнах Румко, той е военен, тъкмо се беше преместил тук, след развода с жена си... нямали са деца.

„И аз нямам, и едва ли ще...“

Тя продължаваше историята си:

— Но аз му родих две! — каза го с гордост. — А ти намери ли там човека?

Трябваше да отговоря и то с обмислената и шлифована версия:

— Може да се каже, че той ме намери. Казва се Агис, на гръцки означава „светец“.

„А как ме намери? Трябваше ли да й кажа, че прилична работа се намираше за жени над четиридесет. Взимаха ги за слугини, галено наричани "купели" — девойки. Бях твърде млада и мих чинии, от таверна в таверна, докато се преселих трайно в къща с плътно спуснати щори и обикновена крушка на входа... Чувала бях, че по света са червени...“

На Дима й беше любопитно:

— И как те намери?

Тя се облакъти на масата, без да се съмнява, че ще чуе романтична история, реших да не я разочаровам:

— На четвъртата година говорех езика много добре и станах барманка.

„Да... четири години стоях в оная къща заключена. Забраних си да броя колко съм обслужила... Понякога ни пускаха навън, някои опитаха да бягат... Връщаха ги и тогава... беше нечовешко.“

Дима ме гледаше очакващо:

— Той посещаваше заведението редовно и след няколко месеца ми предложи да живеем заедно... и така стана.

„Само дето една нощ полицията нахлу в бардака и ни арестува — мен, няколко албанки и две рускини. Всичките без паспорти, визи, нелегално пребиваващи в страната. В ареста ни съблякоха голи. Погавриха се...“

— О, как се радвам, че си го срещнала! Какво работи?

Опитах да се усмихна:

— Да... и аз се радвам. Държавен служител, висш.

„Тогава, при поредния „разпит“ се появи Агис Константинос. Избра ме, измъкна ме, уреди ми временно пребиваване, срещу съответните... услуги.

Трябваше ли да й го казвам, когато й на нея, като на повечето жени й се вярваше в приказката?“

Отклоних разговора:

— А ти? Кажи за децата?

— Ох, какво да ти кажа. Имам си Ицко и Неда, те са прекрасни и много непослушни. Знаеш, нямам си помощ отникъде. Баща ми се пропи съвсем и умря, бях чула, че и твоя си е отишъл... съжалявам.

— Да... но тогава не можех да си дойда. Не съжалявай, преди да ме прокуди от дома, ме изгони от сърцето си, затова избягах в чужбина.

— Липсва ли ти родината?

— Не... уреденият живот я замества. — И се замислих:

„Дори и по този начин! Каква беше разликата дали ще продам тялото си законно, чрез омъжване тук, изживявайки се като слугиня и сексуална подлога, за краткост наричана съпруга, или там? Така и така си е сделка...“

— Ех, щастливка си ти! Сигурно много те обича!

— Да... мисля, че ме обича, нали знаеш, ние жените особено държим на тая констатация.

„Всъщност, жените непременно искат да бъдат щастливи, а мъжете просто задоволени. Това е разликата. Останалото е определяне на цената.“ Не й го казах.

— В този момент мобилният ми телефон иззвъня и заговори на гръцки:“Зоня, ден ксехасес, препи на гиризис, та се перимено сто „Елинику“, опос синеноитикаме!“ „Зоня, не си забравила, че трябва да се върнеш, ще те чакам на „Елинику“, както се разбрахме!“ Казах „да, да“ и прекъснах, заради заповедния му тон, който щеше да ме издаде.

Дима ме гледаше въпросително. Обясних й:

— Обади се моят светец, каза че му липсвам, че ме чака.

— О,о колко мило — възхити се тя, — а като се ожените ще имате деца... — тя чертаеше идилична картина.

„Деца? Агис Константинос беше „пандременос“, женен, и съпругата му го беше ощастливила с две момиченца — близначки.“

Може и злорадо да съм се усмихнала, но тя не забеляза, отвърнах й:

— Да... сигурно, все някога. Дай сега да помислим за теб!

— О-ох, за мен кой да мисли? Сега като кажа на Румко, че са ме уволнили... както е заобичал чашката, повече от мен...Ще ме... Ох, трябва да бягам за децата, само като ги прегърна и ми кажат „мамо“ ми става хубаво, те са ми всичко...Какво ли ме чака сега? — тя беше готова отново да заплаче.

— Защо те уволниха?

— Защото... защото... на шефа близка останала без работа... намериха й място... моето! Отдавна са ме дебнали да сбъркам, усещах нещо че се мъти... ама...

Докато тя с мъка редеше думите, го реших.

— Ох, да не те занимавам повече... Добре, че се видяхме...тя моята...

— Слушай — прекъснах я — Ще ги съдиш!

Тя бе същисана:

— Ама как, аз? Те са силните.

— Те на това разчитат, ти им покажи обратното! Пък да видим!

Дима съвсем се стъписа от решителното съскане в гласа ми.

— Ама... ама аз... аз то пари ще трябват, много... аз нямам.

Бръкнах в чантата си и извадих:

— Ето ти, ще стигнат. Ангажирай най-добрият адвокат.

Тя така разшири очи, че синьото от тях щеше да се разлее.

— Ама... как...

— Вземаш ги, завеждаш дело и ги осъждаш!

— Ама как, как ще ти ги върна?

— Нищо няма да ми връщаш!

— Как така няма?

— Така! Не позволявай да те сгазят! Бъди човек, защити се!

Тя се замисли и каза:

— Добре... ще опитам... Ох, трябва да бягам за децата... градината...

— Тръгвай. Когато приключи всичко ми се обади на тоя номер. —Записах й номера на мобилния си телефон. — Но само тогава!

— О, боже, радвам се, че те познавам, Соня, колко си ми помагала, а сега... Как ще ти се отблаго...

Прекъснах я:

— Тръгвай, стискам палци!

Дима заотстъпва към изхода, помаха ми преди да излезе.

Погледнах часовника си, беше време и за мен. Само дето за едночасовия полет до Атина не си отговорих на въпроса:

Коя от нас двете е пожертваната?

И по-късно също.

 

***

 

След около десет месеца мобилният ми иззвъня. Преди да отговоря видях, че обаждането е от неизвестен номер, вероятно беше грешка.

Разпознах възторжения глас отсреща:

— Ало, Соня, аз съм, Дима! Не можаха да ме смачкат! Спечелих! Спечелих делото! Връщам се на работа!

 


напред горе назад Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]

 

© Даниела Колева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух