напред назад Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]



Графинята


Жегата стапяше подметките. На кръстовището бе толкова маранливо, че колите се надбягваха подплашени от миризмата на размекнат асфалт и каучук. Тя изчака поредното возило и тъкмо се канеше да пресече, когато мерна завиващото към нея масленозелено BMW. Мигновено прецени, че ако не го изчака, то ще я блъсне. Колата непредвидено рязко зави и закова в краката й. Тя отскочи назад. Вратата пред нея се отвори. Нечия позната ръка я покани с жест и тя потъна в кожената седалка с кинематографична бързина. Погали я хлад от климатика.

— Здравей, графиньо!

„Улучи ме тогава, сгуши ме с това „графиньо“ — каза на себе си.

— Здравей, Алекс! Радвам се да те видя! — набързо изрече, за да пресече вълнението. По природа, или по наследство, той умееше да бъде галантен. Не бяха се срещали оттогава, когато й прошепна:

„Ще позволите ли довечера да бъда граф?“

Тя се вгледа в него през тъмните стъкла на очилата си:

„Безупречен. Малко натежал, но снажен — помисли си — даже... даже годините са прибавили мъжественост, но вирнатата брадичка с тръпчинка по средата и устните са останали същите. Ха, облечен в бяло, като мен, ха, а ризата с весели шарки, както някога, разкопчана с едно копче по-надолу от позволеното.“

— Как си, графиньо? — попита той и за секунда я погледна.

Отговорът й се препъна в незабравеното:

„Довечера ще бъда граф

любезен принц

на всички сови

и храм ще вдигна

на кръстовище

да плаче в него

всеки недоплакал

бордюрите ще взема

за икони

на всяка ще виси паничка —

ръчичка малка на чудовище —

изящно ложе за сълзите

накрая всичко ще изпия

ще сложа графството си в плик

на пощенските сови ще го дам

с адрес:

„До следващата Нощ“.

 

Преглътна и му отговори:

— Благодаря, добре.

Ето... ето събуди се трепета, оная изостреност на сетивата, която...

— Къде да те откарам?

„Там... в онази нощ, когато бях графиня. Там ме върни.“

Но наместо това, му каза:

— Някъде... — изпусна тя и бързо се поправи — всъщност... до седма поликлиника.

— Твърде близко сме — отвърна той.

— Да... защото сме далеч. Успял си, виждам...

— Да... Харесваш ли новата ми кола?

— Да... (както харесвах и тебе, много преди да ме забележиш). Къде работиш?

— На много места... и тук и там... където има бизнес — отговори и той, докато жонглираше в натовареното следобедно движение, като следеше ту нея, ту пътя.

„Тия очи още умееха да пият.“ — Забеляза тя.

Полуобърната към него не спираше да го наблюдава. А докато сваляше очилата, непослушен кичур се плъзна по слепоочието й. Алекс посегна да го отметне назад, но графинята се дръпна и той я помилва.

Тя едва се сдържа да не отвърне.

Алекс се обърна към пътя. Светофарът даде зелено. Той потегли и попита:

— Как е семейството?

Тя пак се запъна, уплетена в непредвидено избуялия смут, но отговори подобаващо:

— Благодаря, добре.

— Всичко наред ли е?

— Нали знаеш, имаш опит — там е ред, интересното е другаде.

Алекс се съгласи с мълчание.

— А ти си успял, радвам се — и подчерта — наистина се радвам!

После добави:

— Ето, стигнахме... Благодаря, ти...

Загорча й за припомнено преплитане, споено от случайна нежност, спонтанна, несвенлива, цяла.

— Няма за какво... в името на старото приятелство...

Тя се усмихна на старомодния израз. Отвори вратата, погледна го за последно, за да й останат чертите му:

— Чао... успехи нататък.

Алекс помилва оголелите й колена с очи на хищник, и не пропусна нито едно нейно движение, докато тя слизаше.

Графинята затвори внимателно вратата.

Колата не потегли. Тя не се обърна, защото знаеше, че той я наблюдава в огледалото за обратно виждане.

 

* * *

 

При Алекс се върна бегъл спомен:

„Как я улових? Как беше... как беше — питаше се той — в стихчето ми... граф... графство имаше... Как го бях съчинил?“

Напрягаше се:

„Името, името й? Да, де, „графиня“ й приличаше. А-а да, а долових вибрация от тялото, през дрехата примолващо за ласка... Мълчеше, а ръцете й ме разгадаваха, подобно тайнствен ръкопис, знак по знак. Изтънчено и щедро пируваха инстинктите у нея. Заслужаваше си.

Но стихчето, стихчето, то беше...“

„Довечера ще бъда граф

любезен принц...“

„Е, е, верно, то я събори! Поезията прелъстява жените. Защо дойде тогава тя? Заради стихчето ли? Как беше, финалът как беше...“

„С адрес:

„До следващата нощ“.

„Тя на това ли се надяваше? На друга нощ? Как се казваше? Как?...Няма значение, но беше разбрала и си тръгна навреме, без да ме събужда сутринта.“

Алекс се взираше в огледалото, но там се тълпяха непознати. Така наречената „графиня“ беше изчезнала. Споменът се замъти, омеси се с отпечатъци от други, по-късни жени.

Безполезно беше за преуспял бивш романтик, да рови в спомени за стари завоевания.

Алекс натисна рязко газта.

 


Стихотворението „Довечера ще бъда граф“ принадлежи на Тони Теллалов ( бел. авт. )

 


напред горе назад Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]

 

© Даниела Колева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух