|
Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО] Приказка за въглищарТази история може да започне така: Имало едно време един въглищар. Живял той високо в планината, сечал дърва и правел от тях дървени въглища. Пълнел ги в чувал, мятал чувала на рамо и слизал в града. Там обикалял по калдаръмените улици и с пресипнал глас викал към прозорците на къщите на богаташите "Дървени въглища про-да-а-вам Най-ху-у-бавите дървени въглища в района-а!" Въглищарят бил чер като дявол и затова домакините се страхували да слязат сами при него. Изпращали прислужниците. Но един ден пред черния въглищар застанала чудна девойка - облечена цялата в бяло, а в ръката си държала червена ябълка... Не знам как ще завърши приказката. Може би ще се оженят и ще имат много деца. А може и да умрат от любов, преди да се оженят. Тази приказка ми разказва дядо, а от опит знам, че неговите приказки винаги завършват различно. Зависи дали се е карал с баба. Малка съм и се свивам в леглото. Може би е по-добре да заспя, преди да е дошъл краят, защото чух, че оттатък в кухнята баба недоволно мърмори и проклетисва живота. Значи краят ще е тъжен. Обаче ето следващата история за въглищар наистина е написана. От немския писател Вилхелм Хауф. Нарича се "Студеното сърце" и всеки път завършва по един и същ начин. Въглищарят иска да стане богат, но богатството му носи студено сърце. Ендът обаче е хепи, защото въглищарят открива, че щастието е в добротата, а не в парите. Там чета следното: "Нещо натъжавало въглищаря, нещо го ядосвало, но и той не знаел какво. Все пак разбрал най-сетне какво го е гнетяло - неговото обществено положение. - Аз съм черен, самотен въглищар! - казвал си той. - Какъв окаян живот! А на каква почит са стъкларите, часовникарите, дори музикантите..." Всъщност истинската история, в която тръгнах сама да търся въглищар звучи по друг начин. Да срещна въглищар, ми звучеше точно толкова романтично и обещаващо светло бъдеще, колкото и да срещна коминочистач. Намирам се в малко долче край пътя София - Варна до отклонението за Тетевен. Тревата е лъскаво влажна. Мирише на горели дървета и ако из въздуха не се носеше лепкав, пепелив прах, бих казала, че мирише на барбекю. Като в напълно съвременна приказка. Около десетина черни купи се въртят пет-шест мъже и две жени. Отдалече е трудно да разпознаеш кой кое е. Всички изглеждат еднакво черни, даже странно черни на фона на есенната шарения. Студено е. Зъзна, сгушена в якето. Виждам как циганското лято се отъркулва оттатък баира... Като си ром, в тази държава нямаш избор, каквото и да правиш, все виновен те изкарват. Това го казва един от въглищарите. Другите го ръчкат да мълчи. Ама аз не съм дошла да ви обвинявам, а да ми разкажете за въглищаря, който... и аз не знам какво. Искам да го чуя от вас. Всъщност защо вече не сте цигани, питам, защо се прекръстихте на роми? Ами че изведнъж казаха, че сме роми, затуй. Обаче аз, като съм ром, жена ми ромка ли е? А, бе, цигани сме си... и работата ни такава, циганска... Въглищарят се смее. Другите обаче го гледат строго. Не е разрешено да говорят. Страх ги е. Шефът, като разбере, и може лошо да им се пише. Шефът е помак, от близкото село Български извор. А въглищарите са отдалеч, чак от Дорково до Велинград. Как са научили занаята, любопитствам. Отговаря ми Емилия, 21-годишна. Откакто се помня, все по обекти за въглища ходя. Дедите ни са били въглищари и ние като тях станахме. На това място се сещам за неприличната песничка "Баща ми бе кондуктор, кондуктор съм и аз", но не си признавам. Не мога да пея, пък и не е възпитано да прекъсвам Емилия. Преди демокрацията, когато работихме за горското, в планината живеехме. Помня, че тичахме из дърветата, а нашите все ни гълчаха. А този занаят се учи с гледане... и с бачкане. Тогава, преди демокрацията, де, в планината нямаше ни ток, ни вода, на тъмно стояхме. Сега имаме и ток, и вода, но работа няма. Как така няма, не разбирам. Нали на работен обект ви заварвам. Всичко е временно. Днес има, утре няма. Това му е лошото на демокрацията. Не се бях сещала за това определение за демокрация - днес има, утре няма... Но не му е мястото за лирични отклонения. Нека следваме развитието на сюжета. Не ни дават вече да работим край Велинград. Много въглищари станахме. Въздуха сме замърсявали. И тръгнахме из цялата страна по различни обекти, но да знаеш, най-добрите въглищари в България са от Велинградско. Харесва ли ти тази работа? Все това ли ще правиш? За какво мечтаеш, питам Емилия и вътрешно се изчервявам, защото знам, че ако някой отстреля към мен тия въпроси, едва ли ще му отговоря стройно и смислено. Емилия обаче го прави. Искам да имам дом, семейство, работа, която да не е свързана с постоянно местене, и да съм повече жена, отколкото въглищар. Е, дано, Емилия, пожелавам ти го. Само глупавите гражданя като мен могат да си въобразяват, че да си въглищар е безумно романтично. Нали и въглищарят от "Студеното сърце" искаше същото - по-високо стъпало в социалната стълбица. На обекта са четири семейства, роднински обвързани помежду си. Най-важни са вуйчото и вуйната, после се нареждат останалите. Живеят в две къщички край самия път. Къщичките са собственост на шефа. Едната е скоро строена, вместо стъкла на прозорците са опънати найлони. Идва зима, бре хора! Не се притесняват. Свикнали са. Изискванията им са малки - ток и вода. Имат и телевизор. Когато могат, събират се край него. На обекта има и три деца - бебе на четири месеца, двегодишен хлапак и ученик в първи клас. Ученикът пътува всеки ден по два пъти 7 километра, за да отиде на училище в Български извор. Сред въглищарите е и 17-годишният Иван. Откак е завършил шести клас, ходи с родителите си по обекти и работи наравно с тях. Младостта не го ли дърпа повече към забавленията? Който не работи, ще гладува. Това казва младежът и ми обяснява, че когато е свободен от дежурство, ходи на дискотека в селото. Душата ми се покъртва, като чувам подобни думи, а аз не мога да накарам сина си да си оправи сутрин леглото. Яд ме хваща на въглищарите. Хем не щат да говорят, хем, като си отворят устите, казват нещо, от което стройната система на измисления ми свят се преобръща. Време е да се сбогуваме. От това няма да излезе смислен текст. Довиждане! Ама чакай, ти въобще не си разбрала как се правят въглищата... Един от мъжете ме догонва до колата. Добре, как, отвръщам троснато. Въглища се правят от дъб. Черният, ей този с едрата кора и дебелата сърцевина, е по-добър от белия. Въглищата стават по-здрави. Първо дървата се цепят. После се нареждат така, че отвътре да остане празно място. Върху тях на купа се слага слама и после се покриват с пръст. Като се направи купола, в дупката се пуска жар. Отвсякъде трябва да е добре задушено, само горе на купола се пробиват малки коминчета. И така, чака се към петнайсетина дни. Трябва да гори бавно, да пуши равномерно. Ако някъде от коминчетата излиза по-силен пушек, се затиска с дребни дръвца. Денонощно трябва да има дежурни край купите, иначе лошо става. Накрая се сондира с вода и се покрива с найлон. Да дойдеш, да ни видиш, като ги вадим... няма хора, само дяволи. Този е чувал приказката на дядо. Или пък дядо го е виждал? Как се казваш, въглищарю? Кръстили са ме Ахмед, но се водя Ангел. Ангел Дерменджиев. Е, кой си все пак? А, бе, Ахмед съм, но в България е по-лесно да съм Ангел. Пък и аз съм си свикнал. Не ти ли приличам на Ангел. Черен Ангел, а? Поет си ти, Ангеле. Чак поет не съм, но пиша... Събрат по перо, значи. ...дневник си пиша. Да научат децата един ден какво е претеглил баща им. Най-после попадам на нещо, от което ще излезе страховит текст. Е, не съвсем. Ангел си държал дневника в село Дорково, у дома е най-сигурно. Там му била и тамбурата, другата свидна вещ. Доскоро свирел в оркестъра към читалището, свирел и по сватби, и по заведения, но... Много станахме циганите музиканти. Де видиш циганин, все свири. Няма хляб за всички. Иначе душата ми е там, в тамбурата, ама на, трябва друго да се заработва. Ангел е най-възрастният, на 45 години. Той е чичото във въглищарската група. Освен това е и най-образованият - завършил е 11-и клас. Станал строител. Работил в Либия, Израел, Русия. В чужбина не те гледат дали си циганин, а дали можеш да работиш. А тука в автобуса, като питаш мястото свободно ли е и като те видят, че си циганин, веднага си слагат чантата, да не седнеш. Кажи ми ти, това не е ли расизъм? Но пък циганчетата тършуват в джобовете по трамвая, нали, не се давам. Бай Тошо така ги научи, защото отдели циганите в цигански махали. Когато се върнах от Либия с пари, си купих парцел сред българите и сега съм единственият циганин там, децата ми растат сред българи и се учат на по-друго. Не го каза "на по-добро", нали. Защо стана въглищар, Ангеле, откланям темата. Като съм строител, съм разделен от жената. А сега сме на една тенджера. Пък и... а, това е работа за дневника ми, не е за списание. Кажи, де, кажи, човъркам. Като се върнах от Либия и жена ми ме беше напуснала. Оставила децата и тръгнала с друг. Такъв срам беше, така ниско да беше паднала, синът и дъщерята не искаха да я видят. Три години сам съм ги гледал. Като човек гурбетчия не ме е страх нито от пране, нито от готвене, но не е това мъжка работа, не е... И после? После намерих сегашната си жена. Сега имам втори брак и още две деца. Първата по едно време каза, че съжалявала, да сме се съберяли, но аз не искам повече ни да я видя, ни да чуя за нея. Още ми е мъчно, но... Сега съм по-добре. Аз съм сираче и сегашната ми съпруга е сираче, така че от една черга сме. Първата беше с богати родители и много се големееше, не беше за мен. Ей затуй съм въглищар, за да съм до жена си и тя да е до мен. Обаче, да ти кажа, ако се отвори работа навън, пак ще тръгна. Както тук се кълна, че ще остана при жена си, неволята ще ме принуди да ида в чужбина. Навън се печелят парите. Тук нищо не става. Въглищарите взимат по 70-80 лева на тон въглища. В една купа има около тон и половина. Заплащането им зависи от пазара. Вътрешният пазар е умряла работа. Работим за Гърция. Най-добре ги купуват по Великден, това май е пролетес.. Ти, Ангеле-Ахмед, си мюсюлманин, нали? Мюсюлманин съм, но като бях в Израел, прочетох Библията. Оттогава не се разделям от нея. Може някой да каже, че съм фанатик, но аз си знам, че не съм. Просто на Христос се надявам в този живот. Мюсюлманин, който се надява на Христос? Чакай малко. Няма какво да те чакам. Истина ти казвам, ти не ми вярваш. Знам, че отгоре пари не може да ми хвърля, нито кола, нито къща, здраве поне да ми дава, да работя, друго не искам. Вие, въглищарите, съвсем ме объркахте. Нали ти казахме, че сме цигани. Знаеш ли приказка за въглищар? Имало едно време един въглищар... Останалото го продължи сама, както ти уйдисва. Да продължа? Добре. Трябва да стана пак малко момиченце. Дърпам одеялото пред очите си, за да погледна към дядо, който започна да ми разказва приказката за въглищаря. Ех, дядо, пак си заспал, преди да стигнеш до края. А баба продължава да мърмори оттатък в кухнята. А, бе, как свършва тази приказка? Лека нощ.
Първа публикация: списание Паралели, бр. 45, 8-14.11.2001 г.
Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО] © Жанина Драгостинова. Всички права запазени! |