Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Място на действието – Троян, малък планински градец.

Време на действието – по обед.

Действащи лица – бай Михал бръснарят, 66-годишен, работещ пенсионер, и журналистка от столицата, крие си годините.

Натура, малка бръснарничка в мазето на стара къща. Подът е облицован с нова теракота, блести. На прозореца срещу стълбата на закачалка виси бяла престилка, може да бъде взета и за лекарска. Бръснарят бай Михал спира пред бръснарницата с колелото си, завързва го за стълбата. Влиза вътре, облича бялата престилка, умива си ръцете и пуска радиото. Журналистката го чака нетърпелива. Задачата й е да опише "място за мъже". А по-мъжко място от бръснарницата няма, убедена е тя.

Бай Михал: Кажи, Марийке, какво да направя за теб?

Ж: /Обидено./ Не съм Марийка!

Бай Михал: Може и да не си, ама за мен си. При мен всичко си

има дълбоки корени. И с Марийка е така /въздиша/.

Ж: Какво с Марийка?

Бай Михал: Първата ми любов така се казваше. Комшии бяхме, аз съм от тукашно село, Априлци се казва сега. До сватба го бяхме докарали, ама не се разбрахме. Аз исках да ида в града, тя искаше да си остане на село. Разделихме се, но приятелски. Доведох я в Троян, седнахме в сладкарницата, изядохме по два еклера, пихме по бозичка, казахме си "Довиждане" и всеки в различна посока тръгна. Но оттогава, видя ли жена, все Марийка й казвам. Първата любов, нали знаеш, до последно държи. Сега, като идвах насам, гледам една дама закъсала с колата, москвич. Отивам и бутам, да й помогна. Тя се оплаква: "Така е със старите коли, не вървят." Москвичът стар, ама дамата млада, викам си наум аз, а на нея казвам: "С бутане всичко се оправя, Марийке. Аз, като съм стар, да не би да съм за изхвърляне. Нали и аз трябва да живея." И дамата ми се усмихва, а на мен ми става едно ле-е-еко на сърцето. Такъв съм си, не се възвисявам, но истината е, че на всеки гледам да помогна.

Ж: /Делово./ Как стана бръснар?

Бай Михал: Случайно. На 16 октомври 1950 г. влязох в бръснарницата за първи път и там си останах. Точно бях завършил прогимназия и един приятел ме взе да ме учи на занаят. От "а" и "б" съм почнал.

Ж: Кое е "а" и "б" в този занаят?

Бай Михал: Кофата и парцалът. Занаят не се учи, занаят се краде. Още тогава разбрах, че за да бъдеш бръснар, първо трябва да бъдеш художник. Акълът да върви преди четката.

Ж: Кои бяха модерните прически тогава?

Бай Михал: В правилника имаше осем вида подстригване, ама най-вървеше американското високо. Сега му викат "канадска ливада". Животът се върти и един ден, откъдето е тръгнал, пак там се връща. Само че ти вече не си същият, гледаш изведнъж дядо си станал.

Ж: Идват ли мъже за бръснене?

Бай Михал: /Носталгично./ По-рано повече идваха. Модерно беше да те бръснат в бръснарница. Сега идват по-възрастните или пък такива с паркинсон. Едно време беше друго в бръснарницата се събираха мъже да си поговорят за политика, за спорт, че и за тънкия занаят. А сега все бързат. Нямат време за приказки. Къде отиват, и те не знаят, ама бързат. Докъде ли ще стигне светът, тъй както се е забързал...

Ж: Докъде?

Бай Михал: А, туй не е моя работа. Аз само гледам, отбелязвам и се подчинявам. Колкото по се подчинява човек, толкова по-спокойно живее.

Ж: На кого си се подчинявал досега?

Бай Михал: Девети септември ме завари като "орле", това беше към "Бранник". После ни сложиха сините чавдарски връзки, после червените пионерски, сетне войник отидох, на пагона се подчинявах. На 5.11.1955 г. постъпих, на 12.10.1957 г. се уволних. Служих в охраняващ батальон 0166. Всички правителствени обекти съм охранявал. Станах отличник по бойната и политическата подготовка. И карта имам, и значка "отличник на МВР". Щастлив и горд съм, че съм бил почетна стража пред мавзолея, от дясната страна стоях. По един час стояхме там, а в студ и пек – по половин.

Ж: /Подигравателно./ Щастлив и горд, казваш... Не ти ли изтръпваше тялото от подобна безсмислица?

Бай Михал: /Романтично./ А-а, да се разберем, никаква безсмислица не е. Издържахме на всичко, ние сме калени момчета. Знаеш ли каква хубава униформа имахме и колко красив бях!

Ж: /Невярваща./ И никой не роптаеше?

Бай Михал: Че защо? Като водеха чужди делегации, ни слагаха и вътре. Аз се изпъчвах до главата на Георги Димитров, а чужденците ме снимаха, снимаха... Така приятно беше. И доскоро, като минавах покрай мавзолея, се просълзявах. И си говорихме с приятели "Помниш ли, наборе, помниш ли..." Всъщност 93-а година бях там за последен път. Душата ми се скъса, като го видях издраскан, превърнали го на нужник. Не бива така! А сега го и няма... не ща да ходя там... Унгарските събития ме завариха караул в ЦК на БКП. 56 дни охранявахме в бойна готовност.

Ж: Имаше ли паника тогава в ЦК?

Бай Михал: При нас не. Ние бяхме добре въоръжени и хубаво ни хранеха. Доволен съм.

Ж: За какво си говореха офицерите?

Бай Михал: Аз в канчето на офицерите не съм надничал. Не е позволено. За мен беше чест да съм подчинен на пагона. Целта на казармата е да пречупи характера на човека.

Ж: /Разочарована, тъй като е свикнала да наднича в канчетата на началника./ На кого друг си се подчинявал?

Бай Михал: Ако не се подчинявах на клиента, никога нямаше да стана майстор. Три пъти съм бил ударник, отличник, най-добър в професията. За 50 години трудов стаж имам само 62 дни болнични. Веднъж циркуляр ми отряза пръста. С клиент никога не споря, ако и да мисля, нещо различно. Той каже едно и аз подире му същото. Иначе няма да остане доволен, ако и да е добре подстриган. Е, имаше период, когато се подчинявах на милиционерите, които водеха ония с дългите коси да ги стрижа. Момчетата не искаха, но аз не бях виновен, милиционерите бяха такива... В живота трябва да се върви по водата, тръгнеш ли срещу бързея, загубен си. Имам две къщи, две дъщери и три внучета. Ако не се бях подчинявал, щях ли да мога да ги изхранвам? Не.

Ж: И никога не си изпитвал съмнение в правилността на това, на което се подчиняваш?

Бай Михал се изправя пред огледалата и от гледната точка на журналистката изведнъж се появяват трима бръснари.

Бай Михал: Да ти кажа, сега сякаш съм в безтегловност. Подчинявахме се на Хитлер, подчинявахме се на Сталин, на БСП, на СДС, сега на Америка, обърках се малко. Таман някой управляващ ми стане симпатичен и те взели, че му намерили кусур и го сменили. Като дневални се менят политиците и няма сигурност.

Ж: /Обнадеждена, че се задава драматичен момент./ Към Симеон как се отнасяш?

Бай Михал: Царят ли? Царят е друго нещо. Имам симпатии към него. Когато баща му почина, бях пастирче и камбаната цял ден би, сирената на фабриката свиреше и като слязох долу, гледам хората плачат. На царя шапка му свалям. Няма дар слово като Петър Стоянов, но нали предшестващите много говориха, пък на практика нищо не сториха. На него разчитам. Самият им род е такъв, не са случайни хора. Съжалявам, че не можах да отида на Троянския манастир, като беше, да го пипна. Хората не са глупави, дето го избраха. Бъркат ръководителите, а не избирателите.

Ж: Ако и той те разочарова?

Бай Михал: Не допускам. /Патетично./ Ако мен ме направят ръководител на България, три въпроса ще поставя и ако се изпълнят, ще отидем на седмо осмо място по стандарт в света. Първо който е пил и ял, да си плати. Второ всяка стотинка, която е излязла незаконно извън границата, да се върне с лихви. Трето за престъпниците няма смърт, няма смисъл. До Златоград има мини, да идат там да работят. Вярвам, че царят туй го мисли и ще го направи. Е, няма да стане бързо, защото ние сме ограбено лозе, само баберки са останали. С тия пенсионери трудно ще стане промяната. А младежите заминават, мозъкът изтича. Докторът, преди да почне да лекува, търси откъде иде инфекцията. На Симеон е отредено да прекъсне огнището на заразата. Вярвам, че царят туй го мисли. Иначе Европа с босите ни нозе и с правите лопати няма да ни вземе. Държава се гради със стабилно селско стопанство и стабилна средна класа. Ние сега нямаме и двете, но царят тях иска да изгради.

Ж: Врагове имаш ли?

Бай Михал: Животът е най-големият ми враг. Той ми играе номера, а аз се опитвам да го надхитря.

Ж: Успяваш ли?

Бай Михал: Пари имам ли, успявам. Но честни пари, мои си. От седемгодишен съм почнал да си изкарвам хляба и досега чужд хляб не съм ял. Първо бях пастирче. В селото бях пазарен да паса две биволици и едно манче за 1450 лева тогавашни пари, едно вехто палто и едни цървули. Един ден на пътеката до нужника виждам синя банкнота от 500 лева, нося я на чорбаджийката и разбирам, че те са я подхвърлили, за да разберат дали не крада. Е, оправдах им доверието. По-късно пак в борба с живота почнах да плета кошници и изтривалки от бялата царевица, като се бели. Бях горд, като ми кажат: "Мишо, изтривалката пред къщата ми е твойта." За пари го правех и все гледах да оставя зад гърба си някой лев. Като се уволнявах от казармата, майка ми прати 500 лева. Върнах й ги. Да се знае, че без пари съм изкарал службата. 5806 лева бях икономисал в казармата. И като си тръгнах оттам, си купих с тия пари колело "Диамант" за 1430 лева, костюм от "Жданов", носна кърпичка, риза, потник, чорапи, обувки. Много хубав бях и така нагизден се върнах на село.

Ж: Още същото колело ли караш?

Бай Михал: Три колелета ми откраднаха, четвърто карам "Мифа". Преди 15 години един германец ми го докара. Сега ще си направя снимка и ще му я изпратя. Той кой знае колко пъти си е сменил леката кола оттогава... Ама еди-кой си карал тойота, пък другият ауди, голяма работа! Бай Михал кара колело! Аз съм доволен, че има пешеходци след мене. И пак съм надхитрил живота!

Ж: Браво! Брависимо!

Журналистката изключва касетофона, благодари и си тръгва с чувство за изпълнен дълг.

Бай Михал: /Вика подире й./ Виж какво, Марийке, аз вестници чета, ама хич не им вярвам, да знаеш...

Ж: /Обидено./ Нали ти казах, че не съм Марийка!

Завеса.

Аплодисменти за бай Михал.

Първа публикация: списание Паралели, бр. 46, 15-21.11.2001 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!