Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Още в първи клас класната отсече, че рецитирам най-хубаво от всички. Имахме ли тържество, изпъчвах се пред децата и развълнуваните им родители, естествено, моите бяха най-сияещи, и подкарвах я "Я надуй, дядо, кавала...", я нещо друго. Голямото изпитание обаче дойде в четвърти клас, когато поредната важна дата в живота на училището трябваше да бъде отбелязана с драматизация по поемата на Петко Славейков "Изворът на Белоногата". Ако си мислите, че не бях избрана за ролята на Гергана, лъжете се. Имаше само една малка спънка, не можех хубаво да произнасям "л" и затова "лале" ставаше на "вале", но тази незначителна подробност правеше впечатление единствено на най-лошите момчета. И така - облякоха ме в народна носия, забулиха ме с жълта копринена кърпа, нарамих с кобилица две менчета (тежко беше, но се справих) и занареждах:

" - Няма там, аго, по вази,

няма там стени таквизи,

зиме със здравец обрасли,

лете със сива лиляка,

няма там бяло кокиче,

ни теменужка дъхава

между къдрави шубрачки;

в поля чернока иглика

на всяко равно пладнище,

злат минзухарец в равнище...

ни ален божур в странище...

В моята малка градинка

доста е мене, що имам:

Всякакви ружи шарени,

шарени, жълто-алени,

дребен босилчец черночек,

син кремък, жълта латинка,

бял кремък, чисто сребърен,

бисерно, росно леденче,

крехка върбица клоната,

стволяста камха рехата,

червен седянко вечерен,

синкави рокли ранници,

карамфил зимен и летен,

шибой ми кичест ператен

и морав стратул бархатен..."

Бях горда, че мога да запомня такъв дълъг и сложен текст. Единствената белонога от училището, напук на най-лошите момчета!

Славейков пише "Изворът на Белоногата" в Цариград през 1873 г. Сто години по-късно литературоведът Тончо Жечев изследва поемата и открива, че когато Славейков е описвал градинката на българското момиче Гергана, от изредените от поета 25 цветя само десет са били известни на науката. "Като бог Славейков създава градината на българската патриархалност, давайки имена на нейните цветя", пише Тончо Жечев.

Има ли я днес градината на Гергана?

През първата есен на двадесет и първи век влизам в село в Тетевенския балкан. Малко неприлично надничам през оградите. В селото има 372 къщи, от тях в 34 живеят турци. Най-пъстрата градина се оказва тази на баба Ашка. Туркиня.

- Бабо Ашке, какви цветя има в градинката ти?

- Сега има хризантеми, далии, рози, лисича опашка, ама ела след седмица, тогава и димитровчетата ще цъфнат. Пък пролетес имаме кокичета, минзухари, зюмбюли, нарциси, как да ти кажа, всеки сезон е различно. Ето това там е китайска роза, обича слънце и вода. Вътре в къщата имаме и дървото на живота, и коледниче, има и още... па знам ли ги всичките как се казват, много са.

- Българките сеят ли цветя?

- Че сеят, ама по един-два корена. Повече картофа гледат, бобът, доматът, чушката, тук, по нашия край, и ягодата хваща... Те, цветята, нежност искат, не само да ги бучнеш.

- А ти защо повече цветя отглеждаш?

- Сама съм, затуй, да има с кого да си говоря. Аз с цветята и с кокошките си говоря. Имам шест кокошчици, бей гиби си живеят.

През 1949 г. 20-годишната Ашка се омъжва за Мехмед и напуска родното си село, което според нея било по-богато. "Ама заради мъж всичко се зарязва."

- По туй време свекърът ми беше открил работилница за копчета. Прости следвоенни мъжки копчета. Имаше четирима работници у дома, после работата се разрасна и към нас се присъединиха и други къщи. След туй дойде времето на кооперацията. Откриха елкерама и там почнахме синци да нижем. Не оставах без работа, цял живот съм работила, не се оплаквам. Млади бяхме, можехме да работим и на елкерама, и в двора. Като се върнах от Турция, елкерама вече го нямаше, западнал, всичко западнало, днес младите се чудят какво да работят...

- Чакай, чакай, ти доста време прескочи. Кога си отишла в Турция, кога си се върнала?

- Как кога? Като всички, по голямата екскурзия, както му викате. Първо почнаха да ни възраждат...

- Как го правиха в тоя край?

- Не беше така жестоко, както е било по Кърджалийско, но пак много ни беше тежко. Мъжът ми лежеше болен, значи 83-а, 84-а да е било, дойдоха вкъщи милиционерите и викат, че трябвало да си занесем паспортите в съвета. Ако не го направим, от утре сме уволнени от кооперацията и да не ходим на работа. Кръстиха ме Анка Антонова, но никой не ми е викал така.

- И от българите ли?

- Не, никой не ми е казал, ей, теб нали те прекръстиха. Какво е виновен комшията, че милиционерът ми взел паспорта? Пък и в нашата къща все българи идват.

- Протести имаше ли?

- Тука не. Ние сме малко, какво да направим шепа хора.

Един починал турчин закопаха тогава в християнските гробища. Близките му все се канеха да си го вземат и заровят в турските, но май не посмяха. Хлябът е по-важен от всичко. Без име се живее, без хляб не може.

- Знаехте ли какво става по другите краища с турско население?

- Аз знаех. Слушах "Свободна Европа", "Дойче веле". Още ги слушам, те много знаят. Дъщеря ми ходи нея година до Турция, там по телевизията съобщили, че в България сменят имената на турците. Питали я има ли такова нещо и тя, будалата, рекла "Не-е!" Не, ама като дойде тука и се видя каква е работата. Тя живееше в Ловеч и като почна екскурзията, първа скокна да ходи. Натовариха багажа и хайде! Ей, Ахмед да ти разкаже.

Ахмед е малкият внук на баба Ашка. Всеки месец по веднъж идва на гости на село и сега така го улучвам. Когато през 89-а тръгнал с майка си и сестра си към Турция, бил на 12 години.

- Беше ли те страх?

- Не. Много ме болеше ръката. Бяха ми били някаква ваксинация, беше се надуло и зачервило. Все си вдигах ръкава да видя какво става с ръката ми. От ваксинацията ме беше страх, не от Турция. Пък тогава аз много-много не разбирах какво става и къде отиваме. Натоварихме багажа на камион, разделихме го с още едно семейство, а ние бяхме с кола.

- Мъчно ли ти беше за Ловеч?

- Мъчно ми беше за приятелите от махалата. И за една играчка, любимата ми - една количка "мачбокс", червена. Толкоз неща взехме, как пък нея точно забравихме! След време, като се върнах, защото ние по-късно продадохме апартамента, я намерих паднала под един стол.

- С приятелите какво стана?

- Не сме се търсили повече. Като си вадих лична карта, се оказа, че една съученичка работи в съвета. Позна ме по името.

- Важно нещо ли е името?

- Ами да, то си върви с човека.

- Баба ти казва, че хлябът е по-важен.

- Сигурно е права за себе си. Аз не съм бил принуден да избирам. Дано не ми се налага.

Първата година в Истанбул е трудна за децата и майка им. Тя е разведена още в България, затова там разчита само на себе си и далечна леля, която ги приютява отначало. Месеци наред я наемат само като чистачка въпреки икономическото й образование. Днес е счетоводител във фирма. Печели добре и заедно с децата са успели да си купят два апартамента. През 1989 г. Ахмед знае турски само говоримо. Заради пристигащите български турци към училищата в Истанбул през лятото се организират курсове по езика, така че момчето завършва успешно средно образование. Сега е студент в София, учи текстилно инженерство. Като завърши, ще се върне пак в Турция.

- Там по-добре ли се чувстваш?

- Не мога да отговоря еднозначно, но в Турция човек за по-малко време може да постигне повече. В България годините минават, а хората сякаш тъпчат на едно място. Освен това в Турция има повече работа.

- Българските турци са много работливи - вмъква баба Ашка. - В Турция е прието да работят само мъжете. Е, и жените с образование, но тия, дето са дошли от селата в Стамбул, мъжете им ги издържат. Те си гледат къщата и децата, изпратят мъжете на работа и се събират по апартаментите на кафенце, гюбеци хвърлят, чудно си живеят. А туркините от България са свикнали да работят и да изкарват пари. Затова нашите турци там бързо забогатяват. Овчари отидоха, сега мерцедеси карат. Всичките изгонени турци трябва да носят сега цветя на гроба на Тодор Живков, че заради него отидоха в Турция и си уредиха живота. Ей, Ахмед нямаше как да го издържаме студент, защото тука по-бедно се живее - казва баба Ашка. - Шегувам се, де, не го взимай на сериозно.

- Депесето слушате ли?

- Ние не го слушаме, ама има много, дето го слушат. Не мога да ги разбера. Хем сме им яли попарата на комунистите, хем до тях да се нареждаме... Не, мен ме няма тука.

Баба Ашка отива при дъщеря си в Истанбул през 91-а. Всяко лято обаче си идва на село. Така изкарва пет години. След това окончателно се връща в България.

- Стамбул голям, много коли, като изляза, трябва да внимавам оттука да не ме фрасне, оттам да не ме блъсне. В апартамент се не седява. Иначе всичко имат. И се веселят, виж, туй пї го умеят от българските турци. Като настане байрямът, само красота да гледаш.

- Какво точно значи байрям?

- От майка си знам, че ако днеска е байрямът, след 30 години пак на същата дата ще е. Иначе не знам какво точно означава. Не съм много по божиите работи. Вие, българите, сега по-религиозни от нас станахте, за всичко поп викате, бебета в коритото топите, едно време ги нямаше тия работи...

- Че и вие турците свинско не ядете...

- В Турция по месарниците свинско не продават, но в тамошното "Метро" има. Българските турци си купуват и свинско ядат. И алкохол пият.

- Какво прави пет години в Турция?

- Като майка и аз на дъщеря си се опитвах да помагам. Тя все ме караше да плета. Казваше ми: "Плети, майко, плети, синът войник ще ходи." На една кука сума покривки, пуловери и чорапи съм изплела. После разбрах, че те всичко хвърляли, а ме карали да плета, за да се успокоявам. Така пет години плетох за успокоение. И като взехме турските паспорти, реших да се върна на село. Младите да ходят на Стамбул, в село няма какво да правят, ама Стамбул не е за старите, дето не са свикнали с него. На село ми е най-добре, тука ми е минал животът, тука трябва да се умира.

- Турция чужбина ли е за вас?

- Не - отговарят Ахмед и баба Ашка.

- А България?

- И България не ни е чужбина.

- Като ходиш в Турция, какво носиш на дъщеря си?

- Аз вече не ходя, на 72 години накъде. По Ахмед домат от село изпращам. Не че там нямат, ама нали аз съм го отгледала...

- А какво ти носи оттам?

- Цветя. От пазара в Стамбул купува луковички разни и носи да расте градината.

А пък аз си знам "Няма там, аго, по вази...". Дали защото патриотизмът се ражда в чужбина, Славейков е писал така? Все едно - в първата есен на двадесет и първи век градинката на Гергана я няма. Да не говорим, че и аз не ставам вече за Белоногата. За ужас на най-лошите момчета.

Първа публикация: списание Паралели, бр. 47, 22-28.11.2001 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!