Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Зоя е единствената от съученичките ми от немската гимназия, която успя да се омъжи за германец. Не че и други не искаха, но само тя има този късмет. Никоя от нас не си мислеше, че това изобщо е възможно, защото, честно казано, Зоя беше от смотанячките на класа. Не че не беше хубава, напротив, събираше момчешките погледи, само че беше отличничка. Седеше си вкъщи и си учеше уроците. Изглежда, че същото е правела и в университета, където следваше биология. Май отиваше вече на към стара мома, когато един ден се разбра, че е заминала на специализация в Германия и оттам се е върнала с мъж. Ние, останалите момичета от класа, по това време разхождахме второ бебе из софийските паркове, а привечер запъхтени тичахме към детската градина, където първото ни уж поотраснало дете все оставаше последно и лелките ни гледаха мрачно. Редяхме се по опашки за мляко, умолявахме бабите да вземат за малко ако може и двете деца, за да отърчим я в протестния поход "Към телевизия-та-а-а!", я към някой митинг. И докато ние, нормалните, се раздирахме между пелени и политика, Зоя изоставила кариерата на биолог и университетски преподавател и избрала бюргерския покой на подредената Германия. Разбира се, най-лошото за нас в цялата история беше, че никой даже и не беше подозирал подобно развитие на ситуацията, защото хубавата, но скучна Зоя просто беше изпаднала извън нашата компания. И изведнъж - само тя уредена. Завистта кратко тормози душите, опнати като въже за пране между желанието да изградим най-после светло бъдеще, ако не за нас, то поне за децата, и невъзможността да знаем какво ще правим утре. Забравихме Зоя. Пък и тя не ни потърси.

Срещнах я преди месец случайно на улицата. Сигурно щях да подмина тази елегантна жена със скъпо кафяво палто, но тя първа ме заговори. Стреснах се. Едва ли имаше какво да й кажа, годинитe бяха минали, ситуациите променени, ние нямахме нищо общо помежду си, но Зоя явно искаше да говори. Седнахме в едно кафене.

- Не мислиш ли,

че българските жени се обличат като проститутки?

Какво да кажа? И тази се е поевпорейчила и е дошла тук да ни дава акъл. Кой знае защо очаквах, че щом съм срещнала зубрачката Зоя, издигащата се по стъпалата на науката биоложка Зоя, ще трябва да си говорим я за чехълчета, я за зелената еуглена. А тя изведнъж подхвана фундаменталните въпроси за всекидневното облекло.

- Аз не съм съгласна с това твърдение - продължи Зоя, - но и на мен често са ми задавали този въпрос. Когато заминах преди десет години, дори имаше недоразумения. Като всички българки носех къса пола и силен грим през деня. Даже се радвах, че мога да го правя. Райнер, мъжът ми, се опитваше да ме превъзпитава и да ми обясни, че това е проститутски фасон, водеше ме по скъпи магазини и ми купуваше скъпи дрехи. Обаче аз тайно всеки път си нахлузвах късата пола. Бог ми е дал крака, защо да ги крия?! Докато един ден влизаме за обяд в бирария, от тези с дългите дървени маси, непретенциозни заведения, но пък готвят вкусно. Минаваме покрай някакъв мъж, който изведнъж се обърна и ме плесна по задника. Разбираш ли ме, това в България с нейните разюздани мъже никога не ми се е случвало. И Райнер вика, сега схвана ли, твоята къса пола е знак за този случаен мъж, че трябва да те третира като проститутка.

- Мъжете са виновни - осмелих се да проговоря.

- И аз така му казвам. Вие сте изградили своя мъжки свят, в който сте отредили по-нисша роля на жената, вие, стерилните немски мъже. И не ми изтъквай като причина войната, моля те, в случая не я намесвах, казах му, защото всичко в Германия намира някакво обяснение във войната. Ние сме свободен южен народ, жените ни са красиви, а всяка красива жена има право да покаже това, което притежава. Да не си се женил за българка!

- Е, сложи ли го на мястото му?

- Съмнявам се - въздъхна Зоя. - Знаеш ли кое му е най-лошото в този брак? Че мъжът ми винаги е прав. Защото влезеш ли в онази система, ти нямаш право да бъдеш различен. Искаш ли да играеш там, спазвай правилата. Иначе те изхвърлят.

- Но тук става дума за културни разлики - кой знае защо, се запалих по спора.

- Да - каза Зоя. - Само че парите ги изкарва той, а не аз. И когато се показваме пред обществото, моите културни разлики остават вкъщи. Германия е консервативна страна. Понякога се подчинявам само за да не чуя да ми казва "В България може да правят така, но тук се постъпва иначе".

- Има ни за диваци. И ти живееш с такъв човек? - изказах дълбоко възмущение.

- Не, не. Сигурно трябва да поживееш в онзи свят, за да разбереш, че Райнер има право. Защото там нещата вървят по определен ред и всички се съобразяват с него. Така е по-лесно. За всички. Например между дванайсет и два в градината може да работи косачка, която бръмчи с определени децибели. Надхвърли ли ги, твое право е да викнеш полиция. Ако след десет вечерта кучето ти лае, съседът е в право да се оплаче. Когато уредът, който си купил от магазина, нещо не е наред, връщаш го и те ти връщат парите. Ако не си нарушил правилника за движение, полицаите не те спират.

- Но това е дребно, Зоя, те нямат нашата изобретателност, нашата свобода...

- Доколкото съм информирана, в България изобретателността служи, за да излъжеш държавата, а със свободата си не знам какво правите.

Честно казано и аз не знаех как точно постъпвам със свободата си. Може би засега е достатъчно да знам, че я притежавам.

- Какво стана с кариерата ти? - реших да уязвя бившата си съученичка зубрачка. Не че аз бях постигнала кой знае какво, но друго си е, когато се поддържа заядлив тон.

- Нищо. Свърши, когато избрах семейство отвъд.

- Че защо?

- Може би това беше единственото, което ме дърпаше назад към България.

- И защо не се върна?

- Трудно ми е да ти призная, че дълго време сънувах коридорите на университета. Вървя, вървя и все не мога да намеря вратата на кабинета си. Накрая разбирам, че съм се загубила, че това не са познатите ми коридори, а някакъв лабиринт, от който никога няма да изляза. Веднъж не издържах и разказах на Райнер, казах му, че не издържам повече без работата си. А той съвсем спокойно ме попита колко съм получавала като биолог в България. Казах му. И после попита с колко пари разполагам сега. Два пъти повече, въпреки че бях обикновена домакиня.

Губя ли нещо, позаинтересува се той.

Професионалното си израстване, отговорих. Общувала ли съм скоро с професионално израсналите си български колеги, попита той. Не. Заръча ми на другия ден да им се обадя и да разбера какво правят. Така и сторих. Звъннах на един, той започна да ми се оплаква как едва свързва двата края и понеже разговорът беше за моя сметка, можа да ми разкаже каква патка е Л., каква мръсница В. и каква гад Д. После се обадих на Л., В. и Д. и от тях чух същото съответно за другите.

- Продала си се и търсиш оправдание, че си го направила - заключих аз. - Широко ти е около врата, лесно съдиш другите.

- Сигурна съм, че няма да ме разбереш. Хората в България не умеят да спорят, не умеят да излагат аргументи, да изслушват другия. Тук никой не знае как да се учи от противника си. Единственото средство и на нападението, и на отбраната са ругатните. Вие просто говорите един връз друг и накрая всеки остава на собственото си мнение. Затова в тази страна нищо не се е променило и никога няма да се промени.

Бях съгласна, че нищо не се е променило, но пък не вървеше да си го призная.

- Добре, де, за нищо ли пък не ти е мъчно?

- О, мъчно ми е, че не мога да пазарувам по български.

- Това пък какво е?

- Ами аз съм свикнала в събота да отида на пазара, да поговоря с всички продавачи, да опипам всички чушки и домати и накрая да купя нещо на средна цена и с добро качество. С Райнер това е невъзможно. В Германия в събота магазините работят до 16. Изведнъж в 11 той викне, че няма време, качим се на колата, отидем до супера и почнем да грабим с кашони за седмицата. Ама без изобщо да погледне какво взема!

Убива цялото удоволствие от пазарлъка

от отбирането. Прави го бързо, някак служебно. Пазаруваме, за да ядем, а не да се насладим. Купува само от скъпи магазини, от евтината верига "Алди" взима шампанското и зехтина. И знаеш ли защо? Има една фондация, която оценява стоките от потребителска гледна точка, нарича се "Варентест". Е, там са казали, че шампанското и зехтинът точно в "Алди" са най-хубавите. Немецът не се доверява толкова на собствения си вкус, колкото на институционално провереното. С това не мога да се примиря.

- Но пък пак се подчиняваш на мъжа си, нали? - инатя се, сякаш от сутрин до вечер въртя номера на моя.

- Нямам друг избор. Все пак в чужбина съм. Колкото и понякога да му се ядосвам, да искам да тръшна вратата и да си тръгна, не мога да го направя. Няма къде да ида. Сама съм. А пък той все пак е единствената ми опора. И за добро, и за зло до мене е само той. Други няма. Сетих се - и още едно нещо ми липсва. Комшийката, от която да поискам малко сол, чаша олио или пък с която просто да побъбря на кафе.

- Хм, притрябвала ти - измъмрах, сещайки се за моята добродушна комшийка, която намаза с олио седалките на люлките пред блока, тъй като децата, като се люлеели, много шум вдигали. Не ме питайте как после прах омазнените панталонки.

Защо ли Зоя ми разказваше всичко това? Та ние никога не сме били близки. Изведнъж ми светна, че може би в момента изпълнявам ролята на липсващата съседка. Май е по-добре да се разделим, преди по български обичай да сме се скарали. Казах, че бързам, че съвсем не съм жена домакиня, че имам уговорени срещи, интервюта и че ми е било много приятно, но трябва да тръгвам. Зоя настоя да плати сметката, нямах нищо против, нали й плащали по немски. Излязохме на улицата. Трябваше да пресечем, но въпреки че стояхме на пешеходна пътека, нито една кола не намали. Отстрани кротко гледаше полицай. Зоя го приближи и откъде извади тоя силен глас, не знам, но ревна срещу му:

- Как не ви е срам! Виждате, че тук има две жени, които стоят на пешеходната пътека, колите не спират, а вие не реагирате. Безобразие! Заради вас никога няма да влезем в Европа!

- Тук е България, госпожо - промълви полицаят, обърна гръб и с бавна стъпка се отдалечи от нас.

- Тук е така, Зоя - казах примирено и аз.

- Щом всички така мислите, никога няма да стане друго - изфуча тя и тръгна гневно в обратна на полицая посока.

Така завърши тази случайна среща. Онзи ден неочаквано Зоя ми се обади по телефона. От Франкфурт.

- Знам, че не ме обичахте още в училище, че ми се подигравахте. Вие си гледахте живота, а пък аз... аз не знам какво правех и защо го правех. Мечтаех да стана велик биолог, пък то не... нищо не излезе. И сега пак съм някаква... друга... Намерих една снимка от училище, само момичетата сме, в единайсети клас... и така плаках, плаках... за вас...

- Зоя, ако това ще те успокои, ние всички адски ти завиждаме, ти единствена успя...

- Как можеш да ми говориш така? Нима според теб завистта може да е успокоение?

- Ами... ние с теб имаме различни неща и всеки иска да вземе нещото на другия. Въпреки че се съмнявам, че ако си ги разменим, ще станем по-щастливи.

- Имам две държави, две къщи, обаче не знам защо така се чувствам, сякаш съм си изгубила ключа. И вече никъде не мога да вляза... добре, благодаря ти... няма да плача.

Първа публикация: списание Паралели, бр. 50, 13-19.12.2001 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!