Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

- Вие да не сте от данъчните?

- Не, журналисти сме - оправдавам се някак.

- Абе всички така казват, пък после - що продаваме вино. Продаваме, щото нямаме хляб, ей затова. Вино за хляб разменяме. Без вино не може, ама без хляб хич.

Така ни посрещат в село Виноградец, Пазарджишко. Хората са излезли на пътя пред къщите си и на малки сергийки в пластмасови бутилки са наредили вино за продан. По празниците трябва да се харчи. Декемврийски студ. Струва ми се, че виноградчани са навлекли една върху друга всичките дрехи, които притежават. Или може би всичките дрехи, които са си купили в последните 30 години.

- Върнаха ни земята и сега, като ни кръстиха частници, гледат само да скубят. Не можело да се прави повече от 400 литра вино! А колко е 400 литра, нищо. Всичкото да го продадеш, 600 лева печалба излиза. С тия пари живее ли се? Хич. И за собствена консумация нищо не остава.

- Бе къв живот! Жив зян сме, сестричко. Само ятаците останахме на село...

- Ятаци? - успявам да се намеся в хора на селяните.

- Ние тъй си викаме, щото децата, дето заминаха по градовете, са партизаните. Идват тука събота и неделя и по празниците. Пълнят чанти и багажници с вино и месце и си отиват.

- Е, щом давате, значи имате...

- Ние ядене и пиене имаме, да те заринем с него. Пари нямаме.

- На 74 години съм, всичките лозя в района съм засял, при три строя съм живял, е такава мизерия никога не е било - намества се дядо Атанас. - Преди Девети септември бедността беше 20 процента, сега е 80. Тъй бива ли? Ако Международният валутен фонд нещо направи, добре ще е.

- Как ще разберете дали Международният валутен фонд нещо прави?

- Ако ни увеличат пенсиите, значи прави.

- Какво за вас значи много пари?

- Поне 200 лева да ни дават...

- Откак съм човек, за първи път сега на президентските избори не гласувах - продължава дядо Атанас. - Чакахме и сини, и червени да ни оправят, нищо не стана. Гласуваме, за да гладуваме.

- Вие самите нищо ли не можете да направите за себе си?

- По радиото казват, че в София бил елитът. Той трябва да мисли за нас.

- Какво е елитът?

- Па знам ли ги. Ония професорите, с висшето образование, дето са в София, те да измислят как да я караме на село. Пък те какво направили, гласували си по-големи командировъчни, а нас кучета ни яли.

- Вярвате ли им?

- Летоска вярвах на Симеон. Сега не знам. Още чакам да се роди оня българин, дето ще мисли за народа си.

- А журналисти! Мен не ме е страх от журналисти! Мен са ме давали по телевизията, ехе! - към групичката се приближава баба Ивана Халачева. На 60 години е. Бърза да влезе в разговора.

- Идва един и ме пита какво мисля за Клинтън, дето беше направил там онуй... И аз им казвам, че човекът е нормален, е, съгрешил бил, младите сега така правят, голяма работа, че съгрешил. После в селото ми викат как съм могла така да кажа. Така съм мислила, така съм казала, какво толкова. Е там ми е къщата...

Баба Ивана сочи към двор с три постройки. Тръгваме с нея. Едната е лятна кухня и баня, другата - къща, но чака ремонт и затова стои празна. В третата живеят. Първият етаж е направо на земята. Предните две стаички са за баба Ивана и мъжа й дядо Митьо Розата, така го знаели, така се и представи. Той е на 63 години. Зад тези две помещения на същото ниво е мазата. Това е хранителният склад на семейство Халачеви. Има всичко необходимо за изхранване на къщата - бидон кисело зеле, компоти, картофи, праз лук, бъчонки с вино - бяло и червено. На едната стена е иззидан резервоар, в който мачкат гроздето. Дядо Митьо ни го показва с особена гордост.

- Тука отгоре се слага една решетка и върху нея се чепка гроздето. Долу падат само зърната. След това с едно дърво с три крака се мачка.

- Колко вино правите? - питам.

- Тази година е малко, 300 килограма - казва баба Ивана, явно по-вeща по виното. - Имаше киселинни дъждове и лозята не родиха много. Захар слагаме във виното, че да стане повечко. Мъжът ми е беден, но аз съм от богат род, от Славовица съм, селото на Стамболийски. Там ни върнаха 100 декара, братът ми даде 10. Ходим с кончето. И ракийка правим, но тая година още не сме я варили. От виното имаме и бяло, и червено. Бялото пием от април нататък, червеното по всяко време.

- По колко изпивате на ден?

- Колкото ни е сладко. Ние сме попивателни, пийваме си. Налеем веднъж бурканче, услади ни се, още едно долеем, па легнем да поспим.

- Замезваш или на голо?

- А, че понякога и на голо. Ако ми се допие, думвам си едно. Всичко пия аз, стига да има.

- Летото, като изстудим бялото, и слагаме на шиша ред чушка, ред сланинка, това е то хубавина - добавя дядо Митьо Розата. - А като бяхме млади, събота и неделя излизахме на поляната, разстелеш одеялото, дробиш доматите, а по ракийка, жените пекат пържоли, ние хвърляме карти... Ех, това беше младостта, сега всичко свърши.

- Не вярвам съвсем да е свършило...

- Три сватби съм вдигнал, всяка с по 110 каси бира. Ракията и виното отделно. Две изпращания на войници съм правил. По 270 семейства съм канил. Сега вече туй го няма. И по курорти ходихме. Били сме на Рилския манастир, на Бачковския, на Троянския... и на морето сме били.

- Кога за последен път сте виждали морето?

- Че преди 30 години трябва да е било...

- Е, не се оплаквай, Господ все пак те е навестявал.

- Беше, ама си отиде.

- Имам дъщеря в Пловдив - обяснява баба Ивана. - Отишли със зетя на нивата да вадят картофи, гръм го чукнал и на място. Вече 6 годинки сама живее с двете дъщери. Двама сина имам, безработни са. Таз година мъжът ми падна от коня и си счупи ръката. А миналата година ни откраднаха кравата. Писахме писмо до Богомил Бонев, министърa. Отговориха ни, че по липса на доказателства следствието се прекратява. Така я караме с Господ, но все се надяваме, че някой ден ще стане пак добър.

- Човек, докато е млад, и Господ е добър с него, остарее ли, отпиши я - не вярва дядо Митьо.

- Коледно време е, дано Господ да е с нас - обаждам се плахо.

- А ние по Коледа добре си хапнахме. Само дето не можем да се съберем повечко хора, както едно време. Дойдат ли гости, водят деца, а на децата трябва да се дават подаръци. За подаръците пари трябват. А ние хляба на вересия го купуваме. Дойде ли пенсията, изсипваме я във фурната, да покрием стари борчове.

- А на Нова година какво ще приготвиш?

- Имаме крава, теле, две кози, десетина пуйки и прасе тази година заклахме. Миналата година нямахме прасе, ей тъй на в устата ми стоеше, ядеше ми се, ама няма. Сега обаче заклахме и си направихме кървавица, суджуци и сланинка. Туй прасе цяла година ни изкарва. Пари за сирене нямаме, затуй, като ходим на нивата, от сланинката си режем. На Нова година ще колна една пуйка, първо ще я сваря със зеле, после я замазвам леко с олио и червен пипер и я слагам в печката заедно с кървавица и сланинка. Варио викаме на тая манджа, пръстите си да оближеш.

Баба Ивана отваря прозореца, там на студеното на пръти висят суджуци и тлъсти кървавици.

- Пък елате и вие някой път, тъй да му седнем, да му хапнем, да му пийнем, живеем ние от днеска за утре, селски живот, какво да го правиш...

Тръгваме си с уговорката, че пак ще наминем. През три къщи обаче една ръка ме дърпа вътре в двора.

- Нали питаше как се коли прасе, ела, ще ти покажа.

Това е 78-годишният дядо Стойчо. Едва се крепи на крака, но иска да разказва. Зад къщата му се шири лозе.

- Тук, откак е българско, все памид расте.

- Колко време живее една лоза.

- Лозата расте с човека. Верен ли й е той, и тя му е вярна. Умре ли човекът, не търси лозата за грозде. Всичкото аз съм го садил и съм го чувал. По тон грозде събирам, половината продавам, от другото правя вино и него го продавам.

- За себе си нищо ли не оставяш?

- От 40 години алкохол не кусвам.

- Бре! - ококорвам се, но дядо Стойчо ме довършва със следващото изречение.

- И свинско не ям. Инфаркт изкарах и мазно не бива да си слагам в устата, ама ела да видиш.

Влизаме в мазето. Под тавана пак на пръти са виснати и тук суджуци и кървавица. Долу в качето пък била сланината.

- Прасето се изкарва при нас от есен до есен. Стане ли година, натрупало е сланина. Коли се, като застудее. После се пърли с газови ламби. След туй го качваме на едно скеле и го стържем, докато побелее. Вади се обиколката на стомаха, отвътре чистим маста, после вадим и нея. Месото, вътрешностите и мазнината за кървавицата режем на парчета и тъпчем с ръка в червата. Слага се сол, червен и чер пипер, праз лук и копърец. За суджука месото кълцаме с машина. Суджукът се прави само от крехкината, от червеното месо. Сланината се нарязва на парчета, през нощта се слага да изстине. Сутринта редим в качето ред сланина, ред сол, ред копър и праз лук. Натиска се, залива се с вода, отгоре й се туря камък, похлупва се и след две седмици е готова.

- Не ядеш, не пиеш, ама сигурно някога си се чувствал по-добре?

- И сега съм добре. Аз на живота махна не намирам. Живота трябва ти да го живееш, не той теб.

- Е, хайде, остани си със здраве!

Разделяме се. Малко по-надолу хорът на селяните продължава да се ежи за политика, ако и да са празници. Мирише на дим. И на свинско печено. По същото това време в западноевропейските села мирише на курабийки с канела, а по магазините продават сладки от марципан. Видяла съм и гарантирам, че е така, по прозорците са поставени свещници, греят витлеемски звезди. По прозорците на село Виноградец висят суджуци и кървавици. Като гирлянди. Тъй го живеят живота виноградците ятаци, докато чакат да се роди оня българин, дека ще мисли за народа...

Първа публикация: списание Паралели, бр. 52, 27.12.2001 - 2.01.2002

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!