Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

- Мама, мама...

- Не съм майка ти. Аз съм Надя. Майка ти е луда.

Това са синът ми Стефан и новата ми приятелка Надя. Стефан е на 2 години. Още се учи да говори и изпитва радост от всяка дума. Надя е на 24, студентка по икономика. От няколко месеца сме заедно и сигурно скоро ще се разделим. Засега обаче не отваряме дума по този въпрос. Търпим се някакси. Аз съм Николай, на 38 съм, лекар, емигрант в Берлин.

Петък следобед е. Средата на май 2000-а година. Проснал съм се на тревата в един берлински парк. Стефан търчи наоколо, а Надя се прави, че е загрижена за детето. Тя не разбра, че чух какво каза преди малко. Затова го и каза. Иначе пред мен не би си го позволила. Твърди, че ме обича и знае, че ако изрече нещо подобно, веднага ще я изгоня. Аз пък я чух. Стомахът ми се сви на топка, а по голите ми изтегнати на слънцето ръце пробягаха буболечки. Какво, да стана и да й забия един? Да й кресна да ходи да си търси друг любовник, някой нормален, без дете? Винаги мога да го направя, но какво ще спечеля? Нищо. Всъщност аз каквото и да направя, нищо не печеля. Така че няма смисъл.

Това, което каза Надя, е истина. Майката на Стефан е луда. Предстои му цял живот да го чува от различни хора. Не можех с шамари и крясъци да го предпазя от истината. Изтърколих се и легнах по гръб. Сега слънцето грейна право в лицето ми. Затворих очи. Зад клепачите ми заплуваха сини и червени кръгчета.

Също като през август на 1979 г. Бях девети за десети клас в немската езикова гимназия във Варна. Повечето от момичетата вече бяха опитали от сексуалните сладости, имаха си по-големи гаджета и на нас, момчетата, гледаха с презрение. Всъщност и повечето от момчетата знаеха "как става", но се дуеха само в мъжки компании. Аз не смеех. Майка ми и баща ми се бяха развели малко след раждането ми. Когато изпаднеше в периодичната си тъга, майка ми казваше, че съм грешка и изсъскваше, че само да съм посегнал на момиче, преди да му е дошло времето, ще ме убие. Знаех, че няма да го направи, но ме беше шобе, че ще сторя нещо, с което ще я обидя. А времето на посягането на момиче идваше. Какво пък, никой не можеше да ме убеди, че момичетата не го искаха. Един ден приятелят ми Иван, беше една година по-голям от мен, ми предложи да ме заведе в Михайловград. Там имаше братовчеди, които познавали една страхотна жена, готова да обучава млади момчета. Хем далече от Варна и майка ми няма да разбере, хем кеф. Готово.

Пътувахме цяла нощ с влак. Не мигнах. Иван не спираше да се налива с кайсиева ракия. На мен на гърлото ми сякаш резе беше пуснато. Не кусих. Сигурно е било от страх. Сутринта на гарата ни посрещнаха братовчедите. Единият веднага ме хвана за ръка и ме завлече в някакви бараки зад централната постройка. Отвори една скърцаща вратичка и ме бутна в полутъмна стаичка. На земята бяха постлани много черги, като дюшече една върху друга. Докато очите ми свикнат със светлината, братовчедът беше изчезнал. Чувствах се гадно, струваше ми се, че неудържимо воня на влаков кенеф. Изведнъж мирис на съветски одеколон за бръснене ме удари в носа. В стаичката беше се вмъкнало някакво същество. Момиче, най-много две-три години по-възрастно от мен. Със сигурност циганка.

- Легни - заповяда ми тя.

- Защо?

- Ако питаш много, нищо няма да научиш. Тая работа с питане не става.

Подчиних се. Какво направи това момиче с мен, не знам. Зад клепачите ми заплуваха сини и червени кръгчета. Дали това не бяха пъстрите й гердани, които се мяткаха по голите й гърди над лицето ми? А душата ми сякаш подскачаше от кръгче на кръгче и се превиваше от смях от удоволствие. Защо така се е разкикотила тая душа, като че ли някой я гъделичка под мишниците?

- Готов си - каза момичето и се надигна.

А аз отново трябваше да се науча да дишам. Сигурно съм я погледнал безпомощно, защото тя отново се наведе над мен и впи тъмните си очи в моите.

- Я си дай ръката!

Заразглежда ръката ми и отсече:

- Да знаеш, че веднъж ще умреш, ама на ужким. Близките ти няма да разберат, че е на ужким и има опасност жив да те заровят. Предупреди ги, да внимават като вземеш да умираш.

Рече го това и си излезе.

Малко след това си тръгнах и аз. Отвън ме чакаше братовчедът. Заведе ме у тях. Цял ден спах. Изглежда, че Иван беше предупредил, че работата е деликатна. Никой нищо не ме попита, но всички имаха вид, че са свършили добра работа.

След като турих началото на сексуалния си живот, напираше времето да определя и професионалния. От малък мразех да ми задават въпроса "Какъв искаш да станеш като пораснеш?". Не знаех какъв искам да стана и ми беше тъпо, че се излагам, като не мога да отговоря. Исках да пътувам, но майка ми казваше, че пътешественик не е професия, а детски измишльотини. И не е ли време вече да порасна. Трябвало да си намеря такава работа, която да ми позволи да пътувам. На държавна сметка, добавяше тя, убедена, че не я разбирам. Може би мъничко съм я разбирал, защото това допълнение не ми харесваше. Исках, ако правя нещо, то да си е само на моя сметка. И печалба, разбира се. Но изглежда, че все пак съм се вслушал в думите й, защото изведнъж се запалих по книги за животните. Ама не по разни кози или коне, дето ги има и у нас. Четях за лъвове, тигри, леопарди. Измислих си, че трябва да стана биолог. Така професията ми щеше да ме отведе в Африка и всъщност щях да си бъда пътешественик. И точно тогава пак се намеси приятелят ми Иван.

Беше една неделя в края на април 1981 г. Тих и мъглив ден. Заведох майка ми на сватба на дъщерята на нейна колежка в "Казиното" в морската градина. Това беше редовното неделно забавление на майка ми и приятелките й. Не ми се стоеше при зачервените и разгорещени сватбари. Обадих се на Иван и двамата отидохме на плажа. Във Варна всички важни житейски решения се взимаха на плажа. На брега на морето никога не се чувстваш сам. То, морето, сякаш поема част от отговорността и така ставаш по-куражлия. Пък ако нищо не излезе, най-много пак да се бухнеш в него.

Тогава съобщих на Иван, че неотменното ми решение за моето бъдеще е да кандидатствам биология и някой ден да отида на работа в Африка. Иван беше от лекарско семейство и това отдавна беше предопределило съдбата му.

- Какви лъвове, ще гониш, бе, там е опасно - присмя ми се той. - Дай да станем лекари. Ще идем в Либия, долари ще печелим и с тях ще си купуваме дънки.

Доларовите дънки преобърнаха всичките ми планове. По това време само децата на моряците носеха безпрепятствено доларови дънки. Останалите трябваше да се борим за тази чест. Ама щом докторстването щеше да ми спести тия мъки...

Метнах тъжен поглед към морето, за да се сбогувам с Африка, зарових ръце в студения пясък, пуснах го да се изниже през пръстите си и отсякох:

- Става!

Приеха ме медицина. През лятото работихме с трима приятели на плажа с един балон. Иван, естествено, беше шеф. А аз и един друг - общите работници. Сутрин изкарахме балона, вечер го прибирахме. Това беше туристическа атракция. Гедеренците даваха луди пари, за да виснат във въздуха. Най-хубавото на балона бяха германките. Голяма свалка падаше. До края на смяната им. Разменяхме адреси за после. Доста германки нацелувах по пейките на морската градина, ни едно писмо не написах. Ама в разговорния немски бях най-добрият.

На балона за първи път с тялото си усетих фалша на всичко, в което бях натикан и в което ми се налагаше да живея. Балонът беше символът на този фалш. Уж се издигаше, уж политаше нависоко, а си беше вързан със здрави корабни въжета за земята. Даваше илюзията, че тръгваш нанякъде след мечтите си, пък след малко те тръсваше в пясъка. Желанието да стана пътешественик не ме напускаше, а и висенето на балона го подсилваше. Вече не толкова заради екзотичните животни, а защото започвах да се чувствам като затворник. Нищо никому не бях сторил, а ме държаха зад дебели стени. Любопитството, какво ли става в другия свят, неумолимо ме гризеше отвътре. И с приятелите ми беше тъй. Веднъж, и тримата бяхме горе, Иван каза:

- Ей, момчета, отсреща е Турция, а оттам се стига до свободния свят, дали да не резнем въжетата, а?

Не му отговорихме. Пък и да му бяхме казали "Хайде, режи!", щеше ли да го направи? И морето мълчеше. Вятърът бе задрямал някъде на сянка. Беше жулещ юли на 1987 г.

Може би днес никой да не си спомня, но когато завършвах медицина, за всички нас от нелекарско-непартийни семейства имаше тригодишно разпределение. Най-често младите медици ги изпращаха на село. Не че на село хората нямат нужда от лекари, ама се знаеше, че по тоя начин предварително ти се режат възможностите за кариера. Колегите ми си бяха измислили хитрости, уж да им дадат по-добро място. Като ги питаше Комисията по разпределението каква специалност искат да придобият, половината казваха хирурзи, другата половина - акушер-гинеколози, което на нашия език означаваше, че нависоко се целят. От комисията отвръщаха хладнокръвно "Идете първо на село, да се научите после ще видим." И аз влизам при тая страховита комисия.

- Искам да стана спортен лекар - им викам, а те ми се кокорят насреща.

- Колега, вие хубаво ли сте си помислили?

- Да, искам да стана спортен лекар.

- Къде?

- В "Левски".

- Мястото е заето.

- В ЦСКА.

- И там е заето.

- Добре, де, в любимия ми отбор "Черно море" - Варна.

- Аз съм там спортен лекар - надигна се един шкембелия от комисията. - Имам още десетина години до пенсия.

Комисията не можа да вземе решение. Нямали досега такъв случай и не били подготвени. Аз пък не разбрах, изработил ли ги бях или не. Защото всичко си беше предварително намислено. Детската мечта да стана пътешественик, си беше жива. И още по-болезнено пареща. Трябваше да намеря професия, с която да пътувам, беше казала майка ми. Ако може на държавна сметка. Кой пътува най-много по широкия свят? Футболистите. Ето го и разковничето. Ще стана спортен лекар.

Комисията се затвори в една стая да заседава. По някое време вратата се открехна и оттам се подаде ниско, набито човече. Посочи ме с пръст и ме повика.

- Момче, ти "Светкавица" - Търговище чувал ли си? В "Б" група са, ама си много добри. Ще дойдеш ли?

Така станах шеф на спортно-медицинската служба в Търговище.

Посрещнаха ме тримата фелдшери - Павлинчо, Денчо и Димчо.

- Доктори, докторчето идва - викна чистачката леля Славка и усмихната се опря на масата, където, както се полага, имаше салата, пържоли, печено пиле, дамаджанка ракия домашняк и още една с червено вино. Напихме се за добре дошъл.

Денчо имаше лозе и повечето време прекарваше там. Хубава ракия правеше. От време на време обличаше бялата престилка, колкото да не е без хич. Специалист по спортните травми. Павлинчо беше масажистът на футболния отбор. Димчо беше по голямата медицина - вътрешни болести, кардиолог, хирург, иначе биеше венозните инжекции. В късните часове на нощта или напиването ставаше философ.

- Обичам френските философи. Аз им викам моите философи - ме осведомяваше той.

Денят в медицинско-спортната служба в Търговище започваше кой когато стане, после ни чакаше кафето на леля Славка, минаваше се през разкази за пръскането на лозето, за жената на Павлинчо, която пак се прибрала късно, по обяд се опитваше новата или се затвърждаваше старата ракия и завършваше с френските философи.

Животът придоби фейлетонен вид. Хората около мен сякаш бяха излезли от карикатура - с червени носове и увиснали над коланите коремчета. Не можех да им се начудя. Нищо друго ли не искаха да видят до края на дните си? Често в пиянските разговори задавах един и същи въпрос:

- Ти сега доволен ли си?

- Ам'чи к'во - беше отговорът, който всеки път получавах.

Едва ли от политически съображения се страхуваха да говорят. В този затворен свят всеки знаеше всичко за другия, независимо дали то е произнесено или само помислено. Струваше ми се, че моите търговищки колеги просто се бяха отказали да мечтаят. Тъй и тъй нищо нямаше да излезе, защо само да се тормозят. Разбрах, че трябва бързо да се спася от тях, да изчезна, все едно къде, само да не се оставя да ме омагьосат с новата си ракия. Но не знаех как да го сторя. Не виждах никакъв изход. Пътищата към болниците на Варна и София изглеждаха затворени. Какво да сторя? Отидох да посетя баща си.

Майка ми изгонила баща ми пет месеца след като се оженили. Била бременна с мен. За цели дни изчезвал от вкъщи, а като се върнел, бил зверски пиян. Поне тя така казваше. У дома темата за баща ми старателно се избягваше. Бях се научил да не питам за него. След развода баща ми се върнал при баща си в Шумен. Дядо ми, който бил шеф на адвокатската колегия в града, му осигурил място като адвокат. Казват, че бил добър адвокат. Само че алкохолът пак го награбил. Няколко пъти като студент се канех да ида да го видя, даже веднъж се бях обадил на дядо ми, но после се спирах. Да не разсърдя майка ми. Тя, ако разбереше, щеше да го приеме като предателство спрямо себе си. Аз бях само неин и тя не можеше да приеме други обяснения. Сега обаче от Търговище беше лесно да ида в Шумен. Събрах смелост един ден и тръгнах.

Отначало баща ми не разбра кой съм. После се усмихна. Имаше големи, благи очи. Харесахме се. Седяхме на масата, а аз не спирах с интерес да оглеждам носа му, ушите, ръцете. Също като моите, казвах си. Попита ме къде живея, как се чувствам, какво смятам да правя занапред, но като почнах да му разказвам, сякаш загуби интерес. Аз говорех, а той изглежда, че не ме чуваше. Беше потънал някъде навътре в себе си. Там, вътре в него, ме нямаше. Там беше само той. Докривя ми. Спрях да дрънкам, скочих, извиках едно "довиждане" и излетях навън. Тайно се надявах, че ще ме догони. След мен обаче закуцука дядо ми:

- Не му се сърди, знам, че ти е криво, но той е болен човек. Той не може да се грижи за други, ние трябва да се грижим за него.

- А аз, аз да не би да съм здрав? Всички в махалата ме биеха, нямаше кой да ме защити, да не би да ми е било добре? Защо ме е правил, като не ме е искал? Защо съм му бил, а? За да се грижа за него? А за мен кой ще се грижи?

Крещях с целия си глас, който притежавах. Хора занадничаха зад оградите. А дядо, облечен в окъсано сиво сако, стоеше насред прашната улица и махаше ръце, като че искаше на минутата да излети нависоко, да не ме слуша повече и да се спаси от тоя срам.

Няколко седмици по-късно баща ми се обади по телефона в службата в Търговище. Каза, че съжалявал за случката и че ще се радва, ако пак се отбия при него. Винаги съм бил добре дошъл. Въпреки заканата си никога повече да не стъпя там, не издържах и отидох. После ходих много пъти. Срещите започваха сърдечно и завършваха с това, че след няколко чашки той заспиваше на масата. Имах да му задам толкова много въпроси. Така и не стигнах до тях. След първото ни виждане си бе взел поука и правеше усилие да ме слуша. Но тъй и не се отпусна да говори. Нито за себе си, нито за майка ми. Знаех, че е имал много жени подир майка ми, но отворех ли дума за това, той ми подаваше листче с някакви драскулки.

- Последното ми стихотворение - казваше само. - Ако искаш нещо да разбереш за мен, прочети го.

- И на мен нищо не казва - рече ми веднъж дядо. - Случи ли се нещо в сърцето му, сяда и пише. Само че никой не ги печата.

Изведнъж в живота на баща ми, който иначе си беше преходен хол за всички жени на света, трайно се установи една рускиня. Тази властна жена успя да измести дори дядо ми. Пък и годините вече така бяха сгрохали дядо, че това изглежда не е било трудно. Един ден рускинята ми се обади и ме осведоми, че дядо починал. Погребали го вече, нямало нужда да ходя. Така ми се прииска да й извия врата, че нарочно късно ми го съобщава.

След време се отбих без предупреждение в къщата на баща ми. Той пак дремеше на масата. Рускинята переше в банята. Дойде и се здрависа с мокри, сапунени ръце. Баща ми надигна глава, видя нея, после мен. Тя май му направи някакъв знак и той каза:

- Ако си дошъл за пари, отивай си. Нямам какво да ти дам.

Рускинята кимна доволно.

Какви пари, Боже мой?! Бях отишъл да видя баща си. Никога за нищо не му бях искал пари. Това, което изкарвах, ми стигаше да се изхранвам, а какви други потребности повече можех да имам. Нищо не казах, обърнах се и бавно излязох, стараейки се да не хлопна вратата. Повече не влязох в тази къща.

Баща ми не можа да ми каже как да се измъкна от спортно-медицинската служба на Търговище. И сега нито едно негово изречение не мога да повторя, нито един мъдър съвет. Нали всеки обича да казва "Туй съм запомнил от баща ми." Аз нищо не съм запомнил, защото нищо не ми беше казал. Налагаше се да справям сам. Обаче продължавах да не знам как. Прозорецът на квартирата ми гледаше към градина. Вечер го отварях, заставах там с цигара в уста, гледах към тъмното небе и се молех отнейде да ми дойде акъл, що да сторя. На отворения прозорец се чувствах като в балона на Иван - мислите ми ме люшкаха на високото, вятърът ме галеше, ама знаех, че колкото и да се замайвам, все ще се намери някой да дръпне въжетата отдолу и да ме тръшне на земята. Тъй една нощ витаех в облаците и не съм усетил, че в стаята влязла Деница.

Деница беше детска лекарка в местната болница, съпруга на д-р Пройков, интернист. Двамата бяха от София. Деница беше по къса лятна рокличка с кокетно коланче на гърба. Тялото й се тресеше, а лицето й бе мокро. От сълзи. Очите й се бяха скрили зад подпухналите клепачи. С хълцукания ми обясни, че мъжът й я изоставял заради една сестра - Яна. А имат две деца. За разхайтения Пройков чули и в София и вече за нищо не света не щяли да ги върнат там. Пройков подкопал здравите устои на морала на социалистическия лекар, казвали там. Деница била готова да прости на мъжа си, ама ако останат в Търговище, всички ще й се смеят заради сестрата Яна. Още в медицинския институт ми бяха казали, че ако искам да си запазя доброто име като лекар, не бива да пощипвам сестрите. Поне не на работа. Защото това ги правело най-важните в една болница. Шофьорите правят за посмешище докторките, а сестрите - докторите. Деница хлипаше и ме питаше какво да прави. Аз ли да й кажа какво да прави, дето не знам със себе си какво да направя? Нищо не ми дойде на ум, освен да се хвърля отгоре й. Чувал съм, че разтроена жена така се утешава. Подейства. Деница спря да хълца и постепенно стегнатото като камъче тяло се отпусна в ръцете ми. Целувах соленото й лице и шепнех, че всичко ще се оправи.

Деница почна често да остава при мен. Не беше хубавица. Но ми даваше всичко, от което имах нужда. Ласкаех се, че и с нея е така. Прибираше се у дома в часовете за обед и вечеря, да сготви нещо за децата и когато не беше на смяна в болницата, идваше при мен. С д-р Пройков се срещахме понякога на пазара. Той отместваше поглед, а пък аз обикновено забивах очи в доматите. Месеците течаха монотонно.

Бях разбрал, че нищо няма да науча от спортно-медицинската служба и затова, когато можеше, ходех в болницата на практика. Усвоих специалността "уши-нос-гърло" и ми се струва, че станах доста добър. В медицинския институт във Варна обявиха конкурс за асистент. Явих и се класирах първи. Само че назначиха друг. Мой съученик, Жоро. Баща му беше главен редактор на местния вестник. Като се видяхме с Жоро, той ми измънка едно "Извинявай, тъй става в живота" и изчезна. Какво можех да му отговоря, като наистина тъй ставаше в живота.

- Не мога повече да стоя тук. Ще се пръсна, ще се изпаря, изобщо... - проплаках веднъж пред Деница. - С теб е прекрасно, но иначе не издържам. Ще се махна, пък каквото ще да става.

- Хайде да се махнем двамата!

- Двамата? Двамата ще е още по-трудно. А децата?

- Децата оставям на баща им. И той да потегли малко, туй, дето аз цял живот...

На това място бях готов пак да се хвърлям да я утешавам, само да не ревне. Но тя се окопити. Имаше готово предложение. Даже вече била говорила с някакъв неин роднина в София, който можел да ни уреди да започнем двамата в някоя поликлиника. Взехме си отпуска и заминахме. Беше пролетта на 1990 г.

- Какво можете да правите? - попита ме главният на поликлиника във Факултета.

- Сливици мога да вадя.

- Ами ще вадите.

И наистина веднага ме назначиха в поликлиниката. Две години вадех сливиците на циганчетата. От мен по-добър нямаше. Не че беше по-различно от Търговище, не, ама все пак София. Само мисълта, че съм се докопал до столицата, някак ме издуваше отвътре и ме правеше по-важен и по-голям. Сякаш пак се бях качил на балона на Иван и ако не друго, можех да пълня главата си с мечти. На въжетата не обръщах внимание, ако и да съзнавах, че бях страшно далеч и от животните на Африка, и от доларите за дънки, въобще от онова, което в детството наричах "живот".

Деница не можа да си намери работа. Живеехме в една стая в апартамента на родителите й. Като влизах, гледах тъй тихичко да отворя вратата, че да не ме усетят. Понякога с часове стисках в стаята и чаках оттатък звуците да изчезнат и чак тогава посмявах да ида до тоалетната отсреща. Деница стоеше вкъщи и готвеше. Вкусно готвеше. Ядяхме в нашата стая, като си държахме чиниите на колене. Често като се прибирах, я намирах подпухнала. Ревала беше. Майка й не я оставяше на мира, че си е зарязала децата. По празници изпращаше до Търговище кашони с играчки и дрешки, но нито веднъж за това време не пожела да отиде там. Постепенно тихите сълзи се превърнаха в истерия. Само да чуеше, че майка й се приближава до вратата на стаята ни, Деница почваше да крещи:

- Махай се! Не ти ща ни акълите, ни парите! Децата са на д-р Пройков. Както издържа любовница, тъй ще издържа и тях.

Аз обаче не издържах. Мъчно ми беше за Деница, виждах я как се тормози, но някак си това не ме засягаше. Беше ми станала чужда, далечна. А и тя вече не се отпускаше нощем в ръцете ми, тялото й оставаше изпънато и сякаш бездиханно. Един ден си събрах багажа и се изнесох. Месец по-късно д-р Пройков се появил в София и поискал прошка. Рекъл, че е луд по нейните пържени тиквички с чесън и розмарин и че Деница много му липсва. Деница се върнала при него в Търговище. Всичко това се случило, защото сестрата Яна си намерила нов любовник.

- Момче, ти какво правиш тука, бе, не си ли асистент във Варна? - стресна ме един глас. Стоях пред стената на ИСУЛ и с тъп поглед търсех по стените обяви за работа. Обърнах се. Беше доцент Михайлов, един от тия, дето бяха в комисия на конкурса във Варна.

- Не стана - въздъхнах.

- Как така не е станало? Аз гласувах за теб. Бях сигурен, че са те взели.

- Е, не са.

- Я ела с мен, има тука една възможност.

И се случи чудо. Обявиха конкурс в катедрата УНГ за мен, нещастното докторче без нито един лекар 10 клона назад в рода си. Естествено спечелих и започнах работа. Изведнъж случайността заработи за мен. Понякога късметът така бързо те връхлита, че не можеш да се осъзнаеш къде си и какво правиш. Сбогом Павлинчо, Денчо и Димчо, чао и на теб, Жоро! Сега ще ви покажа какво мога аз! Оттук до небето, разбирай Африка, е само една крачка. Бях твърдо решен да я направя.

- Мамо, напредвам! - извиках на майка ми по телефона и тряснах слушалката, за да не ме разпитва повече.

Беше 1993 г. Живеех на квартира в "Овча купел". Сложих вътре два фотьойла, легло, маса и телевизор. Другата стая беше празна. В банята нямах душ. Нямах пари да си купя. Пълнех коритото с вода и се поливах. Нямаше парно. Греех се на малка газова печка, майка ми я беше купила едно време от параходчиите във Варна. Зимно време, като паднеха температурите, по стените се стичаха капки вода от изпаренията. Иначе мили капки, само дето стените мухлясваха от тях. Сутрин ставах рано и отивах на работа. До 14 ч. Слава Богу, често ме слагаха дежурен, та повечето работа ми пълнеше деня. Иначе мизерията ме водеше в кръчмата. Ако не бях дежурен, сядах в една кръчма до ИСУЛ. До 17 ч. наливах три ракии и две бири. Прибирах се залюлян в "Овча купел" и заспивах. На другия ден същото. Разнообразието бяха гаджетата от кръчмата. Понякога замъквах някоя у нас. Взимах все такива, дето се съгласяваха да останат до първия трамвай и да си ходят сами. Не можех да им плащам таксита. Не се стараех да ги запомня. Даже имената им не знаех. Защо ми е, все едно, тя си ще отиде. Даже пияната ми глава не забравяше, че всяка здрава връзка би не отдалечила още повече от оня свят, дето все бленувах, но не бях виждал. Знаех, че още се намирам в преддверието на живота и че трябва да сторя нещо, за да ме пуснат в хола. Да разбия вратата ли или пък да се прохлузя някак тихомълком, все едно, нещо трябваше да сторя.

- Един наш колега, д-р Пеев, има клиника в Берлин и търси някого, когото да обучи. Намерил е стипендия. Иска ерген и да знае немски. Можем да обявим конкурс, но тогава сигурно ще го спечели д-р Драгиев, той има повече връзки от теб, ако приемем, че ти въобще имаш. Но аз реших теб да изпратим. Ако искаш, разбира се. Просто съм сигурен, че няма да се върнеш, затова. За всеки случай известно време ще ти пазим мястото тук.

Това ми го каза проф. Илиев. Слушах и не вярвах на ушите си. Професорът имаше син и дъщеря в Америка. Знаеше, че българските лекари получават, колкото да не умрат от глад, знаеше, че за да се развиваш в професията, трябват условия, различни от нашите. Пък и сигурно малко преди пенсия е искал да направи едно добро дело.

- Ой, леле! - друго не можах да изрека.

Стипендията беше за шест месеца. После професорът я удължи с още толкова. После с още толкова. Скъсвах се от бачкане. А немците в клиниката взимаха тройно повече. Каквото и да правех, си оставах стипендиант-чужденец. Това е особено положение, при което не получаваш нищо, но трябва да си благодарен, че са те измъкнали от тинята и ти правят изкуствено дишане.

- Да не си посмял да се връщаш - викаше майка ми по телефона през зимата на 97-а. - Ще търпиш и ще се нагласяш. Ние тук за хляб нямаме, той намерил, че премерил!

Права беше. А и не можех да й обясня, че в Берлин животът не се измерва в маргарин и ориз, а в нещо много по-различно. За това, различното, нямах думи. И за оправдание пред себе си й изпращах пакети с ориз за Варна. Не ми беше мъчно за нищо и за никого от миналия ми живот. Бях го оставил вече зад себе си и си повтарях, че не трябва да страдам. Мъчно ми беше само за България, ей тъй, че никога няма да се оправи. Защото там колкото и да блъскаш, никога нищо няма да постигнеш. Ето затова ме хващаше страшна злоба на немците. Не знам защо, ама на тях исках да си отмъстя за всичко, което се случваше в родината ми.

Един път минавах покрай магазин "Карщад", такъв магазин за всичко, и се загледах в сергиите отпред. Там обикновено слагаха намалената стока. Продавачът размятваше някакви дънки и крещеше с все сила нещо неразбрано. Направих се, че оглеждам парцалките. Дълго ги прехвърлях през ръцете си. Продавачът загуби интерес към мен и се обърна встрани. Тогава направих нещо като на сън. Сякаш не бях аз. Сякаш някой друг движеше тялото ми. Грабнах един чифт дънки, мушнах ги в чантата и хукнах да бягам. Тичах, стиснал здраво чантата пред гърдите си и ми се струваше, че цял Берлин бяга зад мен и вика:"Дръжте крадеца!". Не се обърнах ни веднъж назад. Пердаших по някакви непознати улици, минавах през подлези, пак излизах нагоре, бягах и бягах. Нямам представа колко време по-късно се строполих в една градинка. Свечеряваше се. Наоколо нямаше жив човек. Зимно време в Берлин към четири следобед се мръква. Излазих в храстите и започнах да копая шумата и земята с ръце. Издълбах дупка, натиках там дънките и ги зарових. Ей така отмъстих на германците, че те си имат всичко, а майка ми във Варна събира левчета за хляб. Съмнявам се, че те ме разбраха.

Шефът, Пеев, беше доволен от мен. Оставаше да не е доволен. Че аз му бях като роб. Пеев беше странен човек. Една от странностите му беше, че винаги оперираше гол под престилката. Така казваше той, се получавал по-добър контакт с тялото на пациента. Персоналът на малката клиника гледаше на Пеев като на Бог. Може би защото имаше добро име и не му липсваха пациенти. Германските лекари са разглезени. Не че са по-добри от тия в ИСУЛ, не, просто нашите трябва да работят с голи ръце и невъоръжено око, а за тия цялата съвременна техника работи. Професорът беше приел германската система напълно. Според тая система първият въпрос към пациента бе не от какво се оплаква, а къде е застрахован. Пеев знаеше как да дере кожите на застрахователите. Опитваше се да ме научи.

- Николай, виждаш ли тук трета сливица? - питаше ме той на български.

- Не, г-н професоре.

- А би ли я извадил? - преминаваше той на немски, защото ваденето се плащаще повече от неваденето.

Веднъж Пеев ме извика и ми съобщи, че в хотел "Хилтън" се провеждал лекарски семинар, бил поканен, ама не можел да отиде. И понеже съм се представял много добре, той бил склонен да ме изпрати там, отпускайки за случая даже личния си автомобил. От мен се искало само да се изкъпя, обръсна, да облека костюм и да слушам какво там ще говорят. Все от полза щяло да ми бъде. Явно тоя съвсем за дивак ме е взимал, щом ми даде такива напътствия. Преглътнах, взех ключа за автомобила и обещах всичко да запомня, за да мога след това да го прилагам.

Това, дето го говореха в "Хилтън", ми беше интересно, но взе да ми омръзва. Много дълго приказват тия немци. Пък и беше вече почти два часа след обед, стомахът ми почна да ми стърже от глад. Бях седнал в края на залата, близо до изхода. Все извръщах глава натам, ама не смеех да си изляза. По едно време чух равномерно дрънчене, вдигнах очи. На вратата се беше подпряло момиче, облечено в дрехи на сервитьорка. В едната си ръка държеше чашка за кафе, в другата - чинийката. Изглежда, че ръцете й трепереха, защото чашката се чукаше в чинийката и от това се получаваше странният шум. Тя изобщо не забелязваше. Гледаше някъде напред, но според мен нищо не виждаше. Хванах едната й ръка и порцеланеното дрънчане спря.

- Ще ги счупиш - прошепнах й.

- Кое?

- Чашката и чинийката.

- Не се безпокойте. Желаете ли кафе?

В този момент вече желаех нея. Това беше най-красивата жена, която някога бях виждал. Очите й бяха тъмносини като морето във Варна пред буря. Косата й беше жълта като пясъка на плажа. Гледаше ме тъй, сякаш ме милваше вятър и напичаше слънце.

- Как се казваш?

- Бригите.

- Искаш ли да те отведа оттук. С кола съм.

- Като ми свърши смяната, може.

Смяната й току-що бе започнала. Семинарът приключи, семинаристите похапнаха й се разотидоха, а аз останах във фоайето на "Хилтън" да чакам Бригите. Местих се от канапе на канапе, изчетох всички вестници, разглеждах посетителите и така, докато се стъмни. Тя минаваше от време на време с поднос в ръка, усмихваше ми се и изчезваше в потайностите на хотела. По едно време почнах да се тормозя, че дебелите богати германци по стаите сигурно я опипват. Може ли такава хубава жена да остане недокосната. И ето, сега, докато аз седя и я чакам, някой друг нагоре по етажите сигурно прокарва ръка по кръглото й задниче.Чаках цели седем часа.

Нищо не знаех за Бригите, но усещах, че това, което ми се е случвало досега, са само незначителни епизоди към големия живот, чието начало поставя тази жена. Опитах се да си спомня най-важното в досегашния ми път. Нямаше най-важно. Всичко е било подготовка за най-важното, което тепърва предстои, утешавах се. Няма начин хубавото да не се случи, щастието да ме отмине. То вече започваше.

- Готова съм. Да тръгваме.

Гласът на Бригите ме накара леко да подскоча. Бях задремал, отмалял от чакане. Скокнах и я поведох към колата на професора.

- Накъде?

- Все едно.

Липсата на указания ме обърка. Винаги съм държал да съм водачът, но сега наистина не знаех накъде да я поведа. Подкарах просто така по улиците.

- Няма ли някой парк наблизо? Да спреш и да се любим в колата.

Готвех се малко по-късно да й направя подобно предложение. Но това сега го каза тя, изпревари ме. Погледнах я и се усмихнах свенливо. После подкарах по-бързо.

45 минути по-късно спрях в една акациева горичка край града. Дотогава тя не беше казала нито дума. Обърнах се с победоносен вид и протегнах ръка към нея.

- Че това тук не е парк. Аз казах парк. Това си е гора. Наоколо не минават хора, няма от кого да се крием, значи няма никаква тръпка. Защо да го правим тогава?

Бригите отблъсна ръката ми.

- Хайде, карай обратно!

Не се подчиних веднага. Излязох навън и вдъхнах дълбоко сладкия мирис на цъфналите акации. Тялото ми болезнено искаше да бъде любено от тази луда жена.

Върнах я в града. Беше ми криво, че не ме попита кой съм, откъде съм. Значи й беше все едно, значи можеше да го направи с всеки. Е, да, де, ама не го направи, значи търсеше нещо. Какво? Измъчвах се от въпроси без отговори и въпреки това бях готов да се разтворя пред нея като сварена мида. Уговорихме си среща на другия ден.

- И да ме заведеш на хотел - постави ми новата задача Бригите. Ама какво иска от мен тая сервитьорка? Не знам, но бях готов да й го дам.

На другата сутрин намерих някакъв хотел-пенсион по джоба си и запазих стая. Посрещнах я след работа пред "Хилтън" и без много думи я затеглих натам. Притеснявах се как да й кажа, че не съм като богатите й клиенти. Надявах се, че тя всъщност го е разбрала и че ще ми спести обясненията "не съм милионер".

Собственикът на пенсиона се оказа иранец.

- Чужденец си, нали, откъде си? - попита ме той.

- От България.

- От България!? - учуди се Бригите. Всъщност и тя сега чуваше откъде съм. - Това пък къде е?

- Българите са добри хора - продължи иранецът. - Ходих веднъж в Белград, там на гарата така ми ритнаха куфара, че го скъсаха. После ходих в Пловдив, нали така се казваше? Чуден град. Беше горещо и отидох да си купя сладолед. Нямах дребни, пък продавачът нямаше да ми развали големите пари. Един човек зад мен на опашката каза на продавача, че ме черпи един сладолед, на неговата сметка да го пише. Е, заради тоя сладолед сега като чуя българин, съм готов всичко за него да направя.

Бригите слушаше иранеца, смееше се и явно се забавляваше. Пък аз си мислех, че ако малко още се помаем, пак ще измисли нещо и ще ми се измъкне. Тропах нервно с пръсти по бюрото и я дърпах с ръка. Тя обаче не усещаше и сякаш аха-аха ще се влюби в дъртия иранец. Толкова ако иска да слуша за България, да пита мен. Най-после хотелиерът спря да дрънка и се качихме в стаята.

Това, което се случи след това, потвърди усещането ми от предния ден, че животът ми едва сега започва. Бригите беше божествена, ако Бог е най-висшата човешка наслада. С толкова много хора се бях срещал и разделял досега. Моята миличка Бригите щях да задържа завинаги. Каквото и да става.

Не знам дали щях да се усещам така обвит от щастие, ако бях срещнал тази жена, докато бях в спортно-медицинската служба на Търговище. Едва ли. Бригите носеше аромата на чуждоземното, на онова далечното, към което все го тегли човекът. И даже и да лежеше до мен и да можех отблизо да се опиянявам от сладостта й, тя си оставаше далечна и може би затова още по-желана.

Нямаше какво повече да правим в стаята на този хотел, нямах сили за повече любов, бях омоломощен от ласки, но и не можех да стана и да си тръгна.

- Отивам си - каза тя.

- Постой още малко - простенах, въпреки че не знаех какво повече ще правим, ако беше останала. Бригите не ме послуша. Скочи в полата си, а чорапогащите си сви на топка и ги мушна в джоба си. Нахлузи обувките на бос крак и изчезна в тъмното на града.

- Искам като идваш при мен, да си с пола, като първия път.

- Добре - каза тя. Уж беше опърничева, пък ме слушаше.

- Като си мисля занапред, се виждам с дълга рокля с пайети. Ей, тъй, застанала съм до теб, а ти ми подаваш чаша с шампанско - рече веднъж тя.

Бригите беше единственият човек на този свят, който вярваше, че някой ден ще стана велик лекар. Ама много велик и много богат. Гордостта ме напъваше отвътре, че някой ден това действително ще се случи. Ще видят, те, всичките!

- За какво си мечтаеш, Бригите?

- За нищо. Може би само някога да се махна оттук.

- Къде оттук?

- От Германия. Да отида някъде другаде, не знам къде, но другаде.

Тая не беше наред. Изобщо не знаеше какво има. А може би всички хора мечтаят да са другаде. Сигурно за това са мечтите, да те откарват другаде.

Бе съвсем слабичка. Обичах да я храня - бавно да поднасям към устните й вилицата със забучено на нея пържено картофче.

- Италианската кухня е груба, трябва да те заведа да хапнеш нещо ливанско. Имах веднъж една приятелка... - правех се на многознайко. Нищо не разбирах от готвене, само се фуках, че уж знам какво е широкият свят. Вятър знаех. А ливанска приятелка никога не съм имал. Иван ми беше разказвал за една от неговата група в института. Всъщност водех Бригите само по евтините кръчми, но тя не протестираше.

Обичах да ме гали, да прокарва по тялото ми студените си ръце. Целият изтръпвах, душата ми притихваше, само сърцето бумтеше до пръсване. "Свивам се в шепата ти изспивам", обикновено казваше тя и се обръщаше с гръб към мен. А аз се извивах около нея, поглъщах я сякаш в себе си, готов като броня да я пазя завинаги. Така се понасяхме в нощите.

- Имам подарък за теб! - радостно скочи на врата ми Бригите. И докато се сафирясам, тя нареди пред мен десет кошчета за боклук.

- За какво са ми? - объркано попитах.

- Как, не разбра ли?

Да ме убиеш, не разбрах. Но ако го бях повторил, сигурно щях да я нараня. Ухилех се като човек, изпаднал в неловка ситуация.

- Да си изхвърляш боклуците, глупако. Толкова много боклук си помъкнал със себе си, някога все пак трябва да се отървеш от него.

Сигурно беше права. Не посмях да й противореча. Но честно казано, не схванах двойнствеността на ситуацията. Ако въобще имаше такава.

Бригите искаше да изглежда силно момиче. Не обичаше да говори за семейството си. Единственото, което ми беше споменала, бе, че иска да се отърве от наследството на баща си. Не уточни за замък ли става дума или за нещо друго.

Веднъж ме събуди през нощта, изкатервайки се отгоре ми.

- Помогни ми, те идват!

- Кой? Какво става?

- Хората на баща ми идват подире ми! Помогни ми! Спри ги!

Прегърнах я. Естествено никой нямаше в стаята, а навън беше тишина до полуда. Хълцуканията й постепенно утихнаха. Галех я по челото. Целувах ръцете й. Скоро заспа. И аз също.

- Бременна съм - ми съобщи тя един ден с безизразен глас. Все едно каза, че й се яде сладолед.

- Да се оженим.

- Не.

- Как така не?

- Искам детето само за себе си.

- Но това е лудост! Тогава го махни.

- Не. Казах, искам го само за себе си.

- Виж какво, аз съм израсъл без баща, знам колко е трудно. Защо да правим поредния нещастник. Нека да се оженим.

- Не.

- Стипендията ми свършва след няколко месеца. Визата изтича. Ще замина оттук и никога повече няма да мога да видя нито теб, нито детето.

- Това си е твой проблем, решавай си го. Детето е само мое.

Не можех да повярвам какви ги дрънка. Нали щяхме да стоим един до друг - аз известен и богат, тя все така хубава. Визата ми наистина съвсем скоро изтичаше, нямах никаква друга възможност да остана в Германия. Пробвах с поредно удължаване на стипендията, с намиране на друга работа, изобщо с каквото и да е професионално влизане в системата. Не ставаше. Мисълта, че щях да разочаровам професора, който ме изпрати в Берлин започваше все по-здраво да ме тормози. Може би пък беше сбъркал като избра мен, а не другия? Бракът беше изход. А нещата от само себе си така добре се бяха наредили. Не искам да кажа, че се любех с Бригите само заради визата, тази жена просто беше създадена за мен. А защо не и аз за нея? Пък, ако се случеше, заедно щяхме да отидем "другаде". Може би в Африка, защо да не съединим мечтите си?

По никакъв начин не можах да склоня Бригите да започне да мисли за брак. Детето било само нейно и това си. А, бе как така ще е нейно? Ами да беше си го направила сама. Дълго й разказвах за майка ми и баща ми. Не и не! Не даваше и дума да се отвори за аборт. Не я разбирах. Мъчех се, но не откривах никаква здрава логика в поведението й. Изведнъж всичките планове за бъдещето ми рухнаха. Станаха на мънички парченца и колкото и да си блъсках главата, вече не можех да ги съединя в едно. В клиниката по няколко пъти на ден се намираше някоя сестра да ме попита не ми ли е лошо. Е, лошо ми беше, ама за тая болка нямаше лек. Губех стабилността на живота си в стабилна държава, губех и детето си. Всъщност това с детето не ми беше много ясно. Представях си себе си като малък и си казвах, че ето на, още един несретник като мен ще се появи. На земята несретници колкото щеш, но тъпото беше, че аз съм причината за появата на още един.

Беше леден априлски ден, такъв дето изобщо не подхожда на сезона. Зяпах по витрините великденските украси, шарените яйца, ухилените зайци и ми ставаше още по-криво. Никога няма да мога да покажа на детето си всичко това, никога няма да мога да му купя захаросана ябълка, никога няма да се преборим с яйца и да го оставя да ме победи. Защото то ще остане тук, а аз ще се върна там. А там даже и на балона на Иван на плажа няма да мога да се кача. Тъй като вече съм възрастен мъж, лекар, завършил специализация в Германия, изобщо сериозен човек, не върви да се занимавам с детинщини. Ще се завра в апартамента в "Овча купел", ще си опъна ходилата пред газовата печица и ще задремя. Да, това ми предстои оттук нататък - да дремя.

Реших да се обадя на Бригите и да й кажа, че се разделяме. Нямаше смисъл да се боря повече, тя не ме разбираше, а и аз не я разбирах. Значи не бяхме един за друг, значи сме се заблуждавали взаимно досега. По-добре ще е, ако изобщо ме няма, ако детето никога не ме види. Така няма да страдаме един за друг. Все едно, че животът не ни е събирал. Пък и тя може да срещне мъжа, за когото ще се съгласи да се ожени. Сега бях просто един чужденец, който нямаше никакви права над нея. Влязох в телефонна кабинка. Нямаше я, работеше телефонният секретар.

- Мила Бригите, срещнахме се при странни обстоятелства, разделяме се при още по-странни. Не виждам защо да продължаваме да бъдем заедно. Ти ще разбереш, че така е по-добре. Не съжалявам, че бяхме заедно. Беше много, много хубаво, но както всичко хубаво и това отива в миналото. По твое желание. След няколко дни се връщам в София. Бъди добра майка. Обичам те.

Затворих слушалката и се облегнах назад отмалял. Нямах сили да помръдна. Така ми се ревеше. Усетих, че гледам като през вода. Но от малък се бях научил да не плача. Винаги когато се удрях и напирах да ревна, майка ми казваше:"Не плачи, мъжете не плачат. Затова са силни.". Оттогава започнах да преглъщам сълзите си и сега ги усещах как се търкулват по вътрешната част на гърлото ми и ме давят. Огромни мъжки сълзи.

Отвън хората ходеха, сгушили се в яките си. Берлинският вятър жулеше безмилостно. Цветчетата от първите цъфнали дървета танцуваха във въздуха, премесени с едри капки дъжд.

Последна нощ в Берлин. Багажът ми не беше голям. Бях го опаковал и оставил до вратата. Да не забравя нещо. Ходех напред-назад из стаята и току поглеждах под леглото, отварях чекмеджета, шкафове. Какво пък толкова имах да взимам. Най-важното оставях тук, но за това си бях забранил да мисля. Беше към три часа след полунощ, когато телефонът звънна.

- Добър вечер, извинявайте за безпокойството, д-р Шулте от "Шарите". Имате син. Родилката казва, че вие сте бащата. Искате ли да говорите с майката?

- Николай, да го кръстим Стефан, а? Името го има и в двата езика. Нали нямаш нищо против? Всичко мина нормално. Хайде, чао. Ела утре да ни видиш - и затвори.

Хукнах към "Шарите". И двамата спяха. Посочиха ми ги през едно прозорче. Чаках в коридора до сутринта. Бригите призна бащинството ми, но пак отказа да се оженим. Беше родила преждевременно.

На другия ден ми показаха само бебето. От раждането Бригите получила пристъп на циклофрения. Затвориха я някъде, защото буйствала. Потърсили родителите й и майка й уведомила лекарите, че това не й се случва за първи път. Баща й бил починал от същата болест.

Нито можех да мисля, нито пък чувствах нещо. Прибрах се с едно мъничко, врещящо същество в квартирата, която преди ден трябваше да съм напуснал. Професорът ми я издейства за още едни месец. Съседката дойде, да ми покаже как се повива бебе. Дни по-късно бях станал факир на пелените. Обадих се на майка ми във Варна. Беше неделя. Току-що се беше върнала от сватба.

- На твойта като не мога да дойда, поне с хората да се повеселя. Какво да ти кажа, момчето ми, няма да ме пуснат при теб. Не виждам защо ти да се връщаш. Стискай зъби, ще издържиш, знам те аз, момчето на мама!

Лесно е да се каже. Но едва ли има по-идиотско положение от това на самотния баща. Добре, че Стефан излезе кротко бебе. И да вземех да хленча, нямаше смисъл. Стиснах зъби. С детето някакси се справих, но бюрокрацията ме съсипа.

Визата ми изтече. От полицията ми я удължиха с няколко дни. В службата за чужденците казаха, че ако не се оженя, нямам шансове, но пак да съм пробвал в полицията. От полицията казаха, че ми дават три месеца, докато се разбере какво ще стане с майката. Разрешението се получи, защото детето е немски гражданин и на мен ми се позволява да се грижа за него. Състоянието на Бригите малко се подобри. Докторите казаха, че вече не била агресивна и я преместиха в друго отделение. За да се социализирала по-бързо, казаха, че е добре да оставя детето при нея. Послушах ги. Бригите отказвала да приема лекарства. Заплашили я, че ще й вземат детето. Тя не ги чула. Пак ми дадоха Стефан.

Обърнах се за помощ към Службата за младежта и децата. Оттам ми казаха, че ще ми дадат писмо за пред полицията за удължаване на визата, ако си намеря работа и докажа, че сам мога да издържам немския гражданин Стефан. От инстанция на инстанция ходех с детето на ръце, ама всички се държаха тъй, сякаш не го виждат. Това ли бяха другите стаи, другите хора, към които толкова време се стремях? Всъщност тогава нямах време да си задавам подобни въпроси.

Работа намерих по обява във вестник. Един индиец си търсеше асистент в лекарския кабинет. Взе ме, след като се увери, че съм му изгоден, защото ще ми плаща по-малко като на начинаещ чужденец.

Въпреки че гледах Стефан и ми беше признато бащинството, все още нямах правата над него. Можеха да ми ги дадат само със съгласието на майката. А майката не беше в състояние да взима решения. Така си висях във въздуха и ни напред, ни назад. Състоянието на Бригите ту се подобряваше, ту се влошаваше. И съответно ту ми взимаха Стефан, ту ми го връщаха.

Един ден, като се увериха, че имам работа и мога да издържам детето, ми признаха правата и ми дадоха виза за три години. Отпуснаха ми и лелка за през деня да гледа детето. Търчах от лекарския кабинет вкъщи и от вкъщи на работа и тъй и не виждах навън топло ли е, студено ли е. Имах едно единствено желание - да легна някъде и спя, спя, много дълго да спя. Нищо друго вече не исках от живота.

Една вечер у дома се обади рускинята, онази, дето живееше с баща ми. Съобщи ми, че баща ми починал. Погребението било след два дена, ако съм искал, да отида. Не исках.

Погледнах спящия Стефан и може би чак тогава осъзнах, че съм баща, ама истински баща. Каквото и да става няма да им го дам. На никого няма да дам моя син. Оттук нататък сме свързани и напред ще вървим само двамата. Двамата, това е. Аз съм дал живота, той ми даде виза за Германия, а защо не и за света. Не знам дали нещата бяха съпоставими, но в този момент бях сигурен, че връщане назад няма. Инат съм, знам си. Ако нещо постигна, то ще е заради него.

На другия ден беше неделя. Сложих го в количката и го заведох в зоологическата градина. Исках да му покажа пантерите, лъвовете, тигрите. Изобщо всички животни на Африка. Стефан беше още мъничък и се съмнявам, че разбра нещо. Важното е, че аз разбрах какво е да си баща и как човек се учи да предава мечтите си. Зарекох се, че ще му бъда и за майка, и за баща. И като порасне, някой ако го удари и изобщо ако нещо лошо му стори, да може да извика: "Какво ми се перкаш! Ей сега ще извикам баща ми!"

В живота ми почнаха да се появяват различни жени. Всяка за не повече от месец. После изчезваха тъй както бяха дошли, без въобще да разбера, също като в апартамента в "Овча купел". Но никоя от тях не носеше омайващия аромат на далечния свят, на онзи прекрасен свят, към който бях тръгнал и който си мислех, че съм достигнал с Бригите. Освен жените футболът ми даваше самочувствието, че все пак съм мъж. Да не взема да забравя този факт сред кремчетата, памперсите и захвърления под леглото биберон. В събота ходех на едно квартално стадионче. Веднъж бях "уважил" какичката на касата и тя се съгласи да й оставям за час Стефан. Аз ритах, а синът пълзеше в тревата зад вратата. Бях горд, че мога да му покажа колко съм добър на терена. Усещах как мускулите ми се стягат и разпускат. Бягах срещу вятъра, бях в играта, бях в отбора, признаваха ме, значи живеех.

- Ще те помоля за една услуга - рече един ден Юрген, дърпайки ме на страна. Юрген държеше зала за фитнес. - Да ми носиш от България едно лекарство. Ще ти го плащам двойно. Досега тази услуга ми я вършеше един поляк, но той нещо зачезна.

Юрген искаше лекарство, което се използва като анабол при борците. Иначе благовидното му предназначение беше за простата. Лесна работа си казах, виждайки лесните пари. Идваше ли познат от София, му заръчвах по няколко опаковки. Парите давах, разбира се, за детето. Лекарството се оказа забранено в Германия, но какво пък, германец ми го поръча. И той човекът се бореше с тяхната си система.

Наближаваше Коледа на 1999 г. Примирах от ужас, като си представях, че това ще е поредният празник, на който ще остана сам пред телевизора. Добре, и с бутилка водка, но какво от това? Щях да издебна Стефан, докато е залисан в нещо, да изляза тихо навън, да оставя подаръка пред вратата и след това да звънна на звънеца. Стефан щеше да се втурне към вратата и с изумена физиономия да се опита да награби наведнъж кутията, която естествено ще е по-голяма от него. После трепетно щяхме да я отворим, щяхме да побръмчим с новия камион и след това щях да го сложа в леглото. Щях ли да остана буден до гърмежите на новата 2000 г.? Така се появи у мен решението да поканя майка ми в Берлин. Поне двамата да останем. Майка ми се съгласи и като истинска българска баба предложи да остане при мен възможно най-дълго, за да гледа детето. В полицията ми завериха покана за три месеца. Повече не даваха.

Автобусът от София пристигаше следобед. Стояхме със Стефан на автогарата и гледахме навън първите снежинки. Бяха така едри, сякаш падаха цели снежни облаци. Снежните зими в Берлин са измама - въздухът става бял, а по земята нищо не се изсипва. Берлинчани нямаха и представа какво значи люта търговищка зима. Автобусът дойде. Майка ми не слезе от него. Шофьорът ми обясни, че я задържали на чешко-германската граница, защото германските митничари открили някакви недекларирани лекарства. Повече не знаеше. Все пак човек излезе и ми даде телефона на граничния пункт.

Единственото, което ми дойде на ум, беше да се обадя на Рада. От няколко месеца се срещах с нея. Рада караше поредна специализация по нещо си, само и само да остане в Берлин. Страхотна беше, все намираше начин да се оправи и в най-забърканата ситуация.

- Да не си показва поканата, щото и тебе ще те олепят. Лекар търгува със забранени лекарства. Чисто и просто. Ще те върнат - отсече делово Рада.

Дадох и телефона да се обади на граничния пункт. Германците били непреклонни и не реагирали на сълзи, съобщи ми тя. Обаче все пак се смилили и й дали друг телефон на някакво чейнч-бюро, където били приютили майка ми.

- Не съм престъпник, Николай, кажи им, че не съм престъпник - стенеше майка ми от другата страна на телефона. А аз целият треперех, без изобщо да знам какво да й отвърна. Лекарствата й бях заръчал аз. А тя взела тройно повече, мислела, че ще ме зарадва.

- Ще им кажа, мамо, ти само се успокой сега!

На кого какво да кажа? Треперех и гледах към Рада, очаквайки да ми каже какво да предприемем.

- Майка ти няма пари да се върне до София. Иди до граница и й дай - посъветва ме тя.

- Иди ти!

- Хубава работа!

- Рада, разбери ме, не мога - гласът ми едва излизаше. Бях седнал на земята у нас и ми се струваше, че там ще си и умра. Краката ми бяха изтръпнали и само помръднех ли ги, хиляди бодлички тръгваха нагоре по мен.

- Това ще ти е за последно! - закани се Рада, взе парите и тръгна към гарата.

Целия следващ ден прекарах на земята в хола. Обадих се на какичката от касата на стадиона и я помолих да вземе Стефан. Обещах солидна отплата. После намерих отнякъде две бутилки джин. И ги започнах. Не знам колко съм пил, но по едно време бях сигурен, че съм гъсеница. Тялото ми се виеше по земята също като ония гъсеници, които налазваха през лятото черешите. Ако можех да се погледна отстрани, непременно щях да видя зелено-сини отблясъци, покрити с мъхкави пипалца. Аз бях най-нисшото и гадно създание на земята. У останали не събуждах никакви други усещания освен гнус. Бях предал майка си. Не знам дали някой изобщо би си изцапал дори подметката с мен. Не заслужавах даже да бъда стъпкан.

- Гадняр мръсен! - ми изкрещя Рада ден по-късно, след като се беше върнала от границата. - Майка ти е страшно готина, но ти не я заслужаваш! Изобщо не заслужаваш никой да стои до теб, защото около ти се носи страхотна воня! Чука една нещастна жена, само защото е германка. Не ме лъжи, че я обичаш! Не ми казвай, че не си видял, че е луда, защото и на думичка няма да ти повярвам. И аз се боря да остана, ама го правя почтено. А ти си мръсник и подлец. Забъркваш кашите, а после други да ги сърбат, нали. Нямаш доблестта да си признаеш, че си сбъркал. Все другите ти са виновни - Рада викаше с все сила. Сложих ръце на ушите си, но така гърленото й "р" се забиваше в мен като гвоздей. А в устата ми се събираха слюнки, като че ми показваха паница със зелени сливи. - И какво от туй, че си в Германия? Ти си си същият мръсен и парцалив българин, дето все гледа да изпързаля някого. Дотам пропадна, че собствената си майка изпързаля. Ама на мен тия не ми минават. Казах ти, че услугата беше за последно. Отивам си и повече не ме търси!

Рада блъсна вратата така силно, че пердето над мен се олюля. Не можах нищо да й отвърна. Все още бях гъсеница. Повече не й се обадих. Сигурно се беше оправила по-добре и без мен. Всъщност за какво й бях? Аз, един, парцалив българин?

Дали пък да не се върна обратно в България? Изречението изкънтя в празната ми глава и май ме отрезви. Появяваше се за първи път. Имаше ли разлика между живота ми в "Овча купел" и този в Берлин? Ставах ли по-малко мизерник, само защото работех за някакъв индиец, който ми плащаше в марки?

Два дена по-късно се обадих във Варна, да проверя майка ми дали си е пристигнала.

- Да не си посмял да се връщаш заради мен! Станалото, станало. Ще се оправим. След седем месеца пак ще имам право на виза, ти не се тревожи - гласът на майка ми звучеше изкуствено бодър.

- Мамо, защо пък да не се върна, а?

- В никакъв случай, казах ти! Обади се Иван. От Америка. Уредил се, каза. И ти ще се уредиш. Бъдещето е там, където си. Тука имаш само минало.

Майките знаят по-добре, успокоих се аз. Само че де го това бъдеще, дето толкова години подире му тичам.

По Коледа пристигна писмо от Иван. От Флорида. От 10 години не бях чувал нищо за него. В началото на 1989 г. веднъж ми се обади в Търговище и каза:

- Тия тука не мога да ги търпя повече.

Съгласих се, защото "тия тука" не бяха за търпене. Едва ли тогава Иван имаше същите причини за оплакване, които имах аз. Баща му го беше спасил от разпределението и го бе уредил да започне веднага работа в очната клиника във Варна. Не му завиждах, защото знаех, че е кадърен и че ще стане добър лекар. Ама и на Иван му е било душно в оная държава. И той като мен се надигал на пръсти и искал да види какво става оттатък. Това го разбрах по-късно. След като ми се обади и ми съобщи, че "тия тука" не ги търпи, изчезна. Имаше две версии по въпроса за изчезването му. Според първата се качил на самолета за Куба и скочил в Канада, както тогава се правеше. Според втората се качил на влака за Виена и оттам нататък го поели приятели на баща му. Както и да е, Иван излезе по-куражлия от мен и тръгна пръв. Не му се разсърдих, че не ме беше посветил в намеренията си. Вероятно не е искал да ми създава неприятности в България.

В плика от Флорида имаше само една снимка. Иван, доста напълнял и облечен с риза на палмички, беше яхнал бронзова сърничка в някакъв парк. Същата бронзова сърничка като тази в морската градина във Варна до "Казиното", където ни водеха като деца да се катерим. Няма дете във Варна, което да не са снимали до тази сърничка. Отстрани до Иван широко усмихната стоеше огромна негърка, която театрално държеше пура в ръката си. И двамата на главите си имаха еленови рога, с каквито веселяците се закичват по Коледа. Отзад на снимката пишеше:"Разказахме им играта на американците! Обади се, приятелю." И имаше телефонен номер.

Звъннах. Отвърна ми сънлив, дрезгав женски глас. Може би на същата негърка. Според познанията ми за английския говореше с испански акцент.

- Тоя не мога да го търпя повече! Ако обичате, не го търсете тук и не ме занимавайте с него. Омръзнаха ми тъжните му истории.

Какво се оказа? Избяга от едни, дето не можеше да ги търпи, за да се тръсне на някаква си дебелана, която него не можела да търпи. Иване, Иване, как да ти се обадя, приятелю?

Надя е последният човек, който влезе в живота ми. Не забелязах как. Може би първо сме вечеряли, после сме се целували, не помня. Едва ли се е случило нещо по-различно от обикновено чукане. Срещаме се с надеждата, че ще се изплъзнем от самотата. И Надя както повечето студенти от България смята да остане завинаги в Берлин. Вкопчила се е за мен, сякаш съм босът на полицията и мога да я уредя завинаги. Ама не мога. Изобщо вече нито знам кой съм, нито какво мога. Двайсет години драпах нанякъде, борих се за нещо, учих и се скъсвах от работа. Сега какво имам? Нищо. Виза за Германия за още една година, една мъничка стая под наем в Берлин, несигурна служба, нито марка спестена. И един син, на който съм готов да дам всичко. От къде да го взема обаче това всичко?

- Мама, мама - викаше Стефан, сякаш за да ядосва Надя.

А Надя беше права, майката на Стефан, моята Бригите, беше луда. Стефан щеше да чува това цял живот. Дали щеше да го възприеме като упрек към мен? Но едно е Надя да е права, друго е да има правото да го казва. И то на сина ми. Отначало се направих, че не го чух, но после нещо вътре ми се завъртя, като че миксер бяха пуснали в стомаха ми.

- Ти какво каза, ма?

- Нищо.

- Как така нищо, нали те чух.

Надя застана мирно като виновна ученичка, а лицето й пламна чак до ушите.

- Не исках.

- Не искала! Как не си искала, като го каза? Нали те чух. Чух те! Обирай си парцалките и повече да не съм те видял. Сега ти ме чуй, хубаво ме чуй - да не съм те ви-дял. Махай се!

Бях скокнал на крака и с разтворени ръце като петел се спусках отгоре й.

- Николай, чакай, спри! Какво толкова съм направила?

- Махай се! Това е моят син! Ти нямаш право да говориш така на моя син! Нямаш право, разбираш ли! И изобщо не те засяга каква е майка му! Защото аз съм му майка, аз съм и му баща! А той ми е животецът. Ти не си ми никаква, за да ги говориш такива. Махай се!

Надя се обърна и разревана хукна нанякъде. Стефан усети, че нещо не е наред и също се разплака, спусна се и се впи в мен.

- Не плачи, момчето ми - галех русата му главица. - Мъжете не плачат, затова са силни.

В това време в тревата до нас се просна някакъв скитник. Изпод черното му яке изпълзя огромен плъх. Бях чувал, че това е мода сред тези типове. Плъхът най-силно се привързвал към човека. Така прошляците показвали презрението си към нормалните хора. Усетих, че ми става лошо и че ми се повдига. Гнусният плъх завираше муцунката си в ухото на скитника. Стефан се уплаши и ревна още по-силно. Беше обгърнал крака ми с двете си ръчички и пищеше колкото глас има. Дупката в стомаха ми ставаше все по-дълбока. Като че някой изгребваше вътрешностите ми и ги пръскаше в лицето ми. Слънцето блестеше зад клепачите, извивайки се в сини и червени кръгове.

"Да знаеш, че веднъж ще умреш, ама на ужким. Близките ти няма да разберат, че е на ужким и има опасност жив да те заровят. Предупреди ги да внимават, като вземеш да умираш."

Дали пък сега не бях жив заровен? Няма кого да извикам, сам съм. Петък, ден за раздяла е.

23.05.2000 г.

Берлин

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!