|
Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО] За всичко е виновна Мариябулеварден разказ
Мария и Иван се разделиха малко преди да станат десет години от началото на връзката им. За раздяла заговори Мария. Потвърждение на усещанията си намери в някакво списание, така че и от научна гледна точка нямаше нищо нередно. Прочете, че за десет години и най-добрите двойки се износват, че започват да се оглеждат за други партньори, че се чувстват така, сякаш старото гнездо ги задушава. Мария точно това каза на Иван: - Задушавам се. Имам нужда от чист въздух. Да дишам с пълни гърди. В последно време тъпчем на място. Не съм сигурна дали чувстваме нещата така, както беше в началото. Не казвам, че не си ми скъп. Все още си ми много скъп, но не мога повече да живея заради миналото ни. Очаквах, надявах се, че всеки път, когато тръгваш към мен, в мен ще се свива трепетното кълбо, което тласка тялото ми към теб. Това вече не става. Няма те в мен. Времето те е изтръгнало. Останала е привързаност, но не и трепет. Усещам се като... Мария се огледа, сякаш да намери веществено доказателство за думите си. Погледът й спря върху синята ваза на скрина. Вътре нямаше цвете. До нея като сложена от дизайнер лежеше изсъхнала роза. Мария беше аранжирала тази композиция. - ...като изсъхнала роза, която носи спомен, но не и свежест. Наближавам четиридесет и е крайно време нещо да променя.... И освен това искам нормално семейство, искам да съм омъжена, а не само живееща с мъж, искам дете. Звучи банално, но какво да правя, искам всичко това, което ти не желаеш да ми дадеш. Казвал си ми много пъти, че ти е трудно да го направиш, така че няма смисъл повече да те измъчвам. Взаимно да се измъчваме, - Мария спря. Беше репетирала думите си, но сега не й се видяха достатъчно патетични. Поне не толкова, колкото заслужаваше моментът. Може би трябваше да прибави стих от прочут поет, но нищо не й идваше на ум. Опитваше се да изглежда ядосана. Вдъхновението често идва от яда, знаеше тя, но този път не стана. Иван се надигна от стола без да я погледне. Сложи ръце в джобовете си. Тръгна към прозореца. Обърна се и се подпря на перваза. - Добре. - Какво добре? - Права си. За детето. Всяка жена трябва да има дете, да усети майчинството. На мен ми е вече късно. Нямам нерви за бебе. От самото начало знаеше, че ние двамата ... че такова бъдеще за нас е невъзможно. Обичам свободата повече от себе си. Тя храни духа ми, самочувствието ми. Другото би ме смачкало. Предполагам, че не би желала за съпруг един смачкан мъж. Права си, дълго се задържа при мен. Редно е да вкусиш и от други. Как иначе ще разбереш, че аз съм най-сладкият? Майтапя се, но - добре. - Как добре? Искаш да кажеш, че нямаш нищо против да се разделим? - Не, не че нямам нищо против, но ти избираш този път. Може би това, което си решила, е добре за теб. Така че - добре. - И няма да ме спреш? - Не мога да те спра. Нямам право. Тия работи не стават насила, мила моя. Мога ли още да те наричам така? Или ти е все едно, защото вече си с умряло сърце. Нали знаеш това стихотворение на Далчев - "и сърцето умира". Пак той излезе по-начетеният и я удари с тоя Далчев, как не можа да се сети по-рано..., ядоса се тя този път истински. - Мислех си, че ще ти стане поне малко тъжно. - Тъжно ми е. Но знам, че сме възрастни хора и решенията взимаме сами. Ти си взела своето. Какво очакваш? Мелодраматичност? Да ти кажа, че не мога без теб? Е, ще опитам да се справя някакси. Ако искаш, бихме могли да отпразнуваме раздялата. Отсреща правят чудесни карначета, ти ги знаеш, де... Да отскочим. Има и пържени картофки. Мога да се постарая и за шампанско. - Не, отивам си. Ще ти се обадя, когато имам какво да ти кажа. Иван вдигна рамене и разпери ръце в познатия жест "прави каквото искаш". - Ето ключа - тя извади връзката отдели един ключ и го пусна в синята ваза. Ключът дрънна. - Като камбана- казаха двамата едновременно и се засмяха смутено, както се смее човек, изрекъл най-голямата нелепост - смях без смях. Мария тръгна към коридора и едва сега Иван видя, че там има приготвена чанта. Не беше голяма. Нямаше какво толкова да взима от къщата му - четка за зъби, няколко забравени през годините и рядко обличани дрехи. Обикновено когато си отиваше, Иван я изпращаше до вратата и я целуваше за довиждане. И сега бръкна по-дълбоко в джоба си, за да потърси пари, да й даде за таксито, но се сети, че този път не върви така и не мръдна. Както и да гледаше ситуацията, Мария го напущаше, така че едва ли имаше повод да бъде изключително мил. Нямаше представа колко време стои залепен за перваза. Навън се смрачи. Небето се мъчеше. Искаше да завали, но не заваляваше. Беше задушно. Наистина и аз имам нужда от свеж въздух, помисли си той. Когато се срещнаха за първи път, бе късна есен. Студена година. Иван готвеше професурата си и прекарваше по-голямата част от времето си в библиотеката. Един ден човекът, който седеше до него, все мърдаше, скърцаше със стола, току си изтърваваше книгите. Иван се подразни и вдигна сърдито глава. До него седеше момиче. С големи ококорени очи и къса, щръкнала коса Гледаше несигурно, но дяволито. Как не го беше забелязал по-рано, пък уж в университета имаше славата на сваляч. - Доцент Панайотов, извинявайте, ако... - Откъде ми знаете името? - попита той рязко, като в същото време усещаше как приятна топлина полазва по тялото му. Знаят го значи. - Ами аз съм ваша студентка. - Не съм ви забелязал. Тия големи групи.
Момичето се казваше Мария. Покани я на обяд. Вече бяха на улицата, когато подире им дотърча възмутеният келнер. Къде така, бе, без да си e платил сметката? Писнало му от мухляци като него. Не беше нарочно. Имаше достатъчно пари в себе си. Май се беше залисал в Мария, затова. Бъркайки по джобовете, дълго се извинява на келнера и му даде толкова голям бакшиш, че оня от своя страна почна да се извинява за нахалството. Мария гледаше отстрани, сгушена в голямото си палто и хитро се подсмихваше. За да оправи конфуза, я покани на вечеря. Срещу тях, в един гараж, където правеха любимите му карначета. И понеже беше близо до апартамента му, след вечерята отидоха у тях. Мария беше неопитна любовница. "Ще те науча да се любиш", прошепна й той, което беше обещание за дълга връзка. Идеята за постоянна любовница му хареса. Честите промени почнаха да му омръзват. Объркваше имената, различните тела не му даваха неповторимото усещане за кожа, която принадлежи само нему. Когато работеше, нямаше достатъчно време, за да го губи по несигурни жени. Все по-добре би било, някоя да му влиза направо в леглото, без за това да полага нужните по ухажването усилия с невинаги сигурен резултат. Да заспива, изтощен от младост, да вдъхва свежест още със събуждането си. В онази вечер Иван се измъкна изпод завивката, погледна към Мария доволен и й каза да полежи още малко. Отиде до кухнята. Беше жаден. Поогледа се и видя до неумитите чинии един кой знае откога забравен грейпфурт. Тук-таме беше позагнил. Изстиска го. - Какво правиш?- провикна се Мария от другата стая. Иван погледна чашата, не беше успял да изпие всичко. Занесе й полупразната чаша със съжаление заради неутолената си жажда, но и с неясна радост от кавалерството си. Даже преметна през ръката си кърпа и влезе с бавни стъпки. Досети се, че Мария харесва показните жестове. По-късно през годините това сякаш повече почна да му тежи, отколкото да му доставя удоволствие при изпълнението. Когато трябваше да купува подаръци, отлагаше до последния момент, после се оправдаваше, че в последния момент всичко е изкупено и често минаваше само с цвете. Пък и цвете да купи беше зор. Срамуваше се от продавачките като почнеха да го подпитват за какъв случай, неприятна му беше мисълта, че някой може да го вземе за романтичен тип. Не понасяше момента, когато трябваше да се поднесе подаръкът. Очакваше неодобрение и за да не присъства на мига, в който не харесват и него заедно с подаръка му, просто го оставяше на масата и изчезваше. И не спираше да се чуди на Мария как всеки път се радва като дете, когато духа свещите от тортата.
Мария тропаше ядно от крак на крак на спирката.. Вече половин час не се задаваше никакъв трамвай, а хората ставаха все повече. Пак ще се наблъскат вътре като ламя с много глави, всяка от които е сърдита на останалите и готова да ги заплюе. Иван рядко я оставяше да се прибира до квартирата си с градски транспорт. А тя и рядко се прибираше. Предпочиташе неговия дом, който беше превърнала в техен. Най-после трамваят додрънча. Вътре не се дишаше. Но когато слезе, в лицето й духна силен вятър и дъжд закапа на едри капки. Този дъжд, дето цял ден се канеше да се излее. Въздухът стана друг. Мария обичаше тази миризма. Вдъхна дълбоко.Ето я промяната, ухае на мокра прах и прясно окосена трева. Тогава, през оная късна зъзнеща есен, какво ли не правеше, за да привлече вниманието му. Пресрещаше го в коридора на университета, сядаше на лекциите му на първата скамейка. Не и не. Говореше се, че не отказвал на жена, но нея не я забелязваше. А тя си го беше харесала. Приличаше й на баща й, а за Мария баща й беше най-хубавият мъж на света. И най-грижовният. Накрая откри къде доцентът чете в библиотеката. Цяла седмица се натъманяваше до него. Изобщо не я поглеждаше. Докато не й дойде хлапашката мисъл през минута да си изтървава книгите. Беше виждала номера по филмите. Е, най-после. Покани я на обяд и на вечеря. След това се любиха. Каза й, че може да ползва банята и ако иска да се окъпе цялата. Това най-много я зарадва. В квартирата й нямаше топла вода и с къпането беше сложно. Излезе от банята доволна от себе си. Седна на земята, подпряна до парното. Топлината я унасяше. Местенето от квартира на квартира й тежеше и все повече и трупаше у нея копнежа по дом, независим от хазяи. Иван я попита дали би искала да й прочете малко от това, което пише. Тя кимна. Той с готовност отвори папката с машинописните редове и загледа съсредоточено. Прочиташе пет реда и продължаваше наизуст, вдигайки поглед от написаното и проверявайки дали го слуша. Слушаше го, просната на земята, с проникваща горещина в гърба и си каза, че е велик и че тя, Мария, е попаднала на най-великото място на света. При него. Веднага, щом влезе вкъщи, Мария се запъти към телефона и набра номера на Иван. Отсреща чу телефонният секретар да говори с нейния глас:"Здравейте, това е домът на Мария и Иван. В момента не можем да ви обърнем внимание, ще ви бъдем благодарни, ако оставите съобщение след сигнала..." Нямаше какво да му каже и затова си замълча и затвори. Телефонът извади Иван от унеса му. Въпреки това не отиде да вдигне слушалката. Включи се секретарят. "Здравейте, това е домът на Мария и Иван..." Вече не, каза си той. Мария го беше накарала да запишат това съобщение. Той не обичаше думичката "дом". Връзването за едно и също място му се струваше противно, сковаващо. Харесваше му да има жена, която да е само негова, да се люби с едно и също тяло, като всеки път тръгва на пътешествие, търсейки разликата с предишния, но не му допадаше да има къща, в която да е принуден винаги да се прибира. Като овца в кошара. Иван беше израсъл в Шумен при дядо си, бащата на майка му.Не помнеше баща си. Мъжът в семейството беше дядото, адвокат по професия. Казват - най-добрият в Шумен. Сигурно, защото домът му беше пълен с овце, подарени от благодарни клиенти. Така се разплащаха в тоя край. Оттогава Иван не намираше нищо романтично в овчата миризма, не обичаше да яде овнешко и желаеше колкото се може по-бързо да се отърве от миналото, прекарано сред стадото. Дядото обичаше да води малкия Иван пред оградата на голямата двуетажна къща и да му сочи табелката, на която е написано "Образцов дом". Значи неговият дом е образцов, няма друг като него в града, пъчеше се той, забравяйки, че този разговор е воден и предния ден. - Но дядо, и на другите къщи има същата табелка - протестираше Иван. Другите да не гледа, тяхната да си гледа, отвръщаше дядото, доволен, че е успял да издигне дом и да го натъпче с овце. Иван не разбираше какво точно искаше да каже дядо му, но му се струваше, че го будалка. Така му остана непоносимостта към образцовия дом. Не желаеше нито да е сред овцете, нито образцов. Споменът за детството, в което големият гладко избръснат и уж елегантен мъж стои сред овцете, го тормозеше. Едното не подхождаше на другото, значи неподходящото трябва да бъде зачеркнато. Иван не посмя цели десет години да разкаже на Мария за образцовия дом в Шумен, но затова пък кога кротко, кога бурно отблъскваше всеки разговор за задомяване. Мария постепенно сякаш свикна с това поведение и се опитваше да преглъща думите за семейство. Но пък безмълвно запълваше апартамента на Иван с какви ли не чудесии - засаждаше цветя, боядисваше бурканчета, превръщаше ги във вази, мъкнеше нови чаршафи, перденца, завивки, чашки.... С особено старание избираше от пазара три вида ябълки - зелена, жълта и червена и ги поставяше в стъклена фруктиера. Всеки път когато подредеше творбата си, се обръщаше към Иван с неизменния въпрос-констация: "Хубаво е, нали?". Иван не я спираше, но никога не й благодари, не изказа възхищение, оставяше я да прави каквото си знае. Сега се огледа и сякаш за първи път видя цялата декоративна украса в къщата си. Изсъхналата роза, ябълките, вазата, в която дрънна ключът. Всичко това му беше и мило, и чуждо. Дали пък утре да не поизхвърли каквото хване. Мария бързо си легна. Обикновено протягаше главата си към възглавницата на Иван и забучваше нос в нея. Обичаше да вдишва остатъците от мъжки парфюм и пот, които възглавницата с удоволствие й поднасяше. Твърдеше, че така заспива по-лесно. Всъщност изобщо не заспиваше. Чакаше да чуе равномерното дишане на Иван, ставаше и се разхождаше из къщата или пък наблюдаваше през прозореца такситата, които се редява пред блока. На другата сутрин се опитваше да разкаже на Иван за нощните си "приключения", но той казваше, че тя си измисля, и че цяла нощ е спала като пън, добре, де - като агънце. Тази нощ, въпреки че беше топло, Мария подви завивката си от всички страни. Сгуши се на кълбо върху собствената си възглавница, която носеше миризмата на дълго стояло на влажно пране. Но трябваше възможно най-бързо да се раздели със старите навици. На другия ден си остана вкъщи. Знаеше, че ако излезе, краката сами ще я понесат към Иван. По навик. А беше избрала да се разделят. В първия ден от остатъка на живота си не прави нищо. Почти по същия начин протекоха и следващите няколко месеца. Не се срещна с никого. Едва сега си даде сметка, че за тия десет години беше загубила всичките си приятели. С Иван понякога се събираха с негови познати. Но това бяха приятелите на Иван, които при добро желание можеше да нарече и общи.Само нейни нямаше. Никога не беше сядала с приятелка на кафе, да побъбрят за живота. Беше неприлично да се бъбри за живота с някого другиго освен с Иван. А нали животът й беше самият Иван. Как така да го обсъжда с друг? Нямаше ухажори. Близкостоящите мъже си знаеха, че е безнадеждно, затова отдавна бяха спрели да опитват. Нови се появяваха случайно, хвърляха й по някой опипващ и в крайна сметка одобряващ поглед, но след нейното "Заета съм", се отдръпваха. Беше чувала да казват, че отговаряла тъй, сякаш чукат на врата в обществена тоалетна. Да говорят, каквото си щат. Най-после се накани да отиде на купон у една позната. Може би защото започна да й се струва глупаво толкова дълго да не се възползва от промяната. Време беше да вкуси от някой друг, различен от Иван. На купона обаче сексуалните роли изглеждаха разпределени предварително. Бе безсмислено да започва битки за зает мъж. Усещаше се тъй, сякаш след дълго волно и босо лято трябваше да нахлузи чорапогащи. Кожата й я сърбеше. Забеляза едно момче, което не говореше с никого. От време на време отиваше до масата, наливаше си сам ракия и се оттегляше в ъгъла до прозореца. Там запалваше цигара. Непрекъснато димеше. Често източваше глава навън. Явно чакаше някого, който отдавна трябваше да бъде тук, а все не идваше. Мария застана до момчето. На няколко пъти се опита да започне изречение, но се получаваше само хънкане. И изведнъж го рече направо: - Искаш ли да се любим? У нас. Живея наблизо. Момчето си погледна часовника, изпъшка и изръмжа нещо от рода на "Защо не." Мария излезе в коридора, той я последва. Тръгнаха, без да се сбогуват с домакините. Апартаментът на Мария беше през една пресечка. Пътя минаха мълчаливо. Тя напред, той зад нея с цигара в ръка. - Хвърли цигарата, защото у нас не се пуши - каза му тя на входа. Той я послуша. - Тук е спалнята - посочи му тя вече вътре. Влезе първа и започна да се съблича. Той я последва без да каже нито дума. Легнаха. Мария връхлетя отгоре му и започна да го целува така, сякаш му биеше шамари. Звънко и без никаква нежност. На него обаче представлението му хареса, отпусна се.. Изведнъж Мария усети ръцете му върху тялото си - бяха я хванали здраво, пръстите ритмично се забиваха в гърба й. Устните му пролазваха по врата й, отдалечаваха се и пак се спускаха хищни и страстни. Сексът заприличваше на истински. - Не мога. Върви си. Извинявай, знам че е отвратително да оставиш мъж в такова състояние, но не мога да продължа. Ако искаш се оправяй сам, аз отивам оттатъка, - Мария се беше изправила гола до леглото. Зърната й щръкнаха като изпънатите крака на маршируващи войници по време на парад, по бедрата й се виждаха червени петна от пръстите му, лицето й пламтеше, трудно си поемаше дъх. - Добре, ще повторя. Моля те, тръгвай си. Не мога да продължа, съжалявам. Банята е отсреща. Момчето не разбираше какво точно става. Въпреки това стана, наричайки я мърла. И какво толкова си въобразявала, че е мъчителка на мъжете. Ами, малко студена вода на лицето и всеки спомен от нея ще бъде изтрит. И да си знае, да не се надува много-много, защото е жена, от която спомени не остават. Мария продължаваше да стои гола сред студената стая, но й се струваше, че всеки момент ще се възпламени от срам. И ще изгори на място. И няма да остане и спомен от нея. Чу щуртенето на водата в банята, после хлопването на входната врата. Можеше поне да го попита как се казва. Или да му каже името си. Има ли смисъл, щом няма да остане спомен. Малко по-късно Мария се опита хладно да анализира поведението си. Беше действала като насън. Някой я беше хванал за ръката и завел при момчето. После същият някой я беше съблякъл. А малко след това издърпал сякаш за косата от леглото. Мария беше сигурна, че това е Иван, но не смееше да произнесе името му дори и на ум. Той я натика в тази ситуация, за да я накара да вкуси от другите и да разбере, че той е най-сладкият. Случката с безименното момче така я потресе, че се затвори още повече в себе си. Историята непрекъснато вървеше пред очите й като клип, който никога не спираше. Виждаше се отстрани. Понякога се чудеше дали това е тя, дали действително е било или са й го разказали. Какво искаше от живота героинята на този порноклип? Да събуди сластта у момчето или да раздразни някой невидим зрител? Може би търсеше мъст, въртейки пред очите на невидимия голото си задниче, върху което шареха ръцете на друг? Мария не намираше отговорите или пък не искаше да ги намери. Но продължаваше да си задава едни и същи въпроси до побъркване. Беше към три часа след полунощ. Мария стоеше на балкона и гледаше мигащия в жълто светофар. Телефонът звънна. По това време?. - Ало. Сигурно сте сбъркали. В три часа през нощта обикновено никой не ме търси, но кажете какво има. Мъжки глас й съобщи, че знае, че не спи. Сигурно гледала светофара, мигащ в жълто, затова се осмелил да се обади. - Кой сте вие? Борис, нейният колега. - Борис? А, да Борис. Откъде знаеш какво правя по това време? Чул я бил да разказва, че по пълнолуние не спи и гледа светофара. А сега луната била огромна и кръгла и затова да не се чувства самотна, й се обадил, но ако не желае да разговаря, ще затвори. - Верно, че го разказах, но никой в стаята не ме слушаше. Даже в един момент ми стана неудобно и спрях. Изглеждаше, че съм луда и си говоря сама. В края на краищата колегите са прави, че това как си прекарваш нощта е личен въпрос и аз изобщо не трябваше да отварям уста. А и теб какво те интересува какво правя нощем? От съжаление ли се обаждаш? Мария се държеше троснато, но по лицето й плъзна приятна червенина. Този мотае ли я или тя наистина го интересува. Борис не искал да я обиди. Само знаел, че проблемите трябва да се изговарят. Думите имат способността да ги правят по-мънички, после още по-мънички, докато съвсем изчезнат. Освен това ако човек може да формулира проблема си, значи може и да се справи с него. Борис виждал, че Мария няма с кого да си говори и й предлагал помощ. Ако тя иска, може да му разкаже всичко, той ще е стена, в която думите ще се ударят и след това ще отскочат надалеч, отнасяйки със себе си грижите й. Или бучащо море, което с рева си ще ги заглуши, а с вълните си ще ги погълне. И ако Мария няма нищо против, утре биха могли да обядват заедно. Откакто бяха седнали в пицарията, лицето на Мария грееше в усмивка. Очите й гледаха замечтано. По едно време ръката й се плъзна през масата и погали ръката на Борис. Никой не й беше говорил така. Никой не я беше занимавал с нея самата, а тя отдавна бе преустановила опитите си да занимава хората със себе си. Даже и Иван. Беше приела, че ако например му каже, че я боли някъде, той ще свие рамене и ще отсече, че е не доктор, нищо не разбира от тия работи и най-добре да отиде в поликлиниката. Отпращаше я от себе си и я слагаше на опашката с всички луди баби на квартала. Мария проплакваше в себе си, че болката ще мине, че не е толкова сериозно, но тя много би искала Иван да я завие в леглото и да й направи чай. На глас обаче не протестираше. Колко е прав Борис -.докато тя е редила тухлите на мечтания си дом от едната страна, цигани са ги открадвали от другата. Мария слушаше в унес. С Иван такива разговори бяха невъзможни. Той не умееше да изтръгва думите от научното им значение, да ги направи всекидневни и в същото време възвишени, с неговите думи не можеше да се готви, яде, люби ей така - с възхита и удоволствие. Иван не хвалеше яденето, не се възхищаваше от тялото й. Думите бяха за книгите. Чувствата бяха за книгите. Из дните им се движеха безсловестни същества, които се събираха, когато плътта поискаше и разделяха, когато им се доспеше. А с Борис беше друго. Съвсем друго. Той можеше да чете желанията по очите. После ги изричаше, за да провери дали правилно ги е разбрал. И ги изпълняваше, дълго обяснявайки какво точно прави. Беше изключително забавно. Срещите с Борис върнаха на Мария позагубилата се жизненост. Тя вече почти вярваше, че стига да поиска, звездите ще се разстелят в краката й, а луната ще бъде вързана в бохча и хвърлена зад баира, така както е описано в любовната лирика, тази, която Иван знаеше наизуст, но държеше далеч от живота си. А Борис умееше да превръща в поезия всичко. Какво друго можеше да си помисли за човек, който като видя в нощната улица закъсал цветобродавач, мъкнещ букетите си от ресторант в ресторант, изкупи всичките му рози и ги поднесе на онемялата Мария. Борис също твърдеше, че тя го преобразила. Тръгнал по момичета, когато според родителите му възрастта вече му позволяла. Оженил се, защото така трябвало. Имал дете, тъй като било в реда на нещата. С жена си продължавал да прави секс от уважение, но виждал че напоследък и тя се дърпала. Може би това пак е в реда на нещата. За първи път бил с жена ей така, не защото трябва, а защото му харесва. Защото му е радостно. И е готов да направи за нея всичко, което тя поиска. Особено нещо, което не е в реда на нещата. Мария беше решила да се обади на Иван. Бяха минали седем месеца от раздялата. Сега вече имаше какво да му каже. Беше намерила това, което търсеше и май беше щастлива. Завъртя номера и зачака. Отсреща непознат глас каза:"Здравейте, това е домът на Лили и Иван..." - Лили? Каква е тази Лили? - Иван Панайотов слуша. - Каква е тази Лили? - изкрещя Мария. - О, здравей, Мария, не е особено прилично при първото си обаждане след толкова време да ми крещиш. - Каква е тази Лили? - Ами едно момиче. - Как изглежда? - Височко. С дълга коса. Обикновено момиче. Мария пое дълбоко въздух и застина с ококорени очи, щръкнала коса и отворена уста като риба, малко преди да й стоварят чука-омъртвител по главата. Значи тази Лили е всичко, което Мария не е. Височка била. Даже така нареченият среден ръст беше мечта за Мария. Така и не можа да се примири, че гледа хората отдолу, а те я поглеждат отвисоко. Презираше манекенките, които са високи, защото са тъпи. А дългата коса за Мария говореше за търпение, което тя никога нямаше. Дългата коса значи упоритост, грижа за себе си, самочувствие, защото с дълга коса можеш да заплетеш когото си искаш. Мария няколко пъти се бе опитвала да си пусне косата, но опитите й завършваха по един и същи начин. Влизаше във фризьорския салон и казваше:"Стрижи до дъно". Ето, един Иван не можа да заплете както трябва, а Лили явно е успяла. - По-млада ли е от мен? - Не... Само със седем години. - Какво друго й е по-различно? - Не ми досажда с неизпълними желания. - Защо се е записала в моето съобщение? - Забавляваше се. А на мен ми беше все едно. - Какво търси тя при теб? - Обича ме. - И аз те обичам, - Мария се изненада от собственото си изречение. Но май беше самата истина. Уплаши се от тази истина. А Борис? Борис какво, нищо, той е само събеседник, поет, който смесва небето и земята в едно, но това няма нищо общо с голямата любов, онази, от която се опита да избяга, но не можа. - Ти си отиде. - И Лили трябва да си отиде. - Много мило, аз да остана сам така ли? - Не, аз ще се върна. - Всичко с времето си. Твоето изтече. Но не се обаждаш заради Лили, нали? Кажи, какво има. - Нищо няма. Исках да те чуя. Мога ли да ти обаждам пак? Когато имам какво да ти кажа. - Можеш, разбира се. Какво имаш да ми кажеш сега? Докъде стигна с правенето на дете? Намерили този, когото търсеше? - Иване, как може да си толкова жесток... - проплака Мария и затвори телефона. След малко обаче пак му звънна. - А ти обичаш ли я? - Аз никого не обичам. - Знаех, че е така, но пак исках да проверя. - Мария, не ми губи времето с глупости. Беше хубаво с теб, но ти ме напусна. Сега е хубаво с нея. Няма нищо чак толкова сложно. Каква любов, това е просто животът.
Господи, Лили! Откъде се взе тая крадла. Минала и го забърсала. Мария ходеше напред-назад из стаята. От време на време стон тръгваше нагоре. Беше й страшно празно. Празнотата се усещаше физически бучене в ушите, схващане в лявата ръка и тежест в стомаха. Можеше да мине и за обикновено неразположение, лек грип напримир. Пусна радиото. Горещите хитове на сезона. "Ти си господарят на моя замък", "Запази любовта си за мен", "Твоята любов е моята любов" и един по-стар, класика - "Само ти". Наду музиката и заскача. Настървено. Сякаш имаше да сваля поне 100 килограма до утре. Звънна телефонът. Беше Борис. - Ти си чудесен, но знаеш ли, май няма смисъл повече... Нещо се е случило. Може ли да й помогне? - Мисля, че не. Ситуацията е "без думи". Моля те, нека нищо не обсъждаме сега. Както иска. Той вече й е казал веднъж, че е готов да изпълни всичките й желания. Даже и това никога повече да не се видят. Мария пусна слушалката и се разплака. Сълзите се събираха на върха на брадичката в голяма капка, която натежаваше и се отцеждаше в пазвата й. После се плъзгаше надолу между гърдите й и спираше на пъпа. Там дирята й се губеше. Колко е мил Борис, но Мария продължаваше да обича Иван. Винаги го е обичала. За първи път откакто го напусна, сега си призна, че с надежда е чакала той да я потърси. Накъдето и да се обърнеше, все него виждаше, вървящ към нея, забързан, леко наклонен надясно, размахващ ръце, едната сякаш по-дълга от другата. Но това беше само представа, родена от неудържимо желание. Иван не е разбрал бягството й, не е издържал на самотата и ето я - Лили. След като Мария си отиде, Иван имаше нужда от време, за да разбуди у себе си задрямалата страст на мъжа-ловец. И при съжителството с Мария не беше спирал да се заглежда по жени, регистрираше бюстове, задници, бедра, но повече като групов посетител на изложба отколкото като колекционер. Беше загубил навиците си да души плячка, да я подмамва, да тъкми шишове, че като я хване, да я врътне на бавен огън. Затова подходи компромисно. Като в детска игра подпря едно дървено корито на пръчка, върза пръчката на конец, сложи под коритото малко трохички и хванал крайчето на конеца, легна на сянка и закача. Ако кацне врабчето, хубаво. Лили влезе в коритото и закълва трохите. Иван дръпна конеца. Когато я заведе в апартамента си, беше изчистил следите на Мария. Само съобщението на телефонния секретар не беше посмял да промени. Струваше му се кощунствено да изтрие сам гласа й. Работата свърши Лили. Само че записа същото, но със своя си глас. Иван нямаше сили да протестира. Лили беше виждала Мария. Даже бегло се познаваха. Лили се изказа положително за бившата приятелка на Иван, беше й приятно, че се намърдва на мястото й. Да не го е напускала. Мария се блъскаше от нежност в злоба, от безсилие в решение да си го върне на всяка цена. Не знаеше какво да прави - да му се обади, да иде направо у тях, да направи скандал, да му се извини и да поиска прошка, да изхвърли партакешите на Лили през прозореца и после да легне гола насред стаята, никога повече да не му се обади, да извика Лили на разговор и да й каже, че мястото и не е там, да забие на Иван два шамара и после да изгълта всичките си хапчета от аптечката... Накрая реши да му напише писмо. "Мили мой, избягах, за да те накарам да хукнеш подире ми.Нямах намерение да тичам през глава. Толкова се надявах, че ще ме догониш, а когато ме стигнеш, ще ме вдигнеш на ръце и отнесеш у дома, в нашия дом. В твоя и моя. Десет години мечтах да стана част от твоя дом. Да ме приемеш така, а не като временна спътница. Уморих се да мечтая. Уморих се да те дърпам към мечтите си. Исках поне веднъж ти да се обърнеш към мен, да ме видиш, така както ме гледаше в началото. Чаках ласка и тъй като тя все не идваше, се хващах за спомените. За времето, когато ти беше интересно да сме заедно. Повече те измислях, отколкото живеех истински с теб. Колко пъти в последните години си ми казал, че съм хубава? Знаеше ли, че тези "вълшебни думички" наистина правят човека красив. Колко пъти в последните години ме попита какво искам да ям, да пия, кога искам да спя, кога да изляза да се разходя? Защо поне още веднъж не ми поднесе сок от грейпфрут? Може би аз съм виновна, може би се износих, не знам, но за теб се превърнах в старата любима фланелка. Не смееш да я изхвърлиш, защото носи приятно минало, но не я обличаш и пред хора. Носиш я отдолу, под приличния пуловер. Разбира се, ти беше прекрасен, когато се любим. В секса винаги всичко е било прекрасно. Говоря ти за междулюбенията. Знаеш ли, че понякога предпочитах просто да сложа глава на рамото ти и да обвия ръце около теб? И ти да ме прегърнеш. Нищо повече. Тази нежност ми е много по-скъпа от десет оргазми. Тя значи, че те има за мен. Само за мен. Но ти никога не си имал време за подобни "лигавщини". Искаше секс и нищо друго. Винаги си бил сигурен, че отвориш ли очи, ще ме видиш, протегнеш ли ръка, ще ме хванеш. Любовта, мили мой, не е сигурност. Любовта е постоянно търсене на човека до теб. Но за да го търсиш, трябва да знаеш кой е той. Ти не знаеш коя съм аз. Не отвори вратата пред мен, но не я и затисна. Не ме спря. Даже не попита къде отивам. Пусна ме. Лутах се дълго. Истина е, че през тия месеци няколко пъти се опитвах да те забравя, да се освободя от влиянието ти. Тръгвайки от теб, ти казах, че времето те е изтръгнало от мен. Това е било заблуда, ужасна заблуда. Толкова дълбоко си проникнал в мен, че нищо не можа да те изкорени. Човек започва да усеща нещата, когато те изчезнат и аз не бях изключение. Разбрах, че никой друг няма това значение за мен, което имаш ти. Разбрах, че от всичко на света ти си ми най-важен. Няма друг, с когото да искам да съм. Дълго се давех в мъката, че те няма. Оглеждах се във витрините и си мислех, че и ти ме гледаш отнякъде и че може би още ти харесвам. После се хвърлях в отчаянието, че времето минава, че остарям и че моят задник едва ли отново ще те съблазни. Не знаех какво друго те е привличало в мен, за да се вкопча за него. Не спирах да те чакам. Не защото вярвах, че не можеш да ме заместиш с друга, не, а защото бях убедена, че нашата любов се случва толкова рядко и че щом човек вече веднъж я е уловил, трябва да направи всичко възможно да я задържи. Аз те обичах и те обичам. А ти? Каза ми, че не обичаш никого. Май това е вярно. Исках с бягството си да те извадя от унеса, да те принудя сам отново да се намериш, да откриеш чувствата си. Явно съм си отредила твърде голяма роля в живота ти, роля, за която ти дори не подозираш. Мили мой, много бих искала да ме повикаш при себе си. Ще дойда веднага, щом го изречеш. Но първо ще се опитам да те науча да обичаш. Знам, че това е дълъг и труден процес, че е като да си сложиш очила - изведнъж хем виждаш света по-ясно, хем ти се струва, че това не е точно твоят свят. Въпреки всичко не се отказвам, защото след това ще мога изцяло да се радвам на нашата любов. Сега Лили ти е в ръцете. Нека я вземем за учебно помагало, което ще ти помогне да се справиш с уроците. С удоволствие бих я удушила и за да не го направя, ще я превърна в опитно зайче. Надявам се, че връзката ви не е станала така дълбока, че да не можеш да прежалиш една пикла. Господи, моля се да успея да те спечеля отново. Ако това не стане, имам едно желание - да умра преди теб. Няма да понеса гледката на опечалени пикли покрай моя Иван. Твоя обичаща те Мария" Иван едновременно се трогна и ядоса на писмото. Може би когато е живял при дядо си в Шумен, хората да са общували по този начин. Сега обаче любовната кореспондеция му изглеждаше така старомодно прекарване на времето, че даже го напушваше смях като си се представяше отстрани как чете точно "лигавщини", че и даже им отговоря. Той, професорът. Но не можа да измисли нищо и въпреки че срамът го душеше, нямаше как,написа отговор. "Скъпа Мария, Мария не можеше да повярва на очите си. Беше изляла сърцето си, беше накъсала гордостта си, беше му паднала на колене, а той й отговаряше научно. Тя му беше написала, че го обича, а той й бе отвърнал с трактат на тема "Граматическата структура на израза "обичам те". Този човек наистина не разбираше любовта. За него тя беше точка от дневния ред. Сутрин след събуждане секс. Ако следобед има прозорец в лекциите, няма да е лошо да го запълни със секс. За вечерта вече ще дойде много, но пък ако стане - добре. Ако не - утрото е по-мъдро от вечерта, знаят всички. Повечето мъже сменят партньорките. Иван практикува обикновено с една, но нима това променя отношението му към събитието? Когато му написа, че ще го научи да обича, Мария нямаше представа какво точно означава това, как ще го направи. Беше повече шега с научността му. Сега обаче се почувства осенена. Написа му мъничка бележка. Асансьорът не работеше и Иван изкачи стълбите до вкъщи на бегом. Видя на вратата мушната някаква хартийка. Бързаше, Лили трябваше да пристигне всеки момент, него пък го задържаха за глупости в университета. Имаше само един час за любене и после трябваше да търчи обратно. А ето, че и Лили закъсняваше и така от часа оставаше все по-малко. Разтвори хартийката. "Не слагай в устата си ментова бонбона секунди преди да целунеш любимото момиче. Ментовата бонбона придава свежест на дъха ти, но убива вкуса от целувката. Ако момичето предпочиташе ментата, щеше да си купи бонбонки, а не да дойде на любовна среща при теб. Мария" На вратата се звънна. Иван отвори и правейки път на Лили да влезе в къщата, се закашля. Беше се задавил с ментовата бонбона, която току-що погълна цяла. Лили го затупа по гърба. Да им се не види на проклетите "Тик-так", уж малки, пък как застават на гърлото. Лили се запъти към леглото и започна да се съблича. Вече беше напълно готова за това, за което бе дошла, а Иван продължаваше да стои по шлифер. Гледаше я и не знаеше какво да стори, сякаш за първи път виждаше гола жена. - Лили, ти обичаш ли мента? Нямала нищо против уискито, но щом е решил да се забавлява с работнически пиета, става. О, Боже мой, да не би тя да го е взимала за леяр, който се представя за професор? Ами защо не, звучи вълнуващо, разбужда сексуалната фантазия. При секс от подсъзнанието изкачат какви ли не образи, защо не и този на ватенката. Иван несъзнателно бръкна в джоба си, изсипа в шепата си останалите тик-таци и ги налапа наведнъж. Какво прави, попита Лили, нали ще се любят, защо си сипва в устата от тия бонбони, от калории ли има нужда. Иван преглътна стреснато и тоя път се задави яката. Отиде до кухнята, захапа чешмата и пи така дълго, сякаш изпи цялата вода на София. Върна се при Лили, която вече нервно дърпаше завивките. Погледна си часовника. - Извинявай, че не можах да те предупредя, но днес имах само един час, то половината вече мина... Няма смисъл да започваме, като няма да можем да свършим. Хайде, ще се видим довечера. Лили нацупена си нахлузи дрешките и излезе без да каже довиждане. Останал сам, Иван дълго се смя. Признаваше си, върза се. Откакто се помнеше, ментовите бонбони бяха част от секса. И през ум не му е минавало, че могат да пречат. Даже напротив - свеж дъх, полъх на борова гора, телевизионна реклама. Помага при развалени зъби и погълната лоша храна. И през цялото време това е смущавало Мария? Сигурно, щом сега се майтапи, няма как да е иначе. Можеше да му каже, а не така, по този гаден начин... "Взимаш четири средно големи картофа. Измиваш ги. Набучваш ги тук-там с вилица. Увиваш ги с фолио. Печеш ги в силно загрята фурна 45 минути. Отделно чукаш две обезкостени пържоли, докато месото стане съвсем тънко. Посоляваш. Завиваш ги на руло, като вътре слагаш парче кашкавал и листче босилек. Забучваш с клечка за зъби. Пържиш ги в тиган, където предварително е загрято олиото. След като се поопържат от двете страни, сипваш малко вино и похлупваш, за да са задушат. Печените картофи поднасяш със сметанов сос, забъркан със счукан чесън и поръсен с копър. Върви с червено сухо вино. Рецептата е италианска. Проста, лесно се прави, не губи време. Носи силата на земята, нежността на полето, страстта на любовта. Не е излишно на масата да има запалена свещ. Уважавай храната, за да ти доставя и тя удоволствие. Не й се нахвърляй като хищник. Дай й време сама да се разтопи в устата ти. Помни, че хапката не трябва да се замята с вилица от чинията към устата. Не се води по правилото -ако улучиш - добре, ако не - панталонът на химическо чистене. Поднасяй я бавно към себе си. Погледни я, подуши я, нека разбере, че си я усетил. Научиш ли са ухажваш яденето, ще можеш да ухажваш и жената. И двете хранят тялото и поддържат духа бодър." А, не, да си гледаш работата, каза си Иван, прочитайки втората бележка на Мария. Край на шегите. Мария много добре знаеше, че не обича да се прави на домакин. Затова си имаше подходящи персони, към които той със сигурност не принадлежеше. Освен това ресторантите са значимо достижение на човечеството. По-евтините, разбира се. Домашната задушевност го подтискаше. А замиришеше ли отнякъде на семейство, Иван гледаше да отвори прозореца, да се проветри. Обичаше да казва, че знае и две и двеста. Всъщност предпочиташе двето. Ако може да е по-просто, да не изисква усилие и да има вид на кърначетата отсреща. Лапваше ги като прегладнял вълк и да не е дете, да та му се карат като се накапе. Яденето си е ядене, любовта - любов.. Вечерта Лили дойде да го изведе за вечеря. Беше видяла нов ресторант. Без пердета, светлинките му блестяха отдалеч от улицата и се множаха в капките на пролетния дъжд. Идваха от мънички свещички, сложени по масите. Вътре беше почти празно. Само като видя свещите, Иван почна да се дърпа като дете, на което насила тикат лъжица в устата. Какво има, толкова е романтично?! Променяща се София, и тя на град заприличва вече. Иван не можеше да обясни защо, но продължаваше да отказва да влизат вътре. Върнаха се в гаража срещу Иванови, където според него правеха най-чудните карначета на света и ги поднасяха в лъскаво бели пластмасови чинийки. Лили си поръча само порция пържени картофи. Ако ще. Петьо, келнерът, вече трудно се одържаше на краката си от много бири, но оправяше сметките. Картофките, които донесе на Лили, бяха студени и поизгорели. Все едно бяха събирани остатъците в една чинийка. Лили понечи да протестира. Да сте си сготвили дома, беше категоричният отговор на Петьо. - Какво да се прави, Лили, марш вкъщи да ти сготви майка ти - пресече Иван ядния й поток. Момичето го погледна с почуда - той я оставя сама срещу пияния келнер, не я защитава и на всичкото отгоре я гони? Иван разбра укора и се почувства виновен. Опита да изрече нещо извинително, но Лили гледаше вече сърдито напред, вирнала брадичка. Нямаше смисъл, нямаше да го разбере. - Мария, остави ме на мира, престани с този тормоз - Иван беше готов да прегризе слушалката на телефона, толкова сурово звучеше гласът му. - А тя ще си отиде ли? - Не. Това въобще не е твоя работа. Ще идва и ще си отива, когато аз поискам. - А аз къде съм в твоята система? - Ти си в миналото, ти си спомен. Хубав, но спомен. Не прави така, че сама да унищожиш всичко добро, което си оставила в мен. Нямаше те толкова време. Нормално е да съм с друга жена, за теб е все едно коя. - Аз все едно коя ли съм? - Не, но ако продължаваш да се държиш така детинско идиотски, ще ми станеш най-отвратителната! Всичко зависи от теб, не го разваляй. - Искам да бъда при теб. - Невъзможно е вече. Нямам никаква гаранция, че един ден пак няма да те повали задухата. - Къде се любите? Малкото дюшече върху леглото ти смъква ли се? Докато я любиш, стоиш ли надвесен над нея с най-сериозната физиономия на света като човек, който копае твърда пръст? Тя обича ли да те гали и да гледа как лежиш по гръб с изпънати в шпиц пръсти на краката? Научихте ли се да свършвате заедно? Иска ли после да полежиш още мъничко върху нея? Ти бързаш ли да ходиш в банята? Водиш ли я там, за да я измиеш? Влизаш ли в нея с насапунени пръсти? Изпра ли хавлиената кърпа? - Спри! - Иван тръшна телефона. Усещаше, че от ноздрите и ушите му излизат искри. Като змей. Дланите му се изпотиха, почна бързо да ги търка в панталона, от което му стана още по-горещо.
Повече от 40 минути Иван и Лили извършваха нормалните при секс упражнения.. Като се махнат общо 5 минути, през които прекъсваха, за да дърпат нагоре свличащото се дюшече, остават към 35, което не е малко, пресмяташе Иван. Лицето на Лили пламтеше. Тя го доближаваше като змия до негово, близваше го с бързо езиче и се отдалечаваше. Иван легна по гръб и надигна глава да види пръстите на краката си. Дали бяха опънати в шпиц? Не се беше замислял как изглажда по време на сласт. Просто й се отдаваше. Мъжът е елементарно създание. Винаги му личи какво иска, какво прави, дали още трябва да се трудят за него или вече му е все едно. По-трудно е да се улучи жената. Приказките за женското тайнство не са празна работа. Трябва да имаш много бързи пръсти и яки мускули, за да усетиш накъде върви работата и не те ли блъфират. Като в оня филм с Мег Райън в ресторанта. А ако прескочиш женското доволство, твойто няма да е пълно. Трябва да си абсолютен тъпанар, за да е пълно. А тя дали си опъва пръстите на краката? Иван надигна глава още повече и потърси с поглед ходилата на Лили. Анализите по време на секс обаче му се отразиха негативно. Не му ли е хубаво, проплака Лили. Тя толкова се старае. - Лили, като дете да си играла балет? Не, но благодари за комплимента, че е пластична. Този факт обаче не размърдва положението. - Мъжете-балетисти педали ли са? Защото, знаеш ли, моите пръсти, от самосебе си... Ако искал да й каже да си ходи при майка си, както и го каза преди няколко месеца в гаража или иначе казано на майната си, спокойно вече можел и да не използва околни пътища. - Не, Лили, в никакъв случай, аз имам нужда от теб. Иначе изобщо нямаше да бъдем заедно. Напоследък съм объркан. Умът ми е другаде. Пиша някакви неща, те май не стават. Конструкцията ми ясна, но като се появи на листа изведнъж някаква случайна дума и започва да ме тегли в посоката, в която не искам да отида... Какво общо имало това с чукането? - О, много, много. Всъщност не знам. Явно не съм във форма. Може би просто един цял ден трябва да спя.
Иван се събуди с натежала глава. Да беше се напил, не беше. Но не беше успял и да се люби. Пусна кафеварката, изпи един витамин С, хвърли в чаша с вода и аспирин. Остави го да се разтваря и слезе до пощенската кутия да си вземе вестника. Вътре беше и поредната бележка от Мария. "Петното, което остава от теб след любов, се изтрива с натриев бикарбонат. Бяло прахче, разтваря се във вода." Иван се върна в стаята и изля в мивката бълбукащия аспирин - бяло прахче във вода. Влезе в хола, погледна към канапето и го видя. Петното. Неправилна форма, начертано като от дете, които се учи да държи молив. Наплъстени капчици, една върху друга. Клекна и го подуши. На какво ухае любовта? На слиповете, преди да ги сложи в пералнята. Как не е видял досега знака, който е оставял след себе си при любене? Като чертичка върху стена в затвор. Минаха...остават.... Никой не можеше да каже колко остават. Защо Мария знаеше за петънцето, а той не бе го забелязал. Измъкваше му изпод краката черджето със собствените му петна. А дали не искаше да му каже, че и тя има принос към натрупването на капчиците? Някой да е обърнал внимание на петната? Само тя. Значи тя е собственикът. Щом неговата най-лична течност принадлежи на Мария, какво има той? Чу входната врата да се отваря. Лили имаше ключ. Зашлевен от шума на чужд човек, Иван се тръшна върху канапето с петното. Да запази територията си. Дошла да го види, защото вчера бил зле. Оправил ли се е? Не иска ли да излязат? Не? Предпочита дома, такова чудо досега не е било. Защо не мръдне най-после от това канапе. - Пазя си сперматозоидите. Моля, тези, дето вече не може да ги произвежда? Иван скочи с усещането, че има топлийки на задника си. Но отново със същата бързина се залепи назад. - Виж какво, моето момиче... Всичко виждала тя, че му е омръзнала, че вече не я обича, пък какво в края на краищата имала е други преди него, ще има и след него. Иван не искаше да изпусне момичето си. Дожаля му за Лили, тя не заслужаваше да бъде жертва на Мария. Ядоса се на себе си - какво толкова се хваща на въдицата на тия бележки. Някаква жена истеричка се опитва да го разиграва и той й тропа по свирката. Ама-ха, я! Приближи се до Лили й я прегърна. Сякаш я вкара в себе си. Ще си я запази. Завинаги. В началото на лятото бяха сред първите, които отидоха на море. Иван искаше да бъде далеч от Мария, далеч от сълзите й, от молбите й за връщане, от крясъците й, от среднощните й телефони. Искаше спокойствие, а засега само Лили му го носеше. Нямаше претенции, съгласяваше се, спореше само тогава, когато видеше, че на него му се спори. Още беше студено, но пък можеше да се каже, че духа най-романтичният вятър на сезона. Свободен от напътствията "как се обича" Иван я любеше нощем на плажа, после се изтягаше по гръб, а студенината на пясъка охлаждаше сгорещеното му тяло. Звездите го гледаха, но одумките им си оставаха далече, далече. А през деня се изтягаше доволен на слънцето, по веднъж се престрашаваше да влезе в студеното море, демонстрирайки мъжественост. Купиха си фотоапарат и се снимаха. Ухилени до уши. Иван все гледаше я да се качи на камък зад Лили, я да си събере купчинка пясък или просто да застане на тротоара, за да изглежда величествено до високата Лили. Истински козирог, каза Лили, която разбираше от зодии, щом видя снимките. Наперен, с вирнати роги, вярващ, че света му принадлежи. Ако не днес, то някой друг ден. Имали ли са подобно лято с Мария, се запита той, докато се връщаха към София. Не помнеше. Мария ги видя в едно кафене в градинката на НДК. Седяха един срещу друг на масичката, всеки с по чашка кафе. Мълчаха и премигваха на слънцето като лениви кучета на асфалт. Беше нетърпимо горещо. Мария не беше виждала Лили от преди да се свърже с Иван. Дългата й коса се спускаше тежко и почти покриваше голите й рамене. Защо ли още е жива, рече си Мария и усети как въпреки жегата ръцете й изстудяват от омраза. Да можеше да я стисне за гушата. Вместо това се втурна напред и сложи замръзналите си ръце върху очите на Иван. Господи, държи се като ученичка. Иван потръпна от изненада. Хвана ръцете й. Тя е. Не можеше да сбърка тази кожа. Създадена за него. Само за него. Какво иска тя? Какви са тия игри? Та те са възрастни хора. Особено той. Не подхожда. Ушите му запламтяха. Толкова червени и горещи като на уличен в първа любов младеж. Мария усети топлината със студените си китки. Дръпна се опарена. Пусна го и направи крачка назад. Иван и Лили скочиха. Бутнатите назад столчетата гръмнаха върху плочника. И тримата усещаха нелепостта. Гледаха тъй глупаво сякаш са им отворили вратата докато са в тоалетната. Лили тръсна назад косата си и задърпа нервно ужасно късата си рокля. Мария хвана единствения си дълъг кичур, който висеше на челото и го заопъва зад ушите си. Той обаче не стигаше дотам и затова тя истерично го заскуба. - Мили мой, извинявай, не исках... не знам защо...не знам какво...не мога повече така...Не ме оставяй сама... Мария се обърна и хукна нанякъде през градинката. Мъничката й фигурка се тресеше от хлипове. Бягаше и продължаваше да скубе щръкналата си таралежеста коса. Иван не я беше виждал толкова жалка. Винаги е била жената, която можеше да се провре навсякъде, която постигаше това, което искаше и която искаше само това, което можеше да постигне. Накъде тичаше сега тази мъничка Мария, свършили ли й бяха силите да живее, не вярваше ли вече, че може да откъсне плода, стига да протегне ръка? Иван чу пресипналия от звънене телефон още от стълбището. Ясно, ще е Мария. - Иване, сънувах, че си лакирам ноктите... - Че ти лакираш ли си ноктите? - Не, ама сънувах, че ги лакирам и ти беше там в един асансьор...Нека да се видим, да поговорим спокойно. Не мога да изтрия десет години от живота си. Опитах се и се провалих. Не мога да си представя, че ще трябва и нататък да я карам без теб. Нищо не става без теб. Празно е. Тъпо е. Гадно е. - Мария успокой се, не продължавай да се самоунижаваш, опитвам се да ти помогна да запазиш достойнството си, но ти все се тъпчеш сама... - Нека да се видим утре! - Не мога утре. Ще ходя на Боровец. - С нея ли? - С нея. - С колата ли? - С колата. - Внимавай как ще караш. Да не блъснеш момичето. Жалко, ако изведнъж така изчезне в нищото. - Вещица! - изкрещя Иван. Не я бил познавал, не знаел нищо за нея. Добре я знае той, всичко, което е предричала, е ставало. И сега се опитва да го хване за косите, да го задърпа към тъмното, да му налее в устата воняща смес. Това е тя - ве-щи-ца! Иван не желаеше повече да й чуе гласа. Откъде се взе толкова много омраза? И защо?
Иван обичаше да ходи на Боровец. Вдъхваше от планината и се чувстваше голям и силен. Победител, повелител на света, извисяваше се над него и се присмиваше на суетата му, от която за малко се е отскубнал. В планината животът загубваше ръбовете си, ставаше мек и лек, лесен за живеене, приятен за понасяне. Този ден обаче душата му беше стегната. Обичайната му веселост, която го обземаше на това място, не искаше да го обземе. Не му идваше никаква весела случка на ум. Не можа да каже на Лили защо я е довел тук. Обядваха в някакво скапано капанче и Иван съобщи, че го чака много работа в София и трябва да тръгват обратно. Лили се намуси, но послушно влезе в колата. Иван потегли. Като охльов, какво даже по-бавно, възмути се Лили. Какво му става? Нищо не му става. Пази я. Последното не й го каза. Всъщност това с блъскането е пълна лудост. Беше срастнал с колата. Като го изпрати да следва в София, дядо му го настани при свой приятел, адвокат. Приятелят беше богат, възрастен, достопочтен. Имаше огромен гараж. И още по-огромна волга, която не караше. Иван се сдоби с разрешението да я кара. Но тъй като се смущаваше от съветската кола, не излизаше с нея по улиците. Само я изкарваше и връщаше обратно в гаража. Така че още преди да подкара собствена кола, овладя шофьорските тънкости. С първия голям хонорар от публикация в чужбина и участие в конференция си купи собствен автомобил на старо. Оттогава все на старо караше, но пък и не слизаше. Изключено беше сега да се случи нещо. Но заседналата в гърлото буца не помръдваше. По средата на пътя Лили го помоли да спре. Пишкало й се. - Първо - мразя да спирам по средата на пътя. И второ - само децата употребяват глагола"пишкам".За възрастните има други термини. Не се гевези, ако обичаш. Ще стискаш! Не можела да стиска. Днес е непоносим. И се държи неприлично- неуважително. Иван отби. Лили слезе и се шмугна в храсталака. Господи, докога ще се занимава с пикли, помисли си той. Какво ли би казала Мария по въпроса? Отчаянието на влюбената жена я прави напоследък непоносима, но иначе...Иван бръкна в джоба си и извади поредната бележка на Мария, която беше открил сутринта, набутана в дръжката на вратата на автомобила. "Формулата на любовта е C6H5CH(NH2)CH3. Кожата на влюбения произвежда ферономи, които могат да бъдат подушени само от партньора. Иване, подушваш ли ме? Чакам те. Ела. Ще бъдем щастливи."
Формулата на любовта? Може и такава да има. Щом мария казва. Идвам, моето момиче, идвам. Май и аз те обичам, идиотко. Милата Мария, неговата Мария, с тяло, изящно като статуетка. Никога не й го беше казвал. Права е тя -още тогава, като го извести, че си отива, трябваше да й плесне един шамар, да заключи вратата и след това да я полее с целувки. Цялата. От горе до долу. Да й затисне устата и да не й даде дума да продума за раздяла. Трябваше да я разсъблече там, на земята в хола, а не да стои като саксия до прозореца. И да я люби. До изтощение, до изнемога, докато изобщо могат да се движат. Да я стисне до себе си и да не я пусне никога. Никога. Какво пък, може даже и дете да имат. Всички си раждат по едно, понякога две. Какво толкова страшно има. И да не забрави да й каже, че винаги й се е възхищавал. Ще й го каже още днес. И утре също. А Лили? Лили нека си остане тука в храстите. Не е особено учтиво, но...всичко между тях е така случайно.Едно секслято и нищо повече. Така поне ще е сигурно, че няма да я блъсне, че няма да стане жалко за момичето. - Тръгвам, каквото и да става, за всичко е виновна Мария - рече Иван на глас и потегли.
Лили се върна на пътя и не намери колата. Сигурно е някаква шега. Тъпа шега. Отвратителна шега. Повъртя глава насам-натам, пък махна за стоп. Човекът спря. Как нямаше да спре на това височко като манекенка момиче с дълга коса? Няколко километра по-нататък се бяха струпали коли. Имаше катастрофа. На едната кола като по чудо нищо й нямаше. Другата цялата беше смачкана. Лили позна автомобила на Иван. Изглежда, че шофьорът е починал на място, говореха натрупалите се наоколо хора. Мария отиде последна на гробищата. Погребението беше свършило, хората вече се разотиваха. Отдалече зърна опечалената Лили, която приемаше съболезнования, но след като опашката се изниза, бързо се запъти към изхода, без изобщо да се обърне към гроба. Едва тогава Мария тръгна натам. Комар я беше ухапал по клепача и беше с едно подуто, размазано око. Не можеше да плаче, защото това предизвикваше нетърпим сърбеж, а тръкнеше ли се ръка, подутината се раздуваше тутакси. С неразмерното си лице и щръкнала къса коса човек не можеше да я сбърка - вещица. Не намери други черни дрехи и затова облече вечерната си рокля с гол гръб. Потръпваше, беше й студено. Тази година всеки ден бе сам за себе си, различен от сезона, към който би трябвало да принадлежи. Горещината сякаш разтопи сама себе си и сега духаше пронизващ вятър. Роклята с гол гръб беше най-неподходящото облекло за такова време. Мария пристъпваше бавно на високите си официални обувки, които на бос крак й правеха пришки. Отстрани, ако и да зъзнеше, изглеждаше сякаш ходи тържествено по червен килим, вирнала глава. Мария тъй и се чувстваше - тържествено като на сватба. Тя си знаеше, Иван щеше да я вземе и заведе на топло. Съвсем скоро щеше да настъпи денят, в който ставаха 11 години, откак се любиха за първи път. 11 години - стоманена сватба. Мария се приближи до гроба. Извади от малката си лъскава чантичка листче. Написа "Съжалявам. За всичко съм виновна аз. В моя мъничък, мъничък свят имаше много място за теб, но не съумях да ти го покажа. Ако можеш, прости. Обичам те, идиотино". Наведе се и затисна бележката с буца пръст.
Първа публикация: списание Съвременник, кн. 4, 2000 г.
Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО] © Жанина Драгостинова. Всички права запазени! |