Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Страхотна буря, вятърът тъй дърпаше дърветата, ще ги изтръгне, гръмотевици трещяха и сякаш земята се люлееше. Бях в отделенията, а тате ми беше учител. Току-що бяха отворили новото училище ей там на хълма. Сигурно гръмотевица падна до нас, та сградата се разтресе, уж нова, пък стените й затрепериха. Всички се разбягаха навън. Само тате ме стисна за раменете и каза: "Тука ще стоиш, училището ще издържи, пък ако не издържи, и ние с него ще си отидем." Вкопчих се в панталона му и не мърдам. Забих глава в крака му и не смея да вдигна очи. Само чувам как дъждът бие в прозорците и току пак тресне нещо в небето. Не помня колко сме стояли. По едно време стана тихо, ама тъй тихо, че ушите ме заболяха. Полека се откъсвам от тате и поглеждам нагоре. Стаите празни. Баща ми пребледнял, ама очите му светят от гордост. "Устояхме, Ане - ми казва, - училището устоя и ние с него." Чак тогава видях, че съм се напикала от страх, ама като си в отделенията, стават тия бели. Тате ме вдигна на ръцете и ме донесе вкъщи, ние и тогава живеехме тук срещу училището, в ниското.

Това ми разказва баба Ана от село Локорско. Баща й бил учител по музика, цигулар. Ръководел училищния хор, който по празници пеел в черквата, гордост за селото - построена през XIII век и изографисана от майстори от Самоковската школа. През 1889 г. в Локорско за първи път откриват светско училище. Приличало на обикновена къща с две стаи. Запазен е камък от основата на сградата, на който е издълбана годината и името на настоятеля Дончо Попов. Той бил син на поп Стоил, който пък бил открил по-преди килийно училище. Година преди да се построи училището, локорският даскал Цветан Вълчинов, който обикалял по селата и събирал народни песни, записва прочутата песен от Шоплука "Що ми е мило, мило и драго".

През 1920 г. се събрал инициативен комитет, който се заел с построяването на по-голямо и модерно училище. Инициативният комитет се състоял все от местни - селяни от Локорско, заможни хора, животновъди и търговци на животни. Част от тях продавали стоката си чак в Цариград. Оттам се връщали не само по-богати, но и свят видели и разбрали, че за да върви търговията, трябва добре да изучат децата си. Повечето хора от селото участвали в изграждането на училището - кой с пари, кой с труд. Майсторите били местни хора. А след това и учителите. Училището се открива през 1928 г. в присъствието на министъра на просвещението. Сградата е масивна постройка, обширна, на два етажа, с извити сводове и стълбища - произведение на изкуството. В София на пръсти се броят такива сгради.

Тръгвам из днешно Локорско. Къщите са на по два, та три етажа, както се казва "големи като прогимназии". Повечето от тях са строени с парите на "активните борци", подшушва ми кметът. И сега се строи и пак с размах. Ширват се градини с трева тип английска ливада. Има и басейни. Където е текло, пак ще тече. Улиците са кръстени с имена на мъже, непознати за мен. Почти през къща има паметна плоча. Оказва се, че непознатите мъже били партизани от бригада "Чавдар", загинали "за свободата на родината". От какво ли са освобождавали родината? От животновъдите и търговците на овце, тия, дето доброволно са им построили училището? Как са се казвали те, днес никой от селото не може да ми каже, неизвестен остава и архитектът, но затова пък на входа на училището има паметна плоча "Тук се учиха народните партизани от бригада "Чавдар", загинали в борбата срещу фашизма и капитализма". Следват 21 имена. Какво ли е накарало тия момчета да рипнат срещу тези, които са ги дарили с прекрасна сграда, срещу учителя цигулар, който вярвал, че ако училището устои, ще живее и той? Опитвам се да разговарям за това с генерал Борис Тошков, брат на загиналия Димитър Тошков, първи в списъка на паметната плоча. Неговият разказ ме дърпа назад, вкарва ме в черно-бялата телевизия, в преди повече от 10 години захвърлените учебници по история на БКП, в отменения държавен изпит по научен комунизъм... Заставам очи в очи с "революционната романтика".

Борис Тошков е от първия випуск на новото училище. В класа бил номер 44. Как се държаха с вас учителите, питам. Те бяха не само учители, но и възпитатели, не като сегашните. Ние бяхме научени да казваме "добро утро", "добър ден". Добре, но вие тръгнахте срещу тази възпитателна система, значи не сте я одобрявали. Защо?

- Поради сиромашията. След трети клас през есента на 1934-а отидох в града да се уча на занаят. Аз съм от вашата професия - печатарски работник, словослагател. Експлоатираха ме като човек. Освен това не исках да ида на фронта и да се бия срещу нашия освободител - руския народ. Ей затова станах партизанин и командир на един от батальоните в бригада "Чавдар". През юни 1944 г. министър-председателят Багрянов излезе с въжеиграческа декларация, че който се предадял, щял да бъде помилван. Тодор Живков, тогава Янко, събра батальона и произнесе реч, която завърши с думите: "Другари, ние в тоя див Балкан не сме дошли да ни дават милост, това требе да ви е ясно на вас. Ние сме дошли да вземем властта и ние на тех ще даваме милост."

- Като взехте властта, давахте ли милост?

- Е, към пъдари разни, дето толкова им бил акълът.

Новата власт изгражда и новите си символи: прави "партизанско гробище", полага костите на убитите партизани и загиналите в Отечествената война в костница извън старото гробище, отделно от другите покойници. Издига им паметник на площада, поставя паметни плочи по къщите, преименува улиците. По същото това време черквата от XIII век рухва. Няма кой да се погрижи за нея, половината село не смее от глупост, а другите от страх. Днес основите на черквата самотно стърчат сред гробовете. Милост към духовността няма.

След 1944 г. Борис Тошков е комендант на ЦК на БКП. През 1953 г. се нанася в апартамент в София - над кино "Витоша". Сбогом, сиромашийо! - Строено е от общината, после взето от новата власт и достроено - обяснява той.

Докато новата власт издига новите си къщи в Локорско, училището, строено от някогашните заможни селяни, постепенно губи значението си в живота в селото. Пък и някогашните настоятели вече не са заможни. Разликата между едните и другите е, че новите богаташи не се сещат за наука и образование. През 1959 г. част от класовете от училището в Локорско отиват да учат в съседното Чепинци, тъй като няма достатъчно ученици. Случайно или не същата година умира и цигуларят - учител по музика. През 1967 г. училището е превърнато в пансион за деца сираци. През 1971 г. и той се закрива. Нещо се случва и хуманизмът отстъпва назад в душите на локорчани, надигат се гласове, че това са изпуснати деца и че те внасят "лошо, западно влияние" сред наследниците на активните борци. От средата на 80-те години училището в Локорско опустява напълно. По това време от 1979 до 1987 г. генерал Борис Тошков е военен аташе в Москва.

- През годините, когато сте заемали отговорни постове, а и сте били добре платен, минавало ли ви е някога през ум, че може да дарите пари за срутващото се училище?

- След 9-и септември училището западаше. Аз не можех да се занимавам с това. Ние имахме съвсем други задачи. Работех в Министерство на отбраната и съм ходил по много гарнизони. Участвах активно за благоустрояването на селото - асфалтиране, електрифициране, водоснабдяване, сградите - построихме, читалище, селкооп, община, център...

В двора в селската къща на пенсионера Борис Тошков има бял мерцедес.

Благодаря за разговора и си тръгвам. Чоглаво ми е. Да, светът не е същият, но чий точно свят? Няма ги онези, които са построили училището. Няма го учителя цигулар, в чийто свят образованието е било ценност. Няма го и училището. Има читалище, община, но те са от оня тип постройки, където майсторите трудоваци са си оставили ръцете, защото са мразили всяка тухла и всяка мраморна плоча, когато са я полагали. Разказът на партизанина продължава да бучи в ушите ми:

- Сега некои си помислиха, че могат да бутнат паметника на партизаните. Имаме още няколко живи от партизаните, и аз съм в това число, и им казахме: "А посегнете, значи, двете ръце до раменете ще ви късаме!" Уплашиха се и кротнаха.

- Убивали ли сте човек?

- Това е въпрос, който отива с мене в гробищата. Водили сме сражения, гуша за гуша сме се хващали. Пищовът ми е у ръцете. Ще дойде някой да ме хване и аз да го гледам ли?

От света на селкоопа са останали няколко над 80-годишни старци, които са готови да откъсват ръце, бранейки младостта си, онази младост, пълна със зли полицаи и героични партизани и в която стойността на живота се измерва в куршуми, а мечтите се постигат не чрез знание, а с юмруци.

Днес училището е изкорубено като динена кора. Няма чинове, черни дъски, изтръгнати са кабелите. В началото на 90-те години се настанили някакви, които гледали гъби, но не вървяло и си тръгнали. Сегашният кмет се надява богата фирма да открие там шивашки цех или каквото и да е друго, само сградата да не падне съвсем. Старите хора казват, че отбягват да минават по улицата покрай училището. На костницата в партизанското гробище е надраскан пречупен кръст. Всеки търси вината за разрухата в другия, в лошотията на времето, никой не се сеща, че и той е част от времето. В кафене на площада в Локорско двама пияници климат над бирите си. Повече бяхме, но цирозата отнесе другите, казват ми. Забравиха да работят, подмята тихо кметът. Отде да се вземат тогава парите. Сигурно са забравили и че "който се учи, той ще сполучи". На една от стените в срутеното училище детски почерк е написал:

This not my life

This not my home

This not my

I hate this...

Някой е надул радиото и оттам се лее "Що ми е мило, мило и драго..."

Първа публикация: списание Паралели, бр. 43, 25-31.10.2001 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!