Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

- Пенсионерка съм, ама работя - казва ми възрастната жена, която седи срещу мен в чакалнята на зъболекарския кабинет.

Мразя да говоря с непознати, още повече със словоохотливи, скучаещи бабички, които те вземат за канарче и пускат касетата със съкровености от живота си. Затова не й обръщам внимание. Пък и твърде наконтена ми изглежда за пенсионерка, ама дрехите й като чужди висят.

- Милка се казвам, леля Милка - продължава възрастната жена, без изобщо да обръща внимание на враждебността ми. - Бях касиерка в ДСК, времето мина и ей ме на, пенсионерка. На твоите години години като бях, хич и не ми идваше на ум, че ще стана пенсионерка, обаче какво да правиш, животът минава. Какво ме гледаш, не вярваш ли?

Нямах никакво намерение да отричам, че животът минава, но явно бе, че леля Милка иска да си играем на въпроси и отговори и затова започнах:

- Къде работите сега?

- Чистачка съм. В два офиса и две къщи. Синът ми викаше: "Къде ще ходиш да се унижаваш, ма, майко, стой си вкъщи, аз ще ти давам пари." Ще дава, ще дава, ама както го каза, така и забрави да дава. Снахата не му позволява - прошепва леля Милка и продължава с по-силен глас: - Ама и аз не се давам. Сега съм купила учебници за внука, той е пети клас, това по английски много скъпо, бе. Хайде, купих го. Давам ги на сина и викам, от мен учебниците, от оная тетрадките. Че и тя нещо да направи за детето си.

- Може и на тях да не им е леко - подмятам.

- Мога ли да разбера какво им е? Със снахата вече десет години не си говорим. И тъй опитвах, и инак, не става. Чака ме да умра.

- Чак пък толкоз!

- Е, отронва по някоя дума, не е съвсем без хич. Отначало ми викаше "дърта комунистка", сега "царедворка".

- А вие от кои сте?

- От никои не съм. Къщата си гледам и това е. Най-важното е колко ми плащат.

- Добре ли ви плащат?

- Първо отидох при една фирма близо до нас. Един ден идва жената на шефа и вика, мъжът ми е доволен от теб, имаш ли нещо против да дойдеш да чистиш и у нас. Всеки петък. На чистене по 10 лева. Живеела в "Лозенец". Добре де, викам, ама аз съм в "Слатина". Два автобуса сменям. 40 по 4 прави 1,60. Значи ти ще ми дадеш 10, но като махнем 1,60, колко остава? 8,40, нали? Е, не върви. Тя мисли два дена, на третия идва и казва, че давала 12 лева.

- И вие се съгласихте?

- Къде да ида, миличка. Виж сега, това само на теб ти го казвам. В нашия блок няма ни топла вода, ни парно. И като ида в "Лозенец", ама трябва да съм сигурна, че собственичката няма да се върне скоро, влизам в банята и пускам душа с горещата вода. Те си имат местно парно, тяхно си. Напаря се едно хубаво и чак тогава си тръгвам. Отскоро имат и вана, такава, не ги знам как се казват, от модерните, с мехурчета. Тя ми я показа, вика 4000 лева струва, ама божествено е да си вътре. Масаж правела. Сега събирам смелост и аз от божественото да опитам. Казвам ти, миличка, няма да издържа дълго и ще се цопна и аз някой ден във ваната.

- А ако ви хванат?

- Ами уговорили сме се да не ми пречат, докато чистя.

- И винаги сте сама?

- Веднъж госпожата, собственичката де, казва, нещо работа имала, да ида един час по-късно, тя щяла да ми плати, все едно съм работила през цялото време. Да не казвам на мъжа й, щял да се сърди, че е разточителна в парите. Влизам аз както е уговорено, щото те ключ са ми дали, и какво да видя - госпожата си довела любовник. Забравили се, часът минал и ето ме мен вътре. Ама тоя любовник един никакъв. Щото аз знам мъжа й, нали чистя във фирмата му. Той фин човек, изискан, висок, снажен, говори бавно и тихо, но думата му тежи. Всички го слушат. А тоз един дребен пискливец, с щръкнали мустачки, прилича ми на един артист от телевизията, забравих му името, като се сетя, ще ти го кажа. Уплаши ли се тоз човечец, какво ли, като ме видя, и гласецът му едва-едва заизлиза, скърцащ такъв, пълна отврат, ти казвам, миличка. Ама то ние, жените, сме ненаситни, каже ли ти някой мила дума и си готова. Кой знае какви й ги е пискал пискливецът, че да си остави приличния мъж. Аз все едно не разбирам какво е станало, а те и двамата целите на червени петна станаха. Жената донесе някакви папки, тръшна ги пред него и вика: "Ей туй е моят проект." Знам го аз твоя проект, госпожо, ама се правя на дръж ми шапката.

- Казахте ли на мъжа й?

- Опазил ме господ! Къде да се навирам, дето не ми е работа. Пък като разберат, че зная, може и да ме уволнят. Хляба си пазя. Госпожата повече не посмя с мен да прави такива уговорки. Един ден отивам у тях, нея я няма, сега пък мъжът й, шефът на фирмата, стои насреща ми. По халат и не го е загърнал и как да ти кажа, изпод халата стърчи туй, дето не трябва. А по това време винаги си е в офиса. Вика ми, първо почни от кухнята, в банята най-накрая. Добре. И докато бършех единия прозорец, за прозорците допълнително ми се плаща още 10 лева, гледам, от къщата излиза една руса. Отключва колата на моя човек и сяда на мястото до шофьора. После той излиза, пали и тръгнаха нанякъде. Хубава жена беше. Викам си, мъжете с лошо няма да тръгнат, гледат и дупе да има, и отпред всичко да си е наред, а пък ние - с каквото ни падне.

- И после - запитах, сякаш очаквах леля Милка да започне да ми разказва следващата серия от изпуснат сериал.

- После нищо. След време празнуваха разширение на офиса. И поп извикаха да го освети. Госпожата ми беше дала една нейна стара рокля, казва, нямало да я носи, да съм се облечела официално за празненството. Никак не е стисната госпожата, като има, дава, не се оплаквам. Малко роклята ми беше тесничка, ама я отпуснах ей тука и ей тука... и... отивам и аз там, барабар с всичките, какво като съм чистачка, нали и аз съм човек, зер във фирмата им работя. Стоя встрани до прозореца и гледам. Шефът, мъжът на госпожата, де, застанал по средата, до него тя. И двамата накипрени. Попът ги пръска с вода, те мигат, ама не мърдат. Голяма работа става, да знаеш, събрали много гости, да им покажат парите си. А аз само гледам гостите в краката. Пари имат, ама акълът им за нищо не стига. Е, може ли възпитани хора да опрат обувките си на бялата стена? Не може, нали? Утре пак баба ти Милка ще маха с парцала. Никой за това не се сеща, всеки гледа да се покаже.... По едно време влиза пискливецът с един голям букет. Поднася го на госпожата и все едно нищо, сякаш за първи път се виждат. После с шефа си говори, само двамата, шушукат нещо, после се чукат и се хилят един на друг.

- Русата нямаше ли я?

- Че как без нея. Малко след оная случка шефът я назначи при себе си. Аз обаче като бърсах тогава банята и намерих една диадема, непозната. Щото на госпожата всичкото й знам, това не беше от къщата. Викам си, само нейна е. Взех я и тогава на празненството, правя се на ни лук яла, ни лук мирисала, подавам й диадемата и викам от вас май падна. О, да, благодаря, вика тя, моя е, от половин час я търся. Ама че лъжла, как ще я търси, на главата й имаше друга. Изглежда, че се усети, защото малко по-късно ме пита дали няма да се съглася да чистя и у тях. Казвам, стига ми толкова, добри пари взимам. По 15 лева, вика, ще ти давам. Полакомих се. И сега чистя и у тях, и в офиса на мъжа й.

- Той симпатичен ли е?

- Как да ти кажа, може и да не ми повярваш, ама мъжът на русата излезе онзи, пискливецът.

- Е-е, мотаете ме. Сериали повечко гледате...

- Че аз не те карам да ми вярваш. Обаче какво да правя, като животът тъй се подрежда. Аз не съм го измисляла. Като седях на времето в ДСК-то и разглеждах "Паралели", си виках, Боже, какви неща стават по света. А у нас нищо. Ей тъй на, ще си умра в нищото. Предполагала ли съм аз, че на стари години всичко туй пред очите ми ще се разиграе. Не съм. А ето на, случи ми се. Само за едно ме е яд, ами че тези хора не се обичат.

- Откъде пък знаете, те нали не споделят с вас?

- Усеща се, бе, миличка. Че те ако се обичат, ще се оженят.

- Днес не всички се женят. Пък и веднъж като са си уредили живота, защо им е да го разбутват.

- Няма уреден живот без любов.

- Всеки знае себе си - опитвам се да прекратя безсмисления спор.

- Ама тия не знаят себе си, те са се измислили. Те се правят тъй, че живеят, гледат телевизия и повтарят. Нали и аз гледам телевизия. Същото е. Всичкото е заради парите.

- Е, и вие правите всичко заради парите.

- Ама аз, миличка, като взема десетолевката, я погалвам и тогава си я слагам в портмонето, защото знам, че съм си я отработила и че тя мен е заслужила. А ония всичко блъскат по джобовете, без да му знаят цената. И двете госпожи, и младата, и по-старата, не знаят цената на нищо. Знаеш ли как си оставят мръсните съдове? Най-отдолу стъклените чашки със столчета, отгоре чиниите и най-отгоре тупнали мръсната тенджера, пълна с вода. Питам аз, майка им не им ли е казвала, че най-тежкото най-отдолу се слага? А те, как им дойде. После аз да им треперя на чашките. Хич не се сещат, че пари са давали за тия чашки, че могат да се счупят. Веднъж, без да искам, счупих една чашка, как не умрях, не знам. Сега преди да почна да мия чиниите, десет пъти се прекръствам. Разбираш ли ме сега, те всичко правят заради парите, ама парите за тях нямат значение, защото са измислени, защото светът им е измислен. От други. Те само повторят това, което са видели.

- Май ги мразите. Сигурно искате да им отмъстите, че имат повече от вас?

- Ами че аз си отмъщавам. Дребно е, но на мен ми е кеф, достатъчно ми е. Витабел знаеш ли какво е? Крада си по малко витабел. Те и двете не ядат месо, а соя, да живеят вечно. Едната купува малко по-тъмен, другата от един има, по-жълт. Имам си специално бурканче. Пълня го на ивици. Ред жълт, ред от тъмния. Вкъщи правя от него кюфтета. Аз от тях не вкусвам, но давам на сина да носи на снахата. Да куса и тя от тоя живот, като не може да го живее...

Медицинската сестра излезе и извика леля Милка.

- От всичко най ме е яд, че не мога да разкажа на снаха си туй, дето сега ти го разказах на тебе. Ще се пукне от яд, че всичкото го виждам на живо, а пък тя само разлиства "Паралели". Ама нали не си говорим от десет години...

Първа публикация: списание Паралели, бр. 44, 1-7.11.2001 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!