Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

"Образът на Бойчо Огнянов завладява, защото героят е смелчага и пичага. А Рада отначало не се репчи, защото се страхува да не я уволнят..."

12-годишният ми син поглежда червените въпросителни в тетрадката си по литература и невинно обръща очи към мен. Какво, не е ли вярно, пита ме той. Как да ти кажа, дете мое, не че не е вярно, но така не се пише, опитвам се да внеса яснота. Щом учителката по литература обаче не го е направила, как да го сторя аз. И докога несгодите на образованието ще се стоварват върху главата ми. Пак ще се дават пари за уроци, то се видя...

Писаната реч е различна от речта на улицата, надявам се, че поне това са ви го казали в училище. Затова трябва да намериш синоними на "смелчага и пичага". Ама защо, нали Огнянов е такъв, недоумява детето. Да, но... Нямам време да довърша, защото усещам как вълна на омраза, тръгваща от сина ми, ме залива и отнася към ъгъла на стаята. И ако искаш да знаеш, "Под игото" е тъпа книга, адски е скучна, няма да я чета, няма да я чета, няма да я чета и изобщо няма да правя нищо от това, което ме карате да правя насила, знаете само себе си, никой не пита на мен какво ми е...

Този разговор сме го водили многократно и знам, че няма край. Опитвам с блага дума, която уж железни врата отваряла. Защо така изведнъж настръхна, питам кротко. "Под игото" не е по-различно от един съвременен екшън.

Екшън ли каза, изглежда ме надменно той. "Екшън" е определение от видеотеките и нищо не значи, казвала си ми го твърде често, за да го забравя. А на всичкото отгоре не е и българска дума, значи неподходящо определение за тъпата книга на Вазов.

Ха така! Сложи ме на място. Нищо повече не мога да му отвърна или поне в момента не се сещам. И какво излиза? Че героят на Вазов е пичага? О, Боже...

Нямам време за повече приказки, бързам за среща с Мартин Митов. Чета личната му страница в Интернет. Роден през 1969 г. в Михайловград, неженен, завършил е психология в Нов български университет, работи в Института по литература към БАН, любимите му филми са "Междузвездни войни" и трилогията с Индиана Джоунс, любимите места Мелник, Созопол и Гювеч.bg (Още един побъркан, казвам си, докато водя записки), обича да пие коняк и кока-кола. (И аз, но защо ли напоследък наблягам на ракията? Може би срещата ще се окаже повод за един коняк!) Любим музикален стил - Gothic Metal. (Без мен!) Мечта? Когато порасна, да стана положителен герой! (Винаги ще се намери някой да ми натяква, че съм лошата и че даже не мечтая да се подобря.)

Как ще ви позная, питам изнервена по телефона. Аз съм с черно яке, черен панталон, черно поло, черна чанта и много червени очи, отговаря Мартин. Описанието се оказва точно.

- Това с очите... защо...

- От компютъра е... нали цяла нощ съм пред него.

Аха! Всъщност това е поводът за нашата среща. Мартин Митов качва българската литература в Интернет. Може да проверите на www.slovo.bg.

- Аз там живея - казва Мартин.

- И приятно ли е?

- Не се оплаквам.

- Как започна това "съжителство"?

- Преди около четири години влязох за първи път в Интернет. Тогава работех в представителство на чужда фирма и ни обясниха, че ще се спестят много от разходите за телефонни разговори, ако се използват имейли. Така и стана. Само че покрай това влязох в мрежата и реших, че там трябва да остана. Едновременно се замаях от огромната информация, която човек може да получи от мрежата, и някак се обидих, че българското съдържание беше съвсем малко. Когато научих как се работи в Интернет, първо направих моя мъничка страничка. На нея качих няколко стихотворения на Вапцаров, а по-късно и "Приказка за стълбата".

- Странно желание. Ако си направя страница, сигурно бих качила изглед от моя прозорец. Адски е грозно и май в това му е чарът.

- Мрежата е необятна и всеки може да прави, каквото си иска. Това е принципът на медиата.

- Какви бяха първите реакции?

- Започнах да получавам писма с люти псувни. Най-често ме наричаха "мръсен комунист" заради Вапцаров и Смирненски. Но това е елементарно, нали. Емигрантите от чужбина ми обясняваха, че заради такива като мен комунизмът никога няма да си отиде, пишеха ми за писатели, които били лежали по лагери, писали чудесни неща, но останали непубликувани. Предложих им да ми ги изпратят и да кача и тях. Нищо не последва. Така и не разбрах кои са били тези велики писатели. От Македония ми пишеха, че Вапцаров бил македонски поет и трябвало да е на македонски сайт. Отначало отговарях на всички писма, но после разбрах, че водим безсмислен спор, и се отказах повече да им пиша.

- Но Вапцаров и Смирненски останаха?

- Разбира се. Мои приятели почнаха да качват на личните си страници други поети - например Дебелянов, Яворов, Гео Милев. Имахме връзки помежду си, но в един момент решихме, че е сложно с отделни страници и е добре да ги обединим. Така се появи "Словото". Търсихме сървър. Обиколихме пет фирми, шестата - "Орбител", се съгласи и страницата тръгна.

- Какъв е принципът на подбор на автори?

- Когато се появи доброволец да набира даден автор, просто започва да го прави. И ако сме уредили проблема с авторските права. Не качваме автор, който не е съгласен. Така роднините на Далчев не приемат да предоставят творбите му безплатно.

- Доброволец?

- Да, работим безплатно. Ако някой автор ти харесва, преписваш...

- Ама...

- Заради това "ама" нямаме "Записките..." на Захари Стоянов. Няма навит, който да препише цялата книга, дебела е.

- Упражняваш ли цензура?

- Не, мрежата я отрича. Ако аз не кача някой автор, той може да си направи своя страница или да попадне на друга, все едно, мрежата ще го приеме, каквото и да е написал.

- Колко души е екипът на "Словото"?

- Не знам. Колкото са съгласни да работят в името на литературата.

- Защо го правите, какво печелите?

- Този въпрос ми се струва неподходящ за заниманието. В България достъпът до българската литература е ограничен. Издават се книги, но не се разпространяват. В малките градчета в библиотеките има по три-четири екземпляра от произведение и това е твърде недостатъчно за учебната литература например. Искаме "Словото" да се превърне в най-голямата българска библиотека, достъпна до възможно най-много хора.

- Какво е съотношението на читателите от България и чужбина?

- Наравно са. От чужбина на първи място са читателите от САЩ и Канада, след това идват Турция, Германия и т.н.

- Оттам пишат ли?

- Да. Миналата година водих кореспонденция с някакъв германец от Хамбург. Попаднал на два разказа на Йовков, преведени на немски, и така човекът разбрал, че има страна, наречена България. От разказите на Йовков тръгнал да търси и други неща за родината ни, купил си карти, а през лятото дойде да види как изглежда земята на Индже. Може да звучи като клише, но е истина.

- Евроинтеграция?

- Ако някой на практика я извършва, това е "Словото". Имаме електронен вариант на издание, в което печатат едновременно български и унгарски автори. Нима има друга дума освен "евроинтеграция"? Но по-точен е изразът "световна интеграция".

- Кога пишеш?

- Вечерно време, като се върна от работа, преписвам около час, подготвям извън мрежата, каквото има за качване, след 21 ч влизането в Интернет е по-евтино и тогава правя он-лайн, каквото има за правене.

Опитвам се да си представя нощната стая на Мартин. Думите отначало са слети в авторовия смисъл. Ето например: "Не ме смущава див вой от омрази, не стряска ме на завистта гневът..." Обаче става все по-късно, клепачите все по-тежки, а очите все по-червени. Думите се разделят, сричките засвистяват, удрят се в клавишите, "отклик" се разпада на "клик от", ами че, да, трябва да се кликне с мишката, за да се сложи ред. Не, стига с тия хорор-картини.

- Когато преписваш среднощ, литературата не става ли само наниз от букви, безсмислица някаква...

- Не. Когато стане твърде късно, котката ми започва нервно да се разхожда по клавиатурата и така ми казва, че е време за лягане. Иначе проблемът е, че се зачитам. Така беше с "Под игото". Пиша и по едно време се усещам, че чета напред и съм спрял да пиша, увлякло ме е...

- Екшън, а?

- Защо не.

А така, ще му натрия носа на хлапето! Специалист ми го казва.

- А смяташ ли, че Бойчо Огнянов е пичага?

- При всички случаи романът звучи изключително съвременно. А от 300 автори Вазов е най-посещаваният.

- Добре, де, ама синът ми казва, че е скучен - почти проплаквам.

- Има време, ще разбере - утешава ме Мартин. - Не всичко, което се учи в училище, от първи прочит се харесва.

- Ти добър ученик ли си бил?

- Е, учителката ми ме търпеше.

Звучи хубаво за край на разговора с Мартин. Разделяме се.

Вкъщи "случайно" влизам в страницата на "Словото", кликвам върху Вазов (това кощунствено ли звучи?) и викам сина ми. Тъй, де, нали сега играчката е Интернет. Не може нещо, което е в Интернет, да е скучно и тъпо, знам логиката му. Измъквам се от стаята.

- Ще призная, че "Под игото" е екшън, ако ти приемеш Огнянов като пичага - поставя условие той няколко часа по-късно.

- Е-е-е, това сега си го казваме, но не го пишем...

- Един приятел ми даде книжка, "451 градуса по Фаренхайт", така се казвала, защото при тая температура хартията горяла... Там едни пожарникари горят книгите, а пък други хора ги помнят наизуст, за да не изчезнат...

- Знам. И какво?

- Тайно си мечтаех така да стане, че "Под игото" да попадне при пожарникарите, обаче сега знам, че е спасена и без да ме караш да я уча наизуст.

На мама хитрото момче! А пък Вазов си е знаел, като е писал "...и мойте песни все ще се четат." Патетично, но истина.

Първа публикация: списание Паралели, бр. 2, 10-16.01.2002 г.

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!