напред назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]



Истанбул за сефте


- Сефте? - граничарката ме гледа строго и задържа печата във въздуха до получаване на отговора.

- Сефте - отвръщам виновно. Какво да правя, за първи път влизам в Турция. Да, срам ме е. Сума ти и градове по света видях, но все тъй се случваше, че до комшиите не стигах. Обаче сега... потривам доволно ръце.

- Станбул? - продължава да разпитва любопитната граничарка.

Кимвам утвърдително. Следва желаното фра-а-ас! в паспорта ми. Най-после граничарката туря печата.

Отивам на гости в Истанбул. У приятелката на една позната, която пък е добра приятелка на моята приятелка. Така де, какво да ви обяснявам. Вилдан е напуснала България по време на "голямата екскурзия". И тя като повечето български турци от онова време продала апартамента, натоварила каквото може на камион и тръгнала към Турция с дъщеря си. Сега е на 52 години.

- С мъжа много не се разбирахме още в България. В Станбул съвсем се разделихме - обяснява ми Вилдан. - Отначало не щях и да го видя, ама сега, като стъпих на краката си финансово, сякаш се успокоих. От няколко години идва да види дъщерята. Баща й е, пускам го, няма как.

Вилдан избягва разговорите за миналото. Било, каквото било, няма смисъл да го мислим. Нали сега е друго. И по-добре стана, че е друго.

- Здравейте, другарко!

Така ме посреща на входа на жилището на Вилдан дъщеря й Гюлчин.

Сините й очи се усмихват насреща ми. Гюлчин е на около 30 години. Подава ми ръка за добре дошла, но след поздрава, който изрече, аз някак се притеснявам да се здрависам. Вилдан усеща неловкостта на ситуацията и бърза да извини дъщеря си.

- Когато напуснахме България, там имаше само другари, та затова... Това й е останало в главата.

- Е, другарите си отидоха, но скоро, казват, че пак ще се върнат, искам да кажа, че от много думички глава не боли - опитвам да се шегувам.

През 1989 г. Гюлчин току-що била завършила гимназия в Ловеч. Оттогава не се е връщала в България.

- Защо тръгнахме, щом ще се връщаме - звучи обяснението й. - Старите не издържат и се връщат. Аз свикнах и се чувствам добре.

- Първата година беше зор - казва Вилдан. - Важното е първата година да издържиш, да не мислиш за нищо друго, освен за това, че трябва да останеш. Спомням си, че очите ми изтичаха по баклавите във витрините, ама какви ти баклави, като нямаш пари за хляб. Добре, че Гюлчин ме разбираше и не искаше. Стискаше зъби заедно с мен.

Роднина от българското село Горско Сливово, който се изселил в Турция още през 50-те години, помогнал й на двете да намерят работа. Имал познати в американско-турска фирма, която търгува с петрол.

- Благодарна съм, но какво да ти кажа, прост човек е този мой роднина. Вярно, отдавна живее в Станбул, ама все едно никога не е напускал Горско Сливово. На нищо не се е научил. Не го разбирам - защо е дошъл в Станбул, като си живее като в Горско Сливово?

- Значи все пак българските турци си помагат един на друг? - питам.

- И си помагат, и мръсотии си правят. Като българите сме. Поляците и евреите тук са друга работа, държат един за друг. Ние се разпръснахме и кой както може, да се оправя. Даже и не се събираме. Тия, дето се замогнаха, гледат да се откъснат от българите и с турците да се турчеят.

От три години Вилдан и дъщеря й живеят в нов квартал. Нарича се Бизимкент и е на 50 км от Синята джамия или двореца Топкапъ, ако този ориентир може да се приеме като туристически център на града. Бизимкент е строен от банка. Представлява каре от високи блокове, помежду им с градинки и детски площадки с люлки. Пред всеки блок има кабинка с пазач, който следи да не би крадец да се приближи до колите. За пазача, поддържането на градинките, чистотата в блока и парното Вилдан плаща месечно към 150 лева /изчислението в милиони турски лири е сложна математическа задача/.

- Тук живеят само работещи хора, които могат да си позволят тези разходи - казва Вилдан. - Не разбирам как така в България си изключват парното. В Турция, не можеш ли нещо да плащаш по жилището си, продаваш го и си търсиш квартира в друг квартал. Има жилища без парно, които струват по-евтино. Не платиш ли нещо, идват и ти описват имуществото. Но пък като работиш, няма проблем да си плащаш разходите. Само дето не си познавам съседите. Ще се пенсионирам, без кафе да съм пила с някой от тях.

Жителите на Бизимкент пазаруват в супермаркета "Мигрос". Това е швейцарска верига, разположила се удобно в Истанбул. Магазинът е на пет километра от квартала, затова на всеки половин час специален безплатен за бизимкентци автобус обикаля между блоковете и ги отвежда до маркета. Вилдан и Гюлчин са убедени, че това е по-удобно, отколкото пазаруването с кола. Понякога Вилдан използва и услугите на човек, на когото плаща, за да й пазарува. Сутрин му дава списък с продуктите и пари, вечер получава каквото й е било необходимо. Магазините в Истанбул работят до 22 ч, но след работа и двете са твърде уморени, за да влачат торби с хляб и мляко.

Фирмата за петрол, в която работят, е на 15 километра от апартамента им. За Истанбул това е близко разстояние. Работодателите осигуряват за Вилдан такси, което я взима и връща. На Гюлчин са дали служебна кола, вероятно защото е надвишила майка си в служебната йерархия. Защо не използват и двете колата на Гюлчин? Ами точно защото едната е с по-висок пост и роднинските връзки в случая нямат значение. Важна е служебната стълбица.

Преди да се преместят в Бизимкент, двете са живели по-близо до Мраморно море - в по-малко жилище, но с по-хубава гледка. Само че по време на земетресението преди две години наоколо така се разлюляло, че околните къщи се срутили. Техният блок оцелял, но зловещите спомени от извития коридор, когато входната врата се сляла с тази на срещулежаща спалня, накарали Вилдан да търси ново жилище.

- Сградите наоколо се изрониха като вафли - потръпва Гюлчин.

- Като дойдох в Станбул, много завиждах на местните си колежки, че имат хубави сервизи. Като се видях малко с пари, почнах да купувам кристал. Няколко витрини напълних с прекрасни чашки. В Ловеч никога не съм имала такива, то нямаше и откъде да купиш. В тия ужасни 45 секунди половината от чашите ми се потрошиха. Сега нямам нито един цял сервиз, ама от суеверие повече и не купувам. Затова чашката ми е една, чинийката друга. Но и така става - разказва Вилдан.

След земетресението към различните компоненти, които определят цените на жилищата, се прибавя нов - колкото по-далече от морето, толкова по-безопасно. Става дума, разбира се, за новото масово строителство на високи блокове. Сегашният апартамент на Вилдан е по-скъп от предишния не само защото е по-голям, а и защото е по-нависоко, на един от истанбулските хълмове. За 12-те години от изселването си Вилдан и Гюлчин са купили три апартамента. Последният се състои от три спални, хол и кухня. Купили са го за 55 хиляди долара. Парите за този, както и за предните два, които все още са тяхно притежание, събрали само, подчертавам, само от заплатите си. Отскоро в единия апартамент имат квартирант.

Стига сметки, казвам. Искам да разгледам града, да вляза в "Св. София", да поскитам из Капълъ чарши и изобщо да се превърна в истински турист, определящ живота си от справочниците. Все сефте съм в Истанбул! Сред домакините ми настъпва смущение. Оказва се, че и двете никога, ама никога, честна дума, не са влизали в Синята джамия например.

- Само веднъж съм била в "Св. София" - казва Вилдан. - През 1983 г., бях дошла на екскурзия. Тогава влязох там. Има една колона вляво от входа. Вкарваш си пръста, завърташ го и си пожелаваш нещо. През 83-а си пожелах някой ден да дойда в Станбул и да остана завинаги. Е, стана. Сега ще си пожелая здраве. Друго вече не ми трябва, за да живея тук. На 52 години мога да кажа, че постигнах мечтата си. Вече даже не знам какво да мечтая. Дъщерята да му мисли.

Дъщерята Гюлчин изобщо не знае какво е това "Св. София". Просвещавам я според туристическия пътеводител. Значи, първата църква е била строена от 325 до 360 г. от император Константин II. Два пъти е изгаряла при пожар и е била възстановявана. На 19 май 1453 г. Константинопол е превзет от турците. Още същия следобед султан Мехмед Завоевателя влиза в църквата, пъха си палеца в една цепнатина и със силата на вярата си обръща църквата към Мека, превръща я в джамия. Оттогава преданието казва, че стига силно да вярваш, пъхнеш ли си пръста в същия процеп, желанието ти се изпълнява.

Не знам какво си пожелава Гюлчин. Но извършва ритуала някак уплашено.

- Виж какво, ние дойдохме с "голямата екскурзия", но аз не съм туристка - казва ми, когато излизахме. Въпреки това любопитството надделява и за първи път, откакто е в Турция, влиза в харема и съкровищницата на двореца Топкапъ.

- Горките жени, къде са ги затваряли - е коментарът.

Заставаме пред Константиновата колона, обявена от самия император за център на света.

- Истанбул стана център на живота ми. За света не знам, не е моя работа - прошепва Вилдан. Тя и Гюлчин така и не откриват прелестта на туристическия Истанбул.

- Тук парите лесно се печелят, но и лесно се харчат. Правят всичко, за да ти вземат паричките - казват те. Не разбират защо си купувам чаша обикновена зелева чорба от продавач на улицата, нито защо си поръчвам сандвич с риба на скара, която продават от лодка в морето. Градът за тях живее странен живот, чиято сладост ще им остане чужда.

- През лятото къде ходите на плаж?

- Не сме ходили на плаж - гласи отговорът. - Мраморно море е мръсно и не става за къпане. Една отпуска отидохме на Бяло, но тук не дават много отпуска, не знаем кога пак ще отидем.

Ако си работил за една и съща фирма пет години, отпускът е две седмици, обясняват ми те. След петата година имаш право на още една седмица, но обикновено не ти я дават. И двете започват работа в 8 ч, работното им време е до 17, но стоят и до по-късно. Работят и в събота. Държавните служители съвсем не са така заети, но пък и получават доста по-малко. Всъщност получавали много за това, което изработват, светва ме Гюлчин.

- В неделя спим до обяд, това ни е почивката. Животът тук е много различен от България, как да ти го обясним?

- Пазите ли нещо от багажа, донесен по време на "голямата екскурзия"?

- Една шевна машина. Баща ми я беше купил от Пловдивския панаир. Никой вкъщи не е шил на нея. Понякога я отварям, погалвам я, спомням си за мама и татко, които вече са покойници, и пак я прибирам в шкафа - казва Вилдан. - Всичко друго, цял камион вещи, изхвърлихме. Някой ден ще завещая на Гюлчин шевната машина - смее се майката. - Спомен от България.

Ей това ми беше сефтето в Турция.

 

 

Първа публикация: списание Паралели, бр. 3, 17-23.01.2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!


© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух