напред назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]



Аз съм българче


- Тъпо е, че се казвам Иван, нали?

Иван отърколва в мен големите си черни очи, а аз извръщам поглед встрани, защото не знам какво да му отговоря. Май наистина е тъпо. Иван е на 16 години, ученик в столична гимназия и е мулат.

- Майка ми и баща ми обаче казват, че било за добро.

Иван нарича майка и татко семейството, което преди единайсет години го взима от дома за сираци. Истинските си родители не познава.

- Какво помниш от дома? - отклонявам темата.

- Толкова бях гладен, че не усещах никакъв глад и ми беше все студено. И още - децата идваха и ме пипаха, после оглеждаха пръсти, да не са се изцапали. И аз отивах при тях и правех същото, а те си мислеха, че искам да им оставя черни резки по лицето.

- Обидно ли ти беше?

- Тогава не. Мислех, че е игра.

- Кога стана сериозно?

- Когато в училище учихме за континентите, май беше в пети клас.

Не е забравил ужаса от часовете по география. Когато започнали да учат за Африка, го използвали за помагало. Не искал да отиде на другия ден на училище, но и не посмял да каже вкъщи. Родителите всекидневно се стараели да му обяснят, че няма нищо срамно да си по-черен от другите, какво като е различен, нали те съвсем съзнателно са го взели такъв от дома за сираци, нали това е заради неговото бъдеще и изобщо хич да не му пука. На думи е лесно, но иначе не. Като не измислил как да се спаси от географията, ревнал пред майка си и й разказал всичко. За времето, в което изучавали континента Африка, представили медицинска бележка, че е болен.

- Когато учиш история на България, убеден ли си, че това е твоята история?

- Да не искаш да кажеш, че Майкъл Джексън е моята история?

- Ами...

- Никой от съучениците ми не е убеден, че това е неговата история. Това е просто урок, който трябва да се прочете и да се разказва, мен там ме няма. Веднъж, пак в пети клас беше, учим за четите, дето трябвало да освобождават България от турците. Тогава баща ми ме изпитваше вкъщи да му разказвам уроците. И аз казвам, както пише в учебника, че българите отказвали вече да бъдат рая и затова се събирали в тия чети. А баща ми вика - глупости, това са били кръчмарски идеалисти. Аз не разбрах какво значи това кръчмарски идеалисти, ама го запомних. Да знаеш, страхотна памет имам. На другия ден учителката пита кои са били в тайния български централен комитет. Вдигам ръка и казвам - кръчмарските идеалисти, госпожо. Че като се разфуча тая жена: "Ти да мълчиш, в твоите вени не тече българска кръв!" Млъкнах, защото честно да ти кажа, нито знаех какво са това кръчмарските идеалисти, нито каква кръв тече в моите вени. Обаче можеше ли баща ми да ме лъже? И защо ще го прави?

Последният въпрос обаче идва в главата на Иван със закъснение. След училищния скандал той се прибира вкъщи напушен на баща си. Грабва мобилния му телефон и го тряска в земята. Ти защо ме излъга, защото не си ми истински баща, нали, искаше да се изложа, за да имаш повод да се отървеш от мен, защото и теб също те е срам, че отглеждаш черен, защото и теб те сочат с пръст и одумват, всички деца в дома за сираци бяха бели, само аз различен, в България няма толкова много мулати, защо си избрал точно мен, печката, за да властваш над мен, нали... В дома на Иван става тягостно. Преди време майка му му била казала, че когато била малка, гледала филма "Чичо Томовата колиба" и много плакала. Тя е търсела обект за съжаление, някой беззащитен като него, мисли си Иван. Казва на родителите си, че щом е черен, значи е мързелив, а щом е мързелив, няма да учи. Пощурява ги. Лежи и слуша Боб Марли, а стените в стаята си облепва с плакати на Майкъл Джордън, Майкъл Джонсън и Морис Грийн.

- Сега вече знам, че не съм бил прав. Година по-късно се извиних на баща ми. Ние сме еднакви, аз може и да съм бил роб, но и той е бил рая. Виж, колко умно го казах (смее се). Вече знам и кои са кръчмарските идеалисти.

- Кои?

- Тия, които смятат, че хората трябва да бъдат равни.

А в училището нямало равенство. Когато бил по-мъничък, опората му били възрастните хора, защото се отнасяли добре с него. Казвал си, че когато порасне и влезе в техния свят, разликите ще се стопят, но ето че сега заплахата идвала точно от възрастните. Тормозът продължил и в гимназията. На класно по литература изкарал шестица, но учителката по икономика всеки път го наругавала, че не знае добре български. Каквото и да направел, както и да се представел, те, "българите", все намирали начин да му покажат, че мястото му не е сред тях. Опитал и да им се подмазва.

- Бягам и скачам най-добре от съучениците си. Няколко пъти нарочно ги оставих да ме победят. Обаче те си помислиха, че го могат, че си е тяхна заслуга и не разбраха, че им се дадох. Веднъж някой ми подхвърли, че истинската ми майка била циганка. Може и така да е било.

Тогава видял циганите. Този път той бил покровителят. Растял бързо и дрехите му омалявали.

- Събрах ги, слязах до кофата за боклук и хвърлих един червен потник на дупки. И чакам. Идват две циганета, искат да го прибират. Ама отначало ги гледам, шубе ги е да се приближат, гледат ме... Викам им - аз ви го давам на вас, тоя парцал. А те ми викат "Бате, имаш ли още, а, бате?" Никой друг не ми казва бате. Българите сякаш се срамуват, че ако ми кажат бате, ще станем роднини. А на мен ми е радостно, като ми викат така.

- С училището какво стана?

- А-а, оправям се... Мен бележките не ме кефят, но виждам, че майка ми и баща ми се радват. И затова...

- Можеш ли да кажеш за себе си "Аз съм българче"?

Иван свива рамене.

- Сигурно - казва, но с половин уста.

- Какъв искаш да станеш?

- Американец.

- Ама там бият негрите - казвам и разбирам, че съм най-голямата патица на света, но вече е късно. Червенина полазва по лицето ми.

- Знаеш ли, Иване, в училище, като ме изпитваха, все ставах цялата червена и съучениците ми ми викаха репичка...

- А пък на мен ми викат черния банан - казва Иван и ми подава ръка, за да ме спаси от неловката ситуация. Усмивката му блести насреща.

 

 

Първа публикация: вестник Дневник от 24 септември 2001 г.

 


Името на момчето е променено.

 


напред горе назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!


© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух