Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Дай една ракия, добре де, като нямаш, дай узо, все едно, страшен студ навън, ама и вътре в човека пак студ, абе няма сезони в тая Германия, студ и това си е... Милена не спираше да говори, докато се наместваше на масата в ъгъла. Ресторант "Атина" беше празен и келнерът, набито момче с лъскаво лице, тънки мустаци и присвити очи с блясъка на черни маслини, дали от учтивост или от скука понечи да й вземе палтото. Милена не забеляза жеста, метна дрехата на съседния стол и продължи да го залива с думи. Ти сега какво търсиш в Берлин, що не си стоя в Гърцията, ама си дошъл да им слугуваш на немците. К'во ли те питам, като всички сме тъй. Милена чувстваше, че ще се пръсне, ако не разкаже защо се е домъкнала в студа до "Атина". Приказката й повали келнерът и той безропотно я заслуша. Не е умряла толкова за узото, заради един приятел дошла, Асен. Тръгнали за Германия заедно, да учат, после си казали за какво да се връщаме, има ли смисъл, все едно каква е цената, оставаме. Милена платила 3000 марки на ръка на един хомо за фиктивен брак и още срещу поддържане на домакинството оставането й се уредило. Хомото, добър човек, нямал нищо против тя да продължава да живее с Асен, но Асен нали бил горд българин, фръцнал се, рекъл й, че е предателка, че не ще повече никога да я вижда и се покрил. Тази сутрин се обадил за първи път от толкова време и оставил съобщение на секретаря - "Милено, ела, моля те, помагай, трябва да сваля една германка, заради същото, нали знаеш... няма кого друг да извикам, довечера в осем в "Атина" и да си на ниво както винаги, Асен. Прощавай за тогава." И аз, какво да правя, дойдох, нали още го обичам, ще помагам, мръсни немци, дето има една приказка на маймуни ни направиха... Милена се сепна от тънката усмивка на келнера. Какво ме гледаш, вие, гърците, да не сте по-добре?

Германката влезе първа в "Атина". Беше висока и суха. Зад нея на подскоци се движеше Асен, опитвайки се да хване ритъма на дългите й крака. Безуспешно. Смутен се хилеше накриво. Това ще му е за последно на Асен, измрънка си Милена.

Моника, представи се германката. Изкуствоведка била, хвърли се в разговора Асен. Завела го на изложба"Източноевропейското изкуство 10 години след падането на стената". Много мрачно това изкуство, ама иначе интересно, да, интересно. В Западна Европа не подозирали, че ще отприщят демоните на Източна, поде Моника, докато разсеяно премяташе менюто. А вие какво мислите за изкуството на Източна Европа? Асен трудно говорел на тази тема и тя не можела да прецени дали защото му е болезнена или защото... Ебати, смотанячката, отде я намери Асен, възропта за себе си Милена, ама нали трябваше да се помага, нямаше време за странични размишления. Не може да се говори за източноевропейско изкуство изобщо. Нито пък за балканско. Вие, западняците, все ни натиквате в чекмеджета, клиширате ни, за да ви станем лесни за употреба. Нямате инструментариума, да ни анализирате. Ако малко поне си напънете главите, ще разберете уникалността на българското, защото българското е... И точно Милена да формулира какво е българското, до масата се изправи келнерът. Мусака, ревнаха Милена и Асен в един глас. След кратко колебание Моника се присъедини към поръчката. И рецина. Но първо гръцка салата с узо.

Асен се беше даврандисал след конфуза с изложбата. Милена го отсрами. Нали затуй я извика. Чиста шопска салата, каза вещо той, навирайки пръст в чинията на Моника. Наша е, българска, гърчулята са ни я отмъкнали. С византийска хитрост. И мусаката е българско ястие, пригласяше Милена. Ще дойдете с Асен някой ден у нас, по-хубава ще я направя. Да, да, при педала, изръмжа Асен на български. Да имаш да взимаш, но не беше време за вътрешни разпри. Номерът на мусаката е в заливката, усмихна се той към Моника. Прави се с кисело мляко, а киселото мляко си е българско. Аз пък го купувам от турските магазини в Берлин, изкипри се Моника и винаги съм мислела, че... Грешно си мислила, поправиха я двамата. Това е то, всичко в един кюп да слагате, Балканите, нали, Балканите и никаква диференциация, продължи темата си Милена. Нашето вино е по-хубаво от рецината, но тук не го продават. Или ако продават, само на ниски цени и вие, германците, понеже е евтино, си мислите, че е кофти. Казвам им аз в България, дигнете цените на виното, повече ще се купува, защото западняците са квадратни глави, за тях скъпото е хубаво, ама никой не ме слуша. Много й дойде виното на Милена, помисли си Асен и се опита да я ритне под масата. Кой знае защо Моника се намръщи като настъпана, но си замълча. В България не слушат някой, дето е бил в чужбина, не спираше Милена. Даже напротив, викат кога стана калайджия, кога ти почерня дупето. И те мразят. Колко интересно, възкликна Моника. Тук източните мислят, че западните ги мразят. А това не е така. Обаче, ако трябва да бъда честна, източните са си за мразене. Имам една колежка, все да надзирава, да поучава, кой кога идвал на работа, с кого излизал, само дето в чантите ни не наднича. Ами че това си е Щази. Как така ще ми казва какво да правя, като заплатата й колкото мойта! Хората от Изтока са по-различни. Има Изток и Изток, не се предаваше Милена.

Ей, момче, викна Асен, още бутилка рецина и три уза за десерт. Четворни, да не се разкарваш с тия двайспетграмки. Ой, простена Моника. Да ви кажа един виц, присети се Милена. Значи, един българин хванал златната рибка. Пусни ме и ще ти изпълня едно желание, казала тя. Направи жена ми красива, пожелал рибарят. Трудно ще ми е, намръщила се рибката. Казвай друго. Да има мир на Балканите, рекъл човекът. Я, дай снимката на жена си, отвърнала рибката. Асен и Милена се захилиха подканящо. Моника обаче не трепна, само очите й лъснаха метално. Този виц не обижда ли българските жени? Ами... обижда ги сигурно, да, да... обижда ги, Милено, как можа, ма, толкова тъп виц. На, можах, какво да направя, обърках се, не беше от лошо сърце, заоправдава се Милена. Ние напоследък така се политизирахме, че забравихме кой мъж, кой жена... Ама и вие, германците, да не би да се оправяте кой кой е. Я го виж моя педал вкъщи... Тук Милена сгриза устни преди още Моника да захапе темата. Кой знае какви щеше да ги заплещи за правата на човека, помисли си Милена. Българските мъже винаги така ли се държат към жените, погледна Моника към Асен, гневно издърпвайки цигара от зелено пакетче с надпис "био". Сега я оплескахме, помисли си Милена. За какво се събрахме, какво стана. Ами българска работа, туй стана. Асен е златен мъж, ако и да е българин, хвърли се тя самоотвержено в борбата. Исках да кажа, че е златен, точно защото е българин и изобщо няма какво повече да го обсъждаме, но ако желаеш, Моника, мога да изброя всичките му положителни качества, да направя таблица даже. Асен отправи носталгичен поглед към бившето си гадже. Не-е-е, заотстъпва Моника, тя не целяла нищо друго, освен да намери инструментариума, да направи разграничението, да извади българския мъж от класификатора на балканските мъже изобщо. Ох, така ли било! Умно момиче си ти, Моника, полезно момиче. Не е ли време за по едно кафе?

Като тирамису съм, разпери ръце Моника. Отвътре напоена с алкохол до омекване, а отгоре поръсена с кафе. Как елегантно го каза само. Милена даже й завидя, защото тя щеше да си го рече "поркана съм като мотика". Ей, пак се направихме на гъзове, ей, продължи мислите й на глас Асен.

Ама, Моника, моля ти се, не си оставяй последния залък, ще те навали циганчето под моста, прозина се Милена. Циганчето ли? Какво значи пък това? Как да ти кажа, от малка все това ми говорят, като си оставиш залъка и идва нещастието. А защо нещастието да е в образа на циганче, недоумяваше Моника. Като си нямате цигани, лесно ви е така да не разбирате... Е, вече съвсем я оплескаха. Асен се изчерви, после пребледня, прие пак смутения вид с кривата усмивка. Беше готов да се нахвърли върху Милена, да я обвини за провала. Уж приятелка се пише, пък не можа да му помогне да свали германката като хората и сега вместо да я завлече към леглото си, щеше да му се изсули изпод ръцете. Колко тъпо!

Последното е за сметка на "Атина", провикна се келнерът с очи като маслини и тръшна на масата табла с четири мънинки чаши с узо. Отде намериха най-малките чашлета на света проклетите гърчуля. Донеси по-добре бутилката, предложи Асен. Поражението трябва да се полее, а Моника да върви на майната си, тази мисъл напираше в Асен. Не бива, не бива, мъже сме, комшии, трябва да се подкрепяме, ти още работа имаш тая вечер, хайде, върви, момичето чака, смигна гъркът. К'ви ги приказваш, бе, комшии е турска дума, защо я намесваш в нашите българо-гръцки отношения, зарепчи се Асен, готов да налети на гърка, бранейки чистотата на нациите. Ама оня нали е хитър, отдръпна се и леко го избута към вратата. Утре да дойдеш да ми кажеш дали съм бил прав. За миг в ресторанта останаха само келнерът и Милена. Ти си по-хубава, рече й той с тънката си усмивка и бляскавия поглед.

Ще ти извикам такси, предложи Асен на Моника. Гласът му бе станал друг, хладен. Валеше кротък сняг, затрупваше като в коледна приказка. А беше март, някакъв объркан месец март, според календара първа пролет бе минала, но валеше сняг. Влиза ми във врата и ме щипе студено и мокро, проплака гузно Милена. Няма нищо по-гальовно от закъснелите снежинки, викаше Моника, въртеше се на токове и подаваше езиче между изяденото червило на устните си. После доволно преглъщаше разтапящите се снежинки. Западноевропейска лигла, каза си Милена. Таксито дойде. Асен се наведе към вмъкващата се в колата Моника, тя нещо му прошепна, той затвори вратата, олюля се и падна в снега. Милена скокна и кресна - а, бе, Асене, не й се връзвай на тая кокарджа, к'во толкова станало, светът не се е свършил с една германка, ние да сме здрави, пък и тая на нищо не приличаше, хич не я мисли, после само да ти меле глупости за изкуството, пък ако толкова искаш, ще зарежа педито...

Асен вдигна глава, сякаш се стряскаше от сън, и здравата се разкикоти. Чак неприлично. Тя ми каза, започна Асен бавно и отчетливо, от сутринта тръпнех как здравата ще се изчукам с един истински източен демон.

Първа публикация: вестник Дневник от 20 април 2001 г.

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!