Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Рано сутрин Италия изглежда неприлично рошава. От двете страни на пътя яки лозници са сплели жилави пръти сякаш държат селата да не хукнат към града. Че то в града я чочарка, я Чичолина ставаш, шантава работа. Селските къщи са разпуснали фусти, цветът им избелял, тук-таме някой ги е позакърпил. Шестдесет години по-късно Италия продължава да предлага неореалистични гледки. Насред равното поле се издига крепост. Малко по-нататък пак крепост, забучена на скала. Сещам се за максимата - видиш ли непотребна постройка, значи е издигната от военните. Но в случая явната непотребност на крепостите им придава магьоснически вид. Сякаш всичко в тази страна е наужким.

Бутам 15-годишния си син, който седи до мен. Виж, Италия! Никакво внимание. Затворил очи, забучил слушалки в ушите, слуша Еминем. Щом има дискмен, няма значение къде е, светът е един - Еминем слива София, Берлин, Верона. Преносимата музика му дава самочувствието, че е навсякъде, без да си е отлепил мързеливия задник от леглото. Може би защото никога не е бил затворен в някое "тук", за да е мечтал за другото "там", може би защото за него Берлинската стена е само линия павета, развалящи равния асфалт, а разказите за нея са брътвежи на възрастните хора, може би защото Италия за него е само география, а не страната на киномечтите. Всъщност днешните филми носят ли мечти, или ние, някогашните затворници на системата, сме си прикачали мечтите към който и да е филм?

Погледни навън, чукам по прозореца и почти крещя. Ами, ще ме чуе друг път с тия слушалки в ушите. Еминем ще пее в Сан Ремо. Еминем му вкарва Италия през слушалките. Какво глупаво дете!

Стигаме до Венеция. Шофьорът на автобуса ни предупреждава да си пазим джобовете и да гледаме добре в сметката. Същите напътствия са написани и в немския пътеводител и още - уточнявайте предварително с лодкарите сумата, за която ще ви превозват. После ще е късно!

Венеция се състои от 118 острова, има 117 канала, над които минават 400 моста. Отдалечена е от сушата на 4 км. Старият град е с дължина 4.26 км и ширина от 1.3 до 2.8 км.

Населението в Стария град е към 70 хиляди. Постепенно намалявало поради покачване на наемите и увеличаване на разходите за поддръжка. Но все още е престижно да се наеме жилище по протежението на Канале гранде. В деня, в който сме във Венеция, по данни на осведомителните агенции в града са пристигнали над 100 000 туристи. Причината е карнавалът - 12 дни през февруари, в които Венеция се разделя със зимната меланхолия.

Когато през 1797 г. Наполеон завладява града, заедно с края на Венецианската република настъпва и краят на карнавала. Почти 200 години градът е бил най-тъжното място през зимата. През 1980 г. обаче организаторите на театралното биенале, подкрепени от местната управа, възраждат карнавала на ХVІІІ век и неговите вълшебни маски.

Тълпата ни носи из града. На места улиците са така задръстени, че карабинери направляват човешката маса. Улици е може би пресилено, защото това са проходи между къщите, по които могат да се разминат двама души, бутайки се в ребрата. Току допра нос до някоя маска, защото тук повечето хора са дошли с маски и костюми. Сложно е, ако трябва да се разминем с някоя дама с кринолин, накачулила на главата гондола. Има и групи, маскирани еднакво - лекари с носове като дълги клюнове. Тази маска е от времето, когато градът се е борил с чумата. Или пък младежи, облечени като карти за игра. Магазините-работилници, в които се майсторят типично венециански маски, са неизброими. Забравилите могат да се облекат на място. Край най-пищните и артистични се трупат туристи с фотоапарати и снимат в упоение.

Карнавал идва от латинското carne vale и означава "Сбогом, плът!", което ще рече, че следва обръщане към духа. Карнавалът е последната възможност за наслада преди Великден, тъй като помежду стоят изтощителните пости. И още - в обърнатия свят на маските всеки има право да изложи пред съда на съмненията си света на църквата и държавата. На карнавала се посвещават регионите, спазващи традициите на католицизма. По същото време у нас е Сирна неделя, но празникът остава свит, липсва му карнавалната разпищоленост. В суматохата забравих да поучавам сина си. А, свалил е слушалките.

В Стария град няма нито една кола, то е и невъзможно да има. Къде ли венецианците карат шофьорски курсове? По-романтичните туристи наемат гондола, като пеенето на гондолиера се заплаща отделно. Венецианци твърдят, че туристите обичат силното им говорене и песните. Във всеки справочник обаче като поучителен случай е описано как Марк Твен викнал на един гондолиер: "Още един звук и те обръщам в канала!" Този ден откъм морето бръсне вятърът с името "бора". Какво ти пеене! В един по-малък канал са запрели водата и от двете страни, а вътре майстори зидат дъното. Сигурно това се прави само през зимата. През лятото каналите миришели като отходни. Мопасан е писал, че не разбира този град, в който жителите му са принудени да минават с лодки през собствените си лайна.

Освен полицейски лодки има и линейки. Спираме до вход на болница, който е с излаз към водата. Пристига лодка-линейка. Отвътре изкарват ковчег. Отсреща на острова Сан Микеле са гробищата.

Смърт във Венеция. През 1990 г. Рихард Демел пише в стихотворение, че във Венеция не може да се живее, там може само да се умре. Ако и да е погребан в Байройт, Рихард Вагнер умира във Венеция. В православния парцел на Сан Микеле са погребани Игор Стравински и Сергей Дягилев. И до днес Венеция е привлекателно място за самоубийците от цяла Европа, предимно самотни жени. Венецианците обаче не разбират стръвта към смъртта у скандинавци, германци, англичани и американци, които пристигат в града с тази цел. Местните граждани с жизнерадостния си характер заемат едно от последните места в европейските статистики на самоубийците.

Как може да се живее в Ню Йорк, като съществува град като Венеция! - възкликнал Хемингуей. Как ли живеят сега венецианците? Малко по-далеч от туристическата гмеж са се събрали местните. Пред малка кръчма слагат маса и раздават топла супа на бедните. Боб с ориз и чаша червено вино. Надигам се на пръсти и неприлично надничам в един прозорец. Дете играе на компютърна игра. Като навсякъде. В тази част на града над улиците висят мокри дрехи - онова вечно пране от италианските филми. Градът прилича на декор на самия себе си.

Около площада Сан Марко е пълно със заведения, но в този ден е невъзможно да се намери свободно място. Пред вратите се вият опашки като пред московски "Макдоналдс" от годините на перестройката. Ако и цените да са твърде високи. Освен консумацията и задължителния бакшиш се плаща такса, че си седял на масичка във Венеция.

А, да, гълъбите от Сан Марко. Всеки иска да се фотографира с тях. Хитрите венецианци предугаждат желанията на туристите, още преди самите те да са се сетили. За да се снимаш с гълъбите, трябва да ги събереш. Какво по-лесно от това, ако им посипеш зърна. Обръщаш се и хоп, пред теб застава дебела лелка, продаваща пликчета зърна. Колкото за една снимка. За втора трябва да си купиш още.

Мръква, хората все повече се събират на площада, който изведнъж се превръща в огромна дискотека или може би в бална зала. Костюмираните се въртят, пляскат с ръце и пеят. Има водещ на шоуто, който измъква на сцената различни хора. Редят се поздравления. Саша от Москва, Анджело от Рим, Рики от Бразилия, Нина от Украйна, Славенка от Прага, Педро от Мадрид, Гизела от Мюнхен и о, какво чувам, на родния ми език някой изкрещява в микрофона: "Salute, България!" Минава време, докато осъзная, че това е гласът на сина ми. Съвсем го бях забравила, увлечена да разпознавам познатите от картичките картинки наживо. И докато се обърна, той вече се хванал за раменете на някакви непознати и подскача напред. Целият площад се е подредил в редичка и скача. Светът е едно цяло. Целият истински свят, не онзи на илюзиите и преносимата музика. Ей, Еминем, виждаш ли ги? Толкова са красиви тези пъстри хора, изпадам в умиление и в същото време се изпълвам с чуждата гордост, сякаш аз съм извикала "Salute, България!", сякаш аз съм имала смелостта да туря страдалницата си родина в подскачащата, веселяща се редица на другите. Типично по български, да се пъчим с нечие друго дело. Бъл-га-ри, ю-на-ци!

Моторницата ни отнася обратно към сушата. Синът ми не може да отлепи очи от сияещата карнавална Венеция. Благодарна съм й, че го накара да прогледне. Вече ще знае към какво да се стреми, а не само за какво да страда със слушалки в ушите, отделен сам за себе си, мъченик, вперен в неясното си вътре. Вече ще има мечти по истинския свят, а не като мен - по филмовия. Дали това ще му помогне да заобиколи моите заблуди? И колко е хубаво, че за него Берлинската стена е само неравно паве в гладкия уличен асфалт.

Някой ден, когато още порасна, ще те поканя на вечеря във Венеция, казва ми той. Надежди, които ни помагат да преживяваме, когато се налага да си броим стотинките. Празни надежди. Но това ще му го кажа някой друг ден, когато още порасне...

Първа публикация: вестник Дневник от 6 март 2001 г.

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!