(FR)

 

напред назад Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]



Фогелът, проклетникът


За нещастието Анелия научи едва на другата сутрин. Предния ден цял следобед госпожа Фридрих я е търсила по телефона, за да й каже, но Анелия не се обаждала. Така поне й съобщи госпожа Фридрих, когато още в 6,30 ч. й звънна отново. Сънената Анелия отначало не разбра какво искат от нея, пък и госпожа Фридрих пищеше неистово, сякаш някой бе забравил кранчето на гърлото й отворено и сега от там се изливаше цялата ръжда на нейните 68 години.

Госпожа Румяна Фридрих бе българка, омъжена за западногерманец. По силата на това обстоятелство тя обитаваше обширно жилище в квартал Щеглиц на бившия Западен Берлин във вече обединения град. Фактът, че Румяна Фридрих бе омъжена не просто за германец, а за западногерманец, я изпълваше с огромна идеологическа гордост, защото изборът на западногерманец за съпруг сам по себе си вече говореше за презрението към идеологическите ограничения, което госпожа Фридрих е таяла в душата си още като мома. За тези, които предпочитаха да се ровят по-надълбоко в биографията й, Румяна Фридрих подчертаваше, че е напуснала България година след смъртта на Сталин.

Семейство Фридрих живееше на първия етаж в къща, внушаваща още отвън ред и спокойствие. Пред къщата се ширеше двор, който по-скоро приемаше размерите на парк, а точно пред прозореца на гостната растеше смърч, наричан от госпожа Фридрих с умиление "нашето фихте". Съпругът западногерманец беше с добра заплата, а сега и добра пенсия, защото е "беамте", което ще рече държавен служител, обясняваше тя причините за щастието си. А да си държавен служител в Западна Германия е "ехе". Поставена в такива благоприятни за всяка домакиня условия, госпожа Фридрих се чувстваше задължена да помага на младите българи. Изобщо тя беше защитник на тезата, че след политическите промени на българите трябва да се помага, което наричаше свой "патриотичен пфлихт", преведено "дълг". Точно заради този пфлихт госпожа Фридрих се свърза с Анелия, 23-годишна студентка в Берлин, слабичка до счупване, но упорита и ученолюбива девойка. Така поне я прецени госпожа Фридрих още при първата им среща. Анелия получи предложение да чисти у Фридрихови веднъж седмично за 40 марки, което пресметнато правеше с 5 марки по-малко на час от приетото сред немските семейства в града. Но тъй като бе на черно, Анелия нямаше думата. Налагаше се да бъде благодарна и на това, защото както казваше госпожа Фридрих, "в България винаги са се отнасяли зле с интелектуалците", а в Берлин особено голям избор нямаше. С въздишката "нали сме българи, ще си помагаме" сделката бе уредена.

Така Анелия започна да посещава дома в Щеглиц всяка сряда сутрин. Съпругът-беамте по това време или вече бе излязъл на редовната си сутрешна разходка, или току-що тръгваше така че най-много да се наложеше в коридора да разменят с Анелия по някое сухо, но учтиво "гутен таг".

Анелия мразеше това жилище и понякога даже я хващаше яд, че е било пощадено от яростта на съюзническите бомби. Мразеше го и поради още една причина - протягайки мечтите си напред в бъдещето, мечтите й спираха и я поставяха точно в едно такова жилище, излъчващо ред и спокойствие още отвън. Но дотогава имаше още много време. Повече от жилището обаче Анелия не понасяше проповедите на стопанката му. Въпреки ранния час госпожа Фридрих посрещаше момичето в свежо настроение като за следобедно кафе. Изрядно облечена в бежов панталон и в същия цвят мохерен пуловер, тя следваше Анелия от стая в стая. Подпираше се на рамката на вратата и стоеше там като картина, докато подът бъдеше старателно минат с прахосмукачка и мокър парцал, а мебелите освободени от тежестта на домашната прах. Ако се случеше Анелия да пропусне разсеяно нещо, например глобуса, поставен кой знае защо на нощното шкафче до леглото на госпожа Фридрих, ама точно до главата й и обърнат с мъничката, едва забележима Българийка към възглавницата, госпожа Фридрих с тих, но нетърпящ противоречие глас напътстваше: "Вие, българите трябва да се научите като започнете една работа, да я завършите докрай. Сега върни се и изчисти глобуса! Затова дотам сте я докарали, защото оставяте всичко наполовина". Когато петте по-незначителни стаи бъдеха лъснати и се стигнеше до гостната, госпожата отпускаше стегнатото за възрастта си тяло и сядаше на своя "зесел", преведено кресло. От този зесел започваше патриотичната реч, считана за част от патриотичното възпитание, което госпожа Фридрих дължеше на Анелия, което пък бе част от патриотичния пфлихт на самата госпожа Фридрих: "Това лято, като си бях в България, дълго говорих с обикновените хора - навлизаше тя в спомените. - И какво правят обикновените хора в България? Оплакват се. Вече десет години само се оплакват. И никой не се сеща да запретне ръкави, да се опре на себе си, да започне нещо... Вие какво мислите, Анелия? - всъщност госпожа Фридрих никак не се интересуваше какво мисли Анелия, защото без да дочака отговора, продължаваше нататък - хората в България забравиха как се работи, омързелиха се, дано вие се спасите от българския мързел, моето момиче. Нямали какво да ядат, глупости. Едно време нямаше какво да се яде." На това място госпожа Фридрих се впускаше в подробни описания на следвоенен Берлин. Особено любима фраза, която тя повтаряше в опиянение, бе "Как носихме тухлите, ах, как носихме тухлите!" Анелия подозираше, че самата госпожа Фридрих никога не бе носила тухли и че крие в това"ах" по средата неясностите от биографията си и дори нещо повече, че пренарежда биографията си според случая, но не смееше да изрази съмнението си, тъй като в случая 40-те марки бяха по-важни от каквито и да е чисти истини. Пък и не й пукаше за госпожата. "Загуби се българският дух, угасна - продължаваше госпожа Фридрих - и каква стана тя, ние от чужбина да го спасяваме. Викам в София на децата от улицата "Я, ми изпейте българския химн", а те мълчат. Не знаят. Не го учили вече в училище. Че ние едно време с "Шуми Марица" започвахме часа, а сега - никакво образование, никакво време."

Госпожа Фридрих умело жонглираше из българо-немската принадлежност. Тя беше винаги това, което бе изгодно да бъде, но най-важното бе, да не се изпуска патриотичната нишка. Защото изпуснеш ли я, ставаш никаквец в никакво време, а това най-малко бе желанието на госпожа Фридрих, чийто патриотичен пфлихт бе да спаси България. "И тук добрата емиграция се разпадна. Обедини се Берлин и българите се разделиха на западни и източни. Аз съм си от Запада, де...За всичко са виновни ония с парите, двама бяха, скараха се и разцепиха общността. И в България, и в чужбина българите се страхуват от свободата, тя ги потиска, озлобява ги, насъсква ги един към друг" - на това място госпожа Фридрих ставаше от зесела, разтваряше крака в опорна позиция и вдигаше ръце пред себе си със свити пръсти една към друга, сякаш грабливи птици се готвеха за щурм. " Вече толкова години няма българска църква тук и все при гърците ходим свещички да им палим". И Румяна Фридрих, изтощена от срама да се кланя на гърците, се изсипваше обратно в зесела.

Точно в тази сряда на това място от задължителната реч Анелия бе посегнала към паничката със зърна на птицата на госпожа Фридрих. Кафезът бе поставен върху специална масичка до прозореца на гостната. Според Анелия това бе едно отвратително продрано жълтеникаво птиче, което освен да цапа и да й усложнява живота, едва ли имаше друго предназначение. Според госпожа Фридрих обаче този фогел, иначе казано птиче, бе най-прекрасното създание, което единствено може да я разбере, да я утеши с нежно цвърникане и внесе слънце в дните й. Та точно в този момент Анелия посегна към паничката със зрънца на фогела и как така стана, изпусна я на пода. Многобройните мънинки зрънца се разтичаха, запремяткаха през глава и запързулкаха по вече изчистения и лъснат паркет, а съскането им се плъзна като ехиден кикот из стаята. Фогелът изцвръвника недоволно.

"Е, точно това не биваше да се случи, моето момиче. Съжалявам, че времето ви изтече и трябва да останете извънредно, за да съберете зрънцата, но аз не виждам по-добър начин от този, който съдбата сега ви предоставя, за да докажете издържливостта и упоритостта на българския характер. На работа, моето момиче, изпълнете своя патриотичен пфлихт към моя български дом, защото иначе какво ще каже мъжът ми, като се върне. Ами ще каже, че повече никога не трябва да правя услуги на българите, това ще каже." После госпожа Фридрих обясни на Анелия, че тя като истинска германка не може да става свидетел на извънреден незаплатен труд и затова предпочита да излезе. Но нека първо да се уговорят за следващата среща. Беше ясно, че тя ще е другата сряда, но госпожа Фридрих ритуално извади от бюрото си син тефтер с червени ширити, където животът й бе разграфен по дни и часове. За всеки час тя отбелязваше някакво занимание, вероятно с цел да не остави свободно място за смъртта, сигурна бе Анелия. И този път името на Анелия бе записано в сряда от 7 до 11 часа, време за патриотично възпитание. Госпожа Фридрих излезе и остави Анелия насаме с фогела.

Анелия коленичи над разпилените зърна.

- Чик-чииииик! - присмя й се птицата.

Анелия успя да напълни шепа и да я изсипе обратно в паницата. Птицата пак се изкикоти. Тогава момичето се изправи срещу нея, пое дълбоко въздух и запя:

- Мила родино-о-о, ти си...

- Чирик - чирик... - опита се да я надпява птицата.

- Земен ра-а-ай...

- Чир-ик-ик-ик - занапъва се птицата, изду перушина, разпери крилца, ще се пръсне сякаш от гордост ли, що ли.

- Твойта хубост, твойта прелест ах... - Анелия спря за малко, сепната, че е открила своето "ах". Също като госпожа Фридрих зад това"ах" можеше да скрие всичко, което не знае или в което не вярва.

- Чик! - подкани я птичето.

- ...те нямат кра-а-ай! - завърши тя, отново се наведе и старателно продължи да събира зърната едно по едно, докато отново всички се озоваха в паничката. Птицата обаче не спираше с цвъртенето си. Блъскаше се въртоглава в клетката, продължаваше да се дуе и издава отвратителните си цъвръкания. Гледай ти, силата на химна, какво направи с птицата, каза си Анелия преди да си тръгне, права е госпожа Фридрих, тая песен трябва да се учи, знае и да се пее.

На другата сутрин госпожа Фридрих събуди Анелия в 6,30 ч. "Какво направихте, Анелия, - викаше в слушалката тя - дер фогел ист тот" - което ще рече "птицата е мъртва", преведе си Анелия. "Какво ще каже сега мъжът ми, германецът, че трябва да ви уволня, това ще каже. И аз ще го послушам, защото ще е прав за българите", завърши госпожата.

Ах, фогеле, птицо проклета, толкова ли ти беше патриотизмът, родоотстъпнико, да умреш точно, когато трябва да си плащам наема, каза си тъжно Анелия.

 

28.11.2000 г.

Берлин

 

 

Първа публикация: вестник Литературен вестник

 


напред горе назад Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух