Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Глупачка

Не ставай глупава! Това каза снощи Петър на Нина. Значи е искал да й каже, че е глупава, нищо друго. Само че не е посмял директно. Иначе едва ли точно такъв щеше да е коментарът му към нейния задъхан и вълнуващ разказ. И какво толкова глупаво му беше разказала? За една англичанка, която направила палатка, на чиито стени избродирала имената на всичките си гаджета и евентуалните имена на две неродени бебета, които съзнателно абортирала. Обаче продължавала да жали за тях. А мъжете били много, някъде към... Нина не помнеше колко, но беше сигурна, че са много. Както е сигурна, че толкова мъже в своя си живот тя не може да събере. Въпросната англичанка превърнала секса, начина да хваща мъжете и всъщност цялата си житейската обърканост в изкуство и сега това било най-скъпо продаваната палатка в света. Браво на англичанката, умна жена, намерила му номера. Нина обаче не разбираше едно - как може човек като чуе за палатката, англичанката и гаджетата й, единственото, което да отрони, е "Не ставай глупава!". Освен това тя, Нина, нищо не си е измислила. Прочете го в едно списание.

Нина тракаше по тротоара ядно с токовете си. Беше сутринта на другия ден след снощното "Не ставай глупава!". Петър остана да спи в квартирата им, Нина скочи рано, направи се хубава и изхвърча навън. В този момент се огледа в една витрина. Хубава е пък, какво. Полата й сякаш сама отвръщаше на всички любопитни погледи, че е толкова къса, защото няма какво да крие. Краката й се източваха като изящни произведения на дизайна. Рижата й глава пък хвърляше предизвикателни отблясъци към небето: "Ей, и аз съм слънце!".

Слънце, слънце, ама... Нина отиваше на интервю за работа. Повече от три месеца рови по обяви във вестниците, докато най-после намери това, което търсеше. Или поне така й се стори. Говореше два чужди езика, владееше компютър, имаше приятна външност, умееше да общува с хората. Какво повече, ако се гледат обявите. Само че все нещо не ставаше, не излизаше по сметките. Нина се изнервяше все повече и повече. Отказваше да излиза с Петър. Забиваше глава във възглавницата и дълго хлипаше там. А ето сега имаше всички шансове да спечели. Даже беше уверена, че точно така ще стане. Няма повече да виси на врата на Петър. Сама ще си печели и ще прави с парите каквото си иска. Понякога ще купува на Петър ризи или вратовръзки, или гел за бръснене или нещо друго, нещо много хубаво и мъжко. Петър ще ухае прекрасно, а Нина ще се радва, доволна, че и тя му е дала част от себе си.

Снощи седна да разгледа няколко списания със съвети какво да правим, когато се явяваме на интервю за работа. Ама че глупости! Но може пък и да помагат, кой знае. В едно от списанията прочете историята за англичанката. После му я разказа. Защо ли? За да чуе отвратителното "Не ставай глупава!". Нищо не каза, ама отвътре й завря. Трябваше да направи нещо, за да се успокои. Отиде в кухнята, огледа се, пък реши да сготви за утре. И без това сутринта ще е заета. Направи мусака.

Ле-ле, мусаката! Нина спря на улицата и се плесна театрално по челото. Забравих да сложа сол. Петър няма да я хареса. Колко съм глупава!

Обърна се и хукна обратно към вкъщи. Влетя запъхтяна в квартирата, хвърли си сакото в коридора и се втурна към кухнята. Отвори фурната. Отвътре мусаката й се ухили апетитно. Грабна солницата.

- Недей, сутринта я опитах, видях, че е безсолна и сложих каквото трябва.

Нина се обърна и видя Петър до масата. Беше облечен с дрехи за навън. Държеше в ръка огромен куфар и гледаше смутено.

- Къде?

- Пишех ти точно - Петър й подаде листче с надраскано "Отивам при друга жена. Твой Петър".

- Защо? Защото съм глупава, така ли?

- Никой мъж не напуска една жена, защото тя е глупава.

- Защо тогава я напуска?

- Защото просто отива при друга жена.

- А другата...

- Не питай повече. Тя е просто друга. Какво стана с интервюто?

Нина погледна часовника си.

- Изтървах го.

- Нищо, дано имаш късмет следващия път. Вярвам, че така ще стане. Ще му намериш номера... като англичанката, онази, за която ми разказа снощи. Бъди щастлива! Чао.

- Чакай, сготвила съм цяла тава мусака...

- Недей, безсмислено е.

- Сега кой знае колко време ще си ям от тавата самичка.

Глупак

Петър се събуди с гадното усещане, че днес ще бъде кофти ден. Нокътят на малкия му пръст на крака се беше закачил на една нишка от чаршафа и Петър усещаше гадно теглене. Мразеше да си реже ноктите на краката и явно чувстваха бяха взаимни. Ноктите не се съобразяваха с него, растяха без да го питат и му правеха кални номера.

Петър се обърна на другата страна и видя розовото личице на Роси. Момичето отвори очи, неразбиращо сякаш къде и с кого е.

- Аз съм, миличка, добро утро. Вече е девет. Хайде да се надигаме. Какво искаш да направя днес за теб?

Петър изрече всичко на един дъх с надеждата, че хубавото Роси ще измести телесното му неблагоразположение, предизвикано от порасналия нокът.

- Искам да ми купиш яке.

- Какво?!

- Кожено.

- Чакай малко, сега е 9 ч. сутринта. Ето, протягам ръка към онова местенце, ще те погаля малко, след това ти ще станеш, ще направиш кафе и като го изпием, ще те любя, докато се стопиш в ръцете ми.

- Всичко това ще направим довечера, когато се върнеш вкъщи с една голяма найлонова торба и от нея наднича моето ново кожено яке. Ще съблечеш старите ми парцалки, откопчавайки бавно копчетата, смъквайки плавно чорапогащите ми. После ще ми наденеш на голо якето и докато ме любиш с едната си ръка ще държа теб, а с другата ще усещам мекотата на неговата кожа. Разбрано?

- Глупости!

- Глупости, не глупости, действай!

Нина стана, облече се бързо и тръгна да излиза.

- Закъснях вече за работа. До довечера. И нали помниш. Кожено яке!

Последната дума съвпадна с блъскането на входната врата.

Сега на Петър изобщо не му се ставаше от леглото. Роси беше малко лудичка и като нищо щеше да го зареже, ако довечера не се появеше с якето. Тя често уж се шегуваше, пък после излизаше, че е мислила нещата сериозно. Значи и той в момента сериозно трябва да се замисли какви пари има и откъде да намери още. Защото колкото и да имаше, те едва ли щяха да стигнат за кожено яке, да го дяволите вземат.

Имаше 70 лева. Днес беше 4-и, а с тия пари трябваше да изкара до края на месеца. Техните трябваше да му изпратят парите за наема, но на 15-и. Да им се помолеше да го направят още днес? Няма да стане. Майка му щеше да започне да задава въпроси, той нямаше да знае какво да отговори. Отпиши!

Обади се на Вальо, който му дължеше 10 лева. Вальо така се заусуква, че Петър измънка едно "Хайде, добре" и затвори телефона. Какво да прави? Отвори прозореца да вдъхне чист въздух. Погледът му се плъзна по блока отсреща. Я, гледай ти - "Кожени изделия". Никога не е предполагал, че точно срещу квартирата му има магазин за кожени якета. Изтича веднага там. Първият му въпрос озадачи продавачките. От кога бил тук магазинът? Че поне от 10 години, ако не и повече. Все пак клиентът явно не беше някой случаен, защото поиска да разгледа якета за момичета ей толкова високи. Ръката му сигурно посочваше метър и шейсет. Мерките на Роси му бяха известни. Най-евтиното яке струваше 199,99 лева. Цената останала от коледното намаление. Пък и не беше лошо. Меко на пипане. Като за любов с Роси. Магазинът работел до 18 ч. Най-късно в без десет Петър обеща да се върне и помоли да му запазят якето.

Изведнъж се сети, че в 11 ч. имаше среща в офиса на един приятел. Бяха му обещали да го вземат там на работа. Ако случайностите се подредяха добре, защо пък да не си поиска част от заплатата авансово. Приятелят заминал спешно в командировка, но утре следобед ще се върне. Нека Петър дойде утре, работата е почти уредена. Но утре.

Прелисти спомените си като счетоводна книга и откри, че има да взима хонорар от едно място. Хукна натам. Хонорари давахме вчера. Елате следващата седмица - вторник между 14 и 16 ч. Съжаляваме, не можем да направим никакво изключение, касиерката я няма и няма да идва днес. Голяма работа, една седмица, че даже и без един ден.

После заседна до един телефон и се обади се на Андрей, Борето,(с Вальо вече бе опитал), Васко, Гецата, Дончо, Ева, Здравка, Иван (бай), Йоцко, Калина, Линката, Моньо, Николай Иванов, Николай Стефанов, Оги, Праската, Радост, Сашо, Трътлата, Тончо, Юлиан. Всеки казваше, че с удоволствие би му услужил, ама дай ми време брат, нали знаеш какъв е животът. Метна тефтерчето с телефоните в една кофа за боклук. За какво ли си ги е записвал?

Беше станало 16,56. Стоеше срещу павилион за дюнери. Вътре едно момче негова възраст, явно турчин, сръчно откъсваше с дълъг тънък нож нежни парченца пообгоряло месо и със завидна бързина го тикаше в джобове хляб, изсипвайки вътре някакви смески. Петър се приближи, опря се на барчето и внимателно започна да наблюдава какво всъщност прави турчинът. Че то си имало цака - от всяка паничка по лъжичка.

- Вие?

Петър отначало не разбра, че момчето се обръща към него. Но опашката беше свършила. Нямаше кого друг да пита.

- Аз? Аз нищо не искам. Само гледам. Не, не е вярно, искам. Брато, много съм на зор...

- Няма проблем, сега ще ти направя един...

- Не съм гладен. Трябват ми 129 лева. За едно момиче.

- Има ги и по-евтини - разхили се турчинът.

- Не е това, което мислиш. Трябват ми за друго. Ама много ми трябват и то тази вечер.

- Много са. 20 мога да ти дам. Знам, че няма да ми ги върнеш, ама тъй добро да ти сторя.

- Може ли да си ги отработя, тука вместо тебе да продавам?

Турчинът се ококори, разсмя се високо и извика гръмогласно:

- Идвай, да те видим сега!

Петър се вмъкна вътре. Първото усещане беше за неудържима горещина. Разхвърли дрехите си, остана по потник. Кожата му сякаш се изсушаваше и започна да пука. Но нямаше време за глезотии. Първо се загряваха хлебчетата. Трябваше да ги хване с ръка, а те бяха толкова горещи. Първите изпусна на земята. Турчинът се заливаше от смях, тупайки се по големия си корем, толкова заразително, че и клиентите започнаха да се кикотят. И му простиха изтърваните хлебчета. Панталонът на Петър стана на петна от кетчуп, някаква лютива смес и мазни пръски. Петър обаче не виждаше друг изход освен да пълни дюнерите. Сандвичът, украсен с прясно зеле, лук и картофки, залят отгоре с ароматен майонезен сос, беше единственото спасение от ситуацията, в която Роси го постави сутринта. Дюнерът беше неговото избавление от коварните клопки на любовта.

- Хайде, стига сме се веселили за днес - гласът на турчина извади Петър от трудовото му умопомрачение.

- Колко спечелих?

- По-добре попитай колко аз изгубих.

- Как, нищо ли не съм спечелил?

- Ако можеш да смяташ, виж колко са продуктите, какво си продал, разпиляното по земята, токът и...

Петър вдигна глава и видя себе си. Сега забеляза, че дюнерджийницата отвътре бе облицована с огледала. От всички страни го гледаше някакъв многоглав Петър, изпотен, рошав, размацан, размазан като муха върху бяла стена. Иззад този отвратителен Петър надничаха черните буйни вежди на турчина, вдигнати в подигравчийска извивка.

- Представлението свърши. Какво да правя, цял живот ще си патя от добрината си. Ама пък ми е хубаво - тюхкаше се турчинът.

- Наистина ли нищо не изкарах?

- Наистина.

- Приятел, съгласих се на всичко това, за да разбереш с кожата си, че да вървиш по акъла на момичета е неблагодарна работа. Гледам те, колкото мен си, ама явно не ги разбираш тия работи. Ако ти го бях казал, нямаше да ми повярваш. Я, се погледни сега. На нищо не приличаш, а си скапан и по-беден и от преди. Иди вкъщи, окъпи се, легни си и хубаво се наспи. Утре ще си на друг ум и ще знаеш, хич няма да му съжаляваш.

Петър си нахлузи пуловера и излезе на улицата. Усещаше тялото си така, сякаш го бяха налагали с бич. Не че знаеше какво е да те налагат с бич, но едва ли е по-различно. Беше се смрачило. Продавачките от "Кожени изделия" отдавна седяха у дома пред телевизора.

Ще й кажа "Извинявай, опитах всичко, но не можах. Някой ден, обещавам, ще ти купя кожено яке!", повтаряше си Петър, влачейки схванатите си крака нагоре по стълбите към квартирата. Роси вече се беше прибрала. Лежеше в леглото, завита с одеало. Петър се съблече в тъмното, взе си душ и се приближи към Роси.

- Извинявай, опитах всичко, но не можах. Някой ден, обещавам ти, ще ти купя кожено яке. Това ще ми кажеш, нали? Идвай тука, глупчо, чакам да се разтопя в ръцете ти - рече Роси с най-нежния възможен глас. И разпери одеалото. Беше гола. Само по едно кожено яке.

- Ама...

- Купих си го.

- Как?

- Не е твоя работа. Хайде, докога ще те чакам?

- Нека първо да си изрежа ноктите на краката.

4.04.2000 г.

Берлин

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!