Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Висока и слаба е. Носи очила с големи стъкла. Очите й са много, много тъмни. Облечена е цялата в черно. Твърди, че е жизнерадостен човек и оптимист. Има пет издадени стихосбирки. Нямам сила да се намеся в нейната история и я оставям да говори сама.

- Родена съм през 1965 г. в град Плевен. Зодия "Близнаци" съм, а ние, близнаците, се събираме много под една шапка. Аз водя три паралелни живота - първият е на лекар кардиолог, вторият е на майка, съпруга и домакиня и третият е на моята лична духовна територия, където се чувствам най-много "аз". Това са моментите, когато пиша стихове, рисувам или свиря на пиано.

- Животите как се съчетават?

- Живея под две различни имена. Стиховете подписвам с името Весела Димова. За колеги и пациенти съм д-р Томова. След спечелен конкурс вече 11 години работя в интензивно кардиологично отделение на ВМИ - Плевен. Дай, Боже, там да остана до пенсия. В живота си на лекар нямам право на емоция. Когато се сблъсквам с хора, които са на косъм от смъртта, се опитвам да не се вживявам в трагедията, да погледна отстрани, да запазя хладината на разума. За да бъдеш добър лечител, трябва да си обективен. Това не означава, че съм равнодушна, просто погледът ми е професионален. Докато реанимирам пациент, изпаднал в клинична смърт, не мога да мисля за смъртта като за философска категория или пък с емоцията на поетеса. Възприемам я като медицински феномен и се боря с нея като специалист.

- Често ли срещаш смъртта?

- Достатъчно често, за да кажа, че я познавам твърде добре. Но не съм свикнала с нея.

- Как изглежда тя?

- Виждала съм я по лицата на живите. Има хора, които се предават пред болестта и болката. Каже ли пациент, че умира, това обикновено се случва. Изведнъж притихват, не викат, не стенат, не привличат вниманието към себе си, има празнота в погледа им. Неведнъж ми се е случвало да разпозная кога краят е близо, не защото медицинските критерии го сочат, това е внезапно усещане. В мига, в който очите ни се срещнат, виждам маската на смъртта. Човекът е пред теб физически, но вече го няма. Обикновено такива хора не са с ясно съзнание, витаят в друг свят, който ние обявяваме за халюцинации, плод на недостиг на кислород в мозъка или на въздействието на медикаменти, немалко от които са опиати. От гледна точка на науката това би могло и така да се обясни. Но се случва част от хората отново да се върнат към живота и след това разказват удивителни истории. Странното в тях е, че са сходни.

- Какви?

- Много от пациентите, които успяваме да спасим след като сърцето им е спряло, нямат спомен от случилото се. Те изчезват някъде и после отново се появяват и това време за тях не съществува. Но има и други случаи, които никак не са малко. Документирала съм техните разкази. Помня едно от първите ми дежурства като млад лекар. Докараха пациент от Червен бряг в изключително тежко състояние - с ревматичен сърдечен порок и много увредено сърце в краен стадий на сърдечна недостатъчност и сериозни придружаващи заболявания като хепатит в преход към цироза. Нямаше не само практически, но и теоретически шансове да оживее. Въпреки всичко започнахме бясна борба за живота му, не че си мислех, че ще се оправи, но се молех да не си отиде по време на дежурството ми, тогава още се страхувах от смъртта. Исках този човек да посрещне изгрева още веднъж. В резултат на усилията преживя тази критична нощ, преживя и следващата. Но от време на време изпадаше в странни състояния, буйстваше, като че ли говореше с някого. По-късно се оказа, че роднините му се събрали в апартамент в Плевен и умували дали да го оставят в нашата болница или да го изпратят в София, където смятат, че лекарите са по-добри. Методи, така се казваше пациентът, нямаше никаква информация за сбирката, но по неведом начин той я усетил и със съзнанието си отишъл там. Говорил, викал, опитвал се да убеди роднините си да го оставят в Плевен и се ядосвал, че те не го чуват. Ние, лекарите, помислихме, че халюцинира, но после с удивление разбрахме, че такава сбирка наистина е имало и то по същото време на буйството му. Не го преместиха в София и след няколко дни се случи друго чудо. На съседното легло до Методи почина дядо Петър. Но 70 години човекът тихо угасна. Когато спря сърцето му, почнахме реанимация. В същото време Методи изпадна в странно състояние. Втренчи поглед, закова се на място и падна назад. Всички от екипа помислихме, че Методи също умира и организирахме реанимация и на двете легла. След половин час Методи дойде в съзнание и каза, че попаднал на прекрасно място с много светлина, зелени треви, цветя, където го посрещнали хора с бели одежди. Попитахме дали не сме били ние в белите престилки. Не, други, непознати били и одеждите им били различни. Един от мъжете му казал, че трябва да се върне обратно, защото дядо Петър бил взел смъртта върху себе си и никой повече няма да умира сега. В следващия момент той дошъл в съзнание. Методи живя още близо 40 дни. Състоянието се подобри дотолкова, че сам ставаше и се разхождаше. Почина внезапно и то в друго отделение, където го бяхме привели, тъй като медицинските му показатели се бяха подобрили.

- Лекарите, практикуващи традиционната медицина, не се ли отнасят иронично към подобни истории?

- Не, когато се насъберат достатъчно много такива разкази, които получавам от първа ръка и то от различни по възраст, пол, образование хора. Слушала съм такива изповеди даже от хора с леви убеждения, възпитани в духа на марксистката философия и дълбоко нерелигиозни. Повтаря се един и същ момент - на границата между живота и смъртта те попадат на място, което е много приятно, от което не им се тръгва обратно, срещат свои починали роднини и все някой им казва, че трябва да се върнат, докато си довършат мисията на земята или защото още не е дошъл моментът.

- Душата живее свой живот, различен от този на тялото?

- Имахме пациентка, казваше се Стефанка. Когато била на 60 и няколко години, отива в болница в София с инфаркт, изпада в клинична смърт, правят й реанимация половин час и решават, че е окончателно починала. Завиват я с бял чаршаф през главата, реаниматорите напускат стаята, при нея остава само една санитарка. През всичкото това време, твърди Стефанка, тя ги е гледала от високо, от някаква точка под тавана. Всички опити да се свърже с тях, да им каже къде е и че ги гледа, остават безуспешни. Възприемала е себе си като безтегловно същество, облаче някакво, но съзнанието й оставало критично към действителността. Стефанка не е вярваща и казва, че не е видяла Бог, но пък срещнала братчето си, което починало, когато било още дете на пет години. То я погалило, целунало я по бузата и й казало, че трябва да се върне, че ще съберат някога, но няма да е сега, защото сега не бива да умира. След което, по думите й, братчето й я натикало обратно в тялото през лявото й ухо. Стефанка дошла в съзнание, отметнала чаршафа и станала за ужас на присъстващата в стаята санитарка. Сега е над 70 години, кара втори живот, да е жива и здрава още дълго. Не обича да разказва тази история, защото казва, че хората ще я сметнат за луда. Казва, че оттогава не я е страх от смъртта, защото знае, че ще срещне някога някъде любимите си хора.

- Вярваш ли, че има такова място?

- Много от нещата около нас не могат да бъдат обяснени. Човек не може да си представи какво значи времето да спре или пространството да се изкриви, но въпреки нас това се случва.

- Какво прави практичният лекар в такива ситуации?

- Опитва се да възстанови сърдечния ритъм и дишането. В състояние на клинична смърт човек се извежда по точно определени правила, които не са трудни за усвояване и изпълнение. Друг е въпросът, че някои спасяваме, а други не, ако и ситуациите да са сходни.

- Дали спасените не са тези, които имат воля за живот?

- Имах случай с един циганин, бай Илия, беше с огромен инфаркт, едва дишаше, кръвно му налягане едва се крепеше, беше в шокови стойности. Не му оставаха повече от няколко денонощия живот. Беше изключително колоритна личност - кафяв и със сини очи. Отде ги беше взел тия сини като небето очи, не знам. Колкото пъти мина край него, вместо да се оплаче, пусне шега. На едно нощно дежурство го обикалям и чакам да се случи най-лошото. Не че имах особени шансове да му удължа живота, но така разбирах дълга си. А той ми вика "Докторке, иди си лягай, няма да умра тази нощ." Така се изумих, че го попитах откъде пък е толкова сигурен. А той "Не съм си свършил работата на тоя свят, докторке, няма сега да умра, а като си я свърша, тогава. Трябва да изляза оттука". И ми разказа, че имал 9-годишен внук, който само той гледал. Искал да си отгледа внучето, защото иначе нямало кой да се грижи за детето. Наистина бай Илия се оправи и напусна болницата. Повече не се е връщал при нас, дай Боже, да е жив и здрав и да си отглежда внучето. Но тогава оздравя напук на всички прогнози. Ние го чакахме не ден за ден, а час за час, предавахме си го от смяна в смяна, защото беше в терминално състояние.

- Плачеш ли, като срещнеш смъртта?

- Да. Плача от съчувствие и от професионален яд, че съм била безсилна пред нея. Имам стихове, написани в такива моменти. Това ме е спасявало. Едва след като излея страданието, мога да изляза, да напазарувам, да се прибера при децата вкъщи, да сготвя.

- Има ли стихове, родени след победа над смъртта?

- Даже и да я победя, знам, че това е било само отсрочка.

Първа публикация: списание Паралели, бр. 8, 21-27.02.2002 г.

Бел. на вебиста: Творчестовото на Весела Димова можете да откриете на адрес http://www.slovo.bg/vdimova/!

Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!