Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

натюрморт

Настаниха дядо Димитър в дъното на стаята, на най-отдалеченото място от прозореца. Той отвори уста, да протестира, но оттам излезе само хъркане. Бяха се отказали да разгадават значението на тия звуци и сега не им обърнаха внимание. Оставиха го и се дръпнаха към масата, която беше поставена в средата на помещението.

Димитър беше чул, когато докторът каза на дъщеря му, че му дава още най-много три месеца. Оттогава минаха месец и 12 дни. Броеше ги. Трепетно очакваше да стане светло, после тъмно, после пак светло. Затова така искаше да го слагат до прозореца. Ама щял да изстине. Какво значение има при неговото положение дали ще кихне един път повече? Искаше да стои до прозореца и да гледа как дните си отиват. Като наденичка - напълни се едното чревце, вържат го, после пълнят другото. Вече май му беше все едно колко дълга ще стане неговата наденичка. Интересуваше се дали докторът е познал. От спортна страст.

Имаше рак на белия дроб. Два пъти го подготвяха за операция и двата пъти го връщаха. Сърцето отказвало да издържи на упойката. Мъкнаха го в някаква клиника. Караха го да върти колело. Сърце като на 19-годишен, заключи тамошният доктор. Накрая все пак го разрязаха. И го зашиха отново. Туморът бил обгърнал сърцето. За да изрежат тумора, трябвало да изрежат и сърцето. Отведоха го вкъщи заедно със сърцето и с тумора. И му предписаха три месеца живот.

Сега потъна в тъмното и оттам заоглежда семейството си, плодът на любовта му към живота.

В един от ъглите прав, подпрян на стената, стоеше Петър. Ученото магаре. Все започваше нещо да следва, после се оказваше, че не е това, което си е представял, че иска нещо друго, че преподавателите са тъпи, а състудентите му посредствени, че не е попаднал в средата, към която се стремял. Май така и нищо не изучи докрай. Димитър му изпусна края, остави го да прави каквото иска. А Петър тъй и не разбра какво иска. Ожени се. За една смотла, пред която можеше да продължи с дървеното си философстване. Смотлата единствена го слушаше. Ето я на - и сега стоеше с отворена уста и зяпаше мъжа си. За друго освен за зяпане не я биваше. Боже, как се казваше снаха му. Димитър беше забравил. Нямаха деца. Може би и за добро.

Срещу тях на масата беше седнал зетят Николай. Гледаше на света с присвити очи и целият му вид казваше:"Не ви вярвам, лъжете ме!". Всъщност лъжецът беше той. Димитър подозираше, че зетят е гледал на сватбата с дъщеря му като на сделка. За какво обаче, тъй и не разбра. Когато стана ясно, че дядото има рак, Николай беше този, който каза, че при тази болест от лекари няма смисъл. Най-добре е да се вика адвокат, който да прехвърли всичко от името на Димитър на името на децата. Семейството го послуша, зарови се из фамилните книжа. Но се оказа, че Димитър няма нищо на свое име. Къщи, коли - всичко е дал на децата още преди време. Зетят се засегна от това великодушие, така хитро го беше замислил, пък нищо не стана. Почувства се измамен.

Димитър наблюдаваше тия хора и се чудеше какво го свързва с тях. Несретници. Толкова ошмулени, че будеха повече отвращение отколкото съчувствие. На него му предстоеше да умре, а тези тук вече бяха мъртви. Приличаха му на глинени човечета с изпочукан гланц. На плакати с избодени очи. Защо те трябваше да се наричат негово семейство? Защо го бяха домъкнали на тази приличаща на ведомствено тържество сбирка, защо го курдисаха в ъгъла, какво щяха да искат от него?

Димитър пожела да им стори нещо много гадно, нещо, от което да ги заболи, да ги замъчат терзания и да си кажат:"Не заслужаваме този баща." Обаче какво можеше да направи в безпомощното си положение? Нищо. И затова започна да издава един от най-отвратителните звуци на земята - засмука си зъбите с език. Църкането беше така неприлично високо, че цялата челяд се обърна към дядо Димитър. С безмълвно възмущение и погнуса тримата загледаха как Димитър смукваше бузи навътре, отпускаше ги и след това предъвкваше ситни остатъци от храната си, с които се беше сдобил от междузъбното пространство.

В този миг вратата се отвори и с бавни стъпки в хола влязоха дъщеря му Ева-Мария, внучката му Мария, която носеше на ръце бебето Ева, правнучката. Ева-Мария вървеше отпред, подкрепяйки с ръце поднос. А на него беше подреден сервиз. Сервизът!

Димитър стисна очи сякаш на среща му блеснаха прожектори. Ето какво са искали - да изтръгнат тайната му, да раздърпат душата му, да пуснат от нея да излети любовта му и после доволни да я гледат как се смъква надолу разпърцана като балон без въздух. Обвитото му в тумор сърце заситни ръченица. Нямате ли милост, деца, в името на майка ви… Майка им?

Майка им Елена почина преди девет години. Димитър си знаеше, че когато и той стигне до оня свят, общинските власти ще разрешат да го положат върху нея. Само че не знаеше дали това може да се нарече последната му мечта. И има ли някакво значение кой върху кого е на оня свят. Откакто Елена си отиде, той мислеше за нея като за светица. И беше убеден, че тя се чувства добре далеч от него. Само че сега това му убеждение се разклати. Защо децата бяха изкарали сервиза? Дали това не беше отмъщението на майка им? Какви ли глупости не минават през главата на човек.

Димитър беше на 23 години, а Ева - най-хубавото момиче в квартала. Обичаха се. Повече не помнеше. После се скараха. За някаква дреболия. Нещо от рода на "Ти защо си ял чесън преди да дойдеш на среща? Не си си измил зъбите?" И после:"Ти защо се усмихна на оня дългия?" "Защото са му лъснати обувките.". За отмъщение Димитър се хвана с Елена. Ева стоеше вкъщи и чакаше той да й се обади. Той обаче не се обаждаше, защото Елена се оказа добро момиче. Дотолкова добро, че един ден се ожениха. На сватбата, вече бяха излезли от залата, когато Димитър чу тихичко да го викат. Обърна се. Зад него стоеше Ева. Подаде му пакет, завързан с кокетна бяла панделка с червени крайчета. "Бъди щастлив!", промънка тя , обърна се бързо и си тръгна. Димитър никога нямаше да забрави отдалечаващата се Ева - правата червена рокля на бели точки очертаваше най-хубавото тяло на света. Прекрасна беше тази Ева, защо ли не й се обади. Както и да е, вече се бе посветил на друга. Елена видя всичко, но група сватбари ги деляха. Когато успя да се промъкне до Димитър, Ева вече я нямаше. Слава Богу! Елена промуши ръка под лакътя на Димитър и нежно, но силно го придърпа към себе си. Димитър се стресна и подавайки й кутията, смотолеви:"Заповядай, семеен подарък."

Вечерта отвориха подаръците. В кутията на Ева имаше разкошен сервиз за чай от майсенски порцелан. Елена я затвори отново и отдели встрани. По-късно Димитър видя кутията, поставена върху гардероба, скрита зад някакви куфари. Близо 60 години сервизът престоя там. Когато децата пораснаха и започнаха да ровят навсякъде, един ден смъкнаха и кутията. Попитаха какво е това и защо стои там. "Скъп семеен спомен", отвърна Елена и качи сервиза обратно на мястото му.

Първо се роди дъщеря им. "Да я кръстим Мария", предложи Елена. "Ева-Мария", каза Димитър. "Да има нещо от теб, да ти е взела буквичката "е". Елена прехапа устни, но не възрази.

Димитър възлагаше прекалено големи надежди на дъщеря си Ева-Мария. И се излъга. Поне сега така му се струваше. Тя по нищо не се различаваше от брат си Петър. Същото празнодумно същество. С големи планове в главата и никаква способност да ги реализира. От миличко малко момиченце с годините се превърна в злобна лелка, която по цял ден стоеше пред телевизора и ругаеше всички наред. Дали от самовлюбеност, дали от липса на въображение Ева-Мария кръсти дъщеря си на себе си - Мария. Когато тя се появи на света, Димитър веднага пренесе надеждите си върху нея. Може би просто защото все още имаше надежди, а нямаше върху кого да ги стовари. Внучката обаче веднага щом се усети по-голямо момиче, замина някъде за чужбина. Уж да учи. Вятър работа. Миела чинии, гледала деца, докато един ден й писнало и се върнала. Бременна. Не казваше от кого е бебето. Роди го въпреки протестите на майка си и баба си. Само прадядото Димитър я подкрепи. Мълчаливо й кимваше да прави всичко, което сърце й казва. Новото момиченце в семейството кръстиха Ева, на бабата.

Димитър никога повече не видя своята Ева. Разбра от приятели, че имала един несполучлив брак, после се омъжила за някакъв французин и се запиляла по света. Никой не знаеше какво се е случило с нея. Не се е обаждала за Великден, не е изпращала картички за Коледа. А така му се искаше да я види, да й каже, че съжалява, да я помоли за ръката й. Щеше да си измие зъбите и лъсне обувките, обещаваше. Всъщност всичко това си го обещаваше на ум, пък ако има Господ и да го чуе. Господ не го чу, но Димитър не възприе този факт като пълно отрицание на Бога. Продължаваше да му се моли. Всеки месец като вземеше заплата, отделяше от нея, за да има пари, ако Ева случайно се появи, да я заведе на ресторант. Левчетата слагаше във вътрешния джоб на сватбения си костюм, който от деня на сватбата висна в гардероба. Когато дойдеше новата заплата, той изваждаше отделената сума и отиваше в "Под липите". Поръчваше си две мастики, две салати "Снежанка" ("Без чесън, моля!"), две пържоли и една бутилка вино с две чаши. Връщаше се у дома натъпкан и още по-тъжен. Елена търпеше всичко, не го питаше къде е ходил. Преглъщаше въпросите тя не му ли харесва, не му ли е достатъчно това, което получава, какво още може да направи за него, та да е доволен. И ако не я иска, защо все пак се е оженил за нея. Дали пък не се страхуваше да не чуе думата "грешка". Само веднъж му рече:"Сънувах, че ти беше отгоре й, а пък аз отзад те хванах за пуловера и те дърпах, дърпах. Беше с оня вишнявия пуловер, дето го закачи отпред на един храст в парка и аз съм ти го зашила с черен конец, защото не намерих вишняв. Ти се противеше, ама аз накрая успях да те издърпам и те вързах за себе си." "За какво говориш, Елено?". "Ами, за… За нищо." Елена не посмя да произнесе името й. Никога повече не повтори опита си да говори за Ева. Така си и отиде от живота на Димитър, отнасяйки надалеч мълчаливото си търпение, огромната грижливост и старателност в семейството всичко да е наред и може би любовта си, любовта, за която Димитър не беше съвсем сигурен имало ли е, нямало ли е. Сега не можеше да каже мъчно ли му е за Елена или всичките години всъщност е живял до нея, но без нея. Знаеше само, че е живял с несъществуващата Ева с права червена рокля на бели точки.

Откакто разбра за тумора, обгърнал сърцето му, Димитър не подхващаше нищо. Даже празната си от чай чаша не ставаше да занесе до кухнята. Един ден телефонът звънна и кой знае какво го накара да се надигне и хване слушалката. "Мите, аз съм. Позна ли ме?" "Ева! Как мога да ти забравя този глас" "От няколко дена съм в София. Разбрах, че си останал сам, че не си добре и ако искаш…" "Ева, имам една бутилка червено вино. Страхотно. Преди пет години ми я подари другият Митко, помниш ли го, аз бях Митко, пък на него другия Митко му викахме. Та той ми я даде и каза - за специален случай да я държа. Трябвало да стои пет години и тогава да я отворя. Бутилката давала надежда на човек, че ще изкара още пет години. За да я отвори, нали разбираш. Другият Митко ми обеща, като отворя тая, да ми даде друга такава бутилка, да изкарам още пет години. Ева, ще ги изкараме заедно. Ще дойдеш ли…" В това време вратата се отвори и в стаята влезе дъщеря му. Уплашен, Димитър тръшна телефона. Ева-Мария изобщо не погледна баща си, взе нещо от шкафа и излезе.

Какво направи?! Разбира се, тя никога повече няма да го потърси. А той не знаеше къде да я намери. Как можа да се уплаши от дъщеря си? На тази възраст, когато всичко вече е все едно или поне на другите изглежда, че е така? Какъв страхотен глупак е! Не случайно туморът е избрал да се засуче точно около неговото сърце на пъзливец. Такова сърце не заслужава да живее. И тогава, когато се бяха скарали с Ева, се беше уплашил. От взискателността й, от прекомерната й точност и прецизност, от мисълта, че няма да може да се справи, че ще се провали, че тя ще гледа на него като на мухъл. Не можа да надвие страха си от неуспеха и затова не й се обади. Предпочете милата безмълвна Елена. Вярна до гроб. Понякога си мислеше, че поне веднъж да му беше изневерила, сигурно повече щеше да я уважава. А иначе се плашеше от въображаемите изневери на хубавата Ева, които някога можеха и да го сполетят, ако се беше свързал с нея.

Имаше ли смисъл сега да рови из тия истории, когато тропването на слушалката означаваше истинския край.

От този ден болестта на Димитър сякаш се разбърза. Туморът ръфаше сърцето му като държан преди това на диета. Все по-трудно дишаше, все по-трудно ходеше. Отказваше да говори с когото и да е. Само веднъж извика внучката си и преодолявайки хриповете й каза, че във вътрешния джоб на сакото от сватбения му костюм, който виси в гардероба, има 13 000 лева. Нека ги вземе и купи нещо с тях на малката Ева. Мария кимна благодарствено и веднага се запъти към гардероба. Нищо вече не можеше да направи с тия пари. Бяха от старите банкноти.

Ето ги сега, бяха открили сервиза. Членовете на семейството му, частичките от него, рожбите на задължителния за всяка двойка секс - тези появили се на света благодарение на него хора и случайно прикачилите се към тях чужди елементи, всички те дружно желаеха да изтръгнат най-съкровеното му. И да го направят малко преди туморът да си е свършил окончателно работата. Каква беше целта им - възмездие заради майка им? Да му покажат, че колкото и да се прави на старейшина на племето, вече си отива и думата му няма значение? Или просто да му се подиграят. Те знаят, че той ги презира, затова че са неудачници. А нима той е по-различен? Не са ли всички те едно и също - чашка, чинийка, чашка, чинийка…

- Тате, ние знаем от мама, че този сервиз от майсенски порцелан е скъп

семеен подарък. И понеже Ева засега е последният продължител на този род, ние бихме те помоли преди… така де, ти да кажеш, че й предаваш на нея този ценен, скъп семеен подарък. Така да се каже, да има приемственост, - изрече с тържествен глас Ева-Мария и остави сервиза на масата.

Неговият род щял да бъде продължен. От едно бебе с неизвестен баща. Точно това заслужаваше този род. Неизвестността.

Дядо Димитър стана от тъмния си ъгъл и с бавни крачки тръгна към масата. Като стигна до нея, погледна към сервиза и пак същата светлина като от прожектори блесна в очите му. Стисна ги. Една жена с права червена рокля на бели точки мина през тъмното на съзнанието му. Димитър протегна ръка към масата, но залитна, успя да се хване само за покривката. Дръпна я. От паркета се чу звук на счупващи се чаши. Димитър се подпря на масата и видя въртящи се частички от майсенски порцелан.

Въздухът в стаята се сгъсти от зачестеното дишане на семейството. Бебешкият смях на малката Ева се изви нагоре към тавана.

Берлин, 2000 г.

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!