Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Жената на мъжа ми е... висока, доста по-едра от мен... тя и от него сигурно е по-висока, ами да, как не се бях сетила досега, тя определено си е по-висока, че то е смешно, страшно смешно, той не се ли чувства кофти, не знам... нали ви казах, не ми беше идвало досега на ум, защото ако ми беше дошло, щях да му кажа да не се излага така... Уф! Оплетох се. Сега ще опитам по-стройно. Може ли да започна отначало?

Значи, питате ме защо искам да съм независима от мъжете? Добре. Аз не съм някаква превъртяла феминистка, опазил ме Бог. Просто животът ми така се нареди или как да кажа - така ме подреди.

Бях омъжена. Нищо особено. Брак като брак. Нито се оплаквам, нито се хваля, като при всички, знаете, предполагам, как е. По някое време, този момент не мога да го определя точно и това ме мъчи, че не съм го хванала, мъжът ми си намерил друга. По-висока, нали ви казах, ама това ей сега го разбирам, не, не, спирам по този въпрос. Усещах аз, че нещата не вървят, но нямаше нищо категорично. И един ден той ми казва, има друга жена в живота ми и аз искам да бъда с нея и последваха всичките баналности, дето сме ги чели по книжките, гледали по филмите, плакали и въздишали по тях. Но като ти го изтрупат ей така, докато приготвяш вечерята, хич не се сещаш ни за книжки, ни за филми. Нищо не помня от тази вечер освен котката, която се беше излегнала на дивана и мърдаше с лапи, може да е сънувала, че бяга, не знам, котешка й работа. Ей това помня, как котката мърда лапи. Какво съм му казала, какво ми е отговорил, убийте ме, не се сещам. По-късно си викам, пък може това да не е била котката, а аз да съм се превърнала в лапи, които се опитват да се вкопчат в онзи изхлузващ се мъж, да го издърпат към себе си, да го обгърнат, а пък ако не успеят да го задържат, поне да го одерат по гърба, ама здравата да го одерат, до кръв, кожицата му да смъкнат.

И се почна едно време, не ми се говори за него. Като гаден тежък махмурлук. Не, като все едно, че утре ти идва.... А сигурно и като двете заедно. Глава ме боли, нищо не виждам, не мога да говоря спокойно, все плача, тялото сякаш не е мое, тежко влечуго, облякло душата ми. Отврат. Ходя като нощен пазач, болен от артрит, ей така всичко ми се плете, не знам на кой свят съм. Драго, мъжът ми, се дърпа, аз подире му. Залъгвах се, че ще го примамя, ще го прилаская... Къде ти?! Ровя из нещата му и откривам, написал в бележника си "М. развали майонезата". М. значи Магда, така се казва тя, жената на мъжа ми, оная дългата. Че оная развалила майонезата, е отбелязано с особена нежност като най-значителен факт? Това не го разбирам. Ако аз го бях направила, щеше да ме подиграва цяла седмица, но понеже М с точка е развалила майонезата, това е повод за празнуване. Е, как така? Като видях бележката, забърках майонеза, подправих я с чесън и полях с нея варени яйца. Много го обича този ордьовър. Никакво внимание. На другата сутрин каза, че се изнася при нея... Направи го.

Една вечер както стоя сама вкъщи и рева, какво ми щукна, не знам, но си казах - или сега, или никога! Наконтих се и отивам при него. Знам кога излиза от офиса и го причаквам. Добре, казва той, хайде да те нахраня, че на иконка си заприличала. Как го рече само - "да те нахраня". Аз се бях докарала за най-важната вечеря в живота си, а той "да те нахраня". Сякаш съм домашното му животинче. Котката той си я беше взел... Да, добре, няма да се отвличам. Страхотно се обиждам на това "да те нахраня", но се правя, че ми е гот. Отиваме в един ресторант, сядаме, поръчваме и тогава се чувам как казвам следното: "Предлагам ти сделка. Идваш сега с мен вкъщи, спиш с мен и после ходи където щеш, повече няма да те закачам!" Честна дума, това изречение изобщо не влизаше в плановете ми, не го бях мислила предварително, сякаш в мен се беше вселила друга жена, която играеше вместо мен и се забавляваше как разпердушинва животеца ми. Драго се стресна. Изгледа ме невярващо. "Само тази нощ спиш с мен и край!", чух се да продължавам с глупостите си. Ама така самоуверено, сякаш съм го репетирала. И като си помисля, не съм била съвсем хахава. Защото какво щеше да излезе от моето предложение - не той си отива, а аз го пускам да си ходи, аз му давам свободата. Обаче не стана така. Драго прие сериозен вид и каза: "Няма смисъл да се надлъгваме повече. Въпросът е решен. Аз имам всичко." Той имал всичко?! А като е бил с мен, го е нямал? По филмите на това място дамата плисва чашата в лицето на негодника. Но ние и двамата си бяхме изпили виното. Тъпият келнер се замотал някъде и не вижда, че чашите са празни. Тогава тихичко, но бавно и отчетливо казах: "Майната ти, майната ти, майната ти!" После и на английски: "Фък ю, фюк ю, фък ю!" И на немски: "Шайсе, шайсе, шайсе!", което ще рече "лайно". Да знаете как го казват португалките? Да, не бива да се отвличам... Но не се свърши само с това. Онази лудата в мен измисли поредното парче, за да се изложа окончателно, значи станах и заподскачах на куц крак към вратата. Това и по филмите не съм го виждала. Сигурно съм изглеждала много смешно. Но тогава се бях забила вътре в себе си, скачах и си повтарях на ум: "Ако не стъпя на другия крак, един ден той ще се върне при мен и ще ме моли да легнем пак заедно. Магия, магия, магия!" Успях, стигнах до вратата, обърнах се и гледам на входа към кухнята се наредили разни в бели престилки и зяпат към мен, келнерите застанали като статуи, не мърдат, и те ме зяпат, само Драго забучил очи в масата, а бузите му горят, червени... Махнах за сбогом и излязох навън. Ей точно в този момент се заклех: "Никога повече роб на мъжа! Никога! Никога!"

По пътя си купих пакет цигари, аз не пуша, но този път не знам защо, купих си. Прибрах се вкъщи. Беше късна есен, студено, но нали чакат три дена да стане незнамколкоси градуса, не пускат парното. Те трите дни отдавна минали, ама викат, не, чакайте още. Извадих една печка с реотани, отдавна не я използвахме тая печка, но я бяхме купили малко след като се оженихме, свидна ми беше и затова не я изхвърлях. Та измъкнах печката, пуснах я, седнах срещу нея, само единият реотан работеше. Взех цигарите и вадя една по една, паля я от реотана, пуша, натискам я в пепелника, вадя друга, паля от реотана и така не мръднах, докато не свърших цялата кутия. Вече едва гледах от дим, въздух не можех да си поема... Нищо не мислех, не кълнях, не мечтаех...просто седях срещу нагретия реотан и пушех. Ето тогава станах друг човек. Съвсем се промених. Нито се самосъжалявах, нито се умилявах от миналото, нито се питах какво се случи, къде съм сбъркала, как така той... защо аз... Нищо. Бях куха отвътре, нещо си беше отишло от мен, но беше оставило място друго да влезе. Аз трябваше да го намеря туй другото, да си го харесам и да напълня себе си с него.

Разводът мина тихо и кротко. Правех всичко, което се изискваше. Колата остана за мен. Запорожец. Току-що бях взела книжка и така му се зарадвах. Отначало запорожецът ме слушаше, съвсем добричък беше. Яхвах го, отварях прозорците от двете страни и подкарвах по околовръстното. Без цел, само за кеф. Едно време инструкторът ми викаше, дай малко газ, да надминем пешеходците. Шегуваше се човекът, ама аз се засягах. А сега - газ и здравей, блаженост. Вятърът смъкваше презрамките на блузката ми и аз си казвах, ей, мъже, надиграх ви, вятърът ми е любовник. Патетично живеех. Кухотата отвътре дърпаше, поглъщаше всичко, което й се изпречи на пътя. Започнаха да се появяват, разбира се, разни мъже в живота ми, но на никой не давах да ме покори. Водя го вкъщи, правим, каквото правим и му казвам да си ходи. Ама тъмно било, късно било, студено било, не можело ли на канапенцето да останем, сутрешният секс бил най-сладък. Като искаш сутрешен, ще дойдеш сутринта, му казвам. Научих се, заинати ли се много, качвам го на запорожеца и го водя вкъщи, при жена му ли, при майка му ли, все едно. Много-много не ги разпитвам, безразлични са ми, не искам да знам нищо за тях повече от необходимото. Науча ли нещо повече, току-виж, че сме се сближили. Не! Знам, че пусна ли някой до себе си, и пак ще се получи същото като с Драго. Мерси. Затова на запорожеца и дома. Заобичах го тоя запорожец, заради свободата си роб му станах. Заради него повече от капачка уиски в устата си не слагах. Исках винаги да мога или да изхвърля натрапника, или сама да изчезна. Когато изгубиш един-единствен мъж, за да уравновесиш везната, от другата страна трябва да нахвърляш много мъже.

Драго, между другото, си беше купил фолксваген. Веднъж обръщам глава на един светофар и ги гледам до мен. Той кара, дългата до него. Завъртях гумите на място и изфучах напред. Може и да не са ме разбрали, но за мен беше ясно - напърчих опашка като котка и изсъсках, защото бях свободна да съскам дори срещу мъжа си и жена му.

Добре, ама запорожецът почна да се разваля. Току зачагърка нещо, каже "хъц" и спре. Мама му стара! Така веднъж карам един по нощите към тях и хъц! Да ти помогна, казва ми той, любезен. Че като му се развиках: "Да ми се махаш от главата! Помощ от никого не ща!" Изгоних го. Останах сама, отначало горда, че сама мога да се справя с всичко. Нали Драго бил имал всичко. И аз трябваше да имам всичко. И какво? Стоя посреднощ под една мигаща лампа, дето всеки миг съвсем ще изчезне, отворила съм капака, гледам вътре някакви железа се гърчат, ама нищо не разбирам. И му викам: "Миличък, Рожо, оправи се, оправи се сам, моля ти се!" Гледах, гледах, па тряснах капака, сядам вътре, врътвам ключа и о, чудо, Рожо запали. Обаче чудесата само веднъж стават.

Веднъж отивам на купон в Бистрица. Много важен купон. Уговорено беше да ме представят на един, който пък аз трябваше да спечеля за наш клиент. Уж купон, ама работа трябва да се върши, слагам папките с договорите на колата и тръгвам. И както можеше да се очаква, по пътя Рожо каза хъц. Стъмнило се беше. Никой не минава. По всички правила заваля дъжд. Постоях вътре, погризах устни, помолих запорожеца за последна грижа към човека, накрая си казах, е, тръгвам пеша, то се е видяло. Сградата, дето беше купонът, се виждаше, блещукаше даже, ама някъде в далечината. Отворих вратата на колата и тя остана в ръцете ми. Рожо съвсем се бе разкапал. Подпрях вратата, да не личи много, че никаква я няма, прегърнах папките и поех през полето. Дъжд капе, вятър фучи, викам си, тук сред трънаците и аз ще кажа хъц и това ще е. Страхът отначало скова брадичката ми, а после като я заразмахва нагоре-надолу, зъбите ми ще хвръкнат на парченца. Стискам папките, сякаш те са ми сламката-спасителка. Не помня как съм се замъкнала до светлинките. А колегите, нали си ме знаят, че съм луда, като ме видяха, се заляха от смях. Мислят си, че нещо разигравам. Какви ти игри, душата ми я няма! Важният клиент си бил отишъл. Останали само пияндетата, повече от които съм ги отнасяла от нас с колата. Що си тъй, викат, нали си имаш Рожо, и той ли те е оставил? И тогава акълът ми отново си влиза в главата и както съм раздрана и мокра, се нафуквам и казвам "Рожо да ме остави, не, аз го оставих, там долу на пътя е..." Те не ми вярват. Тяхна си работа. Нали аз си знам, че зарязвам всеки, който ми прави кални номера, не той ме зарязва, а аз, аз го оставям насред пътя, защото мога и сама да имам всичко!

По това време ми хрумна, че трябва да пътувам. Не мога да се оплача, печелех добре. Аз съм дизайнер. И си казвам, край на времето на домашната котка, тръгвам по света. Защото какво е свободата? Да не си вързан към любимото легло, да не чакаш цял ден да дойде вечерта, за да се излегнеш с пакетче чипс пред телевизора, да не се разтреперваш, когато накапеш покривката, да не кършиш ръце над счупената чаша, защото всичко това за теб няма значение. Свободата е да можеш да пълниш кухината в теб с уханието и звуците на далечния, широк свят. Събирах пари и дойде ли отпуската, аз съм я в Гърция, я в Испания. Малко хора могат да си го позволят и точно заради това се разтрепервах от радост. Как да ви опиша радостта - то е като миризма на кафе сутрин, лежиш си в леглото и долавяш от кухнята идва милувката на прясно мляно кафе, значи някой е станал преди теб и се е погрижил... Не, казах го невъобразимо тъпо, защото когато човек държи да живее сам, влиза сам в студената кухня и сам си прави кафето, а докато то изцърка, краката му са замръзнали от плочките...не, не, това горното го зачеркнете. Друго исках да кажа. Да, за екскурзиите, после гледам снимките. На всичките съм само аз. Молила съм някой друг турист да ме снима. Разхвърлям снимките на земята в хола, заровя се в тях и си казвам - ето, това съм аз, само аз, аз съм си всичкото, друго не ми трябва.

Ние се срещнахме веднъж. Искам да кажа, че веднъж случайно срещнах Драго на улицата. Питам го, що не ме поканиш на гости. Че да ми се разскачаш из къщата ли, смее се той. Ако искам и цигански колела ще правя, аз съм свободна жена, отговарям му. Нима не е така, не съм ли свободна? Усещам го, че го е страх от мен, но и той усеща, че аз съм разбрала и понеже той също много държи на независимостта си, вика: "Добре, ще питам Магда, сигурен съм, че тя няма да има нищо против, да се срещнем." След няколко дена се обажда и казва, че Магда се зарадвала на моето предложение да се видим тримата, така било най-цивилизовано. Гледай го ти него, Магда ще ми каже кое какво било. Сега съм заета, викам, някой път ще ви изненадам. А него най го е страх от изненадите, ама нямаше как да се измъкне. Минаха няколко седмици, не се обаждам. Стоя вкъщи и се наслаждавам на независимостта си - я цветята ще полея, я в Интернет ще вляза, но никакво обаждане на Драго. И като реших, че вече са ме забравили, една вечер купувам букет рози и отивам. А-а, каква приятна изненада, вика на вратата Драго, заповядай, ние с Магда точно щяхме да вечеряме. И го гледам как ме дебне да не направя някоя язвителна забележка към оня жираф, жена му. Обаче аз напротив, само я хваля. И майонезата й чудесна, и така нататък. Позабавлявахме се. Не се сещам друга дума. Всъщност много интересно беше, защото и тримата се стараехме нито веднъж да не започнем изречение с "помниш ли". И така де, все занапред си говорихме, планове, бъдещи отпуски, такива неща. А най-смешното беше, че те и двамата все нащрек стояха, сякаш чакат, че ще се опитам да ги обидя, да ги уязвя, нещо да не им харесам. А пък аз се спуках да ги хваля. За какво ли пък толкова съм ги хвалила, ама хайде. Два дена след това той ми се обажда, да сме се видели. Добре. И ги заговори едни... Още като съм подскачала в ресторанта, си казал, с тая не мога да се разделя. Ха така, викам си, магията хванала, ама не се издавам. Магда била чудесна жена, но той все за мен си мислел, тази вечер бил свободен, можело ли пак да опитаме отначало, този път пък можело и да потръгне... Ей такива ги приказва. Мигам насреща му и си казвам, нещо съм прекалила със скачането, чак пък толкоз да е хванало, не вярвам ни на очи, ни на уши и казвам: "Не. Било, каквото било! Довиждане! Не си давам самостоятелността, та аз си имам всичко!"

Прибрах се у дома и такъв рев му дръпнах. Че аз години вече все за този мъж мисля. Ама как да му се дам? Мога ли да жертвам свободата си заради него? Никога вече! Ни-ко-га! А той пак звъни по телефона и моли, само тази вечер и край. Иди при дългата, викам и не ме закачай повече!

Един ден ми оставил пред вратата на апартамента едно малко черно котенце с бележка, че е бебето на старата ни котка. За мен било. Сега спи в леглото ми.

Знаете ли, четох в едно списание, че женската кожа искала повече галене, защото по нея имало повече нервни клетки отколкото в мъжката. Не знам дали е вярно, по списанията какви ли глупости не пишат, но точно това май е вярно. Гърбът ме боли. Искам, ох, как искам да се сгуша до Драго, а той да ме гали, само да ме гали, цяла нощ, нищо друго да не прави, само да ме гали, докато заспя. Ама как да му го кажа? Не, не мога да му го кажа. Ако му го кажа, загубвам себе си, няма ме, изчезвам, ще ме захвърли пак, както аз оставих на пътя Рожо с отворената врата. Какво да направя? Не знам.

Много щуротии ви наговорих, едно ме питахте, друго стана, обаче ако трябва ще започна отначало, готова съм. Може ли? Не ви разбрах...

октомври 2001 г.

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!