напред назад Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]



Нова година


Беше последният работен ден за годината. Мила реши, че повече не бива да отлага и отиде на лекар. Не беше кой знае какво, безименният пръст на ръката й беше възпален, ама така, че по празниците нямаше да я остави на спокойствие. Мънички мехурчета едно до друго превръщаха пръста в кървава рана. Може би някакъв мехлем щеше да помогне. Докторката погледна ръката и изрече според Мила най-нелепия възможен въпрос. Имала ли е тя, Мила, проблеми като кърмаче. Да се е отблъсквала от майка си и да не е искала да суче? Че откъде може да знае такова нещо? И какво общо има това с пръста? Понякога причините за нещастието не били там, където сме се опитвали да ги дирим, спокойно й обясни лекарката. Въпросът не бил абсурден както й се струва, може би пък майка й да е споделяла нещо, това било важно за историята на болестта.

Мила поклати неразбиращо глава. Докторката надраска някаква рецепта и се разделиха. Какво друго може да се очаква в последния работен ден, освен пълно безгрижие, рече си Мила и тръгна из схванатия от леда град. Студът прави хората зли и недружелюбни.

Трябваше да направи още няколко покупки за Нова година. Не беше взела и подарък на майка си. Лутането по магазини и сергии не й помогна, що се отнася до подаръка. Върна се у дома отрупана с торби, но в тях нямаше подарък.

Напъна се да се сети какво беше подарила на майка си миналата година. Май нищо. А по-миналата? Не помнеше. Значи не е било запомнящо се. Сигурно ще й хрумне нещо, ако огледа собствените си парцалки. Застана пред огледалото.

Пуловерът беше от Жоро. Памучен, с плетеници отпред и знакче на "Бенетон". Жоро беше най-заможният й любовник, когото някога бе имала. И обичаше да показва, че живее нашироко. Когато й подаде пуловера, Жоро й пожела да го носи със здраве, а него да помни дълго. Малко след това се разделиха. Мила не можа да обясни на приятелките си какво точно не му харесва на тоя Жоро, освен че не пасвала към колекцията му.

Над пуловера надничаше якичката на блузка на бели и сини раета. Тя е от Оги. Бяха заедно около две години, но един ден си казаха, че вече нищо не ги свързва. Бяха на едно мнение, така че раздялата не донесе драматични събития. Блузката беше подарък за рождения й ден от времето, когато мечтаеха да останат заедно завинаги.

Дънките бяха от колежката й Вера. Станали й тесни. Иначе си бяха съвсем нови.

Мила се дръпна от огледалото, уплашена че по себе си няма нищо свое. Беше облечена в чужди спомени. Седна в хола. На масата имаше отворена кутия "Марлборо" с две цигари вътре. Мила не си купуваше цигари. Допушваше каквото остане от мъжете, които понякога я посещаваха у тях. Не можа да се сети кой пуши "Марлборо". Запали. Острият дим я задави. Усети, че й се повдига и загаси цигарата. Как няма да й се повдига, като цял ден не е сложила нищо в уста. В кухнята в малка начупена по ръбовете керамична купа имаше остатък от картофена салата с лук и сирене. Дояде я и си легна.

Събуди се с въпроса на лекарката в главата си. Хриптящ глас я питаше майка й не й ли е казвала... Какво да й е казвала майка й? Че те никога не са си говорили. Кога да й го каже? Мила погледна към часовника. Беше почти обяд.

Ако трябваше да опише детството си, сигурно би употребила думичката "щастливо". Като всички деца ходеше на училище, играеше пред блока и това е. Нищо особено. Вечер баща й гледаше телевизия, майка й миеше чиниите. Понякога им идваха гости. Тогава готвеше баща й, а гостите не спираха да се възхищават колко е вкусно. Майка й гледаше с гордост мъжа си. Само веднъж или два пъти, или май повече пъти Мила дочу откъм стаята им викове. Беше майка й. Това, което успя да различи, беше заканата, че не може повече така. Веднъж нещата се разраснаха до истински скандал. Баща й изхвърча от стаята, крещейки, че не е виновен и какво да направи, за да го докаже. Тогава хвана химикалката на Мила и почна да я бучка по ръката си. Сигурно улучи вената, защото по ръката му протекоха вадички тъмна кръв, които падаха на земята в огромни капки. Майката сграбчи детето и го натика обратно в стаята. Мила не посмя да попита какво се е случило, пък и никой нищо не й обясни.

Години по-късно, Мила вече беше напуснала дома на родителите си, майка й се обади по телефона и съобщи, че иска да се разведе с баща й. Мила хукна уплашена, за да разбере какво се е случило и ако може да ги сдобри. Не можело повече така, каза майка й. Баща й вече не я искал и не спял с нея. Мила се стресна от откровеността, така чужда в къщата на родителите й. Даже я досрамя, че майка й споделя интимности. Може би пък да е нормално, опита се тя да обясни ситуацията. Все пак майка й вече минава 50-те... Той не спял с нея отдавна, още от преди да навърши 40. Ами тогава да се направи по-привлекателна, да измисли някаква женска хитрост, бълваше съвети Мила. Да се погледне само как се е запуснала. И да спре да ходи в къщи с тази накапана отпреде рокля. Стига е мила чинии, да излязат някъде с баща й, въобще да промени себе си, да не се държи като повлекана. Пък ако трябва, да си намери някой временен любовник, ей тъй, само за да събуди ревността на баща й. Ревността понякога помага. Майка й обаче настояваше на своето - че така повече не можело. Тогава Мила предложи да разговаря с баща си като парламентьор. В никакъв случай.

Преди майката на Мила да предприеме каквито и да е стъпки към развода, баща й се изнесе от дома им. Отиде при една учителка по английски, която беше с две години по-млада от Мила. Един път той покани дъщеря си на вечеря в новата си къща. Младата му приятелка се беше постарала, вечерята изглеждаше апетитна. Мила обаче само побутваше с ножа сочното месце и хрупкавите картофки. Обърна на бърза ръка две чаши ракия, усети главата си замаяна, извини се и си тръгна.

Оттогава Мила започна да нарича майка си направо Вили, както й казваше баща й. Опитваше се да скрие разликата в годините, да й даде кураж, че още е млада, че не всичко е свършило. Вили разбра грешно тази близост. За злополуката в своя брак не проронваше ни дума, но пък започна активно да реди живота на дъщеря си. Одобряваше или отхвърляше приятелите й. Влизаше в къщата на Мила когато си поиска и пренареждаше стаите. Караше й се, че пилее парите си на вятъра. Повтаряше й, че е готова да бъде неин роб, само и само Мила да се чувства добре. Поне тя да не бъде пренебрегната от мъжете. Когато Мила се появеше с нещо ново по себе си или пък с различна прическа, Вили присвиваше очи, оглеждаше я дълго и накрая изричаше, че Мила е хубава, но тя, Вили, на нейните години е била по-хубава. Ама на... Спираше дотук. Мила търпеше тихия тормоз, но веднъж все пак не издържа и каза, че разбира защо баща й си е тръгнал. Вили повече не влезе в дома на дъщеря си. Ако й останеше време, Мила ходеше при майка си по празници.

Какво ли все пак е трябвало да й каже майка й? Въпросът от съня още стържеше в главата на Мила. Нещо много важно, което да надроби така удобното и за двете мълчание?

Мила се измъкна от леглото. В стаята беше почти толкова студено, колкото и навън. Къщата ми наистина прилича на дом на стара мома, каза си тя, поглеждайки към имуществото си. Малкото жилище бе подредено със спестовността на самотника, който в прилив на обич към себе си понякога си е позволявал да се зарадва с някоя и друга скъпа вещ. Всъщност Мила беше разведена. И тя не разбра как стана. Както повечето връзки в живота й и тази с Ники започна с надежди за безкрайност и завърши с това, че той й каза как в сънищата му ходела друга жена. Когато тия признания бяха произнесени, Мила се беше надвесила над мъничката си дъщеря и гукаше заедно с нея. Не вървеше нито да се разплаче, нито да се развика, защото щеше да уплаши бебето. После пък така се скапа от нощните безсъници заради коликите, че не й остана време за самосъжаление и страдание. Разбраха се с Ники, че ще си поделят детето. Четиригодишната Виктория щеше да прекара тази Нова година с баща си.

Загърна се в дебела жилетка, плетена от майка й. Намаза си масло на поизсъхнала филийка и бавно запреглъща, опитвайки се да стопи в устата си коравината на хляба. В тази къща всичко е останало от вчера и няма вкус, помисли си тя.

Извади вчерашните си покупки. Сториха й се доста нелепи. Как наистина е могла да даде парите си за такива безсмислици? А го нямаше най-важното - подаръкът за майка й. Беше обещала на Вили, че ще посрещнат заедно Новата година, не беше учтиво да иде с празни ръце. Започна да рови из шкафове и чекмеджета. Не откри нищо достойно за случая. Накрая измисли, че ще й подари всички премълчани през годините думи. Мила даже се усмихна, когато ясно формулира за себе си идеята. Да, така ще е най-добре. Смени превръзката на пръста си и докато го правеше, запали и последното "Марлборо". Сети се, Димо е оставил цигарите. Той пуши такива. Всъщност има ли значение? Изми си зъбите. Майка й се сърдеше, ако мирише на цигари. Как я целували мъжете, като им вони на пепелник. Ами и тя не знае как. Те и толкоз я целуват.

Облече се. Сложи в чантата бутилка шампанско и затвори вратата след себе си.

Беше се здрачило. Вили не живееше далеч, но Мила пристъпваше едва-едва по хлъзгавия тротоар и затова се забави. Вили я чакаше, видимо притеснена. Сигурно заради поледицата. Мила остави палтото си в коридора и влезе в осветения хол. Изведнъж двете жени избухнаха в смях. Бяха облечени с еднакви вълнени рокли. Вили ги беше купила преди години от магазинче за стоки с намалени цени. Нещо с размера не било наред, но роклите изглеждаха прилично. Мила щракна с поглед, че тази на майка й стои по-нова. Седнаха до масата. Вили донесе пържолите, туршията. Сипаха си по ракия. Чукнаха чашите, размениха си подобие на усмивки. В това време от ъгъла се чу съскане. Вили скочи, сякаш изведнъж се е сетила за нещо, което не е бивало да забравя.

- О, това е Босила - каза тя.

Босила беше огромна черна котка. А може би само изглеждаше голяма, тъй като беше издигнала гърба си и разпухила от ужас опашката си. Под черното тяло като нескопосно тропосан висеше подут бял корем. Очите й гледаха в жълто.

- Бременна е - обясни Вили. - Съседката ми я даде за няколко месеца и замина при дъщеря си. Не ми каза, че е бременна. Може и да не е знаела, ама не вярвам, домашна котка е. Според мен скоро трябва да ражда. Смятах да дам на теб и на Вики едно котенце. Подарък за новата година. Казват, че котките не меняли къщите си, ама тази така бързо свикна с мен, да й се чудиш. Разбира ме. Още като отворя очи сутрин и без изобщо да съм мръднала, идва и ляга отгоре ми. Усетила е, че съм будна и иска да се погали. И аз я галя, миличката, а тя мърка и пъха муцунката си към мен. Обича ли ме? Ти как мислиш?

- Знаеш ли, Вили, мамо... вчера една лекарка ме попита... Мамо, помниш ли като се люлеех пред блока? Ти стоеше на прозореца и ме гледаше да не падна. Ти си чакала да се прибере баща ми, нали мамо, дебнела си го кога и как ще се прибере, защото не си му вярвала, че той иска да се прибере при теб, нали? Ти опита да задържиш един мъж и не успя. Аз не исках да бъда като теб. Не исках да се предавам, ако някой мъж ме зареже. Казвах си, че трябва да опитам пак и пак. Всеки опит обаче завършваше с неуспех. Като предходния. Моите мъже ме обличаха, но не ме обичаха. Защо, мамо? Щом не мога да накарам някого да ме обича, значи аз не мога да обичам, така ли е? Какво сбърках? Какво сбъркахме двете? Нежност ли не носехме в себе си? Може би само сме искали, без да разберем какво искат от нас, без да можем да дадем изцяло себе си... Защото ние си приличаме, мамо, ние живеем еднакво неуспешно... Лекарката каза, че причините за нещастията не винаги са там, където... и че майките би трябвало да знаят нещо много важно за своите деца..

Вили стана и отиде до банята. Като се върна, Мила видя, че си беше наплискала лицето, а очите й бяха червени от изсмуканите навътре сълзи. Клекна до поуспокоилата се вече Босила и с нервни движения започна да я милва по главата.

- Хайде да отидем на площада. Там сигурно има много хора и е весело. Побързай, до 2000-та година остава само половин час. Нека да отидем, хайде!

Нахлузиха си палтата и излязоха. Хванаха се подръка, крепейки се една друга да не се подхлъзнат. На площада наистина имаше много хора. Отвсякъде ги срещаха зачервени и захилени лица, мокри от падащия едър сняг. Мила и Вили пристъпваха със ситни крачки, забили нос в краката си. Изведнъж някакъв едър мъжага се заби със сила помежду им. Жените залитнаха настрани, но интуитивно всяка вкопчи ръка в палтото на другата и така се спасиха от падане. Мила извърна глава и застана лице в лице с веселяка мъж. Беше Тони. Мъжът я позна, изкикоти се и гръмогласно й съобщи, че май си е забравил цигарите у тях. Щял да мине да ги вземе другия век. Значи не е бил Димо, каза си Мила. Все едно. Тони изчезна в тълпата, гонен от шумна група подпийнали приятели. Мила се прилепи още по-плътно до майка си.

Двете жени продължиха да си пробиват път напред. Вили, която беше по-високата, приклони глава над дъщеря си. В тъмнината двете фигурки изглеждаха като едно цяло.

Откъм президентството долитаха звуците на официалните речи, обилно подкрепени с виковете на тълпата. Мила и Вили тръгнаха натам. Изведнъж небето грейна от падащите ракети. Хората наоколо наскачаха един върху друг с вика "За много години!" Бутилките шампанско източиха шии нагоре и също загърмяха.

- Мамо! - извика Мила. - Мамо, нали ме пита за Босила... тя те обича, мамо... - гласът й бе задушен от неспиращите наздравици и поздравления.

Тълпата отнесе двете жени към бившия дворец. Вратата му беше отворена. Оттам идеше призрачна светлина, а вътре се чуваше музика. Валс. Без да си кажат дума, Мила и Вили влязоха в двореца. Нямаше никой, но омагьосващата музика продължаваше да звучи. Мълчаливо двете хвърлиха палтата си на пода, обърнаха се една към друга и затанцуваха валс. Въртяха се, а клошираните им поли очертаваха кръгове във въздуха.

Отвън на стълбите се събраха зяпачи, но никой не посмя да смути тези две жени, облечени с еднакви, леко старомодни рокли, едната малко над 60, другата малко под 40, извърнали глави една към друга с еднакви остри профили.

Снегът падаше бавно на огромни бели парцали в пластмасовите чаши с шампанско на празнуващите на площада хора.

 

30.06.2000 г.

Берлин

 


напред горе назад Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух