Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

Момчето от гранична полиция се престарава. Разглежда самолетния билет, проверява дали имам дата за връщане. Опитва се да разчете името ми от паспорта, но явно се запъва.Я-ни-на? Не, с „ж“ започва, обяснявам. Но има ли значение? Най-после удря печата. Въздъхвам облекчено и свободно влязам в Европа. В Берлин.

Обичам този град. Харесва ми да скитам по улиците, да зяпам нагоре по фасадите на къщите. Като прегладнял турист бързам да изгълтам всичко наведнъж.

Обичам и „Ораниенбургер щрасе“. Още първата сутрин отидох на тази улица. Част от нея бе заградена. Поправяли водопровод и се натъкнали на бомба. Неизбухнала бомба от войната. За всичко това научих на другия ден от вестниците. И за онази жена научих от вестниците. Нея така и не видях. „Берлинер цайтунг“ я описва като висока, слаба. Изпъкнали скули, дълбоки сини очи. Малко под 40-те. „Моргенпост“ съобщава, че в косата й стърчали два червенобоядисани кичура. Червените кичури подхождат ли на руса коса? Нейна си работа. Но тогава, сутринта, още нищо не знаех. Стоях до лентата с надпис „полицейска линия“, пресичаща „Ораниенбургер щрасе“ и се опитвах да надникна към разкопаното. Мъже в специални облекла внимателно ровеха и изнасяха върху паважа заринати по време на войната парчета живот: смесителна батерия за баня, тенекиена чиния, табла от креват.

Точно такава табла от детски креват видях в ателието на жената от вестниците. Влизаше се откъм „Ораниенбургер щрасе“, точно до изкопа за бомбата. Ателието бе в приземния етаж на голяма стара къща, наречена„Тахелес“.Снарядите на руснаците издрали стените, обезобразили лицето й, но къщата все пак оживяла. Социализма прекарала в отшелничество, тъй като била близо до берлинската стена. В началото на 90-те от западната част на града пристигнали млади и ентусиазирани хора, които търсели необичайни места за творбите си и се заселили в „Тахелес“. Онази художничка дошла по-късно. Почувствала се привлечена от сградата. Имало нещо упадъчно, нещо тъмно и дънно, нещо, което помага да се уловят подмолните течения на живота, имало сблъсък на Изтока и Запада, вплитането на двете култури, възможност за себеизразяване. „Тагесцайтунг“ беше изровил от архива интервю с нея, правено, когато наела ателието. Художничката използвала железните отпадъци и ги трансформирала в изкуство. „Животът е постоянна трансформация“, казва тя в интервюто. Ателието й винаги било отворено за посетители. Нямала нищо против всеки да проследи пътя на изкуството й. Даже понякога сама показвала как трансформира отпадъците.

Когато влязох, видях таблата от креват, но художничката я нямаше. Стаичката бе пълна с железарии. Някои носеха дъха на пръст от непознатата за мен война, други лъхаха на нещо познато, на социализъм. Имаше и трети вид - такива, които охолството бе превърнало в обикновен, непотребен боклук. Сега, когато пиша, откривам смисъла на скритите неща и съвпаденията, смисъл, който тогава ми се изплъзваше.

Нямаше какво толкова да се разглежда. Излязох навън и пресякох улицата. Отсреща има бар, още носещ табелката от ГДР „Обст унд гемюзе“, което ще рече „Плод и зеленчук“. Знаците от миналото на „Ораниенбургер щрасе“ се смятат за шик. Или за изкуство. Седнах в съседния индийски ресторант. Според посоките на света индиецът би трябвало да е дошъл от Изток. На „Ораниенбургер щрасе“ обаче той идва от Запад, защото само е преместил ресторанта си от Западен Берлин в Източен. Това също е много шик. Опитвам и аз са бъда шик: източен човек в западен град, дъвча индийско „пиле тандур“.

На другия ден разбрах, че докато съм се занимавала с пилето, художничката също била в ресторанта.. Един от сервитьорите си спомняше пред „Моргенпост“ за висока и слаба жена с червени кичури, която непрекъснато променяла поръчките и изглеждала доста нервна. Сервитьорът се досетил, че вероятно това е художничката, която тия дни трябвало да открие изложба и да направи пърформанс. Той не знаел какво е пърформанс, но чул мъжът , който бил с нея, да изрича тази дума, изписана на новите плакати на „Тахелес“. Сервитьорът не обичал да ходи там, защото нищо не разбирал от „онова изкуство“, но точно отпред била автобусната спирка и затова видял плакатите. Повтаряла, че такъв шанс няма да има никога повече, изложба в центъра на Берлин, ако го изпусне, никой вече нямало да я забележи.

Следобед мъжът и художничката се преместили в „Обст унд гемюзе“, свидетелства пред“Билд“ безработна, която седяла на съседната маса. И двамата доста пили и говорели на висок глас. Особено жената с червените кичури.

Не можех да се откъсна от „Ораниенбургер щрасе“. Тръгнах по нея, да погледам как подновяват старите къщи. Оставят само фасадата като черупка. Изтърбушват ги отвътре, после залепят новата им същност. Сивата мазилка изчезва. Къщите се усмихват. С бели металокерамични зъби. Радостно е, променящо се, действено, банално - но животът е движение.

След кафенето художничката настоявала да идат в квартирата на мъжа. Той не се противил. „Тагесцайтунг“ отпечатва неговия разказ. Приятелката му изглеждала уморена и трябвало да си почине преди откриването на изложбата. В квартирата обаче тя даже и не помислила за сън. Съблякла се и страстно му се нахврълила. Той не се противил. Любили се „както никога досега, та ние бяхме почти разделени“. Той се чувствал задължен да я успокои. Нали вечерта бил пърформансът, най-големият й шанс да завладее Берлин. Когато свършили, тя „без да вземе душ“ отишла в ателието. Той обещал да бъде точен за откриването.

Вечерно време на „Ораниенбургер щрасе“ изпълзяват дългокоси, руси проститутки. Повечето се разбират на руски. Вървят наперени и хич не ги е страх да пресичат лентата „полицейска линия“, която огражда неизбухналия съветски снаряд. Проститутките са смели момичета. Само пред синагогата не застават. Едва ли по религиозни съображения. Синагогата е охранявана от полицаи в бронетранспортьор.

Нощем сградата свети тържествено. Точно пред мен има група чернокожи американци. Вървят по посока „Тахелес“. Сластно оглеждат проститутките. Когато влизат в по-тъмен участък, хората изчезват и остават само белите им ризи. Изглеждат като реещи се във въздуха торсове, защото и черните им панталони се стопяват в тъмното. Пред „Тахелес“ една от белите ризи се навежда, собственикът й се спъва в старо желязо. Не, това е ескпонат от изложбата на художничката. Изнесла е предметите на тротоара на „Ораниенбургер щрасе“ заради откриването. Изкуството е това, което е животът. На тротоара е поставен изгнил вартбург. Ръждата здраво го е захапала. Тротоарът е пълен със символи. Бялата риза вдига нагоре глава и размахва с ръце, сочейки нещо на приятелите си. От последния етаж на „Тахелес“ нещото полита във въздуха. Тежко тупва върху вартбурга. Човешко тяло. Или манекен. Белите ризи ръкопляскат възторжено. В справочниците пише, че това е най-артистичната улица на Берлин. Няма измама. От ателието излизат официално облечени хора с чаша шампанско в ръце. Аплодисментите им се вливат в тези от улицата.

Тялото бавно се свлича по сплескания от тежестта му вартбург. Официалната публика и туристите се втренчват в него. По тротоара потича струйка кръв.

„Смърт в „Тахелес“ е заглавието на статията в „Тагесшпигел“. Бяхме сигурни, че това е пърформанс, твърдят очевидци в протоколите на полицията, цитирани от вестника. Никой не подозираше, че художничката ще използва себе си вместо подготвената за целта кукла, изумени са организаторите на изложбата. В „Берлинер цайтунг“ историята се измества от криминалната хроника към културната страница, където е отпечатан коментар за това как изкуството изтрива границите между живота и смъртта, как обезсмъртява живота. Авторът използва известната фраза на Хипократ „Животът е кратък, изкуството - вечно, случаят мимолетен...“

От публикациите научавам името на художничката. Казвала се е Janine. На български може би ще е с „ж“.

Седмица по-късно напускам Берлин. Вестниците отдавна са забравили случая. На летището прочитам в „Тагесцайтунг“ интервю с новия наемател на ателието в „Тахелес“, който след месец ще се представи пред берлинската публика с пърформанс. „Моргенпост“ разказва с фотосесия за променящата се „Ораниенбургер щрасе“. „Берлинер цайтунг“ информира, че вчера пак открили неизбухнала бомба от войната.

Обратно към: [Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!