напред назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]



52 седмици от началото на XXI век


ХХ век изпратих на брега на Северно море. Иначе съм родена край Черно.

Уж съм „малко моряче и голям тарикат“, но във Варна никога не ми беше идвало на ум, че посред зима може да се празнува на брега на морето и че може да е тъй забавно, както и през лятото. Хвана ме яд на българската традиция. Колко много удоволствия липсват в нея, колко сме... традиционни. Както се ядосвах на българските си корени, така изведнъж ми домъчня за България. Ето на, вековете се сменят, а тя е толкова далеч. Какво ли прави? Дали изобщо ще разбере, че ХХ век си отива? От носталгия по родината ли, от самосъжаление ли, не знам, но си стъкмих „една мъничка Българийка“. Завъртях новогодишни сърми с кисело зеле и баница с късмети сред уханието на празничните немски печени пуйки.

В новогодишната нощ от баницата ми се падна „живот в България“. През следващия век.

Вече бях разбрала, че това е твърде относително, защото даже и извън родината, всеки българин влачи България със себе си. Ражда я отново и отново, пресъздава я, отглежда я, за да й се радва и проклина. Сещам се, че на кожената седалка в метрото в Берлин един познат българин с тънък резец бе издълбал думата „кур“. Всеки ден в определен час той се прибираше у дома тъкмо с този вагон. И пътувайки, като видеше написаното, му ставаше „родно“. (Не е много прилично да се споменава трибуквата дума още в увод, но не мога да устоя пред този вид носталгия.)

Всъщност този вид на разпространение на българската култура няма граници нито в географията, нито в историята. Пред разкопките на древна Троя е възправено монументално дървено подобие на прочутия троянски кон. В търбуха му се изкачваш по стръмна стълба. Там, този път с по-дебел нож, е гравирано „ЦСКА“. Няма съмнение – сред хутроумните воини, превзели Троя, е имало и българи.

 

Един ден, след почти три годишно отсъствие, застанах на българската граница. Зазоряваше. В дрезгавината на утрото над надписа „Република България“ видях горди огромни букви — „КУР ЗА ЦСКА!“. Добре дошли! Добре дошли в България! Добре дошли в двайсет и първи век на България. Така си мислех тогава. Месеци по-късно осъзнах, че всеобщият нихилизъм, вандализъм, себеразрушението и себеизличаването, желанието да напишеш върху небето „КУР ЗА ЦЯЛАТА ЗЕМЯ!“ като че са обсебили човечеството.

 

ХХI век не дойде в България, а и в света в новогодишната нощ. Той настъпи девет месеца по-късно, като че е зреел в някаква чудовищна утроба, подготвял се е за зрелищно раждане.

11 септември 2001 г. към 16 ч. софийско време.

Вървях по „Руски“, беше приятен следобед, когато ми звъннаха от редакцията на един вестник с молбата „Кажи някой филм, в който унищожават сградите на близнаците в Ню Йорк! Нещо с Брус Уилис или с когото ти дойде на ум. Може и да е компютърна игра. Бързо!“ Компютърна игра? Кино?

ХХI век започна в главата ми като мътен спомен за пиянско любовно преживяване. Кога го бяхме заченали и защо се опитвахме да забравим точно тази част от миналото си?

Няколко дни по-късно тръгнах из България, търсейки отговор: какво става в началото на века — с какво се занимават, от какво се вълнуват, за какво мечтаят, как чувстват родината си хората от моята България. Така се събраха тези документални разкази. Всичко в тях е истина, такава, каквато я виждаха моите герои. Заедно с тях се опитах да отрезвея.

Изпълнявах предвещанието от баницата. „Живот в България в първата година на ХХI век“.

Благодаря на всички, които ми довериха своята история.

 


напред горе назад Обратно към: [Твоята история][Жанина Драгостинова][СЛОВОТО]

© Жанина Драгостинова. Всички права запазени!


© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух