напред назад Обратно към: [Елена Алексиева][СЛОВОТО]



Семейството


Днес, за пръв път откакто ги познавам, тримата ми родители седнаха на една маса и ядоха една и съща манджа от една и съща тенджера. В нашето семейство много обичаме манджи, особено яхниийките. На масата седнаха и петте ми сестри, осемте братя и един трети братовчед – Митака – с жена си. Жената на Митака също я виждам за пръв път. Женени са от няколко години. Тя вече не изглежда много млада – поне не колкото Митака, но предполагам че е похабена от домакинстване и грижи за малкото им детенце. Има тъмни, грапави петна от акне по бузите, цикламено червило и много черно по очите. Жената на Митака непрекъснато крещи на хлапето им и от време на време му светва по някой шамар. Всъщност, като се замисля, това май е единственият разумен подход към него. Детенцето не е особено умно, а е и доста нечистоплътно, въпреки очевидните грижи на майка му. Около нослето му има засъхнали жълтеникави сополчета, а под ноктите му, наклепани с излющен червен лак, се е насъбрала чернилка. Явно привикнало на крясъците на майка си, то се разревава сърцераздирателно при всеки шамар, а тримата ми родители се споглеждат неодобрително. От нослето му потичат нови сополи, смесват се със сълзите и то цялото се омазва, сякаш се покрива със символично траурно було. Майката се трогва, доомазва го с помощта на книжна салфетка и го пуска да си играе до следващото си изстъпление.

Нямам представа по какъв повод се е събрало цялото ми семейство. Забележете, че казвам цялото, защото сме доста и рядко се виждаме всички. Някои от нас дори не се познават. Ето например аз преди малко се запознах с шестия си брат – много мило момче, виждали сме се по купони. Иначе семейството е доста разнообразно поради по-голямата възможност за алтернативни генетични комбинации при наличието на трима родителя с неидентифицирана полова принадлежност. Ние, децата, обаче сме съвсем обособени. Вижте, да кажем, петте ми сестри, които без съмнение са такива. Две от тях са средни на ръст, дебелогъзи и дебелокраки, други две са по-източени, мършави и тесни като момчета, а петата е миньонче с крехка физика и слаби нерви. Всъщност, за тая, последната, не съм сигурна че е продукт тъкмо на нашите трима родители. От известно време подозирам наличието и на четвърти родител, може би под формата на извънсемейна връзка или случаен сексуален контакт, но не ми се иска да се задълбавам в тази насока, защото мразя да всявам подозрения между хората, особено между родителите, пък и не ми се струва толкова важно. Братята, и те са твърде различни един от друг. Даже никой не би казал, че са братя: някои са високи, други не са или дори са ниски, имаме слаби и не съвсем, тъмни и светли, рижи и чернооки. В семейството обаче имаме и общи черти. Например: доста сме лакоми за ядене, пиене и тия три работи; като цяло, не сме някакви хипер-супер интелектуални, но сме си пробивни и много бачкаме; или друго: всички, без изключение, страшно обичаме боза, пържени кюфтета и кисело зеле. Направо си умираме. Те, сестрите, покрай тая боза бая се поналяха. Наскоро един от родителите забеляза, че вече направо си приличали на жени. В моето семейство не винаги приличаме на това, което сме в действителност, но поне се стараем да го докараме на вид и вкус. На мен в това отношение ми е много трудно, защото съм единствената, която буквално е одрала кожата на родителите. Дори не мога да кажа от кои точно родители произхождам, защото еднакво приличам и на тримата. Става дума за това, че не е ясно момиче ли съм или момче. Може да се каже, че съм от всичко по малко. Не, не съм някакъв хермафродит или друго чудато същество, макар че несъмнено съм доста странна. Просто не може да се определи какво съм и с времето нищо не се променя. Това малко ме изнервя, защото напоследък, когато някой ми се ядоса и ми каже, че съм Едно Голямо Нищо, го приемам съвсем наистина. Иначе нямам видими физически отклонения, може би защото не е ясно от какво точно бих могла да се отклонявам. Наскоро имахме семеен съвет на част от семейството и присъстващите, разбира се с мое съгласие, решиха, че трябва да се опитам лека-полека да заприличам на момиче. Ние по принцип харесваме повече момичетата – не че ги обичаме повече или нещо такова, просто смятаме, че чисто естетически са по-благонадеждни от момчетата. Освен това, момичетата в семейството са доста по-малко на брой от момчетата (макар и много качествени) и решихме, че ще е в наша полза, ако им увеличим броя от наличните резерви. Затова напоследък се опитвам да се държа и да се нося като момиче, но никак не ми е леко. С някои неща е лесно – непример, с дрехите, обувките, козметиката, ароматите. Там не ми се налага да променям нищо, защото от край време предпочитам нещата унисекс като най-близки до моя натюрел. Понякога трябва да крия и природната си интелигентност (а аз съм най-интелигентния член на семейството дори само заради физиологичните си предразположения), но и това не е толкова трудно, пък и колкото и да е сравнително повечко, интелигентността ми не е чак толкова много. Имам предвид, че не заема много място като я крия и дори понякога мога да я нося със себе си, изтласкана от мускулите на мозъка ми извън черепната кутия, като една хубава и оригинална шапка. Огромни проблеми имам обаче с поведението на момичетата. В повечето случаи в него няма логика, а когато има, тя е толкова двусмислена и изчанчена, че почти не мога да я схвана. Как да го обясня... Ами, да вземем сестрите: едната дебелогъза и едната кльощава са еманципантки, другата кл

ьощава е агресивна лесбийка, втората дебелогъза мечтае да се ожени за мъж, който да си сменя чорапите всеки ден и сам да си ги пере, а миньончето с крехката физика и разнебитените нерви е фригидно. Ами аз? Аз какво да правя?! Нали трябва отнякъде да гледам, за да се науча да се държа като момиче?! А то дори не е ясно какво точно е момичето. Или даже, какво се приема за нормално момиче. Не, не знам. Напоследък семейството доста често взема необмислени решения и среща огромни трудности, когато тръгне да ги осъществява. И понеже не се отказва лесно, направо влиза във война самт със себе си.

После, друго нещо: братята и сестрите не ме харесват особено, но в същото време ме ревнуват едни от други. Случвало се е да се срещнем случайно с някой (някои) от тях навън, в компания, и те да се направят, че не са ми никакви или дори да се държат все едно не ме познават. Това не ме наскърбява особено, но все пак не мога да свикна, още повече че съм по-красива от повечето от тях, а несъмнено съм и по-умна. Обаче когато семейството взе решението да се правя на момиче, сестрите бяха ужасно доволни, а братята – тъкмо напротив. Първо ги скъсаха от майтап и да им се подиграват колко било лесно да си момиче и как всеки срещнат тъпанар (т.е., аз) може да стане такова, стига да му скимне, но после подслушах някои от тях като си говореха, че предпочитали те (момчетата) да са повече, за да могат да бият момичетата, да се налагат и, изобщо, в семейството да има патриархат. Май това беше първият и единствен път, когато се зарадвах, че се реши да се правя на момиче, защото не ми е приятно момчетата да бията момичетата, въпреки че последните не са стока и понякога заслужават и по-лоши неща. Е, ако трябва да съм съвсем честна, аз също от време на време участвам в мелетата, които момчетата устройват на момичетата, както и в тези, които момичетата устройват на момчетата. Мога да бия всичките момичета и повечето от момчетата, но вече не ми е интересно. По едно време мелетата се бяха превърнали в нещо като семеен спорт, особено когато бяхме по-малки. Например, събират се момчетата вечерта, като се стъмни хубавичко, и решават да ходят да бият момичетата. За целта вземат шишета с вода, тръбички за стреляне с ориз, гумени ремъци, пирони, бръснарски ножчета, пластмасовите си пистолети, прашки, сушени гъби-пърхутки и други средства от богатия си арсенал. После тихичко се промъкват до стаята на момичетата, подреждат се зад вратата и чакат онези да изгасят лампите. Чакат ги още малко да се отпуснат и позаспят и като утихне всичко, отварят вратата с трясък и с рев и кански викове нахлуват вътре. И като се почне една касапница... Ритане, щипане, гонитба, пръскане, плюене, скубане, хапане, извиване на ръце и крака и какво ли още не. И писъци, псувни до бога. Отначало родителите пристигаха веднага и се опитваха да въдворят мир, но рядко успяваха. Полека-лека се отказаха и оттогава мелетата станаха един вид традиция. По-късно вече, като пораснахме малко, престанах да участвам в тях, защото момчетата уж ходеха да бият момичетата, а всъщност искаха да ги опипват и да проверяват дали са им пораснали гърдите, дали имат гъдел на разни места и други такива, пък и самите момичета обичаха да бъдат пипани, та честичко ходеха уж да си го връщат на момчетата. Аз, разбира се, нямах място в тези забавления, защото като не бях нито момиче нито момче, или на практика по малко и от двете, но не достатъчно, не представлявах никакъв интерес нито за едните, нито за другите. Е, вярно, че понякога всички тези неща ужасно ми липсваха и ми ставаше много тъжно, но пък се заклевах по-нататък да си наваксам така, че братята и сестрите да умрат от яд.

Както вече казах, нямам представа защо семейството се е събрало цялото точно днес. Предполагам, че е някакъв празник, но не съм съвсем сигурна. Разбира се, нищо не ми пречи да попитам, но преди да ми отговорят, ще трябва да чуя няколко думи за това как не ме е срам да не помня празниците и как съм Едно Голямо Нищо (всъщност, вече момиче). Не, благодаря. Предпочитам да си го спестя. Наистина не помня празниците, а и много други важни неща. Знам кога са само рожденият и именният ми ден и другите един-два празника, на които се получават подаръци. Останалите изобщо не ме интересуват. Поне мога да твърдя със сигурност, че днес не е ден за подаръци. Освен ако не са си ги разменили предварително, тайно от мен, но пък не са толкова деликатни към моята чувствителност. По-скоро биха направили точно обратното. От друга страна, щом и Митака с жена му са тук, значи наистина работата е сериозна. А може и да са дошли неканени, защото знаят, че в семейството винаги има повечко манджа, тъй като сме доста хора и обичаме да лапаме. Сестрите ми се държат рядко противно, макар че вината не е тяхна. Постоянно се лигавят с мърлявото хлапе на Митака, мачкат го, тъпчат го и му говорят глупости, а то се хили дебилно и си бърше сополите в дрехите им. Гнусно ми става само като ги гледам. Изобщо не помислям да се докосна до храната, защото е много вероятно да повърна. Така че си седя спокойно, старая се да не ги зяпам често и от време на време си пуша. Това, което не забелязвам е, че единият родител през цялото време ме наблюдава загрижено и в един момент става от мястото си, идва при мен и ми прошепва, че добре разбира погнусата ми, но при положение, че сме решили да се правя на момиче, редно е да обърна внимание на хлапето, поне да му кажа нещо мило и да го погаля по главата. "Не е задължително да го прегръщаш или нещо такова," казва ми родителят. И продължава, че не било нужно да изглеждам искрена, просто трябвало да направя малко усилие, да се преборя със себе си и да се опитам да се държа като момиче. Въпреки че много обичам родителите си, този път съм категорична и отговарям, че няма да стане, първо, защото не понасям малки деца, второ, че бих могла да опитам да погаля някое, но то трябва да е доста по-чистичко и по-хубавко от това и трето, че съм наясно, че момичетата по принцип са склонни да се забавляват и с други гнуснички неща, но на мен това изобщо не ми е по вкуса. И добавям, че на никого няма да позволя да наруши моето чистоплътие и че съвсем не съм мислила, че за да изглеждам като момиче ще ми се наложи да деградирам и да усвоявам разни гадни навици. Това мое изказване сериозно вбесява любимия ми родител и започваме да се караме шепнешком, което пък не остава незабелязано от другите на масата. Сестрите и братята не проявяват особен интерес, но жената на Митака, очевидно посредством онази изключителна интуиция, която често замества женския интелект, подразбира за какво сме се сдърпали и започва да ме гледа на кръв. Устните й побеляват под цикламеното червило и то придобива характерниия за евтината козметика мазен оттенък. Гледам я нагло и леко повишавам глас, защото знам, че не й стиска да ми каже каквото и да било - чинията й още е пълна, манджата е топла, Митака говори оживено с братята и тя е никоя в семейството. В същото време родителят настоява да напусна масата и да си помисля върху поведението си, а най-добре ако може изобщо да не се връщам. Освен това казва, че можело да си взема чинията и да си ям в стаята. Глупости. Да, точно така отговарям и демонстративно ставам от мястото си. Старая се да не тръшкам вратата и да прикривам невротичния смях, който ме напушва. В последная момент мярвам ехидния поглед на една от сестрите и й показвам среден пръст. После бързо тичам надолу по стълбите, защото понякога родителите гонят и бият, нищо, че сме големи.

Ето ме навън, със старите джинси и мърлявата блуза, с които си ходя вкъщи. Страшно ми е добре, малко ме е яд, но това е част от доброто прекарване. Седя по чехли пред блока и понеже ми се струва, че никой не ме гледа, си чопля една пъпка зад ухото. Толкова е хубаво да можеш да си чоплиш пъпките открито, както се казва, пред лицето на света, все едно изобщо не ти пука (а най-добре наистина да не ти пука) – толкова е не-момичешко, толкова е съсредоточаващо и самовглъбяващо, сякаш е някакъв особен вид мантра, с която си прочистваш мозъка. Седя на бетонните стъпала и ми се иска да си остана така цял живот. Не ми трябва да се правя на нищо – нито на момиче, нито на момче, нито на старец или животно. Пък и, както вече казах, приличам на всичко това, разбира се, в добрия смисъл. Представям си как недокоснатата ми манджа бавно изстива и се покрива с тънка мазна ципа, която блести примамливо на слънцето и се набръчква при най-лекото движение на въздуха. По-нататък си представям как някой от братята се осведомява дали "некой ше го яде т’ва, щото ако не, я го фърлете насам" и прохладната мазнотия бързо изчезва в голямата му уста. При това положение май няма за какво да се връщам при семейството. В края на краищата, човек се връща някъде, ако там има нещо за кльопане, за изпиване или за третото. Като няма – здраве да е. Поне си спестих калориите, защото родителите наистина готвят много мазно. Още си седя, но вече си представям как отивам на спирката на трамвая и се качвам на първия, който идва, без изобщо да гледам номера, а някои от пътниците, особено любопитните пуберки, ме гледат малко накриво и си викат "Това пък мърлявото какво е?", докато аз се зяпам в стъклото на прозореца и вече никога нищо не си викам. До края на света.

 


напред горе назад Обратно към: [Елена Алексиева][СЛОВОТО]

 

© Елена Алексиева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух