напред назад Обратно към: [Тютюн][Димитър Димов][СЛОВОТО]



VIII глава


Тази година фирмите закупиха малко повече тютюн от обикновено и складовете манипулираха до късна есен. Шишко и Лила спадаха към малцината щастливци, които останаха на работа до първия сняг. Ала те не можаха да се почувствуват много облагодетелствувани от това, защото по стар навик помагаха на закъсали през безработицата или споходени от болести съседи. За голямо учудване на всички бащата и дъщерята станаха изведнъж много кротки. Те не се заяждаха вече на политически теми, гледаха си спокойно работата и сякаш бяха решили да станат безпартийни работници. Майсторите и складовите директори, които през зимния сезон, преди да почнат покупките, прекарваха повечето от времето си в тютюнджийското кафене, си разправяха турски масали или коментираха любовните похождения на чорбаджиите си, отделяха по някоя минута и за работниците. Те решиха, че умът беше дошъл най-после в главите на Шишко и Лила. Шишко старееше, а Лила бе станала мома за женене. Само полицейският инспектор, млад човек с юридическо образование, който също идваше от време на време в кафенето, възприе предположението на майсторите сдържано. Той знаеше от опит, че когато комунистите станеха кротки, това означаваше подготовка на акция. Но опитът му не бе достатъчно голям, за да допусне, че Лила бе станала секретар на ремса и член на градския комитет на партията.

Лила погрозня лекичко - от горчивината и наранената гордост, в които я остави Павел, от работата в склада, от нощното четене и увеличените отговорности. Тя отслабна, под очите й се появиха тъмни кръгове, устните й станаха строги и някак ледено изопнати. Кожата й придоби бледен, восъчен оттенък - признак на малокръвието, което тютюневият прах причиняваше в младия й организъм. Само очите й продължаваха да пазят огъня си. Това бяха странни, пронизващи, бледо-синкави очи, които смущаваха и бяха несвойствени за младо момиче.

Един следобед в началото на декември, когато складът на "Родопи" щеше да закрие вече манипулацията си и работниците довършваха последните селски бали, при Лила дойде разсилната от канцеларското помещение.

- Директорът каза да отидеш при него след звънеца - съобщи тя ухилено.

- Добре.

Лила се намръщи и продължи да "чисти" тютюневите листа. Разсилната бе пълничка и хубава, но неприятна жена. Злите езици разправяха, че сводничи на майстора с работничките. Директорът стоеше вън от това подозрение, тъй като прищевките му не стигаха до работничките. Той беше елегантен франт и се забавляваше само с жени от местния хайлайф.

В това време майсторът отиде при Шишко и му рече снизходително:

- Ще черпиш ли, а?

- За какво? - сухо попита Шишко.

- Директорът иска да задържи момичето ти на работа в канцеларията.

- Лила няма да приеме.

- Защо пък да не приеме?... В канцеларията... лошо ли е? Ти не слушай тия, дето дрънкат за мене и за директора. В нашия склад мръсотии не стават. Ние сме почтена фирма.

Шишко не отговори.

- Рекох да ти кажа... - продължи майсторът. - Бъди напълно спокоен за момичето си... Посъветвай го да приеме.

- Нейна работа!... - с привидно равнодушие отвърна Шишко.

Майсторът се отдалечи, изпратен от гневния поглед на Шишко. Той бе напет и приличаше на директора си - ни зъл, ни груб, а само женкар и крадлив при покупките. Собствениците на "Родопи" бяха еврейски аристократи, които управляваха фирмата си чрез телеграми от Париж и смятаха за унизително да идват често в България. Персоналът от местния клон на фирмата им се отплащаше за тази либералност, като не крадеше без мярка, но си устройваше в склада гуляи с леки момичета.

Най-сетне звънецът удари. Работниците започнаха да напускат залата и да се трупат шумно в канцеларското помещение пред стаята на касиера, който раздаваше заплатите им. Те разговаряха високо, шегуваха се нервно и сякаш се радваха от прекратяването на работата, но бяха всъщност унили и мрачни. С края на манипулацията започваха грижите на зимната безработица, болестите по децата, отказите на бакалите и хлебарите да дават на кредит. И ако изглеждаха привидно доволни, това се дължеше на малката радост, че нямаше да гълтат повече тютюневия прах, да понасят убийственото еднообразие на манипулацията, да чакат края на дългия работен ден. Мъже и жени излизаха от стаята на касиера, като размахваха, смеейки се, тънки снопчета от дребни банкноти.

- Гледайте, другари!... Цял капитал!... Ставам съдружник на чорбаджиите.

- Купи сто кила въглища!... Ще ти останат тъкмо за шишенце ракия.

- Ух, поразеници!... Глад ги чака, а за ракия мислят.

- Милке, направи ли си палто?

- Не съм, купих на децата шушонки.

Работниците отминаваха един по един; глъчката намаляваше, Лила чакаше на опашката последна. Тя бе загрижена, но не от подозрителното благоволение на директора, а от друго: късно вечерта имаше явка с куриер от областния комитет. Когато дойде нейният ред, тя продължаваше да мисли за явката и прибра парите разсеяно. Касиерът, възрастен човек, я изгледа загрижено през очилата си.

- Директорът искаше да говори с тебе... Казаха ли ти?

- Да - отвърна Лила,

- Опичай си ума!... - предупреди той. - В канцеларията няма никаква работа за тебе... Не ми е ясно защо му е хрумнало да те задържа като машинописка.

- На мене ми е ясно - рече Лила.

Тя се засмя спокойно. Изпитваше само досада, а не вълнение и страх. От държането на директора през лятото тя бе запомнила позата му на небрежно великодушие и леснотата, с която се съгласи да приеме баща й на работа. Сега положението изглеждаше малко по-друго, но Лила бе свикнала да се справя с всичко.

Тя отиде при кабинета на директора, почука и влезе вътре.

Директорът седеше зад бюрото си, отрупано с таблици и листове, върху които изчисляваше или се беше отегчил да изчислява "каймето". В стаята, постлана с килим, бе уютно и светло. Близо до вратата бумтеше фаянсова печка, в ъгъла тихо свиреше радио, а по средата имаше масичка за пушене с кожени кресла около нея. От директора се разнасяше дъх на пура и тоалетен сапун. Той беше леко повехнал четиридесетгодишен ерген с уморен и малко замрежен поглед. Върху умното му, но лениво и подпухнало лице прозираха всички белези на живота, който изхабяваше местните първенци: пиене на ракия, безсънни нощи на покер и досадата от едни и същи жени. Той носеше сив костюм, копринена риза с полумека яка и тъмнозелена вратовръзка - подарък от главния експерт на фирмата след едно поклонение при "чорбаджиите" в Париж.

Директорът погледна Лила втренчено и доволно. Така!... През обедната почивка той я зърна в двора от прозореца на кабинета си и хареса внезапно мършавото й тяло. Чудно нещо са жените!... Едни, макар и красиви, те отегчават и оставят безчувствен, а други пожелаваш веднага заради нещо особено в пропорциите на тялото им, в лицето или походката им. Директорът бе слабо развълнуван от откритието, което направи през деня и което обещаваше да го изтръгне от скуката, от лекото отвращение към всички жени. Но гледайки Лила пред бюрото си, той направи ново откритие. Как не бе забелязал тия очи досега!... Той си спомни, че ги бе виждал през лятото, когато тя дойде в кабинета му и го помоли да приеме баща й на работа. Но тогава той не им обърна внимание, защото беше погълнат от една жена, която сега го отегчаваше с намеци да й купи кожено палто. И най - сетне директорът направи трето, малко неприятно откритие: тия очи имаха острия синкав блясък на стомана. Те го предупредиха веднага, че почваше играта грубо и нетактично, че трябва да внимава.

- Е, какво?... - попита той, оживен от откритията си. - Манипулацията свърши, а?

- Да, свърши най-сетне - с облекчен вид отвърна Лила.

Тя се усмихна презрително на благодетелския му тон. - А какво ще правиш сега?

- Ще чакам следващия сезон.

- Така, без работа ли? - попита директорът.

Лила го погледна безразлично, сякаш искаше да каже: "Какво те интересува това?" Директорът се протегна в креслото си и запали угасналата си пура.

- Я се погледни!... - каза той внезапно. - На какво прилича това?... Едно хубаво момиче като тебе не трябва да ходи с такива дрехи.

- Всеки ходи с каквото има - произнесе Лила.

- Да, но за тебе не подхожда!... Разбираш ли?... - Той повдигна ръка и направи пауза, сякаш търсеше думи. - Просто не е красиво.

Лила погледна равнодушно разкривените си обувки, овехтялото си и кърпено зимно палто.

- Малките надници не стигат за красивото - с досада рече тя.

- Зная и тъкмо за това те повиках... Ти си учила в гимназията, нали?

- Да.

- Защо не продължи?

- Изключиха ме.

- По какви причини?

- Политически.

- Пак идеологията!... - Директорът се разсмя. - Ремсистка ли беше?

- Не!... Но имах лично отношение към работническия въпрос. Това беше естествено. Аз съм дъщеря на работник.

- Аз не се боя от идеи!... - Директорът се усмихна пак. - Дори ги уважавам, когато не водят към безредици и побоища... От централата ни позволиха да вземем машинописка. Искаш ли да постъпиш у нас?

- Аз не зная машинопис.

- Ще ти дадем възможност да го научиш.

Настъпи мълчание. Лила гледаше втренчено пред себе си. В паметта й изпъкнаха машинописки от други складове: млади, модно облечени девойки, които редовно отиваха на фризьор и от време на време при гинеколог. През зимата те посещаваха вечеринките, а лете, облечени в рокли от имприме, танцуваха румба на открития дансинг в читалищната градина или отиваха да прекарат отпуска си на море. След приключението с шефа някои успяваха да се омъжат за свой колега или дребен държавен чиновник. Ала всичко това дамгосваше личността им завинаги. В погледа и жестовете им оставаше вулгарна мътилка, която издаваше миналото.

- Работата е лека!... - добави директорът. - Хиляда и двеста лева на месец, тринадесета заплата... Аванс можеш да взимаш, когато си искаш... И ще водиш живот като хората.

Лила продължаваше да мълчи. Печката бумтеше весело, радиото свиреше някакво танго. Но сега Лила не мислеше за пропадналите момичета, които ставаха машинописки и се връщаха от курортите дръзки, наедрели и мургави, а за черната нощ над работниците, за безправието в света, който мачкаше човешкото достойнство. Обзе я желание да закрещи от обида и гняв, да се хвърли върху директора и да издраска лицето му с нокти. Но тя не мръдна, дори не трепна, а само отправи към него металния блясък на очите си.

"Умна е и разбира всичко веднага - доволно помисли директорът. - Не разиграва комедия на целомъдрие и заслужава да я облека като кукла..." Стори му се, че бе настъпил моментът за действие. Той стана от креслото, спря се за миг, разколебан от враждебния пламък в зениците й, но после отиде при нея и се опита да я погали по лицето. Лила се дръпна назад и ръката му остана във въздуха.

Директорът се усмихна кисело.

- Какво?... - рече той. - Ти си интелигентна... Има ли нужда от церемонии между нас?

А тя отговори:

- Има нужда от прилично държане.

- Ще го проявяваме винаги... Не ставай проста и ела при мене!... Няма да се разкайваш.

- По никакъв начин.

- Е, както обичаш!...

Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.

- Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница - рече той.

- Не, благодаря за това... Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.

- Дадено!... - усмихнато обеща директорът.

Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.

Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.

Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини - частните македонски пазачи на фирмите, - а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.

След малко край нея профуча евтиният форд на фирмата, с който директорът се прибираше в къщи. "Идиот!... - помисли тя презрително. - Може би очакваше да падна в краката му от признателност. Но добре, че не го изругах... През тоя сезон всички останали фирми отказваха да ни приемат с татко на работа." Тя не се разкая за постъпката си и когато започна да трепери от студ, а снегът проникна в скъсаните й обувки и намокри чорапите й. Лила не почувствува гордостта си уязвена дори когато стигна главната улица и видя някои от съученичките си в гимназията. Те бяха свежи, радостни, смееха се с младежите, които ги придружаваха и ухажваха, носеха елегантни, топли палта, а омъжените си бяха сложили дори воалетки, под които лицата им добиваха изкуствена и сладникава нежност. Те бяха пеперудки на модата и суетността, които се упражняваха в изкуството да прелъстяват мъже и да си намерят богат съпруг още в гимназията. И от съжаление или небрежност към Лила сега се правеха, че не я забелязват. Но Лила почувствува тъга и самотност при вида на младите двойки, които минаваха покрай нея. Те я накараха да си спомни за Павел. Обзе я копнеж за неговата физическа и духовна близост, за щастие, за стъпканата от гордостта любов. Той не идваше вече в града или ако идваше, не й се обаждаше. Връзката с областния комитет бе прехвърлена върху един непознат и навъсен другар, който носеше партийното име Йосиф. Той съобщаваше накратко само директивите, слухтеше и се оглеждаше тревожно и бързаше да си отиде, без да изразява никакво мнение върху висящите и неизяснени въпроси, които интересуваха активистите в града. И едва сега, когато го сравняваше с Йосиф, Лила почувствува широката осведоменост на Павел по всички културни и политически въпроси, дарбата му да мисли и убеждава, доверието, с което я удостояваше. У него имаше топлота и сърдечие, с които запалваше човека при изпълнението на всяка партийна задача. Личността му събуждаше у Лила възторг, воля за действие и радост от живота. Ала на всичко това мисълта й противопоставяше някакво странно съпротивление. Имаше моменти, в които тя се съгласяваше с известни точки на схващането му, но когато стигаше до решението да ги приложи на дело, те започваха да й се струват изведнъж недопустими, фракционерски, антипартийни. Понякога борбата у нея достигаше такава сила, щото не можеше да спи, размишляваше по цели нощи, луташе се в безпомощни разсъждения и в края на краищата бездействуваше. Но тъкмо това бездействие я стряскаше и връщаше отново към досегашните методи на работа. И в този омагьосан кръг от противоречиви мисли и чувства образът на Павел ставаше все по-горестен и страстно желан.

Когато Лила се прибра в къщи, родителите й се готвеха да отидат на гости у Спасуна, която живееше наблизо и спадаше към тяхната партийна тройка. На връщане от склада Шишко бе купил с току - що получената заплата половин кило салам. Жена му отряза едно парче от салама и го уви в хартия за Спасуна. Последната водеше тежък живот на работническа вдовица. Преди две години мъжът й изчезна безследно, обвинен в конспирация след провал, който бе започнал нейде отгоре. Сега Спасуна работеше през лятото в складовете, а зимно време ходеше да пере по заможните къщи. Тя отглеждаше героично две деца, които посещаваха училището.

- Хайде!... Отивайте!... - весело каза Лила, като хапна набързо от салама.

Тя беше предупредила баща си за явката и се радваше, че тази вечер щеше да дойде не намусеният Йосиф, а Варвара - една непозната другарка, с която установяваше връзка за първи път.

- Лиле!... - загрижено рече майката. - Ако стане нещо, викай, душо, да чуят съседите!

Върху продълговатото й слабо лице бе застинал израз на тревога. Никой не й бе казал за явката, но тя се досещаше за нея по приготовленията на Лила и нервността на Шишко...

- Какво ще стане!... Нищо няма да стане!... - бързо произнесе Шишко. - Гледай си работата!...

Но и той се вълнуваше тревожно, защото знаеше, че зад партийните функционери се движеше призракът на ареста, на мъченията и смъртта.

Шишко и жена му излязоха, Лила хвърли в малката чугунена печка една лопата въглища, постла върху масата чист вестник, изми се и облече единствената си вълнена рокля, с която в неделен ден отиваше в читалището на сказки. Като приготви всичко, тя седна до масата и се опита да чете, но не можа. Възбудата й растеше. Измъчваше я нетърпението да види по-скоро Варвара, да чуе нещо ново. Стрелките на будилника се местеха бавно, сякаш чакането забавяше времето...

Най-сетне, точно в девет часа, Лила чу бързи стъпки по двора. Някой дойде пред вратата и след късо колебание почука. Напрежението на Лила се превърна изведнъж в спокойна решителност. Тя излезе в прустчето и произнесе с известна досада:

- Кой чука?

- Тук ли живее бай Милан дърводелецът?… - попита един женски глас.

Гласът бе напевен и показваше сполучливо дяволито превземане и разглезеност,

- Той живееше в съседната къща, но се премести - тихо отговори Лила.

Тя отвори вратата и видя заснежена женска фигура с чадърче, барета и вехто палто.

- Не знаете ли къде живее сега? - Гласът на непознатата се промени и стана също тих. - Има писмо от брат му в Аржентина.

- Струва ми се, че работи около гарата - рече Лила.

Тя се дръпна назад. Непознатата влезе веднага без покана в прустчето, като изтърсваше снега от палтото си.

- Как се казвате? - полугласно попита Лила.

- Варвара - рече жената. - А вие?

- Роза - отговори Лила.

- Така!... Намерих къщата по голямата круша в двора.

- Това е единственото дърво в квартала - каза Лила.

Непознатата бързаше и отказа да свали палтото си. Тя бе около тридесетгодишна. Имаше приятно лице с високо чело и сиви блестящи очи. Погледът й обхвана стаичката изпитателно, сякаш бе недоволен от нея. Тя седна на малкото столче до печката и като триеше ръцете си, попита остро:

- Сама ли живеете тука?

- Не, с родителите си.

- Къде са те сега?

- Изпратих ги на гости, за да говорим спокойно.

- Членуват ли в партията?

- Да.

- Откога?

- Откакто ги помня.

Варвара махна с ръка, като че съжаляваше за всичко това.

- Един агент ме забеляза в момента, когато излизах от хотела - обясни тя. - Познавам го от София.. Висок, с подпухнало лице и светли очи.

- Сещам се кой е... Викат му Дългия. Проследи ли ви?

- Не можа... Успях да се отскубна от него в тълпата на главната улица... Най-добре е да не се връщам р хотела, макар че куфарчето ми остана там.

- А легитимацията ви?

- Взех я със себе си.

- Тогава ще нощувате у нас.

- Това ще бъде най-голямата глупост!... Допускате ли, че полицията не знае у кого да ме търси? Напротив, трябва да си вървя веднага. Разполагаме само с няколко минути... Слушайте сега!... Предавам ви съобщения на областния комитет!...

Варвара млъкна за миг, сякаш да събере мислите си, и продължи с нисък, но отчетлив глас:

- Първо. По решение на Централния комитет, потвърдено от Политбюро, другарят Павел Морев се изключва завинаги от партията... Мотивите за това са отказът му да се съобразява с решенията на Централния комитет и подривната му дейност в редовете на партията... Второ. Областният комитет нарежда да се отстранят другарите Стефан Морев и Макс Ешкенази от партийна работа между работниците в тютюневите складове и да им се възложи организирането и ръководството на партийни ядки по селата в околията... Трето. Областният комитет напомня на всички другари да бдят за морално-политическото единство на партията и да отстраняват веднага от средата си ония членове, които са надъхани от опортюнизма на Павел Морев и не зачитат общите решения...

Варвара млъкна. Лила слушаше зашеметена. Думите на Варвара шибаха съзнанието й като камшик.

- Това е всичко!... - рече Варвара. - Запомнихте ли го?

- Да.

Гласът на Лила бе глух.

- Повторете го!

Лила повтори механично съобщението.

- Така.

- Мога ли да задам един въпрос? - дрезгаво попита Лила.

- Кажете!...

- В какво се състои опортюнизмът и подривната дейност на Павел Морев?

- Областният комитет взе решение да се прекратят обсъжданията по този въпрос... Сега са необходими действия, а не спорове.

Варвара стана бързо от столчето. Тя проявяваше вече признаци на нервност и страх от полицията.

Лила замълча тъжно. Варвара не й даде време да мисли и почна да уговаря датата, мястото и паролата за следващата явка. Установиха да дойде Йосиф, тъй като повторното идване на Варвара в града ставаше вече много опасно. А местните агенти не познаваха още Йосиф.

В това време някой почука на прозорчето. Дъхът на Лила и Варвара пресекна. Двете се спогледаха побледнели. Чукането се повтори.

- Вижте кой е, дявол да го вземе!... - нервно изсъска Варвара.

Лила вдигна перденцето, отвори прозорчето и погледна навън. Лъхна я мразовит въздух. Отначало тя не видя нищо, но после изведнъж върху белотата на снега разпозна сянката на едно от хлапетата на съседите.

- Како Лило!... - тревожно произнесе хлапето. - Блокада!... Блокада на квартала!...

И веднага изтича да предупреди другите съседи.

Лила затвори прозорчето и погледна Варвара. Последната бе чула думите на хлапето и закопчаваше бързо палтото си.

- Дълбока ли е реката? - попита тя внезапно.

- Какво?... Да не мислите да я прегазите? - Лила я погледна трескаво.

- Нищо не мисля!... - сърдито извика Варвара. - Питам ви: дълбока ли е реката?

- Дълбока е, но при тополите има брод.

В следващия миг Варвара тичаше към вратата. Тя излезе от къщицата и хукна в снежната нощ като див, преследван звяр.

Лила постоя малко на двора.

До ушите й долетя познат от детинство шум, който сега я накара да почувствува тръпки на хладен ужас: това бе глъчка от бумтене на камионетки, от тропот на ботуши, от разбъркана врява на много гласове, които се заканваха, псуваха или протестираха. Без да обръща внимание на студа, Лила затаи дъх и се ослуша. Тишината в тази част на уморения и рано заспиващ работнически квартал бе пълна, но някъде в периферията му, в улиците, които водеха към центъра на града, към гарата или шосето за София, глъчката се засилваше. Вероятно и други долавяха вече това, защото прозорчетата на тъмните работнически жилища светваха едно по едно. Вратите се отваряха, по уличките прескачаха набързо облечени мъже и жени. Пробудените бързаха да предупредят заспалите и така по целия работнически квартал премина неспокойна тръпка от солидарно раздвижване срещу общия враг.

Лила се върна в стаичката, измъкна от сламениците десетина книги без заглавия на кориците и печатани на тънка оризова хартия, уви ги в пакет и ги зарови бързо в купчината въглища под сайванта на двора. Всичко това тя извърши със свито сърце, но хладнокръвно, без паника. После седна до печката, като остави вратата отключена, и почна да плете. Сега тя съзнаваше само едно: че настъпваше първото тежко изпитание в живота й. Тръпките на хладния ужас се засилиха. Лила го усещаше като нещо материално в гърдите, в ръцете и краката си. И това не бе ужас от смъртта, а от нещо друго, по-страшно от нея, което се олицетворяваше от студеното циментово помещение без прозорци в участъка на околийското управление, от грамадните хищни и костеливи ръце на агента с подпухналото лице.

Между това полицейският кордон се стесняваше и глъчката около него ставаше все по-силна. Пръв от съседите започна да протестира Блаже - работнически народен представител.

- Не ви е срам, господин инспекторе!... - развика се той. - Тероризирате гражданите посред нощ!...

- Я млъкни там!... - чу се гласът на полицейския инспектор.

- Няма да млъкна!... Аз съм народен представител и ще протестирам за своеволията ви.

- Още утре ще ти смъкнем тая фирма.

- Опитайте се, и ще видим!... Има обществено мнение и парламент!

- Какъв е тоя, дето вика?... - ядосано попита инспекторът.

- Кречетало, господин инспекторе!... Не го ли знаете? - рече един от стражарите. - Оставете го на мира.

- Аха, депутатът ли е?... - закани се инспекторът. - Има средства и за такива.

Но Блаже чу заканата му и под защитата на депутатската си неприкосновеност се развика още по-силно:

- Инспекторе!... Вие излагате полицията, пред гражданството с тия думи!... Не носите достойно пагоните си!... Позор!... Още утре ще искам уволнението ви!...

Лила слушаше разправията, продължаваше да плете и кимаше доволно при всеки сполучлив отговор на Блаже. Партията не го замесваше в нелегални истории, но използуваше ораторския му талант при всички възможни случаи. Срещу него се завеждаха дела за публична обида на властта, ала той успяваше да се измъкне от обвиненията благодарение на смелостта и остроумието си. Все още се намираха съдии, които решаваха дребните политически дела с оправдателна присъда и така поддържаха криво-ляво достойнството на Темида. В поведението на Блаже имаше ведра и окуражаваща смелост, която върна хладнокръвието на Лила. Дишането й стана равномерно, сърцето й се успокои, пръстите й престанаха да треперят. Положението й се стори опасно, но не безнадеждно. Може би Варвара щеше да се измъкне от блокадата!... Може би, ако я заловяха, нямаше да направи провал!...

Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него - тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.

- Кой живее тук? - попита някой от влезлите.

- Шишко - отговори цивилният агент.

Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше глупаво и Лила се засмя.

- Защо се смееш, Лило? - строго попита цивилният агент.

- Весело ми е - отговори Лила.

- Веднага познахме това - рече инспекторът. - Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.

- И пак не сте доволни от мене, инспекторе!... - Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. - Трудно може да ви се угоди.

- Хубава мома си, но умът ти не е в ред!... - поучително се намеси дебелият агент.

- Защо? - Лила продължаваше да плете невъзмутимо.

- Защото размътваш главите на работниците... Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.

- Дай си легитимацията! - грубо заповяда един от стражарите.

- Остави!... Познаваме я - махна с ръка инспекторът.

В стаичката влезе още един униформен полицай.

- В двора и бараката няма никого - доложи той.

- Добре. Продължавайте към реката! - заповяда инспекторът.

Той запали цигара и направи малък, подигравателен поклон.

- Довиждане, Лила!

- Довиждане, инспекторе!... - Лила се усмихна пак. - Този поздрав не звучи добре от устата на полицията!... Как да го приема?... Като закана или вежливост?

Инспекторът бе тръгнал вече към вратата, но се обърна и рече ухилено:

- Като вежливост, разбира се... Ти имаш съвсем лошо мнение за полицията.

- Простете, но грешката е ваша.

- Ще я поправим с общи усилия.

Инспекторът се разсмя високо и снизходително. Но когато излязоха навън, той се наведе над ухото на цивилния агент и прошепна:

- Видиш ли тази лисица?... Тя е най-умната и най-опасната от всички!... Ще кажеш на Дългия да не я изпуща от очи.

Когато човек произхожда от безимотно чиновническо семейство, но има лични качества и висше образование, може да му помогне само богата женитба. Схващайки добре това, полицейският инспектор посещаваше редовно чайовете с танци, които офицерите от местния гарнизон устройваха всяка събота във военния клуб. Той хранеше надежда - макар и много слаба - за дъщерята на първия адвокат в града, която бе съученичка на Мария от цариградския колеж и минаваше за най-добрата партия тук. И макар да бе известно на всички, че една възпитаница на аристократичен колеж не би се омъжила никога за полицейски чиновник, инспекторът бе забелязал известни признаци, които му позволяваха да се надява на противното.

Един съботен следобед - няколко дни след блокадата на работническия квартал - той излезе от къщи, но преди да отиде във военния клуб, се отби по работа в околийското управление. Той носеше парадната вечерна униформа, която обличаше за чайовете: тъмносиня куртка с малки сребърни пагончета, дълги панталони и късичка, елегантна шпага - символ на стегната и културна полиция. Току-що изкъпан, той лъхаше на одеколон и бе в добро настроение. След чая компанията, която дружеше с дъщерята на първия адвокат, щеше да отиде с шейна до ловния дом на червено вино и пържоли, а после се очертаваше приятното напрежение от покера в някоя ергенска квартира.

Инспекторът влезе в участъка, чийто коридор, осветен от слаба електрическа крушка, миришеше неприятно на пот, ботуши и карболова вода, с която дезинфекцираха арестантското помещение.

- Повикай Дългия!... - заповяда той на един стражар.

Инспекторът влезе в кабинета си, без да сваля ръкавиците и шинела си, седна зад бюрото и почна да си тананика модно танго. Въображението го понесе мислено с дъщерята на адвоката в ритъма на плавния танц. Тя имаше меко, тлъстичко тяло и му позволяваше да я притиска - един от признаците, които му даваха надежда.

След малко от коридора се чуха тежките стъпки па Дългия, върху когото инспекторът стоварваше неприятните задължения на службата си. От подпухналото лице на агента се разнесе воня на ракия и немити зъби.

- Пак си се напил като свиня!... - сърдито забеляза инспекторът. - Така не се води разпит!... Умът ти трябва да бъде бистър, да обхваща цялостното поведение на обвиняемия, да следи всяко колебание в отговорите му...

- Тогава разпитвайте вие!... - дръзко отговори агентът.

Мътните му зачервени очи се втренчиха мрачно в гладко избръснатия, напарфюмирай и приготвен за танци инспектор.

- Не възразявай! - гневно извика инспекторът. - Искаш повишение, а не можеш да се справиш с прости задачи... Какво става? - попита той след късо мълчание.

- Нищо. Мълчи като риба.

- Опита ли всичко?

- Опитах... Такива, ако не проговорят на втория ден, мълчат до края.

- Доведи я при мене. Агентът го погледна смутено.

- Не може да ходи - гузно призна той.

"Говедо - помисли инспекторът. - Пак ще ме изложи в съда." Той си спомни, че един от членовете на областния съд имаше нечисто, левичарско минало и задаваше неудобни въпроси.

Инспекторът не обичаше да бие. Нещо повече - той не обичаше дори да гледа бити, защото това придаваше някаква особена, горчиво-унизителна нотка на дружбата му с компанията от първенците в града. Той се мъчеше да заглуши тази нотка, като четеше книги, в конто учени икономисти и правоведи доказваха, че комунизмът е идеология на група измамници и авантюристи, които заблуждават нахално лековерните. И тогава той действително успяваше да се убеди, че не беше лакей в тази компания, а защитник на справедливостта и обществения ред. Сега той преодоля пак с известна трудност необходимостта да види бит човек и което бе по-неприятно - да разпитва смазана от изтезаване жена.

- Ела да отидем заедно при нея - рече той на агента.

Двамата слязоха в подземието на участъка, което се състоеше от две стаи. Едната служеше за склад на вехтории, а другата се използуваше за специални цели. Втората стая бе с циментов под и зазидани прозорци. В нея имаше само една маса, гол дъсчен одър и кофа с вода. Стаята бе осветена със силна електрическа крушка. На одъра, с посиняло лице, подути устни и разцепена от гумения бич вежда, лежеше като захвърлен пакет дребна жена. Жената стенеше тихо. Инспекторът видя всичко това и почувствува познатото неясно и горчиво усещане на унизеност.

- Вдигнете я! - заповяда инспекторът.

Агентът и стражарят, който бе влязъл след него, уловиха жената под мишниците. В момента, когато се докоснаха до нея, тя нададе див, пронизителен писък. Въпреки това те успяха да я изправят, като опряха гърба й в стената, но жената загуби равновесие и се строполи отново на одъра.

- Преструва се! - рече стражарят.

- Плисни я с вода! - заповяда инспекторът.

Стражарят изля върху главата на жената част от водата в кофата. Кичурите на косата й се слепиха в редки, жалки снопчета, в междините на които прозираше белезникавата кожа на черепа. Жената не мръдна. Агентът и стражарят я изправиха отново. Сега тя стоеше съвсем неподвижно, с отекли полузатворени клепачи и сякаш не дишаше. Инспекторът се наведе над нея. преодолявайки отвращението си към грозните подутини върху лицето й. Шията и бузите й бяха прошарени от моравочервени ивици.

- Тя е в безсъзнание!... - гневно изруга инспекторът. - Вие сте я пребили бе! - обърна се той към агента и стражаря.

Агентът и стражарят замигаха виновно и тъпо.

Инспекторът се наведе отново върху неподвижното лице на жената.

- Мисли му, ако се преструваш!... - рече той.

За да провери това, обзе го желание да я удари по лицето, но веднага съобрази, че щеше да изцапа ръкавицата си. От разцепената вежда на жената струеше кръв, която се стичаше по бузата й и образуваше влажни съсирени. Инспекторът направи безпомощна гримаса. Дългия наблюдаваше гнева му с ехидна усмивка

- Какво да я правим? - саркастично попита той

- Повикайте фелдшера! - заповяда инспекторът. Когато излязоха от подземието и се качиха горе, той добави:

- Утре ще я изпратите в София!... Нека там си блъскат главата с нея... И в писмото да се спомене, че е заловена при опит да избяга от блокадата на работническия квартал.

Инспекторът приближи ръкава на шинела до носа си и помисли с досада: "Вмирисах се на карбол!..."

Когато инспекторът влезе в клуба, танците вече бяха започнали. По паркета сред облак от синкав тютюнев дим се люлееха в бързо танго десетина двойки. Край стените на залата бяха наредени маси, около конто на плюшени канапета и кресла седяха и клюкарствуваха познати до втръсване компании. Офицерските дами обсъждаха роклите на момичетата, а младите подпоручици и поручици, на конто военният правилник забраняваше да се женят, преди да навършат известна възраст, се мъчеха да си съставят представа за имотното състояние на бащите им. В това отношение офицерските дами ги осведомяваха широко и, кой знае защо, се мъчеха да уязвят дъщерята на полковника, която бе красива, но бедна. Капелмайсторът, тантурест мъж с червено лице, бе успял да състави от музикантската команда ма пехотния полк нещо подобно на джаз, който имаше този недостатък, че свиреше тангата с темпо на марш, а ударните му инструменти биеха така оглушително, щото правеха невъзможен свойския разговор между танцуващите. Ниско остригани войници разнасяха по масите влажни бисквити и рядък, безвкусен чай, който момичетата си поръчваха, за да покажат своята скромност, докато кавалерите им предпочитаха да пият вино и ракия.

Инспекторът мина през залата, но поздрави само няколко души. Той беше хубавичък, строен и рус, със сини очи и приятни обноски, но въпреки това хората се отнасяха с него студено. Началникът на гарнизона, кой го бе дошъл на чая с жена си и дъщеря си, едва отвърна на поздрава му, а повечето от момичетата се направиха, че не го забелязват. На инспектора стана обидно и криво. Пак го обзе подозрението, че в дружбата с компанията, при която отиваше да седне, имаше нещо унизително. Гуляите на тази компания се плащаха от директора на склада, в който работеше Лила, от собственика на мелницата или от сина на бившия народен представител. Инспекторът се ползуваше от удоволствията на компанията им безплатно, като лакей, който след гуляите трябваше да заличава следите от безобразията й.

Той стигна до масата, на която седеше компанията му. Тук, както винаги, бе и дъщерята на адвоката. На инспектора се стори, че всички го посрещнаха небрежно и разсеяно като беден роднина, който се присламчва на масата им. Компанията се смееше шумно за нещо, което той не можа да разбере веднага. Това усещане бе потискащо и за да го разсее, инспекторът се загледа в танцуващите.

Красивата дъщеря на полковника танцуваше с един артилерийски капитан. Тя бе приятна, високичка, мургава, с червена рокля и карамфил в косата, но танцуваше отегчено и равнодушно. Протоколът и присъствието на полковника налагаха на офицерите да я канят поред, а тя - също по протокола - трябваше да танцува задължително като бар-дама с всеки от тях. Тя беше привлекателна и умна, но без голямо бъдеше, защото нямаше зестра. Приличаше на роза, която от дълго време излагат за продан в евтин цветарски магазин. Вероятно щеше да се омъжи за някой застаряващ майор, който щеше да получи вместо зестра връзките на баща й с военното министерство.

Докато инспекторът гледаше отегчено танцуващите,

компанията му продължи оживения си, прекъсван от

смехове разговор.

- Човек трябва да е побъркан от предразсъдъци глупак, ако при вида на това същество не предприеме нещо... - възбудено разправяше складовият директор. - Докато я наблюдавах от прозореца на кабинета си, струваше ми се, че виждам филмов вампир...

- Защо вампир? - попита дебелият като лоена топка собственик на мелницата.

- Защото, ако ви представя тази типеса облечена, както трябва, всички бихте изпопадали на гърба си.

- Говори по-правдиво!... - рече дъщерята на адвоката. - Родителите й сигурно са шопи от околните села.

- Това никак не ме интересува - заяви директорът. - Аз се бях отдал само на естетическо съзерцание... В лицето й имаше нещо момчешко и ъгловато... Тялото й беше тънко, стройно, високо, с прибран таз, с някаква очарователна заобленост на бедрата, които при ходенето пружинираха и сякаш танцуваха...

- Естет, а гледа бедрата... - рече синът на бившия народен представител, като изви очите си към директора и го посочи с палеца си.

- Как беше облечена? - попита дъщерята на адвоката.

- О, дрехите бяха наистина окаяни!... - скръбно призна директорът. - Представете си рокля или пуловер, които са стояли три години на тавана и още толкова под дъжд и слънце... А за бельото дори не посмях да помисля. Може би то се състоеше от грубо домашно платно с розови и синкави шарки, както в сватбения чеиз на баба ми, или изобщо липсваше...

- Как така липсваше?... - удиви се собственикът на мелницата. - Ти провери ли?

- Казах ви само, че за бельото не посмях да помисля - продължи директорът. - От страх да не си го представя жълтеникаво като ризата на Изабела, която се преобличала само след завръщането на мъжа си от поход... Но почти съм сигурен, че то съществуваше… Да, уверен съм, че съществуваше.

- Какъв ужас, ако не съществуваше... - рече дъщерята на адвоката. - Аз постепенно добивам представа за твоя филмов вампир... Вероятно от него се разнася благоухание на чесън и пот.

- Не, не забелязах такова нещо!... - увери директорът. - Ако имаше, щях да го усетя. Аз съм много чувствителен към миризмите... От нея се разнасяше просто дъх на сапун за пране... Честна дума... В тялото й имаше нещо първобитно и свежо.

- А, видяхте ли къде е била работата?... - извика дъщерята на адвоката.

- Къде? - сериозно попита директорът,

- В първобитното и свежото.

- Та що от това?

- Нищо... - каза дъщерята на адвоката. - Просто установявам факт, който не говори добре за състоянието ти.

- Аз не крия вече това! - откровено призна директорът.

Всички, с изключение на дъщерята на адвоката, прихнаха да се смеят. Нейната духовитост се състоеше в това да остава сериозна, когато другите се смееха.

Полковникът и възрастните дами, които седяха на масата му, извърнаха недоволно глави към компанията.

Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.

- Не вдигайте такъв шум... - смъмра тя кавалерите си. - Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.

- Омъжи се за мене - предложи директорът.

- След признанието, което направи ли? - невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.

Компанията отново избухна в смях.

Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.

- Не намирате ли, че доброто настроение на тази госпожица е прекалено? - внезапно попита тя.

- Да, съвсем прекалено - угоднически се съгласи капитанът.

Но той завиждаше на веселата компания и бе леко отегчен от дъщерята на полковника, която танцуваше старомодно и държеше дясната си ръка изпъната като прът. В това време тангото свърши и оркестърът внезапно засвири румба. Задължен от протокола - танцът с дъщерята на полковника не биваше да се прекъсне преди голямата почивка на оркестъра, - капитанът почна да подскача учтиво в такта на румбата. От бързото темпо партньорката му се изпоти малко, пудрата върху лицето й овлажня и около очите й се появи мрежа от ситни бръчици. Артилерийският капитан отбеляза съчувствено това и почна да мисли за новата си англо-арабска кобила, с която напролет възнамеряваше да вземе участие в общоармейските състезания.

Докато полковникът и жената на капелмайстора обсъждаха идеята да въведат за чайовете покани, веселата и дръзка компания от цивилни направи нова поръчка на ракия.

- Инспекторе!... - попита дъщерята на адвоката. - Какво е вашето мнение за филмовия вампир на директора?

- Лошо!... - отвърна инспекторът. - Задава непрекъснати ядове на полицията.

- Така ли?... Да не е крадла? - попита собственикът на мелницата.

- Не, не е!... - важно произнесе инспекторът. - Ако беше крадла, щяхме да се справим с нея веднага... Лошото е, че тя е една от най-хитрите комунистки в града.

- Чакай! - внезапно се намеси синът на народния представител. - Да не говориш за Лила?

- Същата.

- Виждал съм я! - извика собственикът на мелницата. - Екстра парче!...

- Ух... и какво! - добави синът на народния представител.

- Без грубости към моите най-нови чувства, господа!... - продължи директорът. - Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима... Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата "Пигмалион".

- Каква е тая пиеса? - попита собственикът на мелницата.

- Ти си отегчително прост!... - рече директорът. - Обясни му! - обърна се той към дъщерята на адвоката.

- Обясни му ти - отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.

- Нямам нужда от обяснения!... - заяви той. - Гледал съм всички оперети.

- Стига ти толкова - рече директорът. - Не гледай повече.

Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. "Този гарнизон е дяволски скучен - реши той. - А капелникът е просто теле в униформа... гадовете му стържат цигулките си вече половин час." След това мисълта му се върна нежно към кобилата: "Трябва да я покажа на ветеринарния лекар... Дясното й око не е в ред... Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!..."

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

- Ето петия кавалер на компанията!... - рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. - Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

- Ти започваш да губиш от хумора си - забеляза директорът, като я погледна сериозно.

- Затова пък печеля в мъдрост - отвърна тя.

- Потрябвала ти е мъдрост!... - каза директорът. - Дай да се чукнем!...

Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.

- Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? - презрително попита тя.

- Не! - решително отговори инспекторът.

- Мазник! - безобидно, но точно определи някой.

- Аз съм по свежото, но не и първобитното - заяви инспекторът.

- Тогава елате да танцуваме! - предложи дъщерята на адвоката. - Свирят нашето танго.

Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.

Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.

Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.

Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол - миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.

След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата "провал", която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.

Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция - стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.

- Ей, кучи синове!... - викаха полицаите. - Вие пак се събрахте!

- Какво? Забранено ли е да разговаряме? - питаха работниците.

- Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.

- Подкарайте ни, ако не ви е срам!... - възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.

Стражарите вдигаха заплашително бичове и се спускаха с конете си към групата.

- Какво дрънкаш бе, философ?...

Групата се разпръскваше, но бавно, сякаш по собствено желание. Стражарите заплашваха грубо, но не удряха никого. Някаква незнайна сила ги караше да гледат работата си в отсъствие на началството през пръсти. Те бяха момчета, които постъпваха на полицейска служба, идейки от гладни, планински села, където по мършавите нивички над сипеите зрееше само ръж и елда.

На общината хрумна идеята да разшири през кишавия сезон водопроводната мрежа. В квартала дойдоха непознати работници, които почнаха да копаят канал, псуваха полицията и мазно се опитваха да завържат разговор. Тютюноработниците им обърнаха гръб с презрение. Те познаха веднага, че това са провокатори. Копачите си отидоха, каналът остана недовършен и никакви техници не дойдоха да поправят чешмата.

Ала уплахата и бездействието, които настъпиха в работническия квартал през първите дни след блокадата, бяха само привидни. Веднага изпъкнаха дълбоките резерви на партията, нанесоха се контраудари, определиха се лицата, които щяха да заместят в случай на арестуване досегашните отговорници. Агитацията срещу властта се засили, и то от хора, за които никой досега не бе подозирал, че са комунисти. Всички активисти получиха заповед от инспектора да се разписват сутрин и вечер в околийското управление. Едновременно с това полицията правеше нощни проверки по домовете им. Инспекторът искаше да улови гузните. Но активистите не се поддадоха на паника. Никой от тях не избяга, не премина в нелегалност, защото това щеше да насочи инспектора към верни следи.

Докато активистите се разписваха редовно и кротко в участъка, по други места се случиха събития, които накараха околийския управител да излезе от кожата си. Някой подпали сеното, което полицейският ескадрон бе купил на търг от един богат селянин в околността. Загубата остана за сметка на продавача, тъй като сеното не беше още превозено и прието в града. Но акцията направи силно впечатление. По стените на къщи и учреждения се появиха дръзки комунистически лозунги, които се заличаваха трудно, понеже бяха написани с блажна боя или с драскане на дебел пирон върху мазилката. Една сутрин гимназията осъмна с червено знаме на покрива. Неуловими ремсисти подхвърляха в дворовете на гражданите позиви.

- Къде натискате, къде се пука!... - злобничко подмяташе кметът на околийския управител.

В града пристигна с автомобил областният управител. Той бе пълен, важен и надут човек, който изслушваше докладите на подчинените си, като пазеше загадъчно мълчание и така успяваше да всее в душите им необходимата за дисциплината паника. След като похапна и отпочина добре в дома на първия адвокат в града, той свика конференция от административни лица. Полицейският инспектор със свойствената му хитрина и навик да бяга от отговорности успя да си измие ръцете, като хвърли вината за нервното напрежение в околията върху блокадата на работническия квартал, заповядана от околийския управител.

- Аз бях против тази блокада - заяви той. – Не трябваше заради улавянето на един незначителен комунистически функционер да се възбуждат и дразнят осем хиляди работници, които през зимата са особено чувствителни... В борбата срещу комунистите трябва да се проявява повече такт.

Околийският управител - сприхав запасен майор, който трепереше за мястото си - го прекъсна злобно:

- Какво наричате вие такт?... Бездействието и танцуването в клуба ли?

- Не! - хладно отговори инспекторът. - Такт е, когато действията ни са обмислени и отговарят на целта... А колкото за танцуването в клуба - инспекторът се усмихна небрежно и снизходително, - то не е по-осъдително от всекидневното отбиване в пивница "Булаир".

- Искам обяснения! - кипна сприхавият о. з. майор.

- Ще ги получите на друго място - отговори областният управител.

И продължи загадъчно да мълчи.

Резултатът от това мълчание беше едно дълго писмо-циркуляр, което се получи след два дни в града и в което областният управител даваше наставления как да се пази общественият ред. То бе написано във високопарен, държавнически стил, като програмната реч на новия министър-председател, и съдържаше скрити закани срещу работниците.

Околийският управител се успокои за мястото си и вечер отново почна да се заседява в пивница "Булаир", а полицейският инспектор си направи цивилен костюм, с който продължи да ходи на танците във военния клуб.

Лила очакваше денонощно да бъде арестувана. Тя беше обмислила вече поведението си: пълно отричане на всяка партийна дейност и връзки с когото и да било. Зад нея стояха градският комитет, ремсът, цялата система от партийни ядки в квартала и тютюневите складове. Провалът трябваше да се спре, макар и с цената на неописуеми изтезания, на пълно отричане от себе си.

През тези тежки дни тя прекарваше по-голямата част от времето си в къщи. Излизаше само да се разпише в участъка и до читалището за книги. Четеше от сутрин до вечер при прозорчето, докато сивата светлина на кишавия зимен ден се превърнеше в мрак, а носле запалваше лампата и почваше да плете. Стъпките

на случайни минувачи я стряскаха. Всеки нощен шум

я събуждаше. Първите тръпки от страха, че идеха арестуват, се превръщаха бързо в хладно спокойствие, в мрачно вълнение и самоувереност, от която се раждаше надеждата за живот. Ала от тази надежда, която я връщаше към обикновеното състояние, бликаше отново страхът. Всеки ден, всеки час, всеки миг волята на Варвара можеше да се пречупи, а съпротивата й да се превърне от героизъм в предателство.

Но времето течеше, люшкането между страха и надеждата продължаваше и все нищо не се случваше. Заваля сняг, който пак се стопи и превърна уличките в канали от тиня и мътна вода. Късите декемврийски дни се редуваха с дълги, тревожни нощи. Утрото започваше с белезникава светлина и гъста мъгла, която на обед се разредяваше, а вечер падаше отново. Спестените през лятото пари намаляха. Семейството почна да пести храната и топливото. Лила измършавя. Женствената мекота, която говорът и очите й добиваха в къщи, сякаш беше изчезнала завинаги. Говореше малко, но отривисто и точно. Чертите на бледото й лице замръзнаха в постоянна изопнатост. Сивосинкавият й поглед пронизваше.

Майката на Лила заприлича на посърнала сянка. Тя се оплакваше, слухтеше, кълнеше тихичко полицията и господарите. Понякога започваше да шета безсмислено или да изчетква и кърпи дрехите на Лила, сякаш последната се беше превърнала в малко, безпомощно момиченце и не можеше да свърши тази работа сама. Шишко също отслабна, стана нервен и заядлив, почна да се кара на политически теми с шурея си, който бе социалдемократ. Не се понасяше лесно страхът да загубиш единственото си дете. А шуреят на Шишко съзнаваше това и въпреки споровете продължаваше да го приема търпеливо на работа в дюкянчето си.

Една вечер партийното разузнаване донесе, че Варвара, след като бе устояла на мъченията, е изпратена в София. Лила мислеше дълго и напрегнато за безшумния й героизъм. Тя отдъхна, но не отслаби своята бдителност, не се свърза веднага с другарите от градския комитет. Опасността се беше само отдалечила. Лила продължаваше да очаква арестуване, но вече свикна да не се стряска, да не изпада в пристъпи на мъчителен страх. Напрежението през тези дни бе създало у нея нещо ново, което не притежаваше досега. И то бе хладната готовност за всякакви изпитания.

Когато положението се успокои малко, тя потърси връзки чрез доверени съседи с един възрастен легален другар от градския комитет. Този другар бе пенсиониран чиновник от данъчното управление и се сети да дойде сам, носейки с хамалин една тенекиена печка, която Шишко трябваше уж да поправи. Лила му предаде съобщението на областния комитет.

Възрастният другар поклати тъжно глава.

- Лошо! - рече той. - Кому бяха нужни тия съобщения сега? Заради тях стана всичко. Горе другарите се карат и си играят на изключване, а тук ние търпим поразиите от тяхната небрежност...

- Остави това сега!... - Лила разбра, че другарят от градския комитет споделяше убежденията на Задграничното бюро и на Павел. - Арестуваната другарка устоя тук, но не зная дали няма да проговори в София.

- Щом издържа тук, ще бъде твърда и в София.

- Но ако все пак ме издаде? Не е ли по-добре да премина в нелегалност навреме?

- Не!... - отвърна възрастният другар. - Ако преминеш в нелегалност, ще се обвиниш сама, а баща ти ще бъде смазан от бой... Трябва просто да издържиш опасността докрай!... Нелегалните са и без това много. Партията едва им намира квартири.

- Но ако ме арестуват?

- Няма да признаваш нищо... Това е единственият начин да спасиш себе си и нас.

Възрастният другар погледна Лила изпитателно. Синкавите й очи изразиха сурово и мълчаливо съгласие.

- Кога ще приведете в изпълнение решението за Стефан и Макс? - попита тя след малко.

- Ще видим!... - уклончиво отговори другарят от градския комитет, като се намръщи. - Макс и Стефан работят добре в града... Нещата, за които трябва да мислим сега, са по-важни от прищевките на Лукан.

- Няма прищевки на Лукан, другарю!... – остро го прекъсна Лила. - Не може да се говори така!... Има само партийна заповед, която сме длъжни да изпълним.

Възрастният другар я погледна строго. В набръчканото му лице, в посивелите вежди, в избистрените му старчески очи имаше гняв и скрито достойнство, които я накараха да се смути.

- Няма нужда да ми четеш урок!... - рече той. - Лукан не представлява цялата партия... Аз ще повторя още много пъти това. Партията съществува, преди да се роди Лукан, а аз и твоят баща сме едни от нейните основатели тук!... Така че бъди напълно спокойна за партията. Аз държа за нея повече от тебе.

Лила се изчерви.

- Очаквах от тебе други възгледи по въпросите, за които спорим - сухо добави той.

Лила се изчерви повторно.

- Заради Павел Морев ли? - попита тя гневно.

- Заради партията!... - спокойно отговори възрастният другар от градския комитет.

През следващите дни инспекторът отмени заповедта за разписване в участъка и напрежението отслабна. Работническият квартал постепенно се успокои. Отново изпъкнаха всекидневните грижи за намиране на каква да е работа, на храна и топливо. Активистите възобновиха своята дейност, която подобно на киселина разяждаше бавно, но сигурно устоите на враждебния свят. В замяна на това изчезнаха дръзките комунистически прояви в центъра на града. Останаха само дребните разправии с позиви и проявите в гимназията.

Към края на първия месец след блокадата поведението на Лила беше все още предпазливо. Тя не се срещаше с другарите от градския комитет, а само с активисти от складовете. Може би Варвара я беше издала и полицията нарочно не предприемаше нищо. Може би инспекторът употребяваше тактиката на "фюлерите" - да мълчи и да наблюдава чрез провокаторите си хората, с които Лила най-често се срещаше. Ала и тази опасност премина. Тя се увери постепенно, че агентите не я следяха непрекъснато, а когато предприемаха това, вършеха го така тромаво, щото тя се усмихваше. Всичко това й даде смелост да отиде на явката с Йосиф, която разся последните й тревоги.

Срещата стана една зимна вечер в квартала до гарата. Духаше мразовит вятър, безлюдните улици навяваха тъга и самотност, по черното небе блещукаха ледени звезди. След като се разпознаха под светлината на една улична лампа и се увериха, че никой не ги следи, Йосиф и Лила се приближиха един към друг. Лила трепереше от студа в тънкото си палтенце, а Йосиф носеше дебела кожена шуба и калпак. Той бе агроном, работеше в Министерството на земеделието и използуваше командировките си по тези места за партийна работа, имаше едро лице с бадемовидни очи и дебели устни. Гъстата и черна брада, която бръснеше всеки ден, придаваше на бузите му металносив цвят. Той бе винаги намръщен - от страх да не го заловят и от разни служебни грижи. Лила тръгна с него.

- Няма опасност от провал - лаконично съобщи той. - Варвара е пусната на свобода... Сега другарите се занимават с лекуването й.

- Уверени ли сте, че не е издала нищо? - попита Лила.

- Уверени сме. Няма арести.

- Тук също няма, но тревогата беше голяма.

Йосиф не отговори. Той изплю угасналия фас на цигарата си и веднага запали друга.

- Преживяхме голямо премеждие… - подчерта Лила.

- Добре де! Стига си се оплаквала - грубо рече Йосиф. - Опасност има навсякъде... Да не очакваш да ви гладят с перце?

- Не очаквам, но кажи на другарите да внимават кого изпращат... Проиграхте за нищо и здравето на Варвара.

- Ние си знаем работата... Съобщи ли решението за Стефан и Макс.

- Съобщих го.

- Изпълни ли се?

- Вероятно.

- Как така вероятно?... Да или не?

- Ох, боже мой!... Това ли е най-важното, което трябва да научиш сега?... Поради събитията не съм виждала другарите от градския комитет.

- Значи, трепериш от страх и не се интересуваш от партийната работа.

Гласът на Йосиф бе заядлив и суров.

- Слушай! - тихо избухна Лила. - Ти си невъзможен човек и не можеш да се сработваш с никого... Искам да ме освободят от връзката с тебе.

- Ще съобщя на другарите за този каприз.

Гласът на Йосиф стана зъл. Той разкопча шубата си и почна да търси нещо във вътрешния джоб на сакото си.

- Има ли да ми казваш друго? - сухо попита Лила.

- Има.

Той се озърна предпазливо и мушна в ръката на Лила няколко сгънати листове.

- Какво е това?

- Директиви за подготовка на стачката. Написани са със симпатично мастило. Да се разучат внимателно и унищожат веднага.

Лила пъхна сгънатите листове в джоба на палтото си. Йосиф съобщи късо, но ясно датата, мястото и паролата на следващата явка, след това се отдели внезапно от Лила и тръгна към хотела. Той направи това, без да каже дори "довиждане".

От гарата изсвири локомотив, някъде лавнаха кучета, зад изпотените прозорци на близката кръчма гъгниво скимтеше стар грамофон.

Лила тръгна към къщи, стискайки в джоба си директивите за стачката.

Пак наставления, пак книжни подробности, пак мъртви, строги и дребнави правила, които определяха подробно с кого да се работи и с кого не!... Пак недоверие към всеки, който оспорваше идейната платформа на стачката, който предложеше нов начин на действие, който седнеше в кръчмата, тръгнеше с момиче или отидеше на вечеринка!... Сякаш за да се бориш за комунизма, трябваше предварително да се откажеш от всяка радост, да обърнеш гръб на живота, да тръгнеш право и неминуемо към смъртта!...

Лила съзна, че преувеличаваше н пресилваше нещата в мисълта си, ала въпреки това в душата й се надигаше смътен бунт срещу листовете, които стискаше в ръката си, срещу намръщения Йосиф, срещу невидимия и тайнствен Лукан, който безспир заповядваше, напомняше, проверяваше, наказваше за най-малки дреболии. Нещо в партията не беше в ред!... Нещо я отдалечаваше от живота, от хората, от нуждите на борбата, от самата основа на маркс-ленинското учение!... Какво беше това? Лила се мъчеше да го разбере, но не можеше. Тя виждаше само конкретните му прояви, ала не бе в състояние да стигне до погрешното начало, което го обуславяше. Може би Павел имаше право!... Може би наистина Централният комитет извращаваше болшевишкото начало, поставяше пред партията неизпълними за сегашните условия задачи, прахосваше силите й, водеше я към безполезна и гибелна борба, към пълно откъсване от масите!... Може би наистина другарите от висшето ръководство бяха тесногръди сектанти, които не можеха да обхванат с ума си едновременно много неща, да стигнат до важните и съществени отношения в действителността!... Може би наистина те бяха заслепени фанатици, които можеха да посочат за пример само героизма си, но не и действителни придобивки в борбата!... Може би наистина бе съвсем погрешно да се къса връзката със Задграничното бюро. Дори за най-простите и неуки партийни членове беше ясно, че стачката не можеше да има масов характер, ако не се подготвеше и проведеше върху широка идейна платформа. Възрастните другари, основатели на партията от тесняшки времена, хора с доказан опит и твърдост в борбата, постепенно се оттегляха от партийна дейност, защото не можеха да се съгласят с директивите на високомерните и намръщени младежи, които презрително ги наричаха "тесняци". Павел имаше заслуги от миналото, блестящ ум и способност да вниква в сложните въпроси, но беше изключен от партията, защото се противопоставяше на Лукан. Доскоро се издигаше лозунгът за героично, но безполезно парадиране пред полицията. Кому бе нужен този лозунг?... Сякаш целта на борбата се изчерпваше с биене на юмрук по гърдите. Ала този лозунг - безполезното биене в гърдите - прозираше още в подготовката, изпълнението и последиците на всяка акция.

Лила въздъхна. Тя не виждаше ясно и пътя, който сочеха Павел и Задграничното бюро. Павел долавяше нещо, което се очертаваше вече в действителността, което плуваше в съзнанието на работниците, но не успяваше да го изрази убедително. Мисълта му се въртеше около вълнуващи, но лишени от конкретност общи положения. Широка идейна платформа за стачката, но каква?... Колко трудно бе да правиш отстъпки и едновременно да запазваш генералната линия на партията!... Търсене на съюзници, но какви?... Имаше ли смисъл комунистите да се свързват със земеделци, с широки социалисти и анархисти, за които не знаеш как ще постъпят утре!... Пестене на силите, но как?... Можеше ли да се води енергична борба без жертви, без кръв и сблъсквания!... Не, и Павел се луташе в безпътица!... Може би той наистина искаше да измести от ръководството заслужили другари, да тикне партията по линията на най-малката съпротива, да разруши единството й. Ала изведнъж всичко това й се стори чудовищно и невъзможно.

Лила продължаваше да върви из пустите улици, по заледените и хлъзгави тротоари. Стъпките й отекваха самотно в мразовитата вечер. Опасността да я арестуват, призракът на мъченията бяха изчезнали, но в душата й бе нахлуло дълбоко и тежко раздвоение, което й се струваше по-мъчително от тревогата. Гневяха я директивите на Лукан, заядливото държане на Йосиф, недоверието към Макс и Стефан. Смущаваха я изключването на Павел, разговорът с възрастния другар от градския комитет, простичките, но пълни със здрав смисъл въпроси на работниците. В тези въпроси, отнасящи се до съвсем дребни и всекидневни неща, прозираха искания, които се противопоставяха на директивите на Лукан и съвпадаха напълно с предвижданията на Павел. Тя отбягваше въпросите, разводняваше отговорите си, замазваше ги ловко и подло с красноречието си. Достойно ли беше това?

Лила въздъхна отново. Раздвоението й ставаше все по-дълбоко. Вятърът бе утихнал, но студът се засили. Над града се спускаше бавно прозрачна мъгла. Невидимите й капчици образуваха около уличните лампи светли кръгове с цветове на дъгата. Върху чистата белота на снега сенките се очертаваха остро, сякаш падаха върху екран, и в тая острота имаше някаква пуста и ледена тъга, която навяваше безнадеждност. Краката и ръцете на Лила бяха вкочанели от студ. Тревогата, слабата храна и оскъдицата на дрехи, от която страдаше винаги, я караха да гледа на зимата като на най-противния сезон. "Веднъж да дойде пролет!..." - помисли тя с неясен копнеж, откъсвайки се за миг от въпросите, които притискаха съзнанието й.

Тя направи опит да се стопли, като тръгна по-бързо, но се подхлъзна и без малко щеше да падне. Пътят й минаваше през един от заможните квартали на града. Прозорците на новите къщи светеха с меки топли светлини. Зад дантелените пердета прозираха уютно наредени стаи, с бюфети, с картини, с големи оранжеви или зеленикави абажури, под които добре облечени жени четяха на топло книги или делови мъже разгръщаха вечерния вестник. От тия прозорци долитаха задушено безгрижни смехове, познатият глас на говорителя по радиото, звуци от танцова музика. Голям камион изсипваше наведнъж шест тона едри лъскави въглища пред къщата, в която живееше районният експерт на "Бяло море". Млада жена с воалетка, кожено палто и високи шушони се връщаше от пазар, а след нея вървеше слугинята й, която носеше претъпкани мрежи с масло и хайвер за сандвичи, с орехи, захар и шоколад за утрешната торта.

Жената и въглищата накараха Лила да почувствува отново варварската мизерия, в която тънеше светът на работниците. Студът й се стори по-остър, бедността по-горчива, неправдата по-унизителна. Мъглата я пронизваше, повдигаше й се от соленото парче паламуд, което бе изяла на обед. Спестените пари в къщи едва щяха да стигнат за още няколко седмици, а после идеше мъчителната просия за каква да е работа. Работниците - а заедно с тях и Лила - си оставаха трагично сами!... Лукан имаше право!... Партията не трябваше да оставя пътя, който бе следвала досега - път на сурова, непримирима и безмилостна борба!... Нямаше нужда от широки платформи, от сложни компромиси, от подозрителни съюзници!... Нямаше нужда от интелигенти като Павел, Стефан и Макс, като възрастния другар от градския комитет, които искаха да поведат партията по пътя на опортюнизма, да разхлабят дисциплината й, да разрушат единството й...

Тъй разсъждаваше Лила, свита от студ, като вървеше из светлините и сенките на мразовитата вечер. Сега мислите й бликаха от студа, който измъчваше лошо облеченото й тяло, от соленото парче паламуд, което я накара да пие цял следобед вода, от едрите лъскави въглища на тютюневия експерт и ситостта на жената, която видя преди малко. Чувствата й отразяваха само неправдата в света. Тя не съзнаваше, че борбата срещу тази неправда трябваше да се води едновременно с много средства н по различни начини, трябваше да бъде далече по-широка, гъвкава и разнообразна, отколкото заповядваха схемите на Лукан.

Лила излезе на пазарната улица и тръгна към железарската работилничка на вуйчо си. Еврейските дюкянчета наоколо бяха затворени и тъмни, но самата работилничка светеше още. Лила отвори вратата и надникна вътре. Чираците и вуйчо й си бяха отишли. Работилничката представляваше дълго, тясно помещение, по чиито стени висяха инструменти. В дъното му, клекнал до един бойлер, работеше Шишко.

- Татко, оставаш ли? - попита Лила.

- Трябва да остана!... Искам да поправя тая пущина!... Влез де!

Лила затвори вратата след себе си.

- Какво?... Свърши ли? - рече той тихо.

- Всичко е наред... Арестуваната другарка е била освободена в София.

- Ох, слава богу!... - въздъхна Шишко. - Стопих се, да ти кажа!... Много се тревожих тоя месец.

- Не може инак - тихо отвърна Лила, а после добави високо: - Тогава ще си отида сама?

- Върви! - Шишко клекна отново до бойлера и почна да го оглежда. - Слушай!… - сети се той изведнъж. - Булката на Симеон ражда и майка ти отиде да бабува... В къщи няма никой.

- Знам - рече Лила.

- Запали си печката!... Има ли въглища?

- Има, но мислех да ги занеса на Симеонови.

- Ти не се грижи за Симеонови!... Блаже трябва да им е купил вече. Запали печката и си чети на топло. Утре ще взема пари от бойлера и ще докарам още сто кила.

Лила пак се накани да си върви, но Шишко я спря отново:

- Слушай!... От паламуда не яж!... Отровен бил, казват... Все при нас ще докарат мършата... Бакалинът го купил тайно, за да печели, и ветеринарният му съставил акт.

- Ще го хвърля.

Лила излезе от работилничката и се отправи към къщи. Мъглата се бе сгъстила леко. Пазарният ден замираше в осветените кръчми на хановете, където пийнали селяни свиреха на гайди и тамбури. От оборите, в които беше разпрегнат добитъкът, излизаше топла, влажна миризма на сено и говежди тор. Тъмните, плътно затворени еврейски дюкянчета се спотайваха мълчаливо, а над тях кротко, но някак безсмислено мъждукаше животът на собствениците им. Дребните еврейски занаятчии в чаршията строяха къщите си така, щото първият етаж да служи за работилничка, а вторият - за жилище. Зад прозорците на тези жилища животуваха плесенясали души, от които понякога се откъсваха смело млади ремсисти.

Тя отмина чаршията и навлезе в уличките на работническия квартал. Повечето от ниските, схлупени къщици бяха тъмни. Работниците си лягаха рано, за да пестят въглища. Над реката висеше гъста мъгла, а в ледената тишина отекваха глухо удари на брадва. Някой цепеше дърва. Когато Лила зави по уличката, в която се намираше тяхната къща, видя внезапно силуета на висок мъж. Той се беше спрял точно пред къщата им и фигурата му се очертаваше ясно върху млечнобелия фон на мъглата, осветена от уличната лампа. Непознатият носеше мека шапка и модно, стегнато в талията палто. "Дългия" - помисли Лила с гняв. Тя постоя няколко минути с разтуптяно от уплаха сърце, после се окопити и влезе в двора на съседите, като се притули зад бараката им. До ушите й долетяха звънливи удари - непознатият чукаше върху стъклото на прозореца. Той повтори това няколко пъти н като не получи отговор, тръгна по улицата. Стъпките му върху заледената почва се чуваха все по-ясно. Той щеше да мине покрай бараката, зад която се беше притаила Лила. Когато мина, тя го позна. Бе Павел. И тогава, без да иска, извика името му с тих, сподавен от вълнение глас.

Павел извърна веднага лицето си към направлението, от което чу гласа й. Лила излезе пред него и го попита:

- Какво търсиш тук?

- Исках да те видя.

Двамата стиснаха несъзнателно ръцете си. Но тя овладя вълнението си първа и рече враждебно:

- За какво да ме видиш?... Нали съм глупачка, която не разбира нищо?

- Нека влезем у вас!...

- В къщи няма никой - студено отказа тя.

- Именно за това - настоя той. Докато Лила отключваше вратата, той произнесе глухо, с нисък, отпаднал глас:

- Мене ме изключиха от партията. Знаеш ли? А тя отговори:

- Знам.

Когато влязоха вътре, той съблече палтото си и седна на стола, а Лила почна да пали печката. И докато я гледаше, стори му се, че не напразно в гнева и пустотата, които го притискаха сега, бе потърсил убежище тук. Той познаваше много жени, но нито една не притежаваше красотата на гордостта у това затворено и малко студено същество. Той познаваше други жени, които имаха гладки лица, руса коса и светли очи, но нито една не излъчваше толкова нравствена сила и такова съвпадение между духовния си облик и идеята, за която се бореше. Стори му се, че тя бе неделима част от този смазан от нищета работнически квартал, от тази гола стаичка с желязна печка, от тези дъсчени одри, покрити с козяци и черги. Стори му се, че във вехтата й пола, в избелелия й пуловер, в отслабналото й лице трептяха мъките, грижите и надеждите на хиляди тютюноработници, които чакаха края на зимата, за да почнат отново тежката, изтощителна и жалко платена работа в складовете. Но всичко това не бе огрубило личността й, не й бе попречило да стане образовано и мислещо същество. Стори му се, че това момиче приличаше на цвете, поникнало върху грозната бедност и лишенията на потиснатия свят, че то бе събрало у себе си всичко здраво, жизнено и прекрасно, което работническата класа можеше да даде, и че може би затова красотата й бе тъй одухотворена, защото нямаше да се поквари никога от сметките и пороците на враждебния свят. Ала едновременно с това му се стори, че у Лила имаше нещо далечно, недействително и призрачно, като образ от бъдещето, който ей сега щеше да се разсее и да остави след себе си само тъга към недостижимото.

Но след малко той съзна, че всичко у нея беше действително - от бледорусия акварелен оттенък на красотата й до тази острота, с която умът и волята й можеха да наранят човека. Тя бе коленичила до печката и раздухваше съчките, а тлеещата жар багреше изопнатите черти на лицето й с червеникаво сияние, под което косата й добиваше вид на гъсти снопове от металнозлатисти нишки. В хубавия й гръб, в яките рамене и заоблените й бедра имаше някаква сила, която го привличаше неотразимо и запълваше пустотата в душата му с такова вълнение, щото той отново почувствува, че бе направил най-разумното нещо, като дойде при нея.

Лумнаха пламъци и печката забумтя. Лила се изправи. Той очакваше да открие върху лицето й вълнението, което изпитваше сам, но видя само изопнатите й устни и две хладни очи, които го гледаха изпитателно. Трепетът, с който стисна ръката му в първия момент, беше изчезнал. Той се сети горчиво, че между двамата съществуваше стена, която ги разделяше, и че тази стена се издигаше не вече върху разногласията им за партийния курс, а върху обстоятелството, че беше изключен от партията.

Лила седна до масата, на другия стол срещу него.

- Днес ли пристигна? - попита тя равнодушно.

- Да - отговори той. - На обед.

- Срещна ли се с другарите?

- Говорих с Ешкенази и няколко души от градския комитет... - Той се ядоса внезапно: - Какво?... Правиш анкета дали не се опитвам да разцепя градския комитет ли?

- Не, не смятам, че можеш да постигнеш това!... - Тя се усмихна с присвити очи и показа веднага острието на своята непримиримост. - Засега ти стига изключването... Но ако видим дори опит да разрушаваш единството, тогава ще постъпим с тебе безмилостно.

- Какво ще направите? - попита той злобно.

- Знаеш много добре.

- Ще бъде забавно, ако Лукан влезе в ролята на мъничък Робеспиер!... - рече той, като се изсмя презрително. - Но кажете му, че няма да успее... По-голямата част от хората в Централния комитет са умни и скоро ще видят истината...

- Значи, ти... ще продължиш?

Тя пое въздух и го погледна косо. Клепачите й се присвиха още по-силно, а зад ресниците им се запали студен и тъжен гняв.

- Не, няма да продължа!... - избухна той, като удари по масата. - Не от страх пред вас, не за да чакам прошката ви!... Ще мълча само защото не искам да внасям преди стачката раздвоение в честните души на работниците, само защото съм сигурен, че Коминтерна и Задграничното бюро ще излязат с решения, които ще ви накарат да дойдете на себе си... А докато стане това, прогонвайте всеки, който иска да работи с нас, тикайте работниците под стражарските бичове, обещавайте им да заемете складовете с голи ръце... Беснейте, докато работниците загубят вяра във вас, докато ви отрекат напълно, докато сами най-носле съзнаете, че се държите като самомнителни глупци... най-съкровеното желание на врага е работниците да имат водачи като вас!...

- Не викай!... - хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.

А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници... Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.

- Всичко това е без значение!... - произнесе той в настъпилото мълчание.

- Кое? - попита тя безпомощно.

- Вашите глупости, които ще бъдат отречени от историята... Партията върви напред и нищо не може да спре развитието й... Ще дойде ден, когато вие ще съзнаете грешките си и аз отново ще вляза в нея.

- Добре!... - Върху лицето на Лила трепна неуверена и тъжна усмивка. - Ти трябва да чакаш този ден н да не действуваш сега срещу единството й.

Той продължаваше да я гледа горчиво, изпитвайки въздействието на силата, с която тялото и душата й го привличаха. Тя бе жена, но в израза й имаше нещо момчешко и невинно, бе зряла, но този израз беше юношески и непокварен. В русата коса, в светлите очи, в бледия оттенък на кожата й имаше някаква студена изопнатост, която очистваше лицето й от всичко чувствено и така оставяше в него само израза на ума и волята. Стори му се, че не бе виждал лице с по-красива и хладна заостреност на чертите, жена с по-голяма способност да заповядва над себе си.

- Лила!... - произнесе той внезапно. - Въпреки всичко аз те обичам.

- Това не е много важно сега - отговори тя, като трепна леко.

- Искаш ли да станеш моя жена? - неочаквано продължи той с равен, проникващ глас, който я разстрои още по-силно.

- Какво казваш? - попита тя, като се намръщи и така успя да скрие вълнението си.

- Да се венчаем тия дни!...

Тя съзна, че всичко това му беше дошло внезапно на ум под влияние на състоянието, в което се намираше. Думите му сякаш проникнаха в нея, раздрусаха мисълта й, запалиха въображението й. Стори й се за миг, че пред нея стоеше осъществена мечтата, за която през часовете на самотност копнееше цялото й същество на жена, на кротко и любещо момиче. И макар никога досега да не бе мислила определено за това, тя си представи малко домакинство, приятно наредена стаичка и маса, сложена за вечеря, на която сядаше Павел, държейки в скута си някакво капризно, ала безкрайно мило същество, на което храната трябваше да се дава с лъжичка. Но това видение, мъчително и недостижимо, се задържа в съзнанието й само една секунда. Миг след това тя се видя отново секретарка на ремса и членка на градския комитет, зад която стояха хиляди тютюноработници. Може би никога - тя го виждаше и се беше примирила вече с това, - никога тя нямаше да има време за свое семейство и свое дете, защото бе обрекла живота си да се бори за щастието на другите. Ала думите на Павел успяха да наранят душата й, събуждаха и разпалваха жаждата й за щастие. Сълзите почнаха да се търкалят по бузите й, а гласът й молеше отчаяно:

- Мълчи!... Остави ме!... Иди си веднага!

Той стана и тръгна към нея. Лила се изправи бързо, сякаш се готвеше за самоотбрана. Рязкото й движение му подсказа колко дълбока бе станал-а пропастта, която ги разделяше. Но все пак той успя да я прегърне. В продължение на няколко секунди, изпитвайки щастие, горест и мъка, тя отговаряше несъзнателно на целувките му. А после сред хаоса от мисли и чувства, които бушуваха в съзнанието й, Лила стана отново господарка на волята си.

- Остави ме!... - рече тя, като се отскубна с бързо и силно движение.

- Лила!... Лила!... - повтаряше той.

- Искаш да удавиш и мене в своето блато, нали!... Искаш да дезертирам и аз от партията, от работата, от дълга си!...

- Лила!... След шест месеца... след една година всичко... целият курс на партията ще се промени...

Той я улови за ръцете и привлече отново към себе си, но тя изхриптя диво:

- Остави ме!... Нищо вече не може да съществува между нас!... Ти си вън от партията!...

Викът й, задушен, грозен и суров, го накара да я пусне веднага.

- Върви си!... - грубо заповяда тя.

Той остана за миг втренчен неподвижно пред себе си. Лицето му доби постепенно студен, безстрастен израз. После той облече бавно палтото си и без да каже ни дума, излезе от вратата.

Лила се хвърли на одъра и заплака горчиво. За пръв и последен път в живота си тя плачеше от любов.

 


напред горе назад Обратно към: [Тютюн][Димитър Димов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух