напред назад Обратно към: [Тютюн][Димитър Димов][СЛОВОТО]



IX глава


Синкаво- белите ледени цветя по стъклата на прозореца станаха розови, след това избледняха отново, но добиха по- ярки очертания и блеснаха ослепително, когато слънцето изгря. Ясното зимно утро надникна бавно в стаята на барон Лихтенфелд.

Не можеше да се каже, че тази стая и въобще вилата бяха достойни за един Лихтенфелд. Но те се оказаха предостатъчни за Фон Гайер и Прайбиш, които гледаха преди всичко работата, после удобствата и съвсем не държеха на естетиката. Просташкият гардероб, леглото и нощното шкафче приличаха на мебелите в евтин хотел. Подът беше постлан с линолеум на ярки квадрати, а върху невероятно глупавия светлозелен фон на стените се мъдреше портретът на царя. Грозната тухлена печка бумтеше весело и сякаш се присмиваше на лошото настроение на барона.

Лихтенфелд се протегна сънливо под юргана, чието жълто атлазено лице не беше ослепително чисто. Юрганите във вилата дразнеха барона най- много. Дори понякога му се струваше, че от тях лъхаше тънка и противна миризма на пот, която плебейското обоняние на Прайбиш не можеше да долови. Фон Гайер обаче сигурно я долавяше, но не желаеше да й обръща внимание. Лихтенфелд се възмущаваше още от далечината и наема на вилата. Собственикът й - някакъв алчен и мазен депутат, който говореше немски - бе поискал сума, с която можеше да се прекара цял месец в Ривиерата. Но Фон Гайер се съгласи да я плати без възражение.

За да пропъди лошото настроение, чийто първоизточник си оставаше трудът - тежкият, еднообразен и отегчителен труд, към който го принуждаваше Фон Гайер, - Лихтенфелд почна да мисли за лов на мечки. Всяка сутрин, откакто беше паднал снегът, баронът се отдаваше на сладостни мечти за ловна мечки. Дали и в тая планина нямаше мечки? Не, всички казваха, че няма. Но в България положително имаше от тия чудесни зверове. Само че трябваше да се отиде по страшно лоши пътища до Рила или Родопите. Кршиванек разправяше как българските селяни ловели мечките по особен начин - само с въже и нож. Лихтенфелд си представяше вековната и тиха гора с дълбок сняг и ледени висулки по боровете и българина, който вкарва плътно омотаната си с въже ръка в леговището на звяра - така разправяше Кршиванек, - докато самият Лихтенфелд, възбуден до пароксизъм от ловджийската страст, стои няколко крачки по- назад с пръст на спусъка на пушката си. Да, чудно нещо би било да вземе човек участие в такъв лов на мечки!... Ала всичко това се струваше на Лихтенфелд чиста измислица. Или пък може би му харесваше тъкмо защото беше измислица.

След като помечта за мечките, Лихтенфелд се замисли дълбоко за кучето си, после за пушките си, после за една каса с избрани френски вина, после за жените в България и на последно място - за работата. Беше горчив, но верен факт: един Лихтенфелд трябваше да работи. Това се дължеше на цяла редица обществени причини, настъпили след Първата световна война, и на цял куп приключения с киноартистки, преживени от Лихтенфелд в Ривиерата. При това той трябваше да се залови с една съвсем долна и унизителна работа - да стане шеф на експортното и ревизионно бюро на Немския папирусен концерн в България. Той трябваше да я приеме, едно, защото липсата на пари ставаше вече непоносима, и второ, защото по тоя начин, макар и насила, приобщаваше личността си към труда на милиони германци за величието на Райха. Но колко тежка му се струваше тази работа!

Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден. Фон Гайер проучваше целия стопански живот на България. Проучваше го бавно, методично, всестранно и изчерпателно, с търпението на истински германец, с точността и усърдието на побъркан учен. Фон Гайер приличаше на сметачна машина, а Лихтенфелд беше просто клавиш в тази машина. Но тъкмо защото беше само клавиш, а не нещо повече, Фон Гайер го удряше немилостиво и постоянно. И на Лихтенфелд се струваше, че щеше да полудее от ударите. Работата му се състоеше да прави извадки и резюмета от все нови и нови статистически годишници, от все нови и нови доклади и преписки от доклади, които търговските аташета изпращаха от легацията. Впрочем същата работа, но без да протестира, изпълняваше и Прайбиш.

Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер изискваше неумолимо работата да почва в девет. Лихтенфелд се прозина лениво, изпуши една цигара, за да се разсъни напълно, после ритна гневно омразния юрган и стана от леглото си.

Той беше висок, мършав и рус. Имаше малка глава с горчиво кисело лице и очи, които гледаха винаги някак обидено. Той отиде в банята и когато се върна от нея, обръснат и свеж, направи си фрикция с одеколон и облече ново бельо, което сменяше през ден.

След малко той влезе в трапезарията. На масата беше сложена закуска: кафе, мляко, кифли и варени яйца. Прайбиш седеше до печката и четеше "Dіe Woche", след като се бе върнал от всекидневната си разходка до селото. Фон Гайер щеше да влезе както винаги точно в осем и половина.

Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в джобовете. Утрото сияеше в слънчев блясък и ледена синевина. Равното поле беше покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на "Александър Невски". Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни планини - царството на мечките. Понеже не се вълнуваше никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. До чешмата, полугол до пояс, се разтриваше със сняг Фон Гайер.

- Този е луд!... - каза Ляхтенфелд. Ако заболее от пневмония, ще бъде цяло щастие за Немския папиросен концерн, но не по- малко и за нас.

- Нищо няма да му стане - с известна гордост отвърна Прайбиш, като повдигна очи от списанието.

Той беше нисък, добродушен шишко от селски произход и с особено удоволствие дочиташе статията, в която се разправяше как внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия.

- А аз твърдя, че ще пукне!... - рече баронът. - Такива падат изведнъж... Спомняте ли си Зайфелд?... Зайфелд се пъчеше като него, но умря от инфекция на кръвта при някаква хрема... Какво ще правим днес? - попита той внезапно.

- Днес?... - Прайбиш затвори списанието. - Ще работим като вчера.

- Но днес е събота!... - натъртено заяви Лихтенфелд. - Аз държа за края на седмицата. Предполагам, че ще ме поддържате и няма да мигате като новобранец, когато му кажа това.

- Ще му го кажете ли? - попита Прайбиш с известно съмнение.

Той знаеше, че в последния момент смелостта на барона пред Фон Гайер се изпаряваше винаги.

- Разбира се!... - иронично отвърна Лихтенфелд. - Понеже ни третира като обикновени чиновници, ние ще го заставим да спазва работното време.

Лихтенфелд намекна това преди всичко с оглед към себе си. Той беше напълно убеден, че службата му - поне неговата- трябваше да бъде чисто представителна, т. е. почти дипломатическа. С техническата страна на въпросите, преглед на мостри, изчисления и разни други гадости трябваше да се занимава само Прайбиш.

- Грешите!... - възрази Прайбиш. - Ние сме негови съветници.

- Съветници ли?... - Баронът се обърна с ръце в джобовете и погледна сърдито тлъстичкото лице на Прайбиш. - Само обикновени секретари!... Той взема решенията сам.

- Нищо подобно!... - Експертът сви дебелите си бърни и неодобрително тръсна глава. Педантичното му чувство за дисциплина се раздразни от своеволието, с което баронът тълкуваше нещата с цел да злепостави Фон Гайер. - Ако говорите за Кршиванек, решението зависи от трима ни.

- Слушайте, Прайбиш!... - Лихтенфелд седна на масата.

- До гуша ми дойде от препирни с кого да работим и с кого не... Защо не харесвате Кршиванек?

Умните плебейски очици на Прайбиш погледнаха барона учудено.

- Защото няма да върши работа... Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност... И най- сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?

- А другият?

- другият е солиден човек. И Тренделенбург го препоръчва.

- Но всички сведения говорят, че е ужасно хитра лисица.

- Hиe да не сме глупави?... Значи ще ни бъде полезен.

- Ами писмото от Бромберг?

- Първо ще гледаме интересите на Германия и концерна, а после роднините на Бромберг.

- Прав сте!... - Баронът призна лоялно здравата логика на човека от третото съсловие. - Но "Никотиана" има връзки с Полша, Америка и Холандия

- Какво от това?

- Може да ни игpae. Остава с малко развързани ръце.

- Ще ги стегнем после.

Лихтенфелд се замисли. дойде ред да покаже собствената си съобразителност.

- Аз мисля, че бихме могли да направим това и сега - каза той.

- Как?

- Ще дадем една малка част от доставките на Кршиванек, за да държим "Никотиана" в шах.

- Това е умно - забеляза Прайбиш, след като помисли малко. - Кажете го на Фон Гайер.

- Не!... - отговори Лихтенфелд. - Кажете го вие! Фон Гайер мисли, че аз се боя от Бронберг, а това е глупаво и ме нервира. Един Лихтенфелд не може да се бои от никого. Аз гледам интересите на концерна, но не желая да минавам за страхливец... До гуша ми дойде от разправии и намеци...

Той млъкна внезапно. От коридора се чуха неравномерните стъпки на човек, който куцаше.

 

Фон Гайер влезе в трапезарията.

Той обиколи стаята с ледения си поглед, поздрави сухо по хитлеристки и седна на масата. Мургавото му лице бе силно зачервено от студа. Той имаше ниско, атлетическо тяло, голяма

уста и метално сиви очи. Смачканият му работен костюм изпъкваше контрастно пред модната елегантност на барона. Върху ревера на сакото му беше пришита лентичката на Железния кръст. От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена, бездушната коравина на прусак и спокойствието на работлив германец. Ако у Фон Гайер се беше въплътил средновековният дух на рицар разбойник, в сравнение с него Лихтенфелд приличаше на изродено придворно конте. През Първата световна война Фон Гайер беше летец от прочутата ескадрила на Рихтхофен. Куцаше от падане при въздушен бой.

Веднага след влизането му прислужникът донесе от кухнята мляко и кафе. В трапезарията настъпи студено, почтително мълчание. Прайбиш разряза една кифла и я намаза с дебел слой масло. Баронът сръбна от чашата си и направи гримаса: млякото не беше прецедено от каймака.

Фон Гайер втренчи в лицето му ледените си очи:

- Лихтенфелд?... - полита той. - Къде бяхте онази вечер?

- В легацията - отговори Лихтенфелд, - Фрау Тренделенбург ме покани на бридж.

- С кого?

- С Хайлборн и Хаазе.

- А после къде отидохте?

- После?... - Лихтенфелд повдигна вежди, сякаш се мъчеше да си спомни маловажна подробност. - В един бар.

- Кой ви разреши?

- На мене ли? - обидено попита Лихтенфелд.

- На вас, естествено!... - свирепо повиши гласа си бившият летец. - Колко пъти ще повтарям да не се афишира идването ни?

- Кой ще ме види в някакъв бар?

- Шпионите!... - извика Фон Гайер, почервенял от гняв.

- Шпионите!... Тъкмо тия, които не трябва да знаят, че сме тук. Още утре враговете ни ще предложат търговски преговори на българското правителство...

- И никога няма да сключат спогодба.

- Престанете!... За нас всеки ден струва година. Лихтенфелд не отговори и героично изпи всичкия каймак. В гърдите му се надигна глуха омраза срещу Немския папиросен концерн, срещу Хитлер и всички националсоциалисти, които така своеволно потъпкваха свободата на един Лихтенфелд.

Той бе взел решение да се запише в хитлеристката партия през една влажна пролетна вечер, когато по "Унтер ден Линден" маршируваха огромни тълпи с факли и шлемове, пеейки "Хорст Весел", а по площадите изгаряха книги. думкането на барабаните и тактът на хиляди чизми го бяха опиянили. Вечерта завърши с диви крясъци в едно бирхале, където влезе заедно с другите, за да подчертае симпатиите си към народа. Аристократи, капиталисти и работници се кълнеха във вярност към човека, който им обещаваше целия свят. Е, по дяволите!... Лихтенфелд не вярваше вече в изгодите на всичко това. Сега всеки глупак можеше да. му заповяда каквото си иска. На един Лихтенфелд!... Безобразие!

Баронът се приготви да отговори тихо, но достойно, ала видя отчаяните гримаси, с които Прайбиш го съветваше да мълчи.

- Кой е дал адреса ви на Кршиванек? - мрачно продължи фон Гайер. - И каква е тази дама, която пита по телефона от негово име за вас?

- Секретарката му - сполучливо отговори Лихтенфелд.

- Що за интимност?

- Кршиванек е групенфюрер на тукашните австрийци - произнесе баронът.

Фон Гайер не отговори. Лихтенфелд се почувства на здрава почва и реши да премине в контра нападение

- Струва ми се, че прекалявате с държането си към мене - рече той горчиво. - Всичко това може да стигне до партиен съд.

Тежките оловни очи на прусака се повдигнаха бавно.

- Внимавайте, Лихтенфелд!... В този съд ще обвинявам аз.

 

Фон Гайер прекрати работата точно в дванадесет часа. След това той облече един тъмен, малко по- изгладен костюм и заяви на Прайбиш и Лихтенфелд, че ще прекара следобеда и утрешния ден с Тренделенбург в Чамкория.

- Вие какво ще правите? - строго попита той.

- Мислим да отидем още веднъж на лов за зайци - невинно отвърна Прайбиш. - Един селянин обеща да ни заведе.

Малко преди да замине, Фон Гайер влезе в стаята на експерта и му каза:

- Прайбиш, тази вечер ви предстои да се преструвате на глупак.

- Това няма да бъде трудно за мене - добродушно отвърна Прайбиш. - По отношение на жените аз съм наистина глупак.

Върху лицето на Фон Гайер се появи гримаса, която приличаше донякъде на усмивка.

- Вие сте превъзходен човек, Прайбиш!... Значи така! Аз ще ви изненадам към полунощ. Но дотогава внимавайте Лихтенфелд и Кршиванек да не усетят нещо... Ние трябва да отворим добре очите на нашия барон и да му покажем какъв мошеник лансира пред Немския папиросен концерн... Изобличаването на Кршиванек ще сложи край на клеветите в Берлин срещу нас.

- Съвсем вярно, Негг Hauptmann.

- Трябва да се държите естествено и не се бойте от обектива на Кршиванек... Първото нещо, което ще направя, е да извадя ролката с филма... Ясно, нали!... Няма никаква опасност за вас.

- Разбирам, Негг Hauptmann!

Фон Гайер, придружен от Прайбиш, облече палтото си излезе по стълбите към широката алея в градината, където го чакаше колата му. Към тях с иронична почтителност се присъедини и Лихтенфелд.

- Хайл Хитлер!...

- Хайл!

Фон Гайер тракна вратичката. Той не отиваше в Чамкория, а на обед у Барутчиев, който беше поканил и Борис. Веригите върху задните гуми на автомобила издрънкаха глухо позамръзналия сняг. над Люлин се спущаше червеникава мъгла. Между храстите на леденото поле с печални крясъци се издигаха и спущаха врани. От Витоша полъхваше тих смразяващ ветрец. Някъде в селото блееха овци.

- Махна се най- сетне - с облекчение въздъхна Лихтенфелд.

Черният работен ден за барона беше свършил. Почваше wееkеnd- ът и Лихтенфелд знаеше как да се възнагради за прекараната в труд седмица.

- Вие сериозно ли мислите да отидете на лов? - обърна се той към Прайбиш

- Ще поскитам малко.

- Няма да видите дори следа от заек. Аз обиколих напразно миналата седмица... Защо не останете при нас?

- Вие какво ще правите?

- Чакам гости. Ще дойде Кршиванек с две дами.

- Не е за мене - срамежливо произнесе Прайбиш. Двамата тръгнаха по заледената алея към вилата. Прислужникът цепеше в задния двор дърва и ударите на брадвата му отекваха глухо в мразовития въздух. Няколко изгладнели врабчета цвъртяха и подскачаха около прозорците на трапезарията. Ниското слънце започна да се забулва с мъгла.

- Вие сте глупак, Прайбиш!... - каза Лихтенфелд. - Ще си умрете с отворени очи.

- Аз съм женен - намекна Прайбиш. - Имам и деца.

- Та що от това? - Лихтенфелд се изсмя. - Да не мислите, че ще вършим безобразия?

- Какви са тия жени? - предпазливо се осведоми Прайбиш

В гласа му прозвуча тревожно любопитство, което баронът изтълкува съвсем правилно като колебание. Всяка вечер Лихтенфелд влизаше в стаята му с бутилка френско вино и му разправяше безбройните си приключения. Той правеше това отчасти от суетност, отчасти, за да убие скуката и безсънието си. Отначало Прайбиш възприемаше историите със снизходителна усмивка и вътрешно негодуване. Но постепенно този свят на модни курорти, пикантни жени и замайващи сладострастия като че почваше да му става интересен. На барона се стори, че Прайбиш неволно сравняваше своята дебела, вярна и плодовита жена с тия чудни и лекомислени създания, които правеха живота тъй приятен. При това баронът даде да се разбере, че любовниците му съвсем не бяха паднали жени. Прайбиш охотно се съгласи с твърдението му. Идеята на Прайбиш за паднала жена се изчерпваше с представата му за кабаретни актриси и момичета, които спират мъжете по улиците на големите градове. Той не бе прибягвал към тях поради страх от болести и вродена пестеливост. Но макар и богат - концернът му даваше крезовска заплата, - Прайбиш никога не беше мечтал за жените, до които имаше достъп баронът. И ето че сега Лихтенфелд намекваше - не намекваше, а просто казваше, - че и Прайбиш можеше да разбере от тях.

- Тия дами са от висшето общество - рече баронът. - Напълно порядъчни жени, но малко по- свободни от другите.

Прайбиш показа срамежливо, че тъкмо за такива жени беше мечтал винаги. Да не бъдат развалени, а само свободни. Насърчен от това, Лихтенфелд почна да бие върху еснафските скрупули в живота му. Да, отдавна беше станало време Прайбиш да заживее като богат човек! Защо се стеснява? Докога ще влачи със себе си тая селска срамежливост? Нима няма достатъчно висок ранг в служебната йерархия на концерна? Не, Прайбиш би могъл да стане също приличен светски човек. Трябва само по- голяма смелост пред жените, за да има успех. Колкото за външността, можеше да се признае, че Прайбиш не бе тънък и строен, но Лихтенфелд го увери в каприза на фините жени да предпочитат понякога мъже с грубовата външности здрави мускули.

- Добре!...- съгласи се Прайбиш. - Ще дойда... Но аз съм много стеснителен и не умея да забавлявам.

- Бъдете напълно спокоен - увери го Лихтенфелд. - Те са много приятни жени и вие ще се отпуснете веднага.

Следобед, почивайки в стаята си, Прайбиш съзна, че предстоящата вечер го изпълваше с доволство и вълнение. Доволството идеше от това, че Кршиванек щеше да бъде изобличен, а вълнението - от служебното участие в гуляй с жени, който инак не би посмял да си позволи никога.

 

Към полунощ Зара излезе от трапезарията в студения, слабо осветен коридор, огледа се и отиде безшумно към закачалката, върху която висеше шубата на Кршиванек. От трапезарията се чуваше свирене на пиано и фалшивият глас на барона, който пееше някакъв шлагер.

Като потършува малко из шубата на Кршиванек, Зара намери в джобовете и фотографическия апарат, който търсеше, след това откачи мантото си и със същите безшумни стъпки тръгна по стълбите към втория етаж на вилата. Пред стаята на Фон Гайер тя се спря и почука на вратата.

- Herr Hauptmann...

- Да!... - отговори дрезгавият глас на прусака.

Стаята беше осветена само от червеникавото сияние на печката. Германецът бе оставил вратичката й отворена и се грееше на жаравата й. Когато Зара влезе при него, той се изправи бързо и със суха учтивост я покани да седне.

- Не, благодаря... - отказа тя. - Време е да се измъквам... Дайте ми само една цигара.

Фон Гайер й поднесе табакерата си.

- Колко снимки направихте? - попита той, докато палеше цигарата й.

- Повече от десет!... Достатъчно пикантни, за да възмутят една почтена съпруга или един шурей.

- Прайбиш успя ли да направи снимки на Кршиванек?

- Говоря именно за тях.

Фон Гайер не се засмя. Той не умееше или не желаеше да се шегува Може би искаше да чуе подробностите само от Прайбиш. Осветено от жаравата, едрото му лице изглеждаше почти зловещо. Зара съзна изведнъж, че той я презираше. Тя смукна бързо два пъти от цигарата си и я хвърли в жарта.

- Трябва да вървя.

- Автомобилът ви чака.

- Но те ще чуят шума от мотора и ще разберат.

- Сега това е без значение.

Той й помогна да облече коженото си палто, взе апарата и я придружи до шосето, където чакаше колата.

- Лека нощ!... - произнесе Зара.

Германецът не отговори.

Върху небето блещукаха ледени звезди. Фон Гайер тръгна към вилата с мрачно доволство. Снегът под обувките му скърцаше тихо. Той влезе в коридора и, вече без да прикрива шума от куците си стъпки, тръгна направо към вратата на трапезарията. Отвори я грубо и шумно. Върху масата имаше чаши с вино. Лихтенфелд седеше пред пианото и свиреше с небрежно умение някакво танго. Една червенокоса жена се изправи из- плашено. Кршиванек бързо остави бутилката, с която се канеше да напълни чашите, и се поклони смутено. Само Прайбиш остана невъзмутим. Мъничките му тъмносини очици се извърнаха лукаво към Лихтенфелд, който продължаваше да свири, без да подозира нищо.

- Престанете, дявол да го вземе!...- внезапно извика Фон Гайер - Лихтенфелд, престанете!

Пианото млъкна като внезапно затворено радио. В стаята настъпи пълна тишина. Лихтенфелд се беше извърнал назад и гледаше с широко разтворени очи. Фон Гайер измъкна ловко ролката на филма и постави апарата на масата.

- Приберете го!... - каза той спокойно на австриеца. - Ако продължавате да ни безпокоите, ще изпратим в Берлин снимките, които Прайбиш направи преди малко... Ясно, нали?

Кршиванек се опита да възрази нещо, но Фон Гайер затвори вратата с трясък и куцайки, тръгна нагоре по стълбата.

- Тя ни е издала!... - произнесе червенокосата жена.

- Кой? - внезапно попита Кршиванек.

- Зара.

От гърдите на жената се изтръгна вулгарен и дрезгав смях. Тя беше съвсем пияна и не знаеше защо се смееше. После изведнъж тя се сепна и погледна уплашено барона. Но Лихтенфелд я беше вече пипнал за ръката и с гневен глас крещеше над лицето й:

- Казвай, глупачка!... Какво е издала?

- Успокойте се, Лихтенфелд - рече Прайбиш. - Това беше един шантаж, за който госпожица Зара ни предупреди на време... Шефът и аз направихме каквото трябваше.

Лихтенфелд изведнъж разбра всичко. Той пусна червенокосата и тръгна към Кршиванек, който, гледайки Прайбиш изумено и уплашено, отстъпи инстинктивно назад. Няколко секунди след това юмрукът на Лихтенфелд, описвайки широка дъга, се стовари върху лицето на австриеца. Кршиванек се просна на пода, а жената изпищя. Без да губи време, Лихтенфелд я улови за мишницата, вдигна с другата си ръка дребния и зашеметен Кршиванек и ги повлече навън.

- Чакайте!... - извика Прайбиш, като се затича след него.

- Вие сте полудял!...

Но Лихтенфелд не чуваше. Прайбиш видя само как баронът отвори вратата на главния вход. Телата на гостите излетяха на вън. Лихтенфелд се върна до закачалките, взе палтата им и ги хвърли след тях в снега.

- Donnerweter!... Какво правите? - уплашено мърмореше Прайбиш.

- Давам им заслуженото!... - изсумтя Лихтенфелд. Прайбиш погледна към прозореца. Жената плачеше и обличаше палтото си, а Кршиванек, триейки бузата си, се надигаше бавно от снега.

 


напред горе назад Обратно към: [Тютюн][Димитър Димов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух