напред назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Кой е най-силният


Като кашляше непрекъснато, Гьорги Арнаутина, кръчмар в Чамурлии, излезе от къщи и тръгна нагоре из улицата. Всяка сутрин той минаваше все по това време и ако съседите му не го видеха, чуваха го как се дави и си мислеха, че не само тютюнът, но и ракията ще да е причина на тая лоша кашлица. Горе на баира Арнаутина се спря да си отдъхне, извади от пояса си голям липискански пош, избърса челото си, изтри и насълзените си очи. Той беше едър човек, още по-едър изглеждаше в непроменената си носия на костурчанец: черни дънести потури, морав пояс, въз плещите – къса аба. И личен, представителен човек беше: тежък, важен, защото не беше само кръчмар, а и най-богатият човек в селото, с кръгло охранено лице, покрито като със скреж от ниско набола брада. Онзи, който го видеше отблизо, щеше да забележи, че лицето му не е толкоз пълно, колкото подпухнало, жълто и безкръвно като пръст, Някаква скрита болест разяждаше вече това огромно тяло, но при все туй Арнаутина запазваше още бодростта си и коравия си дух.

След още няколко пристъпа на кашлицата, той най-после се поуспокои, мушна поша в пояса си и погледна наоколо. На тая страна, отдето беше дошел, освен няколко къщи, нищо друго не се виждаше – селото потъваше в дола. Но насреща, напреки по стръмнината, се виждаха скали, сиви, напръскани с черно, нацецени по такъв начин с черни пукнатини, че приличаха на блокове от някакъв градеж. Четирийсет години как Арнаутина живееше в това село, окото му беше свикнало с чистите зелени поляни, че тия скали винаги му се виждаха нещо чуждо и необикновено. Отсамната страна на дола беше по-полегата и в тая посока растеше и селото. Зад краищата на градините които попълзяваха доста нагоре, се виждаше зелена поляна, а зад нея – ниска оредяла гора. Арнаутина поразгледа и времето: равни тъмносини облаци бавно вървяха от запад на изток и макар тук-таме да бяха разкъсани, други по-тъмни се задаваха. Между пожълтелите върхове на гората се събираше синкава мъгла като дим. Беше топло, нямаше вятър – можеше да вали.

Арнаутина прекоси през пътя и влезе в кръчмата си. Момчето беше станало рано, приметено беше и чисто, още по-чисти бяха и светеха шишетата на тезгяха, накъдето гледаше Арнаутина. Една мисъл стоеше като закована в ума му: да иде да грабне шишето с ракията и да пие. И той – по-рано или по-късно – щеше да пие. Той не криеше това – всички знаеха, че кръчмата е повече за него, отколкото за мющериите му. Но все пак беше още рано, никой не беше стъпял в кръчмата, пък колкото и да е, срамуваше се и от момчето.

За да се поразвлече, Арнаутина отиде до прозореца и погледна навън: долу, по-ниско, отколкото беше кръчмата, се виждаше дворът на неговия едноименник, поп Гьоргя. Попадията, широка и пълна жена, шеташе около вратата на избата, слугата стягаше колата, а друга една жена в някаква чудновата и шарена риза стоеше гърбом на чардака. Докато Арнаутина мислеше коя ще е тая жена, тя се обърна и той видя брадатото и черно лице на поп Гьоргя.

– Ух, да те убий господ! – промърмори Арнаутина като си спомни, че и друг път беше виждал попа с тая риза. – Скъперника, със скъперник! Няма да даде там някой лев да си купи платно като хората, ами взел, че си ушил нощница от пешкирите, дето му ги давали по сватби и по кръщеня. Напъстрил се с черно и жълто като дъждовник!

В друг двор Арнаутина видя жената на Иван Вълчев, прегърнала в ръцете си една кокошка. Докато свари да погледне още веднъж – кокошката вече скачаше заклана около Иваница.

– Браво, Иване, браво, болерино! – пошепна си Арнаутина. – Виж го ти – в делник кокошка ще яде!...

Но ето, че се показа Иван наедно с някакъв гражданин, висок, с черна брада.

"За гостенина ще е кокошката" – помисли си Арнаутина и гледа подир Ивана и гражданина, докато влязоха в къщи.

Може би Арнаутина щеше да постои повече на прозореца и щеше да се позалиса, но отсреща се зададе зет му, учителят Петър. Той отиваше на училище и нито когато беше далеч, нито когато доде по-близо – погледна към кръчмата: беше зле с дяда си и се съдеше с него за наследство.

– Ей го, ей го... моя зет, писания ми зет, златния ми зет!... – замърмори Арнаутина. – Вълци и мечки да те ядат тебе! Ме изяде! Ми изгори душата!

Силна болка се спусна от главата му към челото, притъмня му, ръцете му затрепераха.

– Танасе! – извика той на момчето. – Я търчи у дома. Кажи на баба си Гергевица да заколи едно пиле. Само Иван, наш Иван, на Пелтека син му, няма да яде кокошки. И ний имаме. Хайде, търчи!

Не му беше за яденето – като всички, които пият ракия, той малко ядеше, – а гледаше да остане самичък. Щом момчето се изгуби, той мина и застана от вътре зад тезгяха. Наслаждението, което го чакаше, караше да не бърза. Развесели се, лицето му светна. Бавно остави цигарата си с дългото цигаре настрана, бавно развърза кесията си от син плат, превървена на гайтан през шията му.

– Добрутро, тезгях! – рече. – Имаш ли сефте?

– Нямам – отговори тезгяхът. (Отговори зарад него Арнаутина.)

– Дай ми тогаз една ракия! – Той хвърли два лева на тезгяха и ги хвърли по такъв начин, както ги хвърля човек, който ги дава от сърце. След туй взе шишето, наля си една доста големичка чаша с ракия и я изпи.

– Дай сега пък от мене! – каза той и си наля още една, после – още една.

Той изчисти тезгях – не се боеше от никого, но на, такъв му беше обичаят, – след туй седна на пейката близо до огнището, направи си нова цигара и запуши. Приятна топлина се разливаше навред по тялото му, лицето му се избистри, ръцете му вече не трепереха. Тъкмо в тая минута момчето се върна.

– Защо бързаш толкоз, олум, защо се мориш? – обърна се той бащински към него. – Ранко е още, няма работа. Е, що каза баба ти Гергевица?

– Каза, че ще заколи.

– Арно, арно. Направи ми едно кафе, Танасчо.

В кръчмата влезе Танко Бората. Той се поспря, оздрави, след туй отиде и седна по-навътре, срещу една малка кръгла масичка.

– Как си, Танко, живо-здраво ли си? – попита го Арнаутина.

– Добре съм, дядо Герге.

– Дай боже, дай боже.

Арнаутина познаваше добре Танка. Ако той е дошел в кръчмата значи, решил е да се напие. Така правеше той винаги. Ще се изгуби – петнайсет, двайсет деня, цял месец, не се вижда, – и току ще доде, ще стои цял ден и тъй ще се напие, че когато тръгне да си отива, започва да се кандилка от дувар до дувар, а децата викат подире му: "Танко Бората! Дето гони хората!" Но сега Танко изглеждаше много хрисим, дори някак скръбно замислен, пък и докато е таврез, не обичаше да приказва. При все туй Арнаутина беше толкози добре разположен, че се реши да му заговори още веднъж:

– Какво ще кажеш, Танко? Дали ще вали?

– Ако рече господ, ще вали – каза Танко и веднага извика: – Танасе! Я ми дай едно шишенце!

Танас донесе шишенце с ракия, чаша с вода, друга малка чаша. Танко взе само шишенцето, дигна го и го изпи наведнъж, без да се намръщи, като да беше вода. След туй поглади дългите си руси мустаци, извади табакерката си и започна да си прави цигара.

Вън се зачу глъчка, идеха няколко души наведнъж. На стълбите под прозорците те се спряха, спряха са и на чардака пред вратата. И макар единият от тях, кметският наместник Трифун, да беше влязъл вече с единия си крак, другите още стояха вън и все гълчаха. Най-после влязоха и те – Деню, Марин Вълчев, брат на Иван Вълчев, и Слав Караиванов. И тримата, както и Трифун, бяха от по-първите и по-заможни селяни. Те заградиха една маса, седнаха и все се разправяха. Танко ги погледна насмешливо, мръдна рунтавите си мустаци и извика:

– Танасе! Я дай още едно шишенце!

– Аз ти казвам, че списъка ти не е верен – говореше Деню, пълен и червен, около шейсетгодишен. –Списък ли е туй? – Пачавра. Де имам аз толкоз овци? Овците ми дваж повече са писани.

– Как тъй бе, бай Деньо – викаше Трифун. – Списъка не съм го правил аз, списъка е от общината.

– Какво има? Какво се карате? – попита Арнаутина.

– За мерата бе, дядо Герге. Гледаме кой колко добитък има, та да видим колко ниви ще трябва да остави всеки за угар. Всеки оре, дето завърне. Ами че, ако изорем цялата мера, де ще пасе добитъка ни?

При тия думи на Трифуна Танко пак мръдна мустаците си и поклати глава, като че искаше да каже: "И от туй нищо няма да излезе!" Но Арнаутина, който имаше много добитък и много ниви, разбра, че работата е важна, тури си очилата и взе списъка. Но Трифун го грабна от ръката му и започна да го чете. До второто или третото име всички мълчаха и произнасяха по едно "хъ, хъ", но на четвъртото име пак се скараха. И от всички уж най-малко говореше Деню, а най-много той ядосваше кмета.

– Бе, бай Деньо, ти какъв човек си! – викаше отчаяно Трифун. – Не мога веке... Не ща. Ще ида в общината и си давам оставката. С таквиз дебели глави аз не мога да се разправям.

– Дебели глави... Има ли по-дебела глава от твойта? – каза Деню и стана още по-червен.

Изведнъж Арнаутина хвърли списъка и сне очилата си.

– Що? Тъй ли управляваш, кмете, а, тъй ли? Седумстотин и четирийсе овци! Кой ти ги е казал, че са толкоз? Моя зет ли, Петър ли? А знаеш ли, че половината са чужди? Кмета, а? Кмет... Или ще речеш: той, дядо Герги, носи. Що? Ме сметаш за будала?

– Чакай бе, дядо Герге, не е тъй – викаше Трифун. – Ела, ела тук...

Пак се наведоха над списъка и пак се скараха. Никой не забеляза, че на вратата беше се спрял Иван Вълчев, а до него – един висок гражданин, с черна брада. Иван сочеше с очи и с пръст селяните един подир други и нещо шепнеше, а високият човек – той беше Гороломов – слушаше и поклащаше глава. Иван посочи и към Танка, Гороломов погледна и него и пак кимна с глава. Сам Танко не забеляза нищо, защото, след като му беше омръзнало да слуша кавгата на чорбаджиите, гледаше пред себе си и нещо си мислеше. Гороломов пристъпи и влезе в кръчмата. Той беше се подокарал и изчистил, по намокрената му коса още личеше отгде в минал гребенът. Чантата си държеше под мишница.

– Добър ден! – гръмко и троснато поздрави той.

Селяните се обърнаха.

– Добър ден, г-н кмете! – Гороломов протегна ръка, здрависа се с Трифуна, а след туй наред с всички: – Добър ден, бай Деньо! Добър ден, бай Марине, бай Славе! Добър ден и на тебе, дядо Герге, как си?

Гороломов привлече един стол и седна.

– Ето ви на – продължи той, като държеше чантата на колената си, – ето ви събрани, както исках. Че аз за вас съм дошел, вас търся. Тъкмо ви мислех как ще ги намеря тия хора, да не вземат да са поизкрият я... Пък то, как сте ми се събрали, като пиленца, като че сте знаяли. Стражар да бях пратил, нямаше да ви съберат тъй...

Селяните го гледаха, без да продумат. Кой е тоз човек? Нов окръжен управител ли е? Прокурор ли е? Защо Иван се подсмива такъв? "Трябва да е акцизен" – помисли Арнаутина и погледна към стената, за да видя дали патентът е на мястото си.

– Пипнах ли ви аз вас – продължи Гороломов, – пипнах ви! Къде ще ми шавате сега. Тук ще стоите. Не ви пущам от прага навън да пристъпите. Ще стоите тук, докато, свършим работата, за която съм дошел. И ще я свършим... да, ще я свършим, великолепно ща я свършим. Какво ме гледате? Аз вас ли? Гороломов все се усмихваше. – Аз всички ви ща ви туря в коша!

Без да има нужда, Арнаутина стана и пак седна. Трифун взе да свива списъка на тръба, Деню мълчеше – по-червен отвсякога. Слав Караиванов пухкаше с лулата и гледаше в земята. И тъй като Танко беше проточил шия и с голямо любопитство заничаше насам, Гороломов го погледна и каза:

– Аз и бай Танко ще туря в коша, макар че се е заделил тъй настрана като коза.

Танко прибра погледа си и нищо не каза.

– Г-н упра... ваша милост – започна объркано Трифун. – Кой сте вие?

– Аз ли? Нека каже моя приятел, Иван. Аз съм Станчо Гороломов, инспектор -аквизитор на застрахотелното дружество "Рила". Ходя по застраховки. И тъй като... – Гороломов спря: селяните се заливаха в смях. Арнаутина изфуча: Уф, да те... и отиде настрана.

– И тъй като вие сте първите... защо се смеете?

– Бе, г-не, че тъй кажете! – каза Трифун, като попремина смехът му. – А то... Аз рекох, тоз човек прокурор ли е, следовател ли е... Да те убий господ, да те убий!

– Като речи... като речи... – започна Марин, като се мъчеше да надвие смеха си – като речи... аз вас ще ви туря, кай, в коша... оца... оцапахме я, реках...

Гороломов се смееше наедно с всички. Тази сутрин преди да излезе от Иванови, той беше попрелистил "Настолна книга на застрахователния деятел" и беше спомнил, че често пъти най-добрият начин да се пристъпи към работа с някои хора, особено селяни, е шегата, смехът. Тъй реши да направи и той. Изглежда., малко беше го попрекалил, но нищо – веселото разположение пак се яви, това е главното.

– Е, сега... Да започваме ли? – каза Гороломов, когато премина смехът. – Г-н кмете, вий трябва да дадете пример.

– За какво?

– Да те застраховаме. За колко?

– Я се остави, ваша милост. Застраховка... Ний сме земеделци хора. Нашата застраховка – да хвърлим семето в земята и да чакаме.

– А! Г-н кмете! Не очаквах туй от вас. Интелигентен човек. Кмет. Чакай, чакай! – разгорещи се Гороломов и не даваше на Трифуна да говори. – Знам какво ще ми кажеш, знам... Имам имот, нали? Имам земя като умра, ще я оставя на децата си, нали тъй? Добре, г-н кмете, но застраховката е друго нещо, съвсем друго нещо. Моля, моля, послушай ме...

Гороломов говори много. Говори за значението на застраховките, за предимствата на таз или оназ таблица. Селяните кое го слушаха, кое не. Най-после те престанаха да внимават и току поглеждаха през прозореца. В кръчмата примръча повече. Вън във въздуха светваха тук-таме, като иглици, капки дъжд. Някъде лападът се разклащаше, ударен от едра капка, някъде се отронваше жълто листо от салкъмите и бавно падаше. Изведнъж дъждът се спусна на гъсти жици и зашипурка по покрива.

– Ей че заваля! – казаха няколко души изведнъж.

Трифун отиде до прозореца.

– Ех, че хубав дъжд! – каза той. – Дай, боже, дай! Ето ти нашата застраховка, г-н Гороломов – каза той, като се върна на мястото си. – Навали ли дъжд, засейме ли – добре сме.

Селяните се оживиха.

– Сега можем да се почерпим – каза кметът. – Танасе!

– Моля! – прекъсна го Гороломов и простря ръка. – Аз черпя. Дай, момче! Виж кой какво ще пие.

– Ти пак си бил добър човек – каза Трифун. – Ти донесе дъжда.

– Видя ли? – засмя се Гороломов.

Момчето донесе ракия, чаши. Гороломов беше доволен. "Аз може да оставя малко застраховките настрана – мислеше си той. – Нека първом им поговоря да разберат що за човек съм аз, че после е лесно."

– Да... за земеделците трябва дъжд – започна той. – И аз се радвам като вас. Какво! Да не мислите, че съм тръгнал пари да печеля? Не! Имате ли читалище? Имате ли салон? Аз мога, ако искате, да ви държа една сказка. Аз не си скъпя труда. Във Варна, в Севсевмез, има квартално читалище. Дохождат при мене и ми казват: Г-н Гороломов, елате ни дръжте някоя сказка. Добре, казвам. Отивам и им държа три. Една – за Рабиндранат Тагоре; втора – за Махатма Ганди; трета – Фройд и жената. Успех колосален! Ще се издушат хората в салона. Като сардели. На "Фройд и жената" една бабичка припадна, тъй я бяха притиснали... Земете да пием... Хайде, наздраве!

Чукнаха се и пиха. Гороломов продължи:

– Тук аз мога да ви говоря за друго. Например... – Той улови с ръка челото си и помисли. – Да, например, за химическите торове! Ето една хубава тема, великолепна тема! Защото – знайте ли? – там е спасението. Химическите торове, те ще ни умият очите.

– Гюбре много! – каза Деню. – Стига да има кой да го носи на нивата.

– Гюбрето е друго. Химически торове, казвам. Както е в Европа. Аз имам един приятел, агроном, казва се Океан Велев, много способно момче, не е вагабонтин като оня, лесничея Галов. Както и да е! Та, казва ми тоя Океан Велев: "Г-н Гороломов, казва, знаете ли че ако нашия народ се научи да употребява химическите торове, България в десет години ще плати борчовете си."

– Ще плати... Какво ще плати, когато, каквото изкараме, продаваме го без пари! – каза Деню.

– Ниските цени, бай Деньо – тъй говори икономическата наука, – са временно нещо. Химически торове ми дай ти мене, че после ще си приказваме. Океан Велев е прав. Аз съм на същото мнение. Какво прави европейския земеделец? Тук гребнеш, да речем, шепа пръст, погледнеш я – пръст. А той, европееца, вземе, че й тегли една анализа и вижда какво има, какво й липсва. И както ти, милий бай Деньо, храниш прасето си с мамули и чакаш да ти даде сланина, тъй той, европееца, храни земята си, за да му роди...

– Не струва пари, ти казвам! – викна пак Деню.

– Моля, не ме прекъсвайте!... Ето какво нещо са химическите торове! Ето какво е науката. Науката днес е достигнала колосални успехи. Страшно нещо! Живеем в епохата на радиото и на аероплана! Живеем в едно динамично време! Човекът днес се стреми да стане равен на бога, както казва поета. Той, човекът, всичко може, той е силен, знайте ли колко е силен той, съвременния човек, той...

– Мълчи! – извика гневно и високо някой.

Обърнаха се: настръхнал, с щръкнали мустаци, Танко гледаше право в Гороломова.

– Да мълчиш ти там, гостенино, чуваш ли? – повтори той и като махна два пъти късо и отсечено, прибави: – Мълчи! Мълчи!

Селяните се поусмихнаха. Никой не искаше да са намеси. Танко се обърна, изпи колкото ракия беше останало в шишенцето му, след туй се загледа пред себе си. И сред тишината, която беше настъпила, заговори:

– Отзарана излизам от къщи и поглеждам към гората. Какво е туй чудо? – думам си, – Кой бояджия е минал нощес, та е боядисал гората? Вчера беше зелена, а днес желта... Той е силен! Разбра ли! Той! – извика Танко и стрелна с очи Гороломова. – Той е силен! А ти, а аз, а тези, не знам какви там агрономи и гороломи – нищо, нищо! Прах, гниди, мухи!

Той се обърна пак и замълча.

Отначало никой не се обади. После Слав Караиванов, както си пухкаше с лулата, добродушно усмихнат, рече:

– Брава, Танко! Тъй е. Той е силен, той. Онзи, дето прави гората желта.

Веднага Танко скочи и се изправи пред Гороломова, ядосан, с помътени очи.

– Ти ли си силния? – завика той. – Ти ли? Кой си ти? Какъв си? Отде си?

– Стой настрана, Танко! – възпря го с ръка Трифун.

– Като си бил толкоз силен, я ме погледни! – викаше Танко и гневът му все повече растеше. – Погледни ме! Или като си пуснал таз брада, че ще ме уплашиш...

– Стой настрана, Танко! – повтори кметът.

– Г-не! – каза с изтънчена любезност Гороломов. – Аз не говоря на вас. Не ви познавам.

– Не познаваш?... А кой каза одеве: Танко, ще те туря в коша... Ти ли ще ме туриш в коша? Ти ли? Ти ли? Ти...

Танко грабна един стол, замахна с него и кой знай щеше да стане, ако Трифун не беше скочил и уловил ръката му.

– Като те пухна по главата, саде гороломи ще стане!...

– Танко, мирен, Танко! – викаше кметът и го избутваше назад. През рамото му Танко продължаваше да пронизва Гороломова със страшния си поглед. Най-после Трифун успя да го умири и да го тури на мястото му.

– Не му вържи кусур, ваша милост – прошепна той на Гороломова, като се върна на мястото си. – Добър човек е, ама напие ли се, такъв е...

Попребледнял, Гороломов мълчеше, горчиво усмихнат. Разговорът стана тежък, вън дъждът все валеше. По едно време селяните станаха да си ходят. Тъкмо в тая минута се показа Иван, поизмокрен от дъжда. Той носеше под мишницата си един голям самун хляб, а в двете си ръце – два-три сахана. В най-горния имаше варена кокошка.

– Стойте, къде ще ходите? – каза Гороломов на селяните. – Ще се нахраним наедно.

И Арнаутина се похвали, че имал сготвена кокошка, и прати момчето да я донесе. Съединиха две маси, насядаха всички и започнаха да обядват. Трапезата скоро се покри с хляб, с гозби и чаши с червено вино. По едно време хлябът намаля и Иван скочи, да донесе още от къщи.

– Иване! – извика Гороломов подире му. –Донеси червените гащи!

– Какви червени гащи?

– Знае той, Иван.

Малко по-късно обядът се привърши. Хапнал добре, хубаво разположен, Гороломов се поизлегна на пейката. Той беше спокоен – Танко го нямаше. Той току-що беше излязъл и навярно отиваше към другата кръчма, защото едно тънко гласче се чуваше навън сред дъжда, някое дете викаше: "Танко Бората! Дето гони хората!"

Гороломов се усмихна, взе китарата, махна червения калъф, тури пръсти на жиците и, като се загледа в една точка, запя:

 

Не плачи, малка моме, не жали,

не рони сълзи кървави...

 

Когато Гороломов изкара тая песен докрай, Арнаутина, който през всичкото време беше слушал с най-голямо внимание, извади липисканския си пош и изтри очите си.

– Да живееш, г-не! – каза той, трогнат. – Сто години да живееш! Не ме гледай мене, стар човек съм аз, мъчно ми е. Нашенска е таз песня. Го знаеш д-р Генадиев, министра? Приятел ми беше. Кога го срещах, му кажувах: "Г-н Генадиев, да даде господ да се освободи Македония, па да се видим с тебе там, да пием по едно кафе в Солун на Ат-мегдан и в Битоля под тополите!" А той ме потупа по рамото и каже: "Ще бъде, дядо Герге, ще бъде!..."

Гороломов не пееше лошо. Имаше топъл, пълно-звучен бас, който леко и без усилие се лееше. Но много по-забавен беше сам той: според съдържанието на песента, той или въздишаше, или се усмихваше, по-затваряше очи от възхищение, подигаше веждите си, намигаше дяволито. Често пъти думите на песента му се виждаха недостатъчни и той се впущаше в дълги и широки обяснения. А пък, че се харесваше на селяните – нямаше никакво съмнение. Те не само слушаха внимателно, но и започнаха да се надпреварват кой по-напред да черпи.

Въпреки тоя успех, Гороломов не забравяше за себе си и за работата си. Когато нагласяше китарата и затягаше кордите, той нарочно протакаше тая работа повече, отколкото беше нужно, и си мислеше: "Да отворя ли дума за застраховките? Рано е още. И за химическите торове не струва вече да им се приказва. Тоя Танко отде се взема! Но ако има салон, аз пак ще им държа сказка – не се отказвам!" – Веднага след тия мисли той отхвърляше глава назад, усмихваше се и започваше да пее.

Той пя много и всякакви песни весели и хороводна. След туй, като се загледа пак, както по-рано е една точка, тъжно и прочувствено запя:

 

Вълнува се тревата

широко и навръст; –

високо се издига

над нея дървен кръст...

 

Сред най-голяма тишина той доизкара песента! Тя свършваше със същия тоя куплет, с който започваше. Някой дълбоко въздъхна: беше Танко. Незабелязано той беше се върнал и беше седнал пак пред същата тая кръгла масичка, дето беше стоял и по-рано. Никой не обърна внимание на него, но Танко стана и се изправи пред Гороломова. Пиян беше, по-пиян от по-рано, но изглеждаше сега смазан, убит.

– Стой настрана, Танко! – каза Трифун.

– Чакай, кмете. Остави ме. Нищо лошо няма да правя. Аз искам прошка. Г-не! – каза той, като гледаше Гороломов с влажни очи, а едната си ръка беше турил на сърцето си. – Моля ви да ме простите. Сбъркал одеве, искам прошка.

– Просто да ти е, бай Танко! – рече Гороломов. Няма нищо. Било що било, то се забрави вече...

– Тъй. Хубаво. Сполай ти.

Танко отдаде чест по войнишки – той, Боров Танко Димитров, старши подофицер от 8 п. приморски полк, – обърна се и отиде, та седна пак пред кръглата си масичка. Жълтите му мустаци стърчаха, но очите гледаха някак необикновено, не навън, а навътре в него. И като не се обръщаше към никого, а като че говореше на себе си, той каза:

– Нажали ми душата таз песен... Как беше? Кръст... в тревата кръст... Танасе! Дай ми едно шишенце!

Едно време бях авджия – продължи той, – пушка имах. Оттогаз, толкоз години има веке, не я и поглеждам. Авджия бях... Минах веднъж през гората, на една полянка, до колибата на Пея горския, на един бряст, гледам две гургуричета. Явруйчета трябва да бяха, глупави още, гледат ме и не хвръкват. И аз – нямах нужда, ама на – дигнах пушката и дан! – убих ги и двете...

Той се позапря, главата му падна по-ниско.

– Сетне... мина се време... умряха ми деца. Две деца ми умряха. И все ми идеше на ум за тез гургуричета... Не трябваше да ги убивам...

– Ех, такъв е света! – каза Слав. – Какво да правим!

– Танко, не се отпущай, Танко! – рече Трифун. – На война си бил!

Танко махна с ръка и не каза нищо.

Гороломов остави настрана китарата. Разговорът продължи пак, но отсега нататък говореха си поотделно двама по двама. Гороломов приказваше с Деня. Говореха ниско и не можеше да се чуе. По едно време Деню кипна:

– Ти за моите деца ли ще мислиш? Аз имам какво да оставя на децата си.

– Не бе, бай Деньо – обърка се Гороломов, – не казвам за тебе, за себе си казвам. И аз не трябва ли да изкарам нещо? С какво ще се прехранвам...

– Тъй кажи тогаз. Давал съм хляб на много кучета, ще дам и на тебе. Пиши!

Гороломов отвори чантата си, извади някакви книжа и започна да пише. Деню броеше пари. Едвам сега Другите забелязаха какво става.

– Какво има? Какво правите? – попита Трифун.

– Какво ще правим – каза Гороломов. – Бай Деню се застрахова за петдесет хиляди лева.

Тогава Слав Караиванов, без да се измени нещо в лице, като тъпчеше с пръст лулата си, каза:

– Че само Деню ли е богат? И ний имаме пари. Я пиши и мене!

След него, все за по петдесет хиляди, се застраховаха Трифун и Марин Вълчев. Само Арнаутина отказа:

– Що? Да се застраховам! Да оставя пари! Че да ги яде моя зет, а, Петър да ги яде. Магарето с магаре! Ме изяде! Ми изгори душата!

Танко гледаше какво става, но вече не мислеше да се меси. Мирен, с разширени и изцъклени очи, в които тлееше болка и тежка мисъл, той само си пошепна:

– Туй било, онуй било, а то... всичката работа била пак за пари...

Иван не вярваше на очите си, като гледаше как Гороломов събира парите и ги тъпче в портфейла си. "Не исках да го карам по селата, ама гледай го ти, човека пари печели, не е шега – мислеше си той. – Дано ми даде още два пола, задето се губих нощес из къра. И ще го водя по селата, няма що."

 


напред горе назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух