напред назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Шефът. Кога се крадат коне и кога водениците мелят без уем


Мъглов стигна до писалището си и, преди да влезе, стъпил на изтъркания и побелял камък отвън, загледа се нагоре, към мегдана пред околийското управление. Само на няколко крачки от него, на отсрещната страна на улицата, беше писалището на съседа му, д-р Радков. Мъглов гледаше нагоре не че там имаше нещо, а само да покаже, че и самият д-р Радков, и работите му, и писалището му толкоз малко го занимават, че дори не се досеща да погледне нататък.

Богат човек и местен партиен шеф, Мъглов друг път дохаждаше на писалището си, заобиколен с цяла тълпа от селски кметове, просители и партизани. Сега беше сам, при това беше си турил на главата един бял каскет, с бяла козирка и бял шнур, като на морски капитан. Носеше и едно куфарче и едно пардесю, преметнато на ръката му. Вътре той остави тия неща на канапето, закачи белия си каскет и, като извади едно малко гребенче, готвеше се да позаглади рядката си коса, която като венец ограждаше голото му теме, но се спря остро като орел, той впи очи през прозореца към писалището на Радков. През отворената врата се виждаха селяни, но и други имаше на отсамната страна, защото още една редица крака се виждаха, обути в емении. Не беше пазарен ден, а у Радкова беше пълно със селяни. У него винаги тъй се трупаха селяни.

– Е, то се знае, нали е юрист! – каза си, презрително усмихнат, Мъглов. – Само той е юрист. Ний не сме...

Той прекара, но вече без всяко удоволствие, гребенчето по косата си, по веждите, по мустаците. Работата беше там, че докато надписите на всички адвокати в града бяха еднакви, например: "Адвокатското писалище на Стоян Мъглов", или "Десеслав Десев, адвокат", над писалището на д-р Радков, с големи букви, се четеше: "Д-р Никола Радков, юрист". Юрист – тая дума не беше нито нова, нито нечувана, но ето че тя сега извърши цяло чудо: тръгнаха селяните все при Радков. Вървяха при него като при някой прочут знахар. Тъй са хората, когато рекат да направят някого милионер.

– Умно момче... добър адвокатин е тоз Радков – казваха селяните. – Дай му каквото щеш дело – ще го спечели. Ама той е юрист, затуй...

Искаха да кажат, че адвокати можеше да има много, но не всеки адвокат е юрист. Мъглов допущаше, че сам Радков разправя тия глупости на селяните. Както и да е, той не му завиждаше, че ще забогатее, лошото беше, че в същото време Радков печелеше и връзки, и влияние. Неотдавна, като млада надеждна сила, приеха го в партията. Веднага той се обяви шеф на "младите". Старите, според него, трябвало да си вървят "да пишат мемоарите си". Не стига това: доде ред да се посочат кандидати за народни представители, Радков заяви, че се цепи, и постави кандидатурата си срещу неговата, на Мъглов. Щеше ли да спечели? Малко надежда имаше.

"Не ще те огрее, младо момче – мислеше си все тъй подигравателно Мъглов. – Стар партизански вълк е бай ти Стоян Мъглов, ще те изяде! Няма да спечелиш, само дето ми отваряш работа."

Мъглов доде пред бюрото си, но не седна, а прав запрелистя разни книжа. Както стоеше, като че беше се приготвил за борба. Главата му горе на темето беше стеснена като захлюпаче, но надолу се разширяваше, още по-дебела ставаше шията, с гънки отзад, с гуша отпред. Мъглов имаше синкави очи с остър, недоверчив поглед, гъсти вежди, не твърде големи мустаци, попъстрени. Сивият му жакет, закопчан най-горе на едно копче, се разделяше настрани около издутия му корем. Възнисък, краката му приличаха на два стълба, широки горе и долу, с надиплени крачоли. Пълен, тежък, почти четвъртит, той имаше нещо тромаво и мечешко във фигурата си, но беше жив, пъргав, готов за най-трудната работа, пълен със сили.

На тия свои неизчерпаеми сили той дължеше всичко, което имаше днес. Преди трийсет години, млад, беден, с изтрити дрешки, той дойде като съдебен пристав. Селяните го гонеха с брадви от дворовете си. Той стана адвокат и като от земята изникнаха: фабрика за тухли в града, воденица в едно село, чифлик в друго и още къщи, дюкяни, фурни и ханища в града. За него казваха: "Мъглов има трийсет и два ключа", т. е. притежаваше трийсет и две сгради. Все тичаше, все се бореше с някого, все имаше някой хитро скроен план. Веднъж или дваж в годината той като че махваше ръка на всичко, влизаше в някоя механа и пиеше с когото се случи. Свиреха му банди, играеха му кючеци. Той имаше кротко пиянство – гледаше с полуспуснати клепачи, усмихваше се и теглеше мустака си. Искаше да му свирят все "чорбаджийското" хоро и поради пълнотата си не тропаше, а само попригъваше краката си и викаше: "Друс! Друс! Друс!"

Тъй като, ако не беше народен представител, той биваше кмет, отиваше пиян в пожарната команда и произвеждаше "тревога". Или пък се озовеше на някоя работнишка вечеринка и тъй като беше добродушно размекнат и щедър, младежите го приемаха добре, а на веселата поща младите работнички му пишеха картички с адрес: "На най-младия социалист, другаря Стоян Мъглов". Ставаше голям смях в салона.

На другия ден той изтрезняваше, наддаваше на някой търг, устройваше някое предприятие и, като че да нямаше какво да яде, гледаше да спечели на всяка цена и с всички средства.

"Юрист! Само той е юрист! – мислеше си той за Радков. – И разправял човекът, че само прави дела приемал да защищава. С морал бил. А ний, значи, сме неморални, а? Пусто дърво! Пусто дърво неокастрено!"

Двама селяни се показаха на улицата и, с дигнати глави, гледаха ту неговия надпис, ту надписа на Радко?.

– Търсят де пише "юрист" – каза си Мъглов и поклати глава. Селяните влязоха в писалището на Радков.

Но и в неговото писалище след малко надникна ухилен един селянин.

– О, бай Василе! Ела де, ела! – покани го Мъглов, като го позна. – Влез де, какво надничаш като... Седни. Какво ходиш?

– Добър ти ден! – каза селянинът, сне калпака си и с едната ръка го удари в дланта на другата. – Какво ходя ли? Ходя и аз, разтакам се... – Изведнъж й престана да се усмихва, сбърчи гневно лицето си и вика: – Бе оня вагабонтин, Илия Дочкин, прякор има той, казват му Гинигащи, ще го съдя! Помирили се бяхме уж, ама не може, вит човек, ще го съдя...

– Разбира се, че ще го съдиш – каза Мъглов.

– Той е един такъв, как да ти кажа, луд човек. Вземе, казват женурята, та събере и навие рогозката, изправи я до вратата, па се скрие в нея и като доде жена му, драще отвътре и мучи, та да я плаши. Ей такъв е... Лови гущери и змии, ще ти поиска табакерата уж да си направи цигара, а ще ти пусне някое змийче... Ей такъв е. Той на мене що пакости ми е правил. Утрепа ми едно прасе, простих му, липса ми една гъска, той я изяде, познах перушината зад къщата му, пак му простих. Сега, влязла биволицата ми в градината му, а той взема брадвата и я разсича, тук, на хълбока... Ще го съдя.

– Разбира се, ще го съдиш.

– Да ми направиш едно заявление...

– Ще ти направя. Разправи как беше работата. Само по-скоричко, че ще заминавам.

Докато Васил разправяше историята с биволицата, Мъглов го слушаше и поклащаше глава. После скочи на крака, оживен, развеселен, защото му се отваряше работа, и взе да прелиства закона.

– Хъм... Разбрах... разбрах... Сега да видим... – И като прелистваше дебелия том на закона, страница след страница, той си тананикаше като песен: – Да видим... да видим... коя майка ще плаче...

– Тате, аз съм готова! – чу се звънлив звучен глас.

И селянинът, и Мъглов се обърнаха; пред тях стоеше високо, стройно момиче, чернооко, хубаво, облечено като за път. В очите му и в кръглото му бяло лице имаше близка, но облагородена прилика с Мъглов. Тя беше дъщеря му Емилия.

– А, Миче, ти ли си? – каза добродушно и меко Мъглов. – Добре си направила, че си си взела мушамата.

– Да, взех я. Но времето е хубаво, няма облаци. Нали няма да вали, тате?

Перото на Мъглов скърцаше. С понаведена настрана глава, той сякаш се любуваше на онова, което пишеше. Младото момиче беше отишло до прозореца и уж разглеждаше небето, а всъщност очите му бяха в насрещното писалище. Там на прозореца се яви младежкото бръснато лице на Радков, с гъста закъдрена коса, изправена над челото му. Той се усмихна и леко й кимна.

– Ах, как се радвам! Как се радвам, че ще пътувам! – каза Емилия, като се държеше за сърцето и погледна баща си. Мъглов, както пишеше, се усмихна. Емилия пак се обърна към прозореца.

– Облаци няма. Облаци не се виждат – говореше тя разсеяно, като все гледаше към писалището. – Не вярвам да вали... Няма да вали...

Мъглов пишеше. Един господин, изконтен, млад, влезе, но се спря още на вратата и само селянинът, който все привърташе калпака в ръцете си, го видя. Той позна, че е околийският началник, и нищо не каза. Усмихнат, влезналият огледа от вратата цялото писалище, след туй се обади, поздрави любезно Емилия, доде близо до Мъглов и му пришепна на ухото:

– Оня, докторът – околийският началник натърти подигравателно гласа си и показа с глава към писалището на Радков, – и той заминава из селата по агитация.

– Как тъй? Сега го видях. Отде знаеш че заминава?

– Зная аз. Заминава, туй е сигурно.

– Значи – каза Мъглов, – ще се срещнем на бойното поле.

– Нищо няма да направи. Аз съм пратил хора да подготвят нашите събрания. И аз ще замина.

Началникът седна близо до Мъглов и взе да му шепне нещо съвсем ниско. Мъглов свърши заявлението. Селянинът плати и си отиде. На улицата се чуха звънци и пред писалището се спря файтон.

– Ето нашия файтон – каза Мъглов, като погледна часовника си. – Кольо е точен като англичанин.

Емилия изскочи навън, като все приказваше, и се качи. Мъглов прибра книжата си, заключи чекмеджето на масата си, касата, спусна ролетките, като ги заключи, заключи най-после вратата, а ключовете, цяла връзка, вързана на верижка, ги тури отзад в джеба си. След туй и той се качи на файтона.

– Карай, Кольо! – заповяда той.

Файтонът потегли, звънчетата зазвъниха. Околийският началник козируваше и се кланяше. Мъглов строго гледаше пред себе си, но Емилия, зарадвана, усмихната, можа още веднъж да хвърли поглед към прозореца на съседното писалище. Там пак се мярна бръснатото младежко лице. Файтонът затрополи надолу по калдъръма.

В същия тоя ден в Мусу-бей, още от сутринта, се виждаше да ходи от двор в двор старшият полицейски стражар Батешков, нисък, черен, много войнствен, придружен от още един стражар. На селяните, които намираше на двора, в обора или в къщи, той казваше със смях, с приятелско потупване по гърба, че днес, след малко, ще пристигне "бай Стоян Мъглов" и, както са слушали толкова агитатори досега, нека излязат и поне от любопитство да чуят и него. Нямаше що, селяните оставиха греблата, лопатите и наизлязоха. И тъй като не се знаеше кога точно ще пристигне Мъглов, те се спряха на купчини по ъглите на мегдана, около чешмата, и взеха да си приказват. Батешков и стражарят слязоха към долния край на селото, за да дочакат Мъглов.

Изведнъж отгоре, откъм Каралии, задрънка каруца, доде пред кръчмата и спря. Слезе Гороломов. От два седмици той ходеше из селата по агитация, беше поотслабнал, почернял, имаше разни драсканици и белези по лицето, но изглеждаше уверен в себе си, занят, бърз. С един-два скока той изкачи стълбите на кръчмата и надникна от вратата: вътре десетина души се караха. Гороломов ги изгледа, не остана, както се вижда, доволен и се дръпна назад. От чардака той видя пръснатите по мегдана купчини селяни. Десният му крак затрепера, което винаги ставаше у него, когато усетеше нужда да държи реч. Той слезе от чардака и тръгна към чешмата. "Питат ме – мислеше си той – как ще спечеля изборите. Едно средство знам аз: речи, речи, речи! Ето, хора, колкото искаш, достатъчно е само да се съберат."

Като доде до чешмата, Гороломов веднага, като да постъпваше по предварително изработен план, качи се на коритото, от коритото на каменната стена, от стената горе на плочата, която беше над чешмата. Като се изправи там, висок, с брада, единият крак напред, ръката на хълбока, приличаше на статуята на някой паметник. Оттам, от високото, той, нетърпелив, намръщен, махна с ръка на селяните да додат.

Но селяните не додоха. Като видяха най-напред Гороломов да се катери по чешмата, те се зачудиха и чакаха да видят какво ще прави. Мина им през ума да не е някой инженер и да не искат да поправят нещо чешмата, т. е. да я развалят, и това ги ядоса. Когато Гороломов взе да им маха с ръка, тях ги досмеша и го взеха за луд.

Но и Гороломов се ядоса. Яд го беше не само че селяните не дохождаха, но и че някои, също като турци, лениво бяха пъхнали ръце в джобовете си и поглеждаха, без да се мръднат. Гороломов махна пак веднъж-дваж и когато тури ръката си отзад на хълбока, похвана, без да иска, револвера в задния си джоб. Това го подсети нещо и тъй като селяните все не идеха, той извади револвера си и – дан! дан! дан! – даде няколко изстрела във въздуха.

Тогаз селяните от всички страни тръгнаха към него. И ония, които бяха в кръчмата, и те излязоха.

– Бе какво има? Кой стреля?

– А! Какво прави тоз чиляк на чешмата? Гледай го...

Но Иван, който беше там, при каруцата си, им казва усмихнат:

– Идете, идете. Ще държи реч.

– Реч ли? Реч щял да държи. Хъм... виж го ти...

Селяните надодоха към чешмата. Горе, от плочата, Гороломов ги гледаше и когато те, в гъста тълпа, се насъбраха под него, той поклати глава с огорчение и каза:

– Народе, народе, на слово не идеш, на куршум идеш!

После се приготви да говори. Погледна надолу и зарови пръсти в косата си, погледна нагоре, надалеч, намръщи се. В миг погледът му падна върху черната ивица на гората, която от две страни се подаваше иззад селската мера. Гороломов си спомни и за двамата горски стражари, които беше срещнал на влизане в Селото. И вече знаеше какво ще говори.

– Знам – започна Гороломов, – че у ваше село са дохождали горски стражари. Знам, че са ходили от къща на къща: "Бай Стояне, бай Иване, имаш толкова и толкова акта, глобата е толкова. Ако спуснеш бюлетинка на бай Стоян Мъглов, ще скъсаме акта, ако не..." Аз пък казвам: да се съберат глобите! Да се удвоят! Вие заслужавате това!

Гороломов друсна гневно юмрука си. Под него загорелите лица на селяните се изопнаха от учудване.

"Най-напред ще ги нарежа хубаво, че после ще ги поуча кротко, с добро" – помисли си Гороломов. И продължи:

– Ние имаме гори. Там пък, дето нямаме, могат да се засадят и ако това стане, България наистина ще представлява земен рай. Едно време излезе закон: всяко село да си засади нова гора. Какво направихте вий? Вий отивахте ноще и с вряла вода поливахте дръвчетата – да изсъхнат, та да има де да си пасете овцете. Нещастници! Таз вряла вода трябваше главите ви да попари, ръцете ви да изгори, защото не знаете какво правите. Вашето благосъстояние зависи от горите. Златни да са тез ръце, които не ще отсекат, а ще отгледат една фиданка!

Селяните взеха да се поглеждат един други, но слушаха. Гороломов продължаваше:

– Поетът Вазов казва: "Проклета да е брадвата, която за пръв път влезе в една гора!” Историята ни дава примери... Египет на фараоните е бил някога цъфтяща страна, която – запомнете това – след унищожението на горите се е превърнала в пустиня! Гърция днес е само скали, само едни камънаци. Две гръцки реки, Елефтерион и Астерион, големи колкото Марица, са текли там преди две хиляди години, а сега капка не е останало от тях, не личи дори мястото, дето са текли, защото горите са били изсечени. Ето какво ви чака! И аз казвам: глоби трябва, затвор трябва, глави трябва да падат, ако се секат горите! Най-строг надзор, най-строги наказания! Какво правите вий? Я ми донесете тапиите на нивите си да ги видя: там пише, че нивата ви е, да речем, десет декара, а като я премеря, ще излезе, че е двайсет. Защо? Защото сте коренили гората! Плячкаджии! Грабители! Разбойници!

Задъхан, Гороломов спря, дръпна кърпичката си от предния си джоб и я натисна връз изпотеното си чело. Гневът му се не успокояваше, а растеше.

Селяните мълчаха. И докато отначало бяха само учудени, после развеселени и дори наклонни да признаят, че гражданинът има право, последните думи на Гороломов ги удариха като бич, ядосаха ги, нещо закипя в душите им, стиснаха зъби, пред очите им взе да причернява. И отзад някои завикаха:

– Кой си ти бе? Де се намираш? Я да слизаш оттам!

– Ти ли ще ни забраняваш? Не щем ум ний...

– Горите са наши...

– Ний ги сечем, ний ги пазим.

– Я да се махваш оттам! Слизай!

– Долу! Долу! Долу! – завикаха всички.

Гороломов не се уплаши. Почака да утихнат и реши да премине към втората част на речта си. "Сега ще почна с добро, с кротко, помисли си той. Нищо, че досега ги ругах, хората стават по-добри приятели, след като са били скарани." И, като поприглади с ръка косата си, той започна с по-топъл и по-отпаднал глас:

– Някои чакат да се разрасне злото, че тогава да го лекуват, т. е. чакат да излезе змията вън, че вън да я трепят. Няма нужда да се трепе змията, ний можем да я превърнем на агне. Достатъчно е таз змия да се упои със серума на истината...

Един извика отзад:

– Сега пък за змии... На змии ни прави. Смъкнете го!

– Долу! Долу! – завикаха всички. – Ху! Ху! Хууу!

Тълпата селяни надоде, сгъсти се, заобиколи чешмата. Виждаха се гневни лица, зли очи, отворени уста, които викат.

Гороломов се дръпна по-навътре на плочата. Тъкмо в тая минута бежешката пристигнаха двамата стражари. Те не знаеха какво беше станало, но виждаха, че събранието, което те с такъв труд бяха подготвили, друг беше го превзел и говореше.

– Кой стреля? – викаше Батешков. – Кой стреля преди малко?

– Оня там, на чешмата. Той стреля.

– Господине, защо стреляте? Дайте си револвера, слезте!

Гороломов се дръпна още по-навътре. Стражарите заобиколиха от другата страна – Гороломов избяга на другия край. Но селяните надодоха и заградиха плочата. Гороломов бягаше насам-нататък, а десетина ръце се протягаха да го хванат. Гороломов подскачаше, риташе, правеше разни движения, като акробат, за да избегне.

– Чакайте! Вий не ме разбрахте! – викаше той. – Чакайте да ви обясня! Друго исках да кажа...

Единият стражар успя да го хване за крака и го задърпа, Гороломов легна на плочата и се залови с две ръце за ръба. Отчаян не толкоз задето си служеха с такова грубо насилие спрямо него, а че не бяха го разбрали и не бяха го оставили да се доизкаже, той изпадна в остра, нервна сръдня, като дете, зарита, захапа, удари едного с крака си по гърдите, разкървави носа на други. Селяните се ядосаха, сграбчиха го здраво, откопчиха един по един пръстите му от плочата и го свалиха. Стражарите го взеха под мишниците и го поведоха.

– Вий не знайте кой съм!... Вий после ще ме търсите... Аз исках да кажа... – викаше Гороломов с разчорлена коса. Един селянин се затича подир него, за да му подаде шапката.

Селяните гълчаха, смееха се. И доста късно забелязаха, че на пътя, отвъд вадата, беше се спрял файтон, с бяла покривка, метната отзад. Едно хубаво момиче, гражданка, станала права на файтона, беше гледала, както се вижда, какво става. И уплаха, и учудване имаше на лицето й. Въз черните й коси, турена настрана, се червенееше малка шапчица. Долу във файтона седеше едър, пълен човек с издути рамене. Селяните познаха Мъглова.

Зазвъниха звънците и файтонът бавно доде пред кръчмата. Мъглов слезе, заобиколиха го селяните, отвсякъде се чуваше: "Добре дошел! Добре дошел!" И едни през други, като пресрещаха и кръстосваха ръцете си, селяните се здрависваха с него.

– Е, какво има? Какво ви говори тоя? – каза Мъглов. Той беше познал Гороломова.

– Остави го, луд човек... Да не можем, дето се вика, една клечка да си отсечем от гората. Глави да сече...

– Глоби трябва, казва, затвор трябва.

Мъглов се смееше.

– Какво ще кажеш, бай Стояне – каза Делю, кметският наместник, млад, черноок селянин, – в училището ли да отидем, или...

– Какво ще правим в училището? Елате тук в кръчмата да се видим и да се почерпим. Аз бързам, отивам на воденицата.

Влязоха в кръчмата. И отведнъж всички маси се изпълниха с чаши, с шишета вино. Пак заразправяха за Гороломов, за речта му, как бяха го смъкнали от плочата, какво беше казал...

– Слушайте пък аз какво ще ви кажа – рече Мъглов. Настъпи тишина, за да се чуе какво щеше да каже. Бавно, като отделяше една дума от друга и като махаше с топорлачестата си ръка с изправен показалец, Мъглов каза: – Както един стопанин, като влезе в градината си, може да си откъсне, което цвете обича, така и вие може да си отсечете, което дърво искате. Гората е ваша.

Селяните се усмихнаха, влага светна в очите им,

– Че тъй... право е... – каза един. – Ама, г-н Мъглов, ний само не сечем гората, ний я и пазим. Как тъй? Кога я сечем, сечем я чак отдолу, наравно със земята, чистим я, редим я като лозе. Те ония предприемачите, те съсипват гората. Ний я сечем, ама ний я и пазим!

– То се знае – потвърди Мъглов. – В старо село нов закон ще ми изкарва сега г-н Гороломов. Ако гледаш името му, кой знай колко гори е съсипал той...

Мъглов поразходи очите си между селяните, съзря един рус, широкоплещест селянин, повика го с пръст и отиде с него настрана, зад тезгяха. Там той му пришепна ниско на ухото:

– Бай Железе, вашето дело – за крадените шишета де, дето обвиняват твоите момчета, тъй си стои. Една дума от мене, ще го турят под миндеря. Ама ти държиш цялата ваша махала, искам да гласувате до един за мене.

– Добре, г-н Мъглов, добре – шепнеше селянинът. – Ще бъде! Речено, свършено. Ще бъде!

Тежко, като влачеше дебелите си крака, Мъглов доде на мястото си.

– Гороломов ще ми става народен представител! И онзи, докторът, Радков. То с приказки не става. Не е да дрънкаш китара. Те, знаеш ли, с устата си птички ловят. Държава се управлява мъчно. Всеки не може да управлява държава. Радославе, я дай още вино! Хайде, че аз на воденицата си ще ходя...

Мъглов пълнеше чашите на близките до себе си, но не забравяше и своята. Той си изпиваше наведнъж чашата, без да се намръщи, а след туй цъкаше с устни и потегляше мустака си.

Острите му синкави очи изпод надвисналите вежди отново огледаха селяните. Той повика друг селянин, стар, с опадали предни зъби, сух, кьосав и с него отиде зад тезгяха. Тоя път Мъглов шепнеше много ниско и само от време на време се чуваше някоя дума.

– Мъчно е... Министра... Като му намалят сега две-три години, после... Аз ще видя... Изборите идат, ти...

Селянинът беше турил ръка на сърцето си, слушаше и клатеше глава:

– Тъй, тъй... Тъй, бай Стоене... тъй, тъй...

Мъглов го остави да си иде, а повика Деля, кметския наместник. Колкото и да беше държелив, виното беше оказало действието си. Той беше бутнал белия си каскет назад, гледаше лукаво с полуспуснати клепачи. Събуждаха се вече у него ония сили, които го караха да се запива по кръчмите, да дига пожарната команда по тревога и да ходи по работнишките вечеринки.

– Кмете, ела тук, имам да ти кажа нещо – започна Мъглов. – Слушай, запиши си какво ще ти кажа. От

понеделник нататък, чак до изборите, моята воденица ще мели на всички без уем, разбираш ли, без уем. Кажи на народа, да върви да си мели, особено бедните. Само, кмете, опичай си ума, да ги вържеш добре... Всеки, разбираш ли, ще гласува за мене...

– Добре, бай Стоене – каза Делю. – Браво! Ето народен човек! Ще отидат хората да си смелят, как да

не отидат. Аз ще я наредя, аз знам...

– А пък за нас, за тебе и някои приятели, ще заколя две теленца. Ще похапнем и ще пийнем на воденицата. Само, разбираш ли, внимавай!

– Знам, бай Стоене, знам.

– Да не изгубим изборите... Да не се засрамим...

Делю сложи приятелски ръката си върху рамото на Мъглов.

– Холан, бай Стоене, ти ще изгубиш изборите. Ти? Ти вече си им нагласил клопките...

Мъглов се подсмиваше и теглеше мустака си.

– Помниш ли една година, на едни избори, оня, Янаки Ганев от Каралез, дружбашът, и той беше се кандидатирал срещу тебе. Имаше един много хубав кон, с него обикаляше селата. И какво? Тъкмо срещу избора откраднаха му коня. Човекът ще си изгуби ума – до избор ли му е. А бай Стоян в туй време си нареди работата, изтъка си платното... А? Бай Стоене?

Мъглов го гледаше с полуспуснати клепачи, усмихнат.

– А след избора Янаки си намери коня, пуснали го в ливадата му, нали тъй беше?

– Внимавай, ти казвам – рече Мъглов. – И тъй: да вървят да си мелят, без уем. Но...

– Е, бай Стоене, като че не се знаем. Друг човек не ни трябва нас, ний от тебе сме видели добро, тебе знаем... Цялото село ще гласуваме за тебе, да нямаш страх. Туй го искай от мене, аз отговарям.

– Добре, добре. Пък ние ще се съберем на воденицата. Две теленца, големички... Приятели само...

Мъглов вече не седна, а взе да си взема сбогом със селяните. Но поръча още вино, да пият, както каза сам, след него.

Вън, като седна във файтона, селяните го заобиколиха. Емилия, като виждаше благоразположението на селяните към баща й, се усмихваше, а когато файтонът потегли и селяните завикаха: "Със здраве! На добър ви час!" – тя весело кимаше с глава ту на една, ту на друга страна.

– Виждаш ли, Миче, какви хора – каза Мъглов. – Славен народ!

Селяните още стояха пред кръчмата. Звънчетата на файтона като че се давеха в подигнатия прах, от файтона се виждаше само бялата покривка отзад. Скоро и тя се закри.

Половин час по-късно, докато селяните още допиваха поръчаното вино от Мъглов, друг файтон пристигна: беше д-р Радков. Селяните го заобиколиха.

– О, г-н Радков, добре дошел! – викаше кметският наместник Делю, поразгорещен от виното. Тук ли, или в училището?... Сега беше Мъглов. Остави го, за какво са таквиз стари железа, нас млади хора ни трябват. Ний сме с вас... Цялото село е с вас. Аз отговарям!

Радков като че не го слушаше, а замислен, гледаше към прашния път с още ясните следи на файтона, с който беше заминала хубавата дъщеря на Мъглов.

 


напред горе назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух