![]() ![]() За кротките чудеса в "Господи, помилуй"Разказите на Деян Енев в този сборник са наистина християнски. Не обаче защото в тях присъства някаква изрична църковна тематика ако бе така, това би ги белязало с евтина доктриналност. Те са християнски всъщност по друга, по-деликатна причина. Ето каква е тя според мен.
Още в псалмите на Давид, а по-късно и в евангелските блаженства се споменава за кротките (в блаженствата Блажени кротките, защото те ще наследят земята). Изследователите на библейския текст знаят, че староеврейският оригинал на тези кротки, които облажава Христос, е анавим (тази дума във Ветхия завет употребява цар Давид). Анавим обаче не е точно и не е просто кротки. Анавим са онези, които са освен кротки още и малки, тихи и много важно неудачни. Кротки, малки, тихи, неудачни сред тях живее, всред тях се проявява Христос, те са, казано по-претенциозно, истинската субстанция на християнството. Така е засвидетелствано още в Евангелието. Поразяващи са думите на Господа, още по-поразяващи са чудесата Му и все пак те са произнесени и извършени сред малките, често убогите, бедните, гладните и жадните иудеи и галилеяни. Те да го кажем така дори когато отварят слепи очи, го правят с калчица и плюнка. Та ето това сетиво за субстанцията, в която би могъл да се яви, да се разчете Христос, притежава авторът на този сборник, в чиито разкази образът на помилващия Господ се очертава не чудодейно върху бяла стена, като в някакъв квазиспиритически сеанс (вж. края на новелата Морга), а в гъстилото от брадясали градски маргинали, сестра от психиатрична болница, раздърпан хлапак около кафене на пазара, престарял монах в полузапуснат манастир. Очертава се сред днешните анавим понякога съвсем не с думи, но с немощно-кроткия си неудачен живот казващи Господи, помилуй.
Сборникът започва с един прекрасен, покръстващ пролог, в който езикът на писателя сякаш съзнателно се потапя в купел, за да се умие от всяка сложност, претенциозност, умност за да се новороди в гомона на бащата и детето на предколедната трапеза едно почти пролепетано начало, в което сълзата (соленото) и молитвата (сладкото) се смесват, за да зададат цялостния тон на сборника (срв. Сладко и солено). След това почти във всеки разказ се говори за някакво чудо но чудо, толкова кротко, толкова анавим-но, че сякаш действително е чудо с калчица и плюнка явено. Понякога то е просто и само чудото на неочаквания финал, парадоксалната отплата, възпламналата доброта (Париж, Казвам се Ангел, отче, Бащата на войника). Друг път е почти наистина чудо, същинско чудо, но звучащо някак си и като анекдот сякаш Господ се усмихва през него (На незнайсти мартември, Поручик Галицин). Накрай си е същинско чудо, но така дълбоко, същностно нериторично, така дружелюбно, че не изкушава никого с претенция към маловерието му. Тук трябва да отбележим особено Господи, помилуй (чудото с обърналия се камион с портокали). Има и светкавици на Божия гняв в някои от финалите на тези своеобразни разкази за чудеса в средата на съвременните анавим (вж. Дар Божий, Най-дългата нощ, Синът на Мария). Но те пък тъкмо защото са блясващи в една подчертана делничност, в една житейска предградийност също незнайно как заприличват по-скоро на пронизителна милост, отколкото на чудодейно наказание.
Християнският поглед, християнският глас, са изобщо и по дефиниция от дълбините (de profundis). Но от бездната молитвеният глас достига до висината. Тази християнска траектория е запечатана по един забележителен начин в може би най-силното произведение в сборника новелата Морга. Нейните герои приемат и мият телата на мъртъвците. Те приемат горчивия, последен плод на този свят смъртта; срещат я в многобройните й лица. И същевременно в героите на тази Морга има нещо свещенодействено. От дълбините те призовават небето. В тази Морга работи странното, нямо, подобно на кльощава птичка, прелестно същество Мима. Един ден то хваща за ръка героя на новелата, повежда го към болничния асансьор и се изкачва с него от подземието с телата до неподозирания, облян в слънце, покрив на сградата и там, сред безумно възторжения плясък на обитаващите между комините и антените гълъби, се люби с него. Може би този образ не е тъкмо доктринално християнски, но той е християнски в дълбочина. Защото тази Мима е нещо като символ на немотствуващата в дълбините на този преизподен свят душа-на-анавим на онази, която служи и робствува тук, в света, където светът господства, но която има тайнственото знание за горе, която тайно е птица и може би е няма не от мизерия, ами от някакъв възторг по рождение.
Калин Янакиев
![]() ![]() ![]()
© Деян Енев. Всички права запазени!
|