Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

Разказите на Деян Енев в този сборник са наистина християнски. Не обаче защото в тях присъства някаква изрична „църковна тематика“ — ако бе така, това би ги белязало с евтина доктриналност. Те са християнски всъщност по друга, по-деликатна причина. Ето каква е тя според мен.

Още в псалмите на Давид, а по-късно и в евангелските блаженства се споменава за „кротките“ (в блаженствата — „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“). Изследователите на библейския текст знаят, че староеврейският оригинал на тези „кротки“, които облажава Христос, е „анавим“ (тази дума във Ветхия завет употребява цар Давид). „Анавим“ обаче не е точно и не е просто „кротки“. „Анавим“ са онези, които са — освен кротки — още и „малки“, „тихи“ и — много важно — „неудачни“. Кротки, малки, тихи, неудачни — сред тях живее, всред тях се проявява Христос, те са, казано по-претенциозно, истинската „субстанция“ на християнството. Така е засвидетелствано още в Евангелието. Поразяващи са думите на Господа, още по-поразяващи са чудесата Му — и все пак те са произнесени и извършени сред малките, често убогите, бедните, гладните и жадните иудеи и галилеяни. Те — да го кажем така — дори когато отварят слепи очи, го правят „с калчица и плюнка“. Та ето това сетиво за „субстанцията“, в която би могъл да се яви, да се „разчете“ Христос, притежава авторът на този сборник, в чиито разкази образът на помилващия Господ се очертава не чудодейно върху бяла стена, като в някакъв квазиспиритически сеанс (вж. края на новелата „Морга“), а в гъстилото от брадясали градски маргинали, сестра от психиатрична болница, раздърпан хлапак около кафене на пазара, престарял монах в полузапуснат манастир. Очертава се сред днешните „анавим“ — понякога съвсем не с думи, но с немощно-кроткия си неудачен живот казващи „Господи, помилуй“.

Сборникът започва с един прекрасен, „покръстващ“ пролог, в който езикът на писателя сякаш съзнателно се потапя в купел, за да се умие от всяка сложност, претенциозност, „умност“ — за да се новороди в гомона на бащата и детето на предколедната трапеза — едно почти пролепетано начало, в което сълзата (соленото) и молитвата (сладкото) се смесват, за да зададат цялостния тон на сборника (срв. „Сладко и солено“). След това почти във всеки разказ се говори за някакво чудо — но чудо, толкова „кротко“, толкова „анавим“-но, че сякаш действително е чудо „с калчица и плюнка“ явено. Понякога то е просто и само чудото на неочаквания финал, парадоксалната отплата, възпламналата доброта („Париж“, „Казвам се Ангел, отче“, „Бащата на войника“). Друг път е почти наистина чудо, същинско чудо, но звучащо някак си и като анекдот — сякаш Господ се усмихва през него („На незнайсти мартември“, „Поручик Галицин“). Накрай — си е същинско чудо, но така дълбоко, същностно нериторично, така „дружелюбно“, че не изкушава никого с претенция към маловерието му. Тук трябва да отбележим особено „Господи, помилуй“ (чудото с обърналия се камион с портокали). Има и светкавици на Божия гняв в някои от финалите на тези своеобразни разкази за чудеса в средата на съвременните „анавим“ (вж. „Дар Божий“, „Най-дългата нощ“, „Синът на Мария“). Но те пък — тъкмо защото са блясващи в една подчертана делничност, в една житейска „предградийност“ също — незнайно как — заприличват по-скоро на пронизителна милост, отколкото на чудодейно наказание.

Християнският поглед, християнският глас, са изобщо и по дефиниция „от дълбините“ (de profundis). Но от бездната молитвеният глас достига до висината. Тази християнска „траектория“ е запечатана по един забележителен начин в може би най-силното произведение в сборника — новелата „Морга“. Нейните герои приемат и мият телата на мъртъвците. Те приемат горчивия, последен плод на този свят — смъртта; срещат я в многобройните й лица. И същевременно — в героите на тази „Морга“ има нещо свещенодействено. „От дълбините“ те призовават небето. В тази „Морга“ работи странното, нямо, подобно на кльощава птичка, прелестно същество Мима. Един ден то хваща за ръка героя на новелата, повежда го към болничния асансьор и се изкачва с него от подземието с телата до неподозирания, облян в слънце, покрив на сградата и там, сред безумно възторжения плясък на обитаващите между комините и антените гълъби, се люби с него. Може би този образ не е тъкмо „доктринално“ християнски, но той е християнски в дълбочина. Защото тази Мима е нещо като символ на немотствуващата „в дълбините“ на този преизподен свят душа-на-анавим — на онази, която служи и робствува тук, в света, където светът господства, но която има тайнственото знание за „горе“, която тайно е птица и може би е няма не от мизерия, ами от някакъв възторг по рождение.

Калин Янакиев

Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

© Деян Енев. Всички права запазени!