Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

Тогава всичко ми беше лесно, защото бях на двайсет и три. Следвах, а нощем давах дежурства като санитар в психиатрията. За час-два приключвах с работата. Раздавах храната, после събирах мръсните чинии, измивах ги, изчаквах болните да изгледат филма по телевизията и когато си легнеха, измивах с един парцал коридора, изнасях найлоновите чували с боклуците вън пред клиниката, връщах се, подсвирквайки си, по кънтящото, пълно с каменните глави на бащите на психиатрията стълбище, сядах на масата в кабинета, вадех тетрадката и цигарите и за два часа написвах разказ. Финалите ми бяха най-лесни. Удряха читателя като чук по главата. Сетне, като всеки писател, имах нужда да споделя чудото на творчеството. Затова виках сестрата и си говорехме до заранта. Сестрите в психиатрията бяха по правило общителни създания. Освен това, както всички сестри, носеха престилките си на голо.

През онази нощ дежурна сестра беше Валерия. Тя беше по-голяма от мен с десет години. Кожата йбеше гладка като лист индиго. Знаех, че е разведена и че навремето е тренирала художествена гимнастика. Тя седна на високата кушетка и се облегна с гръб на стената. И старателно загърна бедрата си на бивша гимнастичка с бялата престилка. Както всички сестри, и тя злоупотребяваше с грима, но на нея йотиваше очите йда бъдат такива черни и лъчисти.

— И какво сега? — попита Валерия. — Ще напишеш ли един разказ специално за мен?

Аз сипах в две канчета по два пръста медицински спирт, запалих го за секунди, капнах вътре лимон, подадох йнейното питие, а мойто гаврътнах наведнъж.

— Ще напиша! — казах. — Само кажи какво точно искаш! Имаш уникалната възможност да си поръчаш разказ. Със зашеметяващ финал.

Валерия бавно отпи от канчето си, а после дълго въртя евтината пластмасова гривна на дясната си китка.

— Искам да бъда в Париж! — каза изведнъж тя. — Да седя на масичка пред някакво бистро с голяма витрина, тротоарът да е измит току-що, във витрината да се оглежда Сена, а аз да бъда с голяма сламена шапка. И един мъж, облечен в светъл костюм и ухаещ на тютюн за лула, да се приближи зад гърба ми и да ми поднесе букет гербери. Обожавам герберите.

Пак си налях в канчето от двулитровото тъмнозелено шише и бързо отпих.

— Готово — казах. — Нямаш никакъв проблем. Париж е моята стихия. Но трябва да видя краката ти. За да мога да ги опиша добре. Един разказ без хубави женски крака не е никакъв разказ. Даже финалът няма да го спаси.

Спиртът май ме хвана бързичко, но Валерия искрено се забавляваше на брътвежите ми и се заливаше в смях. В този миг изрева Спас. Спас живееше заключен зад една решетка в малка стая в дъното на коридора. Подавахме му храната през решетката. Той вземаше канчето, сядаше на пода и започваше да плюска. Сетне хвърляше изблизаното канче на мозайката.

Валерия стана сериозна.

— Нали ключът е в теб. Пусни го малко да се разходи в коридора — помоли ме тя.

— Добре си е там.

— Докторът спи на горния етаж. Никой няма да разбере. Само за малко. Знаеш ли, Спас понякога гледа толкова тъжно.

— Спас е животно — казах. — Дай да сменим темата.

И започнах да йчета новия си разказ.

В три през нощта времето спира за малко. Очите на Валерия са пълни с дълги начупени лъчи. Отвън в малката градинка се чуват славеите. Спас също млъкна. Толкова е тихо, че чувам дишането на Валерия. Свърших с четенето.

— Ще отивам да си лягам — каза Валерия и стана права. Аз я пресрещнах и несръчно я прегърнах. Тя не мръдна. Не ми помагаше, но не ми и пречеше. Започнах да ставам по-смел.

— Чакай — каза Валерия. Отмести се от мен и започна да разкопчава престилката си. Аз с разтреперани ръце грабнах ключовете и заключих вратата на кабинета. Сетне угасих лампата.

Събудиха ме викове в трапезарията. Отвън ставаше нещо. Валерия я нямаше. Скочих от кушетката, наплисках очите си с вода и натиснах бравата. Беше отворено. Ключовете ми ги нямаше. Няколко мъже от болните едва удържаха Спас. Спас стискаше в ръката си дървен крак от табуретка. По устните му имаше засъхнала пяна.

— Удари Валерия по главата — каза Владко, единият от болните, които го държаха. — Много пъти я удари.

Аз хукнах по коридора. Валерия лежеше на мозайката пред банята. Около нея се суетяха няколко лекари от първа смяна. Телата на надвесените над нея хора почти я скриваха от погледа ми. Само за миг зърнах слепената йот кръвта коса.

Сетне я вдигнаха на една носилка и я отнесоха.

Никога повече не видях Валерия. След време се чу, че дълго лежала в болница, после постъпила в санаториум, а накрая я пенсионирали по болест. Спас също изчезна веднага след инцидента. Май го изпратиха в Карлуково.

Валерия, ето че най-сетне изпълних обещанието си и написах разказ за теб. Само че не знам как да го завърша. Затова ще го оставя така. Но заглавието знам какво ще е. Ще се казва „Париж“.

Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

© Деян Енев. Всички права запазени!