Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

На Бойко Ламбовски

Жена му почука на вратата на стаята му и без да отваря, извика, че ще минат да я вземат с кола. И че щяла да се върне утре по някое време. Той извика „добре“ и остана легнал в същата поза — по корем, с лице, забито във възглавницата.

Когато външната врата щракна след излизането и́, той постоя още доста време така. После изведнъж повдигна нагоре главата си и раменете си тъй силно, че гръбнакът му изхрущя. Беше осъзнал, че до утре има страшно много часове, а той не знаеше какво да прави с тези часове.

Не можеше да спи повече. Беше спал с малки прекъсвания почти три дена. Изобщо не можеше да си представи да излезе и да се разходи по улиците, това му се струваше по-страшно, отколкото пак да започне училище от първи клас.

В стаята бавно се стъмваше и той усещаше това по-скоро със слепоочията си, защото продължаваше да лежи със затворени очи. Усещаше мрака като хлад, който бавно го обгръща отвред.

Надигна се и включи телевизора. Смени няколко пъти каналите, но не намери нищо, което да задържи вниманието му и го изключи. Пак се сети колко време има до утре. Можеше да обиколи света и да се върне. После за известно време явно отново беше заспал. Събуди се с разтуптяно сърце, още под впечатлението на съня, който беше сънувал. Сънят беше нюйоркски. Което беше много странно, защото той никога не беше ходил в Ню Йорк и представата му за този град и за всички тези улици каньони или каквото там беше и за небостъргачите беше много смътна. А в съня си той видя страшно ясно и точно този град, или по-скоро — мястото, където се намираше. Намираше се на Бродуей. Откъде знаеше, че това е Бродуей, нямаше никаква представа. Трябваше да отиде донякъде и влезе в метрото. И изведнъж цялата улица се надигна и застана отвесно и се превърна самата тя в гигантски небостъргач. А метрото — в асансьор, който го понесе стремително нагоре. И тук се събуди.

В стаята температурата рязко беше спаднала. Добре, че се беше сетил да метне върху себе си одеялото — кога, не си спомняше. Рубинените цифрички от часовника на видеото показваха полунощ. Преди години през подобни безкрайни нощи ставаше и си наливаше нещо за пиене... Още първата чашка го отпускаше, а след втората вземаше телефона и започваше да се обажда по азбучен ред на познатите си — тъй, както бяха записани имената им в тефтера. Понякога попадаше на благосклонни събеседници и сам се учудваше на себе си — какъв лек, забавен и весел събеседник можел да бъде. Междувременно продължаваше да си налива. Оставяше телефона чак когато изпразнеше бутилката. А на сутринта много често не си спомняше последните разговори.

Но сега и да пие вече не биваше, и това убежище му беше отнето.

Да чете пък отдавна се беше отказал. По-точно, имаше някаква книга, която се търкаляше на шкафчето до главата му. И понякога я вземаше и започваше да чете оттам, докъдето мислеше, че е стигнал. Но нито героите си спомняше, нито какво се случва с тях. Със същия успех можеше да чете и йероглифите на шарките по тапета.

Някога, много отдавна, в такива периоди пишеше стихове. Стиховете идваха сами и дълбоко в себе си той не смяташе, че е поет, защото не виждаше каква заслуга има за написването им. Но после ги даваше за публикуване и неизменно всички ги харесваха и много го хвалеха. През последните години пак беше опитвал този номер с писането на стихове, но вече нищо не се получаваше. Онази сребърна струна, която преди се обаждаше от време на време в душата му, явно окончателно и безнадеждно се беше скъсала.

Стана, отиде до кухнята и изпи чаша прясно мляко. Погледна през прозореца, но беше паднала мъгла и навън нищо не се виждаше — само светлината на уличните лампи проникваше през мъглата на жълти размазани петна, приличащи на размахани слънчогледи.

Отново се върна в стаята си и легна в леглото.

Колко ли стихове беше написал през живота си — отпечатани и неотпечатани — може би над хиляда. С много редки изключения почти не си спомняше съдържанието им.

Бравата на входната врата щракна. Той чу стъпки. Сетне чу гласа на жена си:

— Аз съм. Прибрах се.

По шумовете разбра, че жена му е влязла в банята и е пуснала водата.

Слава Богу! Нищо друго не беше важно сега, само това, че тя си е тук, вкъщи.

Пресегна се и взе разтворената книга до главата си — „Разговори с Йосиф Бродски“ на Соломон Волков. Отгърна предишната страница, за да си припомни прочетеното. И веднага попадна на следния пасаж, който го зашемети: „Бродски:... Но помня своя първи, стопроцентов, както ми се струва, нюйоркски сън. Сънувах, че ми се налага оттук, от Гринич Вилидж, да отида някъде на 120-а или 130-а улица. И за целта трябва да взема метрото. А когато влизам в метрото, изведнъж виждам, че целият този Бродуей — тоест оттук до Харлем, да речем, или дори по-нататък — се вдига и застава вертикално. Или цялата тази дълга улица внезапно се превърна в страхотен небостъргач. И затова метрото вече не беше метро, а асансьор. И се качвам нанякъде, като при това чувствам, че Бродуей се изправя на задни лапи! Потресаващо усещане беше!“

Не си спомняше дали го е чел вече този пасаж или не. Но той беше сънувал така или иначе точно това — Бродуей на задни лапи!

Остави книгата и затвори очи. И в този миг в главата му се появи нещо, което беше толкова отчетливо, че той в първия миг не разбра какво е. После разбра. Беше едно малко стихотворение, само няколко стиха, което стоеше непоклатимо под клепачите му, сякаш изсечено с длето. Беше сигурен, че ще си го спомня винаги — и затова изобщо не понечи да го запише.

Обратно към: [Господи, помилуй][Деян Енев][СЛОВОТО]

© Деян Енев. Всички права запазени!