Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

Той имаше брада на пророк и очи, с които безпогрешно откриваше четирилистни детелини, и ръка, с която винаги хвърляше със зара шестица, когато играехме на табла. През зимата ходеше с балтона на баща си, а през лятото — с онези платнени кецове, с които беше играл баскетбол още като гимназист. От първи до единайсети клас бяхме седели на един чин. Викахме си един на друг Джо, от онази песничка за Лимонадения Джо: „Джо от гроба се надига, с лявото око намига...“ и така нататък.

— Заминаваме ли, Джо? — попита ме той. Аз го погледнах право в раздалечените му като на сокол очи и реших да бъда честен.

— Не мога, Джо. Не мога да оставя жена ми и хлапенцата сами.

— Ти си знаеш. Но е смешно вече да стоим тук, в България. Та оттатък само помощта, която взема един безработен за седмица, се равнява на месечната заплата на българския президент.

— Разбирам, Джо — казах. — Но не мога.

— Щеше да е гот да сме заедно. Както досега, Джо — каза приятелят ми. — Заедно да направим първите стъпки в Америка. Друго си е, когато има кой да ти подсказва от последния чин.

През следващите дни се чухме по телефона, за да ми каже кога излита самолетът му. И ето, щом този час дойде, аз бях на летището, в мърлявата зала за изпращачите, където още продаваха сувенири от времето, когато песента на Прешъс Уилсън „One Way Ticket“ беше хит.

Скоро пристигна и Джо, облечен все в същия балтон, но сега, кой знае защо, и с онези стари платнени кецове на краката си, макар че навън валеше сняг. Изпушихме по една цигара, той ме помоли да целуна жена ми и децата от бате им Джо, метна сака на рамо, намигна ми, извади от вътрешния джоб на балтона си плоска метална бутилка, отпи здраво, даде и на мен, и аз отпих, той прибра бутилката и сетне наистина се запъти към онази врата, през която минаваха пътниците за неговия полет и потъна зад нея.

Аз излязох навън да чакам рейса за града, но рейс нямаше и накрая се принудих да тръгна пеш. Снегът скриптеше под краката ми. Над снежната пустош лежеше всебългарска тишина, раздирана отвреме-навреме от рева на излитащите самолети.

Нещо се преметна в краката ми. Когато се наведох, видях, че това е един заек с разкървавени нозе. Той ме гледаше право в очите и целият се тресеше от ударите на сърцето си. Аз го погалих по ушите и той тръгна със странни подскоци редом с мен. След стотина крачки забелязах на пътя, върху снега, нещо черно. Заекът настръхна. Беше едно свито на кълбо куче. Когато приближих до него, то слабо изскимтя и близна ръката ми. Погалих го по главата и тримата поехме нататък. Скоро някаква птица се блъсна в рамото ми и падна върху снега. Беше един гарван. Аз внимателно го вдигнах, разкопчах ципа на якето и го пъхнах до гърдите си.

С всяка следваща крачка ставаше все по-студено. Полето наоколо сякаш се превърна в огромен леден айсберг. Ние продължавахме да вървим, но това вече ни костваше невероятни усилия. Спрях и с последни сили започнах да стържа с ръце вледенения сняг и да го трупам на купчина. После, когато купчината стана достатъчно висока, аз я изрових отвътре и се получи нещо като иглу. Всички влязохме в иглуто и се сгушихме един в друг. Гарванът вече се беше съвзел и сега лежеше на рамото ми, като приятно топлеше бузата ми.

„Е, Джо, казах. Пък не забравяй да ми се обадиш, като пристигнеш. Да биеш една жица. Да кажеш какво прави оная готина кака Прешъс Уилсън, много ли се е сбабичосала вече или още става?“

И намигнах с лявото око на другия Джо в небето.

Обратно към: [Клането на петела][Деян Енев][СЛОВОТО]

© Деян Енев. Всички права запазени!