напред назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]



Народ от исихасти


"Непрекъсващата вяра на страдалеца е най-истинската прослава на Господа", гласи един от православните фрагменти на писателя Димитър Коруджиев в книгата му "Разговор за Бога". Вътре има десетки нажежени прозрения на човек, който сам се е опитал да разбере какво представлява живият християнски опит. И нещо повече - не е забравил да го сподели и с нас, неговите съвременници.

Оцеляването на българския народ през петте века турско робство наистина прослави Бога.

Много често се случва така, че именно творците - защото това им е занаятът - ни помагат да разкъсаме завесите, които ни разделят от просторите на духа, от невидимото. "Невидимото е сърцевината на видимото, същината на видимото", пише архимандрит Юстин Попович в книгата си " Православието като философия на живота". "И трите свята - космосът, земята и човекът, представляват сами по себе си някакви невидими сили, облечени в материя. Християнската философия за света съдържа две основни начала. Първото е: светът е богоявление, а второто: човешкият живот е богослужение."

Именно за второто ще стане дума по-долу.

За мен например крие истинска загадка фактът, че триъгълното площадче около Попа, както всички грубовато, но всъщност с обич наричат паметника на св. Патриарх Евтимий в центъра на София, до кино Одеон, е любимото място за срещи на младите хора - и то от десетилетия. Има достатъчно други паметници в центъра, но младите хора се събират точно тук, на Попа. Мисля, че това не е случайно. Преклонението и благодарността на народната памет имат обичая да бягат от официалността и формалността, от дирижираните кухи тържества. Мисля също така, че паметникът на "най-сияйната личност всред светите предстоятели на Българската православна църква", както е назован в житието му св. Евтимий Търновски, е щастлив от тази си съдба. Паметникът е непретенциозен, малък, позеленял от времето. На раменете му често кацат гълъби. На постамента могат да се видят редовно живи цветя. На метри от него бабички продават гевреци, а наоколо денонощно се тълпят млади хора.

"Къде? На Попа в шест." Това е повече от парола, това е светоглед. В този текст ще се опитам да намеря един от възможните отговори на тази загадка. Преди това обаче ще ви опиша една картина от детството ми.

До първи клас живях на село - при баба си и дядо си по майчина линия. Тогава селото се наричаше Благоево. Намира се в Лудогорието, между Попово и Разград. Сега върнаха старото му име Батемберг. През първите ми детски години още бяха живи двете ми прабаби, майката на баба ми - баба Марийка и майката на дядо ми - баба Дена. Мъжете им бяха починали - дядо Вълко, съпругът на баба Марийка бе загинал в битката при Чаталджа през далечната 1913, а дядо Христо, мъжът на баба Дена, бе починал на деветдесет години няколко години преди раждането ми. Двете бабички спяха в една пристройка до къщата. В задното помещение беше спалнята им, а в предното - пещта, където на Великден се печаха козунаците. В същото това предно помещение имаше голяма дървена софра, "паралия", висока педя, с диаметър около метър и с две ниски трикраки столчета до нея. И двете бабички ходеха облечени изцяло в черно, с черни забрадки на главите. Когато се случваше да си свалят забрадките, за да си измият на открито под крушата в едно поцинкованото корито белите изтънели коси, аз занемявах от почуда - толкова бях свикнал да възприемам забрадките като част от главите им. Колкото можеха, те вършеха нещо из двора въпреки старостта си - ще нахранят пилетата, ще откъснат домати и краставички за обяда, а при залез излизаха, въоръжени с тояжките си, отвън на пейката на улицата да посрещнат козите и овцете. Когато се свечереше съвсем, двете се прибираха в собата с пеща, запалваха си газената лампа, въпреки, че в селото, разбира се, имаше ток и часове наред изкарваха седнали върху трикраките столчета. Всъщност - сега си давам сметка - аз никога не ги заварих в леглата, да спят или поне да се излежават. Техните далечни, вече почти разтопени от дистанцията на изтеклите четири десетилетия черни силуети - прегърбения на баба Марийка и изправения на баба Дена - завинаги са свързани в паметта ми с постоянната им, някак "вечна" будност върху ниските трикраки столчета!

Такива баби, облечени в черни или поне в тъмни дрехи и до днес все още могат да се срещнат по селата ни. Аз видях тези възрастни жени и тази година при едно пътуване из няколко странджански села, а също из Гоцеделчевско - облечени изцяло в черно, със строги черни забрадки, много приличащи на монахини - подобно на моите две прабаби. Тези възрастни жени обаче лека-полека изчезват като вид. Като изчезнат съвсем, бързо ще ги забравим, защото нашето време бързо забравя всичко, което не може да вижда и да се пипне. А не бива. Защо не бива - ще се опитам да обясня по-надолу.

Да се върнем пак към св. Патриарх Евтимий. Последният патриарх на България преди падането й под турско робство остава докрай със защитниците на обсадения престолен град. При завземането на Търново на 17 юли 1393 г. той се изправил пред завоевателя да моли пощада за мирното население. Получил уверение, че жителите ще бъдат пощадени. Малко след това обаче били избити 110 градски първенци. Първосвещеникът изобличил поробителя и бил осъден на смърт чрез посичане на Лобната скала в Търново. Преданието гласи, че когато замахнал с меча, ръката на палача окаменяла. Това хвърлило в потрес турците и животът на патриарха бил спасен. Осъдили го на заточение. Последните години от живота си той прекарал на юг, най-вероятно в Бачковския манастир. Авторът на житието му, Киевският митрополит Григорий Цамблак, трогателно е описал раздялата на пастиря с паството му. "Той излизаше заедно с народа като втор Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи! Някой плачевно се провикнал: "На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той - и сам просълзен - отговорил: "На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!"

Ние мислим, че зад тези думи - "На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!" - се крие не само силната вяра на един образцов архиерей и горещ молитвеник, останал редом с народа си, както подобава, в навечерието на най-тежкото му изпитание. Зад тези думи, с оглед на случилото се през следващите пет века, се крие една истинска програма за оцеляване на нашия народ. Прозирайки страшната политическа, религиозна, културна, икономическа и демографска катастрофа, надвиснала над народа ни, св. Патриарх Евтимий е произнесъл своя завет. С достатъчна степен на сигурност можем да добавим и другото: че той го е произнесъл не в празното пространство на безнадеждността като единствената надежда, а след десетилетни пратически усилия в тази насока - да обучи народа си как да оцелее даже при немислими условия, защото е бил прозорливец и е виждал и е знаел какво има да става. Освен това не е зле да изтъкнем, че подобно грандиозно дело има исторически прецеденти в българския мир - да вземем например само делото на св. Климент Охридски, който за няколко години обучава над 3 500 свещенослужители, които да поемат изцяло богослужението на роден език по цялата българска територия.

Това, което се случва с българската народност, наистина е неописуемо страшно. В края на ХIV в. , преди робството, българската народност според изчисленията на проф. Христо Гандев е наброявала приблизително 1 300 000 души. За онази епоха това е числеността на една голяма европейска народност - приблизително толкова тогава е и числеността на Англия. През ХIХ в. населението на Англия наброява вече 35 000 000 души - и то при наличието на милионни преселнически маси в Америка, Австралия, Индия и другаде. А населението на Княжество България и автономната област Източна Румелия през 1878 г. , след робството, наброява - колко мислите? Два милиона! В това число не само българите християни и мохамедани, но и всички други етнически групи - гърци, румънци, евреи, руси, сърби. Българите в Македония и Тракия, останали под пряка турска власт, наброяват още един милион. Само тези числа са достатъчни да си представим мащаба на чисто биологическия колапс, в който изпада България в резултат на петвековното робство. По-страшно от това е можело да бъде само едно - тоталното изчезване и претопяване на народността ни - нещо, което обаче не се случва. Вярваме, че немалка заслуга за това има именно програмата-завет на св. Патриарх Евтимий.

Ключът към обяснението на това, какво е представлявала програмата за спасение на нашата народност се крие във факта, че монахът Евтимий е един от най-близките ученици и сподвижници на най-видния български исихаст, св. Теодосий Търновски - сам той пък ученик на великия св. Григорий Синаит, пребивавал заедно с него в манастира Парория в Странджа, на границата между България и Византия. Именно от този манастир сетне тръгва из славянския свят - през Търново и молдовските манастири - мощната мистическа струя на исихазма, който захранва отново православието с чистотата и боговдъхновеността на първоапостолските времена и времената на древното монашество и изтърква от него коварната византийска позлата.

"В този див и ненаселен регион (Парория), пише епископ Калистос Уеър в книгата си "Тайнството на човешката личност. Исихастки студии", св. Григорий Синаит основава една истинска "духовна работилница", по думите на неговия житиеписец. През последните години той събира под грижите си значителен брой монаси, не само гърци, но и българи и сърби. Той се радва на подкрепата на българския цар Иван-Александър. Общността му в Парория служи като връзка между гръцкия и славянския свят, като по този начин заема ключово място в това, което съвсем подходящо бива наречено "исихастки интернационал". Именно монасите от Парория или непосредствените им ученици - люде като св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и митрополит Киприан Киевски - са в основата на голямото възраждане на съзерцателното монашество, което се разпростира из цялото славянско християнство през късното средновековие."

Според епископ Калистос Уеър двама съименници - св. Григорий Палама и св. Григорий Синаит имат заслугата за интегрирането на аскетическата и мистическа традиция на исихастите в системата на християнското учение като цяло - св. Григорий Палама е апологетът и богословът, а св. Григорий Синаит - учителят и практическият наставник. Нещо повече, и двамата са на мнение, че исихасткия метод, или методът на постоянната молитва като най-важно средство за богопознание и като най-важен инструмент на истинското богословие е достъпен не само за монасите, а, по повелята на св. апостол Павел: "Непрестанно се молете"(1 Сол. 5:17), се отнася за всички християни без изключение.

И друг виден изследовател на паламизма, о. Йоан Майендорф, твърди същото: "За Палама, непосредственото богопознание во Христе е достъпно за всички, които са кръстени и следователно е реалната основа и критерий за истинско богословие. Методът се състои в постигането на "внимание" - първото условие за истинската молитва - като умът се концентрира "в сърцето" ... и се повтаря кратката молитва: "Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя."

Преди няколко години посетих основания от св. Теодосий Търновски Килифаревски манастир до Търново. В двора заварих две възрастни монахини, седнали на ниски трикраки столчета. Това смътно ми напомни на нещо, но тогава не се сетих на какво.

Както изтъква Георгий Мандзаридис, централен проблем в учението на св. Григорий Палама освен принципните различия между Божествената същност и Божествените енергии, е проблемът за обожението на човека. Обожението, по точния израз на архимандрит Киприан (Керн) е религиозният идеал на Православието. Според Палама, душата и тялото съществуват в единство. Тялото не е затвор за душата, а неин съ-работник. Освещаването на душата благодарение на Божията благодат освещава и тялото - стига да се спазват Божиите закони (т.е. да се живее благочестиво), за да може да се приеме в пълна мяра тази благодат. А осветеният човек става мек като восък отвън и твърд като кремък отвътре. Да запомним това - твърд като кремък отвътре!

"Главната цел на богословското учение на св. Григорий е да защитава реалността на християнския опит, пише протойерей Георги Фроловски. Спасението е повече от прощение. То е истинско обновление на човека."

На св. Патриарх Евтимий му е трябвал чист, богоносен народ. Той е знаел, че именно и само такъв народ може да прояви достатъчно твърдост, за да оцелее и при немислими за оцеляване обстоятелства. Нека тук мимоходом да обърнем внимание на един важен факт - всички чуждестранни пътешественици по нашите земи, без изключение, като се започне още от ХVI в., споменават и се възторгват в своите пътеписи тъкмо от добрите нрави, от благочестието и порядъчността на местното население.

Процесът на обожение, между другото, като растеж по християнската "лествица" на добродетелите, не е в никакъв случай висша и отвлечена богословска химера, а жив процес, който и днес подлежи на проверка - и то даже от страна на хора невъцърковени или хора запознати откъслечно с някои страни на вярата и религиозния живот, каквито сме повечето от съвременните българи. Достатъчна е една несложна операция - да съпоставим наяве или пък дори мислено лицата на един истински монах, каквито, слава Богу, се срещат в България и на един буйстващ в порока на разврата или на пиянството човек. Изводът е очевиден.

Между другото, за отбелязване е, че първият превод на български език на основополагащия труд за духовен растеж на св. Йоан Лествичник "Лествица" (един от най-важните наръчници във възхода към обожение) е направен именно от св. Теодосий Търновски в края на живота му.

Тази силна група, чийто най-отчетлив религиозен и културен деятел е бил св. Патриарх Евтимий, група, сравнима по мащаба на дейността си единствено със Светите Седмочисленици, е опитала, и по-важното - успяла в нещо много трудно: да превърне общия благочестив църковен християнски живот, който се е практикувал в Средновековна България - пред прага на непосилните изпитания - в дълбоко лично постоянно богослужебно дело за православните българи. Св. Патриарх Евтимий е успял да внуши на народа си, че всеки поотделно трябва да напрегне православното изповедание до аскетизъм, до монашеско самоотречение. Тоест, общото църковно празнично богослужение да се съчетае с лично постоянно действено делнично богослужение. С оглед на казаното дотук смеем да твърдим, че българската народност оцелява през петте века робство, понасяйки такъв безмилостен геноцид именно защото прозорливият първосвещеник успява да внедри в народното съзнание в достатъчно действена степен исихасткия метод или метода на непрестанната молитва. Да наложи на територията на българската етническа общност някои от основните порядки на манастирското общежитие. С други думи казано - да превърне цял народ до голяма степен в народ от исихасти.

"На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!" - не значи ли тази фраза тъкмо това.

Как обаче на практика се е извършило, или по-точно - се е извършвало в продължение на векове това, ще попита всеки? Обикновеният, простият народ е нямал възможност да черпи от изворите на исихастката традиция. Чрез институцията - това е думата! - на възрастните жени, на бабичките - е отговорът. Щом чак до нашите прабаби, на практика през близо седем века времева дистанция, е отекнала тази непосилна за обикновени светски люде, жадуващи обикновените светски радости традиция, един от най-вероятните отговори може да е само този. Възрастните жени на България приеха мисията си и изнесоха на плещите си оцеляването на народността. Нека пак да подчертаем едно от важните наблюдения - последните представителки на тази институция, поколението на нашите баби и прабаби нямаха пороци - освен може би този толкова светъл "порок", раздумката привечер на пейката. Даже през погледа на нашето необременено от религиозност детско възприятие те живееха съвсем строго, съвсем по монашески. Всички още си спомняме тяхното "Божке..." или "Божичко...", или "Господи Иисусе...", безмълвието им, неагресивността им, милостивостта им, търпението им, трудолюбието им, кротката им, тиха, постоянна радост(един от най-важните белези на вкоренената, макар и неосъзнавана изцяло исихастка практика.) Та това именно е живият православен християнски живот, това именно е посигнатата "Лествица" , това е истинско монашеско самоотречение. А именно те, възрастните жени в продължение на векове възпитаваха българчетата - чак до нашите поколения. Ето кой съумя да реализира на практика завета на св. Патриарх Евтимий. Затова не трябва да ги забравяме.

"От ранно утро седни на нисък стол, около 20 см. висок. Утесни ума си, като го принудиш да слезе от мозъка в сърцето, и го задръж там. Наведи се силно напред, като усетиш остра болка в гърдите, раменете и врата и извикай настойчиво в ума и душата си: "Господи Иисусе Христе, помилуй ме", съветва начинаещите исихасти св. Григорий Синаит.

Не са ли тези ниски двайсет сантиметра трикраки столчета, на които седяха моите, а със сигурност са седяли и вашите прабаби, далечен отглас от внедрената в цял народ от св. Патриарх Евтимий исихастка традиция.

Божке, Божичко!

Господи Иисусе!

Тук в подкрепа на тезата си можем пак да се обърнем към един творец, към режисьора Красимир Крумов, който в книгата си "Неведоми пътища" твърди същото: "Набожните бабички са крепост на милостта и духа. Те са съхранили нашата култура, език, естество на душата дори в по-голяма степен от учените мъже и от черковните деятели. Народните будители са малцина, а набожните бабички са осветявали всеки български дом. Набожността дава по-висша степен на откровение и праведно поведение, отколкото догматичното православие. Тя е християнство, овладяло отделната душа, не за да плаши, а да се радва и създава не само в празник, но най-вече в делник. Да се труди, дарява и моли не само на светло, но повече в тъмното, в закритото, в невидимото всекидневие. Набожността е свободното религиозно светло съзнание, което не задушава, а възпитава невръстните.

Набожността е омесена с трудния живот, с полето и хляба, с раждане и отглеждане на деца, с възлизащото слънце и с вятъра на вечерта. Набожността не замахва в облаците, а стъпва върху земята, но с боси, леки нозе и очите й гледат както надолу, така и напред. Набожността е кротка, мъдра като бабичките. Тя е милостива, състрадателна, но не в речите, а в делата и в същинските вътрешни помисли. Набожността е видима, но не е траяла цял живот, а е дошла в края на живота. Затова тя не е догмат, а следмладостна кротост. Малките деца, възпитавани от набожните бабички, попиват боязънта от силата и вечното кротко упование в нея, поглъщат строгостта на живеенето и на споделянето в близкия човек. Така и тяхната младост и лудост са смекчени и изправени, споходени от боязън, упование, милосърдие, споделяне.

Набожните бабички са направили повече в историята на нашето отрадно българско огнище, за да се опази то и да остане човешко в своя вид. Без широката земя на набожните бабички нямаше да има род, памет, човешко слънце.

Затова, когато настъпи часът да изчезнат набожните бабички, сигурно е, че падението на родовете, оскверняването на кръвта и навременното погубване на духа ще протече за миг и над земята ще настане глухото, тъжно веселие на младостта и лудостта."

"На кого ни оставяш, добрий пастирю?" А той - и сам просълзен - отговорил: "На Светата Троица ви оставям - и сега, и навеки!"

Великият прозорливец Св. Патриарх Евтимий е знаел какво говори. И затова младите днес се тълпят, без да имат лично обяснение защо правят това, именно пред неговия паметник. Благодарната народна памет се подчинява на специален закон. Тя никога не греши.

 


Използвана литература:

1. Димитър Коруджиев, "Разговор за Бога" - изд. "Слънце", София, 2003

2. Арх. Юстин Попович, "Православието като философия на живота", изд. Манастир "Св. Георги Зограф", Света Гора, 2001

3. "Жития на светиите", Синодално издателство, София, 1971

4. Диоклийски епископ Калистос Уеър, "Тайнството на човешката личност. Исихастки студии", Сдружение "Св. Албан и св. Сергий", изд. ЛИК, София, 2002

5. О. Йоан Майендорф, " Византийско богословие", изд. "Гал-ико", София, 1995

6. Георгий Мандзаридис, "Обожение человека. По учению святителя Григория Паламьi", Свято-Троицкая Сергиева Лавра, 2003

7. Протойерей Георги Флоровски, "Библия, църква, предание. Православно гледище", Библиотека "Православен калейдоскоп", София, 2003

8. Красимир Крумов, "Неведоми пътища", втора част, изд. "Изток-Запад", София, 2004

 


напред горе назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух