напред назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]



През девет планини - в десета


Кристофър Лайнер пристигна в София веднага след новогодишните празници с полет на "Бритиш Еъруейс". Задачата му беше да издири пленницата от свинарника и да откупи историята й за книга и за филмиране. Разполагаше с достатъчен бюджет от лондонската продуцентска къща, макар да му бяха обяснили, че тези неща в България все още са твърде заплетени, хаотични и без правила.

Самолетът кацна по тъмно. Англичанинът взе от аерогарата такси и потегли към хотел Даун таун, където имаше резервация.

Шофьорът беше с тридневна брада, толкова гъста, сякаш беше намазал лицето си с вакса и с огромно кожено сомбреро на главата.

- Ду ю спик инглиш? - попита Лайнер.

- Казвай, каквото имаш да казваш - ухили се шофьорът, като завъртя глава и го перна с острия като бръснач ръб на сомбрерото по веждата. - Като дойдат тука, и ги хваща словесната диария. Йес, спик инглиш! Йес, спик инглиш! Да те еба в гъза.

- Уотс йор нейм?

- Слушай, шушумиго - каза шофьорът. - Английски не знам, щото въртя геврека от зори до здрач. И от здрач до зори. Няма кога да се изпикая, пендел такъв. А мама и тате бяха бедни, пролетариат, и не съм завършил английската, разбра ли, бе, да те еба в гъза.

- Как тебиа зовут? - припомни си една от фразите от английско-руския разговорник Кристофър Лайнер. Той се сдоби с него в последния момент, преди да излети от Лондон, и упорито го беше чел по време на полета, макар да му бяха разяснили, че въпреки привидната близост и общата азбука това са съвсем различни славянски езици.

- Меня зовут свинский бут - засмя се вече от цялото си сърце онзи и острият ръб на сомбрерото му отново раздра веждата на Лайнер - и то пак на същото място. - А как тебиа зовут?

- Кристофър Лайнер - усмихна се на свой ред през болката от аркадата англичанинът.

Тук шофьорът направи най-странното нещо - изведнъж пусна кормилото, сключи ръце на тила и започна да се смее с чудовищен глас - сякаш беше хипопотам, на когото му режат ноктите с флекс. Беше истинско чудо как колата продължава да върви напред, а не се блъска в мантинелата.

- Знаех си аз. Подозирах такова нещо - каза шофьорът, когато се укроти и отново хвана кормилото. - Не може рижа шушумига като теб да се казва иначе. Хау ду ю ду, господин Лайнере.

За возенето Кристофър Лайнер плати 40 евро. Настани се в стаята в хотела, погледна веждата си в огледалото в банята, взе си душ, преоблече се и отиде в бара.

В бара миришеше на скъп тютюн за лула. След второто питие веждата спря да го боли, Лайнер се отпусна и се загледа в танца на двете момичета на пилоните - русото и чернокосото. Русото беше много красиво, но прекалено пищно за неговия изискан островен вкус. Бедрата му бяха изваяни като на щангистка и Лайнер потръпна при мисълта колко лесно русокосата би могла да удуши с тях някой слаботелесен риж подпийнал англичанин. И спря да гледа към нея.

Чернокосата беше нещо различно. Тънкото й тяло беше толкова гъвкаво, че Лайнер усети напрежение в чатала. Той си взе трето питие и помоли сервитьора да покани момичето на масата му, ако е удобно. Сервитьорът му обясни, че това може да стане след четвърт час, когато свърши програмата. Лайнер кимна и отпи, противно на навиците си, огромна глътка.

След четвърт час Лайнер беше по-нетърпелив отвсякога. Той беше изпил междувременно още две питиета. Най-сетне момичето слезе от пилона и изчезна някъде. Лайнер притвори очи и отпусна глава назад. Чувстваше се мъж за пръв път от много време насам.

Сексуалният живот на Лайнер от години беше пустиня. Беше женен и имаше две големи деца. Към жена си не изпитваше отдавна нищо. Жена му беше екоактивистка и живееше свой отделен живот. Противно на вкоренената за англичаните представа, не беше обърнал резбата, но сексуалното му влечение клонеше към нула. Сякаш някой му беше дръпнал шалтера на тази тема. През последната година беше имал пет-шест срещи с проститутки, но те бяха след такова изобилно количество алкохол, че почти нямаше спомен за случилото се. Наистина, на няколко пъти по улицата или в заведения беше срещал жени, чиято красота го поразяваше, и дъхът му спираше... Но това бяха случайни въгленчета в пепелта.

Усети идването на момичето по топлината й. Отвори очи и я погледна. Знаеше, че първият поглед ще реши всичко.

Лицето на момичето беше тясно и интелигентно. Черната й коса беше къса един пръст. Беше облякла искрящо, тънко като паяжина боди и къса една педя пола, и като седна до него на канапето и кръстоса голите си крака, бедрата й се сплескаха толкова красиво, че чак сърцето го заболя.

- Ду ю спийк инглиш? - попита той, настръхвайки само при мисълта, че момичето може да не знае английски. А той имаше толкова неща да й казва - усещаше гърдите си препълнени от впечатления, усещаше, че дъхът му е станал горещ и мъжествен, усещаше бавните тласъци на имперската кръв в жилите си; говореше му се за политика, за секс и за липсата на секс, даже за поезия, макар че, по дяволите, той не беше чел поезия от векове; за това, че иска да я закриля и да я люби.

- Йес, ай ду - каза момичето. - Разбирам всичко. Но не искаш ли аз да говоря на български, а ти на английски, за да видиш, че пак ще се разбираме. Знам какво искате всички вие. Уж искате да чукате, а всъщност искате нежност.

Тя леко го погали с дългия си маникюр по настръхналия врат и го попита:

- Ду ю ъндърстенд ми?

- Кен ай тейк ю фор дъ хол найт?

- Йес - отвърна момичето. - Бат ит уил би мач мор експенсив.

- Ит'с невър майнд.

На сутринта Кристофър Лайнер се събуди сам в леглото. Беше чисто гол. Стана, отиде до вратата, установи, че е отключена, и я заключи. Отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна навън. Видя една кафява улица, задръстена от автомобили и минувачи, облечени в тъмни палта. Провери портфейла си, провери документите, всичко беше на мястото си. После изведнъж го връхлетя споменът за неописуемия секс, който беше правил с момичето. Такъв секс той не си спомняше от безумните студентски години. Май само още веднъж му се бе случило подобно нещо - в Кения, с дъщерята на слугинята в плантацията, където бяха отседнали, с онова виолетово, гладко като вътрешността на мидичка същество с очи на антилопа. Спомняше си кристално ясно всичко от снощи и това беше знак, че сексът е бил на ниво. Махмурлукът му беше лек и възторжен. Само името й как беше? Май му го каза, но не можеше да си го спомни. Някакво местно, българско име беше. Знаеше, че по правило проститутките не казват истинските си имена, а боравят с пет-шест интернационални. В банята, докато се къпеше, изпита ужас, че няма да се срещне с това момиче повторно, защото не знае името й. Оправи се набързо, слезе в ресторанта, взе си портокалов сок, кафе и бекон с яйца и когато се почувства отново пълноценен поданик на кралицата, извика сервитьора и попита дали не би могъл да извика управителя на нощния бар. Сервитьорът кимна и след малко се върна с един сресан по средата мъж с тежки като на крокодил клепачи.

- Снощи бях с едно от вашите момичета - произнесе бавно на английски Кристофър Лайнер. - Бих искал да се видя с нея отново.

- Ноу проблем - отвърна човекът. - Ще я пратя в стаята ви.

Лайнер почти се затича нагоре по стълбите. Отключи вратата, погледна се в огледалото, бързо оправи леглото и се напръска пак с дезедорант. След малко на вратата се почука. Влезе едно сухо тъмно същество с къса вълниста коса, което го погледна изпод вежди и каза на английски:

- Здравей.

Лайнер изстина. Това не беше неговото момиче. И гласът й не беше същият, и изобщо - не беше същата.

- Ай форгот йор нейм. Уот уоз йор нейм?

- Май нейм из Стейси - каза бавно, сякаш четеше от учебник, момичето.

Не, не беше това името. Макар че го беше забравил, той беше сигурен, че беше друго, нали цяла нощ беше повтарял това име и името, което беше повтарял цяла нощ, сто пъти не беше Стейси. А даже и така да беше - Стейси, което беше изключено, момичето не беше същото. И гласът й не беше същият. Тук нещо го пързаляха.

- Окей. Евритинг из окей - каза Лайнер. Потупа момичето по бузата, извади от портфейла си 20 евро и й ги подаде. Тя го погледна с изненада, вдигна блузката си и му показа младите си кози гърди.

- Окей, окей - повтори Лайнер и я избута с ръка до вратата.

- Ит'с нот инаф - каза момичето на прага. - 20 евро мор.

Лайнер извади портфейла, даде й още 20 евро, заключи след нея и се изпъна с обувките на леглото. Май беше време да зареже емоциите и да се захване с основната си мисия - издирването на пленницата от свинарника.

Историята, публикувана в българската преса и достигнала чрез Интернет до лондонската продуцентска къща, беше следната: красиво младо същество, девойка, току-що завършила гимназия, мистериозно изчезва от родопското градче, в което живее. Никой обаче не я издирва, защото майка й гледа старци в Гърция, а баща й е отчаян алкохолик. Междувременно двама журналисти от провинциален вестник попадат по следите на мрежа от нелегални цехове за месо и така се натъкват на свинарник, скрит високо в планината. Свинарникът е собственост на местен феодал. Какво е изумлението на журналистите, когато разбират, че за десетките свине се грижи едно-единствено младо момиче, което денонощно живее там в калта и смрадта. Изумлението им нараства многократно обаче, когато се разбира, че това е именно изчезналото момиче. На всичкото отгоре, момичето освен безплатна работничка е и сексуална робиня на феодала, който редовно се качва в планината, за да нагледа стоката си, да закара провизии в свинарника и покрай всичко това да засити сексуалния си глад. Журналистите бяха описали в материала си потресаващите сцени на многократно изнасилване на младото момиче от страна на феодала, като единствен декор на гаврата и писъците й били четинестите свински гърбове и планинските зъбери. Публикацията свършваше с окуражаващия факт, че феодалът е предаден на прокурор, а момичето с помощта на полицията е върнато в родното си градче.

Кристофър Лайнер разполагаше с адреса на хасковския вестник, както и с имената на двамата журналисти, подписали публикацията отпреди година в него. Той се свърза по телефона с английското посолство, осигури си кола с шофьор и преводач и след това се обади във вестника, за да потвърди за следобяда предварително уговорената с журналистите още от Лондон среща.

По време на пътуването Кристофър Лайнер с любопитство разглеждаше пейзажа. Бяха му се паднали изпълнени с респект спътници, които не му досаждаха с приказки. Шофьорът беше възрастен мъж пред пенсия с високо избръснат врат, но за сметка на това с гъсто обрасли ноздри, който явно трепереше за доходната си работа. Преводачът беше младок, навярно стажант, с живописна гнойна пъпка под устната и леко размазан поглед. Той се опитваше да компенсира новобранската си неувереност с книжната си представа за отракан пич, но резултатът беше само леко, едва забележимо заекване. Шофьорът се казваше Стоян, а преводачът Боби.

По пътя спряха на Шел да заредят бензин и да се подкрепят в залепеното за бензиностанцията заведение. Лайнер поръча да му вземат кафе с мляко и се запъти към тоалетната. Тоалетната обаче не работеше. Със знаци и подвиквания една лелка с железни зъби и със сини боси стъпала, стиснала дървена дръжка с парцал, го упъти към комплекса в съседство. Комплексът бе огромен, с ресторант и хотелска част, но не работеше. Пред него имаше изкъртена и паднала на земята катерушка за деца, някакви покрити с найлони маси, ръждясали празни сергии. По едни широки като на дворец стълби се слизаше към тоалетната. На входа й на Лайнер му се наложи да прескочи огромна кафява локва, в която плуваха ледени късчета и смачкани цигарени кутии. Сетне попадна в огромно кънтящо помещение с десетки мивки и огледала. Навремето в заведението на комплекса явно бе кипял живот -тоалетната бе по-голяма от тази на лондонския Албърт хол. Само че сега плочките, с които бяха облицовани стените, а и повечето от мивките, бяха изкъртени, а ръждивата мътилка в огледалата напомняше за задгробния свят. Зад малка масичка в огромния хладилник седеше дете, което с изплезен език пишеше в една тетрадка. До тетрадката имаше чинийка с няколко монети вътре и прилежно нагънати и подредени салфетки, както и изправено картонче с цифрата 20. Детето стреснато вдигна глава. Лайнер затършува по джобовете си за монети, извади 1 евро и го пусна в чинийката. Детето се изправи, взе монетата и веднага я скри в джоба си. Беше дребно момченце с бисерна непадаща капка на върха на носа.

- Уот'с йор нейм? - попита на излизане Кристофър Лайнер.

Детето продължаваше да стърчи. Изведнъж то скъса листа от тетрадката, на който пишеше и му го подаде. Лайнер машинално го сгъна и го прибра в джоба си, без да го погледне. Момченцето го гледаше с дълъг немигащ поглед. Англичанинът забеляза, че е облечено в стигащо му до коленете мъжко сако.

В заведението Стоян и Боби вече го чакаха със зле скрито безпокойство. По околните маси имаше както добре облечени хора, така и такива с вид на класически лондонски скитници от най-лошия вид - увити в разноцветни шалове, с бутилки бира, подаващи се от джобовете им и с дъх на урина около тях. Повечето от посетителите го гледаха с любопитство и Лайнер не можеше да се отърве от усещането, че върши нещо нередно. Той набързо изпи кафето с мляко, тримата се качиха в автомобила и продължиха пътя си.

Пристигнаха в Хасково за срещата с журналистите навреме. Паркираха на някакъв заграден с ламарини площад, където между колите се щураше мъж с див като на мустанг поглед, издокаран в зелена светлоотразителна жилетка, който веднага налетя на тяхната кола, извади кочан с квитанции и започна да ги къса една подир друга като фокусник, та Стоян едва успя да го успокои. Той остана в колата, а Лайнер и Боби се отправиха към Клуба на художествено-творческата интелигенция. След пет минути двамата попаднаха в ниско, задимено като лисичарник помещение с ниски плюшени канапета, прогорени от фасове и маса за билярд, върху която бяха струпани празни бирени каси. Те тъкмо се настаниха на една от ниските масички, когато от дъното на заведението към тях се насочиха двамина. Изтърбушените канапета бяха страшно неудобни и Лайнер успя да се надигне за срещата едва на третия опит, като се извъртя с лице към канапето и си помогна с ръце. При ставането, все още с гръб, той попадна право в обятията на единия от новодошлите. Човекът внимателно го извъртя с лице към себе си. Макар и нисък, ръкостискането му беше желязно.

- Шилендеров - представи се той. Беше облечен с дълъг до глезените балтон с широки ревери.

- Ълев - представи се и другият. Той бе висок и широкоплещест като Мохамед Али в зенита на кариерата му, но наместо да се издокара с дългия балтон на другаря си, който на него щеше да му е по мярка, бе предпочел късо до бъбреците изтрито кожено яке, което му придаваше вид на палячо - сякаш на гамена, едновремешното страшилище на махалата, докторите изведнъж му бяха открили мозъчно заболяване и гаменът с течение на годините някак се бе примирил с този факт.

След запознанството всички седнаха около масата. Докато Кристофър Лайнер се опитваше да запомни българските имена, Шилендеров издуха дебелия слой цигарена пепел и с високо вдигната ръка повика сервитьорката. На часа пред тях кацнаха четири водки.

- Хайде наздраве сега - каза Шилендеров. - Добре дошли. За бизнеса.

Боби близна от водката и започна да превежда. Не можеше да му се отрече едно - че след третото близване речта му стана гладка като на говорител в Би Би Си.

Скоро се очерта следната картина.

Ружа отговаря за няколко дузини прасета. Денят й започва по тъмно. Трябва да кипне с бързовара вода в двата големи казана, да запари ярмата, да насече коприва със сатъра, да я размеси с ярмата, да посоли и обърка хубаво сместа и после да започне да носи храната с двете кофи до кочината. Напред и назад, напред и назад, десетки пъти. Влизането вътре в самата кочина е много опасен момент - озверелите и квичащи от глад прасета могат да я бутнат на пода и да я стъпчат като нищо. Когато насипе ярмата в коритата и прасетата започнат да се хранят, те се поуспокояват и Ружа вече може да се захване с чистенето. Трябва да събере с лопата торта първо на купчина близо до оградата и после да я прехвърли през оградата върху огромната камара отвън. Лопатата тежи като камък и тя едва я премята.

Когато се развиделява, вече е капнала. Но не може да се спре нито за секунда. Докато мигне, и ще стане четири следобяд, когато пристига с джипа Джендо Везенков. Той обича тя да го чака на възвишението. Да е измита, сресана. Вкарва на първа джипа в двора, а тя върви след него в дълбокия твърд коловоз. Слиза, потупва я господарски по бузата. Първо разтоварва чувалите с мляната царевица. После я повиква с пръст и двамата се запътват към кочината. Джендо трябва да нагледа прасетата си, да види, че всичко е наред с тях. Когато се увери, че всичко е наред, Джендо се обръща към Ружа и без предупреждение вкарва големия си като дулото на колт показалец в устата й. Ружа трябва да започне да смуче този показалец. Не само това. Докато го смуче, цялото й същество трябва да излъчва върховна наслада. Защото Джендо внимателно я наблюдава. Ако насладата, изписана на лицето й, не е искрена, ще стане лошо. Толкова лошо, че Ружа не ще да си спомня. Веднъж той се разяри, съблече я гола, бутна я на колене и я изнасили направо там, пред погледа на прасетата, върху омазания с пикоч и лайна цимент в предверието на кочината. Друг път пак нещо беше сбъркала и той й върза ръцете за оградата. И вкара във влагалището й дръжката на една лопата. И я държа два часа така, преди да я развърже и да й позволи да се облече...

Шилендеров вдигна ръка и на масата кацнаха още четири водки.

- Това е истинска сага - каза той. - Неповторима балканска сага. На фона на родопските върхове. Емир Кустурица ряпа да яде.

- Ъхъ - каза Ълев. - Така е.

Кристофър Лайнер се беше стегнал като пружина. Опитваше се да запази разсъдъка си ясен въпреки водката. Боби целият се беше зачервил.

- Къде са сега тези хора, Ружа и Джендо? - попита той. Шилендеров и Ълев се спогледаха.

- Ружа е в родното си градче, при баба си - каза Шилендеров. - А Джендо е подсъдим.

- Не са го осъдили цяла година? - удиви се Лайнер.

- Тук в България нещата стават бавно - засмя се Шилендеров. - Но ето сега, благодарение на представителя на братска могъща Англия, ние ще ги ускорим.

- Ъхъ - каза Ълев. Водката правеше с този човек чудеса. След първата чаша завеяното му излъчване беше изчезнало напълно и той се беше изпълнил с тъмна мрачна сила. На всичкото отгоре със своите сто и двайсет кила бе седнал тъкмо на канапето на Лайнер и англичанинът непрестанно се свличаше към него - просто нямаше как да избегне от твърде тесния контакт между тях двамата.

- А защо Ружа не се е махнала? - попита Лайнер.

- Вие сте чел книги по психология, предполагам - любезно отвърна Шилендеров. - Знаете за т. нар. стокхолмски синдром. Жертвата се парализира от похитителя и по парадоксален начин става напълно зависима от него. И най-дребните жестове на внимание от негова страна за нея са израз на висша ценност. Насилственото сексуалното обладаване също се вписва в този порядък. Като прибавим младостта й, липсата на перспектива...

С жест на магьосник Шилендеров измъкна от балтона си една папчица. Сложи я на коленете си и започна да я гали.

- Всичко е тук - каза той. - Цялата история. Цялата тъжна история на българското момиче Ружа, което на прага на зрелостта си, след абитуриентския бал наместо любов, среща свинско квичене. И дръжки на лопати. Преведена на английски.

- Разбирам - закима Лайнер. Искаше му се вече да излезе на чист въздух. Шилендеров втренчено го гледаше и раната на веждата му, която беше ПОзавехнала, изведнъж го заболя. Погледът на този човек беше остър като удар с билярдна щека.

- Имате ли пълномощия за подписването на договора? - попита Шилендеров.

Лайнер внимателно се оттласна за пореден път от твърдото като варел бедро на извисяващия се половин метър над него Ълев.

- Не съвсем - бавно произнесе той. - Всъщност аз трябва да изготвя доклад, да разгледам евентуалните места за снимки. Да събера подробна информация, с която да запозная шефовете си. Трябва да разполагам и с вашия текст, разбира се. Който, както личи, ще влезе в основата на сценария. Това ще ми отнеме няколко дни. Мога да ви се обадя, да речем, в петък. И вече да говорим конкретно.

Шилендеров отсечено, със замах допи водката си. Измъкна един лист от папката и го подаде на Лайнер.

- Това е синопсисът. Ще чакаме да се обадите.

Двамата с Ълев станаха едновременно. Лайнер и Боби също се изправиха. Журналистите кимнаха делово, здрависаха се с англичанина и поеха към изхода.

До масата се приближи сервитьорката.

- Иска да оправим сметката - обясни Боби.

- Да, разбира се - каза Лайнер. Извади си портфейла и подаде на момичето 20 евро. Сетне с облекчение излезе на чист въздух.

Стоян бе заключил колата и спеше, но като стар професионалист с едно тръсване на главата се разсъни. Лайнер и Боби се качиха вътре. Стоян погледна въпросително англичанина.

- Боби, колко е часът? - попита Лайнер. Според вътрешния му часовник беше 16 и 10. Това беше една от неговите мании. Не носеше часовник, но се гордееше с това, че познава времето до минута.

- 4 и 10 пи ем - отвърна Боби. Лайнер изпита прилив на сила. Бе започнал да цени Боби. Този оплешивяващ хлапак се справи безупречно със задълженията си на преводач.

- Как ти се сториха тези двамата?

Боби преглътна. Усети, че е повишен.

- Професионалисти. Но доста увълчени.

- Какво предлагаш?

- Трябва непременно да издирим Ружа и този... Джендо.

- На колко километра е градчето на момичето?

Стоян вече бе извадил картата.

- На сто и петдесет - каза той на български, а Боби преведе.

- А свинарникът?

- Свинарникът е по-близо, някъде на 60-70.

- Така - каза Лайнер, наблюдавайки един стар циганин, който като метроном минаваше може би за десети път през площада, оглеждайки се за фасове. Целта му беше да си намери нов фас, преди да е изпушил стария, та да може да използва огънчето му. Засега се справяше отлично. - Така. Ще направим следното. Отиваме в градчето. Издирваме Ружа. Преспиваме там. А утре на връщане ще минем през свинарника.

Лайнер пътуваше с притворени очи. Усети, че са навлезли в планината по завоите. Огледа се. Вече се здрачаваше. Покрай пътя се появи сняг. Отвреме-навреме настигаха и задминаваха каручки, натоварени с дърва. След един от завоите следваше доста дълга права отсечка. Лайнер забеляза, че вдясно на пътя стои женска фигура.

- Спри - каза внезапно той на Стоян. Стоян задмина жената и спря.

- Какво прави тя тук на пътя? - попита Лайнер.

- Продава нещо - отвърна Боби. - Най-вероятно сушени къпини или боровинки, нещо такова. Това е част от поминъка на хората тук.

Лайнер слезе от колата. Боби веднага го последва.

Продавачката беше младо момиче, почти дете. Беше овързала главата си с вълнена забрадка и косата й не се виждаше, но очите й бяха толкова големи и лъскави, че Лайнер изобщо не погледна плодовете, а нареди на Боби да купи цялата кофичка. Момичето искрено се зарадва.

- Попитай я как се казва - помоли той Боби.

- Ая - отвърна момичето на въпроса на Боби.

- Попитай я с какво се занимава.

- Завършила е средно училище. Грижи се за шест кози. През лятото бере горски плодове. Иска да учи текстил в Пловдив.

Момичето слушаше превода на Боби с леко наведена глава. В очите й нямаше и сянка от притеснение.

- Дали ще се обиди, ако й предложа пари? Ей така, да си купи някакъв подарък.

Боби внимателно погледна момичето. Не я попита нищо.

- Мисля, че да - отвърна той на Лайнер.

- Чао - каза Лайнер на момичето. Едва сега видя, че лицето й е обсипано с лунички, които в здрача изглеждаха сребърни.

- Чао - каза Ая.

След секунда фигурката й изчезна зад завоя.

Кристофър Лайнер се облегна назад, изпъна, доколкото можеше, краката си, и изведнъж проумя, че стиска в ръце пластмасовата кофичка с плодовете. В тъмното не можеше да ги разгледа добре. Бяха някакви сбръчкани черни плодчета. Взе няколко с пръсти и ги опита. Сякаш го удариха с ток. Не, това не беше точният израз. Плодчетата бяха студени и леко кисели. Но отвъд вкуса имаше друго - те му разказаха за отминалото лято на Ая, за гонитбата на козите по чукарите, за одрасканите й от драките крака. За виковете й, за смеха й. За края на детството й.

Скоро стигнаха градчето. Пътят се превърна в дълга главна улица с къщи отстрани, която ги изведе на малък зле осветен площад. От едната страна на площада имаше тъмна сграда с огромно дърво в двора, вероятно черква, ако се съдеше по кръста й на покрива, открояващ се като извезан върху чистото зелено небе, а от другата - едноетажна осветена постройка със запотени стъкла. Един мъж излезе шумно от вратата на постройката, сви зад ъгъла и в мрака се разнесе гръмотевичен камшичен звук от силна струя. След това човекът се изсекна и с широки крачки влезе отново в кръчмата.

- Ще вляза вътре да питам за Ружа - предложи Боби.

Лайнер кимна. Той беше отворил прозореца на колата и се наслаждаваше на неописуемо чистия въздух. Някъде в далечината отмерено подрънкваха звънци.

Боби се върна с някакъв мъж.

- Това е съсед на баба й - обясни той. - Щял да ни заведе.

Човекът се настани на задната седалка и потеглиха. От новия спътник се носеше дъх на алкохол, на чесън и на пот. След малко свиха от главната улица нагоре по стръмен неравен път. Къщите наоколо се смалиха и заприличаха на селски.

- Туканака е - каза по едно време човекът и започва да опипва отвътре вратата на колата, търсейки ръчката за отваряне. По едно време напъна нещо и то изпращя. Боби слезе, мина от неговата страна и отвори вратата му отвън.

Къщичката, пред която спряха, беше цялата тъмна. Само в един от прозорците синееше светлинка, явно там работеше телевизор.

- Пено ма, Пено-о-о, яла отвори - провикна се мъжът.

Отвътре се тракна врата. Една жена излезе на верандичката, светна лампата и заслиза по стъпалата, вдигайки в движение забрадката си на главата.

- Киро, ти ли си?

- Язе съм бе, кой да е. Яла, че тия ора те търсят.

- Добър вечер - поздрави Боби, когато жената застана пред тях от вътрешната страна на портичката. - Извинявайте за късното посещение. Искаме да приказваме с вас.

- Че заповядайте - каза жената. - Влазяйте. Кире, лека нощ на тебе. Обади се утре за млякото.

Стоян бе останал в колата. Кристофър Лайнер и Боби се изкачиха по стълбичките и попаднаха в малка стаичка, грижливо застлана с черги. Върху масата в средата имаше чиста мушамена покривка. Жената отново я забърса с длан, сложи отгоре купа с орехи, седна на единия стол и вдигна очи към гостите. Беше дребна женица, облечена в дебела черна вълнена жилетка, върху която бе препасала престилка.

- Търсим Ружа. Разбрахме, че вие сте баба й - каза Кристофър Лайнер, а Боби преведе.

- Търсите Ружа, ама я няма Ружа, няма я-я-я - проточено отвърна бабата и се заклати напред-назад на стола. - Няма я-я-я, няма я-я-я. Господ да го убие оня дрът пергишин, учителя й, дето я помами, дето я излъга. За булка щял да я взима, за невяста. Какво да правя, бабо, попита ме Ружа тогазинак. Че какво да правиш, бабо, отвръщам й, че ако ти е на сърцето, бабо, отивай, какво да правиш. И тя отиде, мойта Ружа, та се не видя. То аслъ тук ни ергенин, ни дявол. Само пиеници, само пущове. Що да стои тука. Щеше да почне да минава от ръце на ръце, зная аз. Викам й, отивай, бабо, при тоз чиляк, щом ти е на сърцето. Везенкова ще се казвам, бабо, каза ми, Ружа Везенкова, виж какво хубаво име. И отиде мойта Ружа, отиде, та се не видя.

Кристофър Лайнер слушаше превода на Боби, но част от смисъла схващаше още по интонацията.

- А вие кои сте? - попита изведнъж строго бабичката.

Кристофър Лайнер внимателно се опита да обясни, подбирайки думите си, че е представител на филмова къща в Англия, която издирва нови лица. Щели да направят Ружа актриса, щяла да спечели пари, големи пари. Плашеше се бабата да не попита откъде изобщо знаят за Ружа, но бабата не попита нищо. Тя стана, хвърли едно дръвце в печката и сетне рече:

- Вие сигур няма къде да спиете, дойдохте по тъмно. Ще спиете тук, ей сегичка ще ви постеля.

Тя излезе и дълго пъшка по коридорчето, пренасяйки някакви завивки. На Кристофър Лайнер му се падна да спи в малка варосана стаичка със сушена мащерка и големи като жълти фенери дюли, наредени върху вестници на пода. Когато се събуди на сутринта, дълго се чудеше къде се намира. Той наблюдаваше с интерес старомодното черчеве на прозорчето, изписващо кръст върху розовото небе, сетне надникна навън. Намираха се на високото, долу като на длан се виждаше градчето. Успя да зърне черквата и високото дърво до нея. Облече се, излезе в пукащото коридорче, отвори входната врата, спусна се по стълбите и се изми на чешмата в двора. После отпи от шепата си.

- Ялате да закусите - бабата стоеше на върха на стълбите и го викаше с ръка. Стоян и Боби вече бяха готови и го чакаха в кухнята. Изпиха по чаша парещо мляко, хапнаха прясна баница, бабата явно бе станала още в зори да я приготви.

- Колко пари да й оставя? - попита тихо Кристофър Боби.

- Трябва да са в левове, тя не е виждала евро - отвърна също тъй тихо Боби.

Кристофър отдели една петдесетолевка. Сетне се надигнаха, той отиде при бабичката, отсечено й се поклони и й подаде парите. Бабата цялата се разтресе. Не отказа парите, но и не посягаше да ги вземе. Стоеше и се тресеше. Кристофър Лайнер остави банкнотата на масата и заслиза бързо по изронените стъпала.

На излизане от градчето се натъкнаха на стадо кози. Козите бяха заели цялото платно и трябваше да ги изчакат. Отпред вървеше голям сиво-бял пръч, двойно по-висок от козите. Гърбът му се люлееше като ладия. Единият му рог беше счупен, на врата му се поклащаше голям звънец. Отстрани на стадото подрипваха две яренца, с червени герданчета на шиите. Отвреме-навреме пръчът се обръщаше и хвърляше тежък поглед към козите. Най-отзад крачеше козарят, голям мъж с ямурлук, стиснал с лакти от двата края препречената на кръста му гега. Скоро стадото сви по една от кривите пътечки нагоре и започна да се катери като ветрило по склона.

- Защо на вратовете на малките кози имаше вързано червено? - попита Лайнер. Боби се изненада от въпроса. Той не беше забелязъл това.

- Какво пита господин Лайнер? - обади се Стоян.

- Защо на вратовете на яретата имало вързано червено.

- Това е обичай тук. Връзват ги против уроки.

Боби преведе. Лайнер усърдно закима с глава в знак, че е разбрал, макар че не разбра нищо.

Пътуваха близо два часа, без да спират. Кристофър Лайнер с интерес разглеждаше планината. Пътищата бяха неподдържани, край тях се забелязваха изоставени порутени сгради. Често се разминаваха с камиони, превозващи дървени трупи. Изникваха и отхвърчаха назад крайпътни заведения, пред които на масички или направо на асфалта хора продаваха сушени горски плодове и мед. На една отбивка спряха и Боби и Стоян отвориха картата и започнаха да обсъждат нещо. След това колата пое по стръмния път вдясно, който до едно време беше покрит с чакъл, а после се превърна в тесен горски път, изровен до кокал от пороите.

Вратът на Стоян плувна в пот. Най-сетне излязоха на заснеженото било и спряха.

- Тук някъде трябва да е свинарникът - каза Боби.

Лайнер излезе от колата и отиде до брадясалата от високи борове пропаст. После се завъртя и се огледа. Встрани, на един повален ствол, седеше старче. Беше изникнало сякаш изневиделица, като дух. Старчето беше подпряло брадата си на една тояжка и спокойно ги наблюдаваше. Лайнер се запъти към него, като пътьом извика Боби. Стигна до старчето и протегна ръка, но изведнъж отскочи.

- Няма да ви ухапе - каза старчето.

Лайнер стисна зъби и отново се приближи, като избягваше да гледа към огромното куче, легнало в краката на стопанина си. Кучето беше някаква особена, непозната на Лайнер порода, с дълга козина на черно-бели петна, с огромна кръгла глава и рязани уши. Лапите му бяха големи като мъжки юмруци. То внимателно наблюдаваше Лайнер и от този поглед англичанина го втрисаше. Боби също дойде, но застана някак странно, зад гърба на Лайнер.

- Добър ден - поздрави най-сетне англичанинът. - Аз се казвам Лайнер, Кристофър Лайнер. - Устата му беше пресъхнала за секунди.

- Дал Бог добро. Аз съм дядо Божо. Какво насам? - попита старчето.

- Търсим един човек, Джендо Везенков. Отглеждал свине някъде тук.

- Имаше тук такъв човек, но преди време. За какво ви трябва?

Лайнер стисна с пръсти ноздрите си и сетне шумно издиша.

- Разбрахме, че имал проблеми с правосъдието. Искаме да се запознаем с него и ако преценим, че си заслужава, да му помогнем.

- Имаше такъв човек. Джендо Везенков. Хвърли се като луд да печели. Вдигна свинарника, докара свине. Работеше денонощно. Бил учител по литература в някакво градче долу. Разведен. Мъж на години, гонеше петдесетте. Но як, по две торби цимент носеше на гърба си. Искаше да започне на чисто, от нулата и да оправи живота си. По едно време тук при него дойде едно момиче. Младо, като капка. Викам му, Джендо, малка е за тебе. А той - обича ме тя, дядо Божо. И двамата работеха като хали. Не се спираха. Искаха да си оправят живота. Като я гледах тая малката, понякогаш направо я ожалвах. Не се спираше, ръцете й станаха на копита да рине на свинете, по цял ден с една ватенка и с едни гуменяци. Момиче, викам й, кога ще живееш. А тя - има време, дядо Божо, млада съм.

Ама им завидяха. Погнаха ги някакви чиновници, по едно време писаха за тях във вестника. И край, разтури се работата. Момичето изчезна, и Джендо изчезна. А свинете ги окрадоха. И от свинарника, каквото можаха, ограбиха, останаха да стърчат само стените. Един ден, преди половин година беше, гледам - спряла една джипка. Полиция. Приближих. А то - какво! Да се върне Джендо предишния ден и да се обеси в руините на свинарника. Овчари го видели и съобщили долу. Тъй че – няма го вече Джендо Везенков. Закъсняхте.

Лайнер клекна, откърти шепа твърд навят сняг, изправи се. Разтри челото си със снега. Погледна Боби.

- Да тръгваме - каза.

Поклони се отсечено с глава на стареца и се отправи към колата.

Пристигнаха в София по здрач. Колата спря пред хотел Даун таун. Тримата застанаха прави на тротоара.

- Боби, ще напиша хубава препоръка за теб - каза Лайнер. - Справи се блестящо.

Боби се изчерви от удоволствие. За тези два дена му бе поникнала тънка златиста брадица, която почти не личеше. Лайнер го помоли да му презавери билета за първия възможен полет за Лондон и да му се обади. Боби кимаше като редник, току-що произведен в чин ефрейтор. Сетне Лайнер се обърна към Стоян, благодари му и на него и го помоли да приеме един запечатан плик, който да отвори чак вкъщи. Подаде плика, обърна се и влезе в хотела. На рецепцията каза да му приготвят за утре сметката, качи се в стаята си, избръсна се, изкъпа се, наля си половин чаша чисто уиски и го изпи на екс. И изведнъж реши да се разходи из града.

Булевардът го изведе на триъгълно площадче. То беше пълно с млади хора. В средата имаше малък паметник на свещеник, стиснал кръст и взрян в небето. Лайнер продължи да върви по една тясна улица, по която минаваше трамвай. Стигна до малко пазарче с добре подредени като за натюрморт сергии. Вдясно имаше градинка с черква. Продължи да върви по трамвайните релси. След десетина минути се озова на голям площад. Вляво имаше голяма катедрала, вдясно светеше неоновият надпис на хотел "Шератон". Кристофър Лайнер се спусна по стълбите в подлеза пред хотела. Сви наляво и излезе в малък добре осветен проход, който извеждаше до станцията на метрото, както можеше да се разбере от табелите. На каменния бордюр до едната стена на прохода седеше сляп мъж. За копчето на балтона му беше вързана пластмасова чашка с няколко монети вътре, която той стискаше в едната си ръка. Очите му бяха бели като на статуя. Мъжът клатеше главата си и пееше някаква протяжна песен. Лайнер внимателно се приближи и седна на бордюра на половин метър от него. Мъжът премига, явно го беше усетил, но не прекъсна песента си, а продължи да реди куплет след куплет. По мрамора на белите му очи се плъзгаха сенките на минаващите хора. Песента не свършваше. Кристофър Лайнер изведнъж се сети за майка си. Баща му бе починал, тя живееше сама в едно графство в северната част на Великобритания и той се виждаше с нея само на Коледа. Но тази Коледа Лайнер беше зает и не успя да отскочи до майка си. Тя постоянно бродираше гоблени. Все искаше да му подари един гоблен и Кристофър все обещаваше, че следващият път непременно ще си вземе. Той бръкна в джоба си, за да извади пари, които да пусне в чашката на слепеца. Но напипа някакъв лист. Извади го и го разгъна. Беше обикновен лист от тетрадка, на който старателно бяха изписани букви. А, Б, В, Г... Сети се, че това е листчето, което му беше дало онова момченце с голямото мъжко сако.

Кристофър Лайнер гледаше буквите. Изпита чувството, че те знаят всичко, което се бе случило с него през последните дни. А - като голям мъж с гега на кръста. Б - като момиче, което се моли. В - като планина. Г - като бесилка.

После ненадейно се сети за името на чернокосото момиче от хотела. Името, което тя му беше казала и което той бе повтарял цяла нощ. Огледа се наляво и надясно с отворена уста, без да вижда нищо. Това не беше възможно. Това беше някаква лоша шега. Най-гадната възможна шега.

Когато зрението му се върна, видя, че слепецът до него е изчезнал.

 

2-12 януари 2005, Дрен

 

Първа публикация: сп. "Факел", кн. 1, 2005

 


напред горе назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух