напред назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]



Синът на Мария или "Имам лисица и лилав мобифон"


1. В центъра на Арбанаси се намира "Старият хан". Това е старовремска постройка с огромен двор. Дворът е заграден с висок зид. Едно време, по турско, оттук са преминавали керваните от Цариград за Букурещ. Гостите са разпрягали колите си, хвърляли са сено на конете и нетърпеливо са влизали в помещението долу, където тогава се е помещавала кръчмата - огромно помещение с пръстен под, здрави дървени маси и зидано огнище; а сега пълно с изгнили матраци, нахвърляни един връз друг, както може да се види през някой от прозорците.

Всякакви хора минавали оттук - търговци, войници, разбойници, зяпачи, просяци. Червеното вино с два вида билки, специалитет на съдържателя на хана Трифон, бързо развързвало езиците и кесиите на гостите. Но още се спори, дали само виното правело това, или и присъствието на щерка му Мария - тънконога девойка на деветнайсет години с права и черна, като гривата на породиста кобилка, коса и очи с цвят на липов мед. Никой не умеел като Мария да посрещне и разположи по масите каталясалите мъжаги, да докосне, уж без да иска, дебелата като гьон кожа на пръстите им, докато поднася виното и сетне, отдалечавайки се от масата, да се врътне и да избухне в смях на някоя солена-пресолена мъжка дума.

Такава била Мария - и който стъпел в "Старият хан" веднъж, непременно пак идвал, вече без работа, без каруци и стока, на гърба на най-буйния си кон и натъпкал силяха до пръсване с трудно спечелените жълтици.

По онова време, преди два и половина века, централната власт била слаба. Търговците обикновено пътували на групи - поне дузина въоръжени до зъби мъже придружавали всеки керван. Сам, без дружина човек да замръкне някъде не било обичайно нещо. Знаело се - ако пристигне сам конник в хана, почти със сигурност можело да се предположи, че той идва заради Мария.

 

 

2. Видях този хан през лятото, навръх Голяма Богородица. Впечатлението е неописуемо - първо виждаш високия три човешки боя дувар; после минаваш през портата, правена сякаш за великани; и попадаш в огромния и пуст двор, чиято пръст даже и сега, след два и половина века, е все тъй спечена и гледжосана като тухла от едновремешните тежки коля и конски копита; ами кладенеца в средата на двора, с неговите две камени корита, дето са пояли добитъка, но където спокойно и змейове са можели да идват на водопой; и накрая самата постройка, с основи от дялани каменни блокове и с обшит с почерняло дърво чердак на втория кат - приличаща повече на средновековен европейски замък, отколкото на наш селски хан. Сега ханът, между другото, е превърнат на хотел. Вратата долу към кръчмата е заключена с голям ръждив катинар. Едно момиче, с очила и май леко кривогледо, ме настани горе в една от спалните. Доколкото можах да разбера, аз бях единственият нощуващ тук. Това ме озадачи, защото селото беше претъпкано от гости заради празника. И затуй, когато излязох привечер да хапна нещо и видях на пейчицата пред малката врата в дувара едно старче, седнах при него; почерпих го с цигара, която той прие с благодарност и го попитах за историята на това място.

 

 

3. През онзи ноември преди повече от два века бил стегнал страшен студ. Голямата двукрила порта на хана я заключвали преди мръкнало и сетне, човек да умирал вън, не отваряли. На вратата вардел старият Пантелей - мъж над шейсет, но с колосална, нечовешка сила и с белег на лицето, разсичащ го надве. Този Пантелей бил най-мълчаливият човек на света. Всички знаели, че той слуша само Мария. Не смеели да го закачат и да му продават мурафети, защото веднъж така едни подпийнали вуйчовци искали да им отвори портата посред нощ, пукали вън с чифтетата, дразнели го и го псували, но изведнъж Пантелей откачил резето, отворил портата, дръпнал с ръка за гърлото първия, който му се изпречил и така го стиснал, че оня само успял да измяка като коте веднъж и се прострял като дрипа на земята. Това се разчуло и насетне никой не си позволявал да дразни Пантелей. Каквото той кажел, това ставало. А на него само Мария да можела да му заповядва.

Та в онази ноемврийска нощ, когато се задумкало отвън, хората в селото затаили дъх и зачакали какво ще се случи. Защото вътре вече се били разпищолили двамата Колчовци - Малък и Голям Колчо, уж прекупвачи на коне, но и малко нещо бандюги, силяхлии хора. Те били търновчани и често прескачали тук да погуляят. Затваряли хана с дни и като се знаело, че те са вътре, никой друг не смеел да припари.

Но думкането не преставало. Малък Колчо тази нощ бил на кеф, защото бил откраднал църковната камбана на съседното село, Преселци и вече я бил хързулнал за хубави пари на двама леяри от Татар-Пазарджик - та когато отвън задумкали за пореден път, Малък Колчо рекъл на Мария да каже на стария пес Пантелей да отвори. Не било сигурно дали Мария ще го послуша, а без нейната дума Пантелей нямало да отвори вратата, това било сигурно. Но Трифон, на Мария тейко й, бил болен от огница вече втора седмица, лежал, потънал в пот, на горния кат и тя, веднъж че Колчовците й били стари клиенти, веднъж и просто за да не ги дразни излишно, като знаела какъв са бяс, наредила на Пантелей да отваря.

 

 

4. Със стареца от пейката отдавна се преместихме в отсрещната кръчмичка. Черпя го вече втора ракия, а той не бърза да ми разправи историята на стария хан; често млъква, гледа в стената, предъвква с беззъбата си уста. Седнали сме на маса в дворчето, над нас в лампата се бият пеперуди. Не съм сигурен дали старецът изобщо знае някаква история, или просто сега си измисля всичко, за да заслужи почерпушката. Питам го дали е гладен. "Може да хапна", каза старецът. "Какво искаш?" "Чорбичка - рече той. - Градинска чорбичка." Донесоха чорбата и той я изпи направо от паницата, като от време на време спираше да си почине и да натъпче в устата си от средата на мекия като душа селски хляб. Докато ядеше, очите му бяха затворени, като на човек, който пее или се моли. Не го препирах, изчаках го да се наяде. Сетне той, с последната хапка отопи паничката, обърса си и устата, помоли за цигарка, огледа с интерес филтъра на папиросата, дръпна така от дима, че бузите му се залепиха и продължи да разказва.

 

 

5. Пантелей отворил портата. Отвън стоял мъж с качулка на главата, който държал за оглавника кон. Пантелей не го бил виждал тъдява, по тия места, а той помнел като слон. Но човекът, като му поблагодарил с кимане на главата, му подал оглавника на коня и се запътил през огромния тъмен двор право към кръчмата, сякаш това място му било познато. Влязъл вътре, поел си дъх от студа, метнал качулката назад и се видяло, че е рус, с дълга до раменете коса; седнал на една незаета маса, огледал спокойно обстановката и поръчал на Мария, която бързо изприпкала при него, кана вино и печена риба.

Голям Колчо и Малък Колчо с интерес го разглеждали. Хората така и не знаели защо им викат на единия Малък, а на другия Голям Колчо, като били съвсем еднакви на ръст - набити невисоки саморасляци; само дето пелтекът Голям Колчо бил космат и барачест като овчарско куче, с дебели смолисти вежди, а Малък Колчо - гладък като сапун в лицето, с гола тиква, без никакви вежди и с гладки безкосмести гърди, твърди и изпъкнали като камък под разтворения ярешки елек, облечен на голо.

Опасни били тия двамата, мръсни хора били, мълкохапи, гавраджии и никой не щял да си има вземане-даване с тях. Още се разправяла историята за Орчо, пастирчето, дето тия двамата му поискали да им даде едно младо агънце, че им се било дояло крехко агнешко. Орчо, младо момче и още курназ, необрулено от живота, току-що отделило се от мама и тате, им се опънал, още повече, че стадото не било негово, а селско. Малък и Голям Колчо хванали момчето, съблекли го голо и го овесили с главата надолу за един чинар; и наклали отдолу огън. И с въжето ту спускали Орчо близо до огъня, ту го вдигали нависоко, да си поеме дъх, че по-дълго време да се мъчи. Накрая свалили опеченото му тяло и го побили в един мравуняк. И никой не посмял да разкопае и да погребе Орчо, както подобава, докато стихиите и зверовете не разнесли тънките му бели кости навред из цялото поле. Такива били Голям и Малък Колчо, мръсни хора, мълкохапи.

Та когато странникът седнал срещу тях на отсрещната маса, те го поизгледали, сетне продължили да се черпят и да вдигат гюрултия, уж без да го забелязват; по едно време Малък Колчо се вдигнал с каничката си, отишъл при масата на чужденеца, любезно поздравил и попитал дали може да седне при него, да си обелят по някоя приказка, защото хората при хора отиват - да се чуят, да се видят, да научат нещо ново, какво става по белия свят, кои друмища са по-сигурни, в кои краища народът не гладува толкоз, откъде може да падне някоя пара. Когато решал, Малък Колчо можел много мазен и сладкодумец да бъде, на човека душицата да му извади като с памук, а накрая, когато събеседникът му най не очаква, чак тогава да му хакне ножа в гърба. "Какъв сте, ваша милост, с какво се занимавате?", сладко редял Малък Колчо и си цукал от винцето.

"Родолюбец съм, господине", отвърнал новодошлият. "Пари събирам от добросърдечните и христолюбиви българи за нашия Хилендарския манастир на Света гора, на Атон."

"Е дават ли тези дупедавци?", поинтересувал се Малък Колчо, като тайно хвърлил едно око на побратима си и му намигнал.

Мъжът прибрал с шепа косата си, разтрил очите си - личало си, че е блъскал доста по пътищата и мре за сън - и сговорчиво отвърнал: "Дават, господине, не е да не дават. И те са притеснени, рая са, но за Божия дом да дадат никога не са отказвали. Кой колкото има, някой повече, друг по-малко..."

"А ти, твоя милост, сега се връщаш там или още ще обикаляш?", поинтересувал се Малък Колчо и събрал с пръсти джуките си, силно заинтригуван.

"А, не, пообиколих аз, пообиколих и сега се връщам. Чак от Русията ида, чак до там стигнах. И оттам посъбрах парички, дадоха братята християни. Ще градиме новото крило на манастира, за туй ни трябват парите. А и един от братята ще изпращаме по Сръбско и по-нататък, да се рови в ръкописите и книгите на тамошните манастири, и за туй ще ни трябват пари. Но понасъбрах, не се оплаквам."

Голям Колчо бил пелтек, докато каже някоя дума, кокошката можела да си излюпи пилците и виното на оцет да стане, но слухът му бил иначе остър като на рис. Личало си, че от другата маса той също чува всяка дума на новодошлия - по туй си личало, че долната му устна, черна като насмукана с кръв пиявица, била увиснала и по дъските на масата капела слюнка.

" Мончо - повикала Мария на братчето си, - отивай да постелеш горе на госта, че се е утрепал от път."

Мончо изхвърчал от вратата и се чуло как трополи по външната стълба.

" Благодаря, момиче - казал русият. - Аз наистина съм капнал. Но тука така сладко си приказваме, че бих постоял още малко."

" Ти, господине, не е зле да си починеш. Много път си бил, утре сигурно рано ще тръгваш."

" Ти, Мария, не се бъркай в мъжката приказка", казал тихо Малък Колчо.

Отношенията между Мария и двамата Колчовци били много специални. Без тяхната закрила ханът и една нощ нямало да изкара. Понякога се случвало и това, Мария да се качи да им постила леглата и да слезе чак на сутринта, с подпухнали устни и очи, празни като пресъхнал кладенец. Те, на свой ред, трябвало да им се признае, редовно си плащали сметките на момичето и на баща й и много-много гледали да не безчинстват в хана. А Трифон, горкият, какво да стори, правел се, че нищо не забелязва. Затуй, когато Малък Колчо казал на Мария да си трае, много не се разбрало това молба ли е, или заповед, скърцане със зъби или грубовата закачка.

Бавно вървяла тази нощ. По едно време Малък Колчо се надигнал и отишъл до нужника в двора. Мария използвала това време, уж да разтреби масата и да смени празните канички вино с пълни и като приседнала в залисията набързо до русия гост, успяла да му прошепне да върви да ляга, а утре тя щяла да го дигне на ранина, че да хваща пътя си.

В това време Малък Колчо се върнал, изгледал я продължително и се видяло, че виното е започнало да го хваща. И като я стиснал силно за ръката над лакътя, й рекъл: "Ти, малката, ти казах, ама не ме чуваш, с мъжете да не се мешаш. Я сега малко да ни поиграеш, както само ти можеш. Къде е оня гърбавият свирец?"

"Добре, Колчо", рекла кротко Мария. Повикала Матей Гайдаря, едно време най-големия свирец наоколо, от Търново чак до Балкана, но сега само един утрепан от артрита и алкохола дядка, който все спял в дама при конете, че да се грее от дъха им, а сегиз-тогиз, като имало нужда, свирел на ей такива веселяци като Колчовците и си изкарвал колкото за хляба и за пиенето. Дошъл Матей, обърнал една каничка, да си стопли душата, надул меха на разпарцалосаната си гайда и я стиснал с лакът; и тя писнала; и цялото село затаило дъх, защото се знаело, че сега всичко е в ръцете на Мария - ако тя не успеела да укроти Колчовците, щяло да се лее кръв. Както и други пъти досега.

И Мария заиграла. Събрала полите на полата си, стиснала ги в шепа, тъй че платът се опънал по краката й - туй с едната ръка; а другата високо извила над главата си и станът й под опасания през гърдите шал като лък се изпънал.

 

 

6. Старчето бе изпил три ракии, но четвъртата отказа. "Благодарско - каза той. - Хапнах, пийнах, стига ми. Сега, ако искаш, господине, да отидем до църквата "Успение Богородично" в края на селото. Там вече трябва да е започнала вечерната служба. Казаха, сам митрополитът щял да служи."

Нямах нищо против. Само го помолих, докато вървим, да продължи разказа си. Улиците на селото бяха тъмни. Старчето често се задъхваше и спираше да си почива. Подпираше се с ръка на някой зид и жадно, като риба, гълташе въздуха. Задминаваха ни забързани хора, явно и те запътили се към църквата. По едно време хората оредяха и накрая пътят опустя. Бяхме само ние двамата. Вече се намирахме извън селото, в лозята - пред нас се чернееха хълмове, зад тях светеше някакво сияние. "Аз май се обърках", каза старчето. "Изгубих пътя. Чакай да поседнем, да си събера акъла." Седнахме двамата на една бабуна, направо на земята. Нощният въздух бе станал резлив и хладен, но земята отдолу ни топлеше.

 

 

7. Пищяла гайдата, а Мария танцувала, летяла между масите, виела се пред огъня, а очите на двамата Колчовци тъмнеели и се пълнели с кръв. Малкият Мончо също бил довтасал, седял до вратата и бърчел челцето си. По едно време двамата Колчовци се дръпнали в единия ъгъл и Малък Колчо започнал да говори нещо на Голям Колчо. Онзи клател глава и шумно пръхтял. Мончо издебнал да се приближи в този момент до русия и му рекъл:" Господине, тези двамата не ви мислят доброто. Кака ми каза да ви кажа, че е най-добре сега още да потеглите, без да чакате утре заранта. За ваше добро е. Те, тия, като чуят за пари, и полудяват. Джигера ще ви изкарат, но ще ви ги вземат. Тъй е най-добре, господине - сега още да тръгнете."

Но русият гледал право в Мария, не я изпущал от очи. И докато я гледал, казал на Мончо: "Ти, малкия, "Отче наш" знаеш ли?" "Знам "Отче наш", господине, как да не знам?" "Моли се за мен, момче. Не ме е страх от тия двамата, от мене ме е страх." И сетне надигнал каничката с виното.

Двамата Колчовци били свършили разговора си. Приближили се и седнали този път и двамата на масата при русия. И Малък Колчо казал: "Ето какво измислихме ние, чужденецо. Намислихме с теб да поиграем на една игра. Играта е лесна. Ние с побратима сме хора ловджии. Днес бяхме целия ден на лов по къра и извадихме голям късмет - хванахме жива лисица. Лисицата сме я запрели в зимника, под един кош, затиснат с плоча. Сега ще докараме лисицата тука. Ще залостим вратата и ще я пуснем да тича из кръчмата. Ти ще извадиш парите, които носиш в себе си. И ще ги туриш тука на масата. И ние ще сложим, колкото са твоите пари - още толкоз отгоре! Ти и ние двамата ще си вържем с кърпи очите. И почваме да гоним лисицата. Ако я хванем ние, ние печелим. Вземаме твоите пари и се разделяме като приятели. Ако ти я хванеш, ти печелиш - вземаш и нашите пари. И си тръгваш по-живо, по-здраво. Какво ще кажеш?"

Мария била спряла да танцува и слушала думите на Малък Колчо. Когато той свършил, тя бързо кимнала с глава на русия - да се съгласява. В това време в кръчмата влезли още петима - все ниски и валчести, като воденични камъни, хора, другари на двамата Колчовци. Малък Колчо нещо викнал на единия, той се повърнал и след малко, пак като влязъл, стискал в ръце лисицата. Малко лисиче било, още детишарче. Четиримата заградили вратата и останали там, със скръстени ръце и стиснати устни. Петият пуснал лисицата на пода и също се наредил до останалите. И съвсем запушили вратата. Зверчето било много уплашено. То обиколило ъглите и се шмугнало под най-далечната маса.

Русият се изправил. Отгърнал наметалото, разпасал от кръста си един кемер и го тропнал на масата. Колчовците се спогледали. Малък Колчо отишъл до дисагите, метнати на облегалката на стола му, извадил една тежка кожена торбичка и също я друснал на масата. Сетне отишъл, със замах дръпнал шала на Мария от раменете й и го раздрал на три части. И пръв застанал с гръб към нея, като й викнал: "Връзвай!" Тя му вързала очите. После вързала очите на Голям Колчо. А после застанала зад русия. Докато му връзвала очите, му прошепнала: "Тия на вратата са истински главорези. Не знам как жив ще се измъкнеш."

 

 

8. Старчето до мен на бабуната млъкна и сякаш задряма. Беше малко човече с големи тъжни очи и сякаш без определена възраст. Можеше да е и на шейсет, и на сто и двайсет години. Аз се опитах да си представя ситуацията в кръчмата на стария хан. Само веднъж бях виждал жива лисица не в зоопарк. Това се случи преди много години на село. Дядо и баба още бяха живи и летата прекарвах при тях. Хранех пилците, щуреех из огромния двор, катерех се по ореха. Една сутрин заварих в курника една лисичка. Беше се заклещила в една дупка в мрежата и беше загубила ума и дума. Явно беше още много младичка, завалийката. С детския си акъл изобщо не си помислих, че може да ме ухапе. Стиснах я и хукнах при приятеля ми Бенко да му се похваля с придобивката си. Бенко много се зарадва. "Това е лошо животно", каза той. "Яде домашните птици. Дай да я утрепем." Аз се съгласих да я утрепем, но не ми хрумваше как. Бенко пак ме изпревари. " Да я дадем на кучето да я изяде", каза той. "Кучетата много мразят лисиците". Речено-сторено. Бенкови имаха една стара и зла кучка, която държаха запряна в нещо като кошарка. Отидохме до кошарката и аз метнах лисичката вътре. Тя изфуча като котка, сви се в ъгъла, настръхна цялата и сви уши. Старата и злобна кучка бавно се приближи до лисичето и го подуши. Сетне легна на земята на метър от него. Нищо особено не се случи. Нито нападна лисичето, нито го изяде. С Бенко нямахме търпение да чакаме кога кучката ще огладнее, за да изяде гадинката. Отидохме да караме колела и се сетихме за нашата пленница чак привечер. Но лисичето го нямаше при кучката в кошарата. Така и не разбрахме дали в крайна сметка не го е изяла или животинчето все пак бе успяло да избяга. Това остана една от загадките на моето детство. Другата загадка беше свързана със селската църква. Църквата беше вечно затворена, но вратата й беше закачена само с една кука и понякога се случваше да вляза вътре, когато нямах какво друго да правя. Иконите тихо блещукаха в тъмното. От стенописите по стените ме гледаха белобради старци с неясни черти. Веднъж много ме болеше главата. Влязох вътре и се загледах в златистите прашинки, танцуващи в сноповете лъчи. Не помня колко време останах така. И без да се усетя, главоболието ми мина. Когато излязох навън, ми беше леко и светло като след хубав сън. Другото лято, когато си отидох на село, църквата вече беше рухнала и разграбена. А сетне дядо и баба умряха, нашите продадоха къщата в далечното село и повече не стъпих там.

 

 

9. Мончо го изгонили отвън. Той стоял залепен до прозореца, стискал с ръчички железните пръчки и повтарял безспир думите на молитвата. Видял как тримата мъже започнали да гонят лисичката; сетне видял как Голям Колчо се дръпнал до стената и смъкнал превръзката от очите си, и кимнал с глава на петимата гавази до вратата. Сетне видял как всички хванали русия, натиснали го на пода и го вързали, и краката му вързали, и ръцете на гърба му вързали. И Малък Колчо сега също смъкнал превръзката и се затресал от смях, а безвеждите му очи се превърнали в цепки. Мончо видял как изнесли и хвърлили русия като вързоп в зимника, а подир туй наредили на Матей Гайдаря пак да свири. А на Мария - да танцува. Мончо примрял, защото веселбата вече замирисала на кръв. И селото притаило дъх, защото добре знаело как свършва нощният писък на гайдата.

На сутринта всички се събудили изтръпнали. Тихо отваряли портите хорицата и се питали повече с поглед, отколкото с думи, какво ли е станало нощеска в хана. После някой видял Мончо. Мончо бил блед, но спокоен. Косичката му била мокра, а палтенцето му - оцапано с вар. Видели го, че излязъл на пътя извън селото и продължил да върви към хълмовете, без нито веднъж да се обърне назад. Сетне страхливо, на пръсти, заобиколили към хана. Голямата му порта, през която влизали високите, натоварени със снопи коля, обкованата с железни пирони двукрила порта зеела отворена. По-смелите към пладне се престрашили и влезли най-сетне вътре. И вратата на кръчмата зеела отворена, и вратата към спалните на горния етаж. Но наоколо нийде нямало жив човек. "Какво е станало?", питали се изтръпнали хората. По едно време отнякъде изпод сайванта, дето държали дървата, се измъкнал Матей Гайдаря. Той носел на рамо разпраната си гайда и не можел да каже нищо свързано.

След тази нощ славата на хана залязла. На два-три пъти чужди измекяри се опитали да върнат името му на удобна спирка между Цариград и Букурещ, но безуспешно. Единствено Матей Гайдаря, който по някакъв начин се сдобил със здрава гайда, понякога присядал отвън на пейчицата, опирал гръб на ронещия се зид и подкарвал някоя мелодийка. Той и преди бил мълчалив човек, но сега сякаш устата му с канап била зашита - дума не обелвал.

Така минали години.

 

 

10. Някъде в тъмното заби камбана. "Хайде", надигна се старчето. "Да вървим". И тръгна направо през полето към камбанения звън. Наистина, скоро излязохме на път, задръстен от леки коли. По него стигнахме на поляната пред църквата. Тук също беше пълно с народ. "Тук има чудотворна икона на Пресвета Богородица", каза старчето. "И са дошли богомолци от цяла България". Вече едва се промъквахме между хората. Те стояха плътно, човек до човек, и в двора на църквата. Имаше стари хора, майки с малки деца, които спяха на раменете им, много младежи. Всички стояха мълчаливи в нощта и слушаха словото на свещеника вътре в църквата, която звучеше и от високоговорители и се чуваше из целия двор, и из цялото поле наколо.

 

 

11. Като хвърлили русия в зимника, Малък Колчо и Голям Колчо продължили да пият. Сетне свирнали на Мария да се качва с тях горе. Мария послушно тръгнала по стълбата към горния кат. Колчовците били табиетлии. Те знаели, че момичето няма къде да им избяга и много-много не се препирали. Влезли в най-голямата одая, където било огнището, изули цървулите и опинците от краката си, разтрили схванатите си стъпала и заръчали на Мария да напали огъня и докато я гледали как се навежда и изправя и как чупи съчките в коляното си, се облизвали като котараци. Те били ортаци във всичко, и в любовта. И само Мария си знаела какво става, когато резето на вратата хлопнело отвътре.

По едно време Мончо, който бил задрямал отвън, свит като коте в една ниша в зида, чул гласа на кака си, която го викала. Той рипнал, изтичал по стълбата и на вратата на страшната одая се сблъскал с нея. Сестра му била с разпусната коса и мокра от пот. Тя му рекла да й помогне и нищо да не я пита. И двамата изтътрузили от голямата одая един подир друг три трупа, завити в одеяла - надолу по стълбите, през двора, та чак до кладенеца. И ги пуснали един подир друг вътре. Сетне Мария с котешки стъпки надникнала долу, да провери дали онези петимата гавази спят. Спели като заклани, омагьосани от тежкото вино с двете билки. Все така на пръсти Мария отишла в зимника, развързала русия, подала му тежкия кожен кемер да си го препаше пак на кръста, извели коня му от дама, метнали се двамата на конския гръб и по-бързо от вятър се скрили в глухата, с прехвръкващи снежинки нощ. И никой повече ни ги чул, ни ги видял.

 

 

12. Митрополитът свърши проповедта и богомолците, които като нас бяха отвън по двора, насядаха тук и там, кой където свари, по тревата, по пътеките и по зидовете - да чакат изгрева под благия поглед на голямата чудотворна икона на Божията Майка, която беше изнесена отвън и поставена, окичена с цветя, на една маса до входа на черквата, за да могат повече хора да я целунат и да й се поклонят. И ние си намерихме местенце и седнахме. Старчето пак задряма. Вляво от мен седеше една майчица с детенцето си. Тя го галеше безспир по челцето и шепнеше нещо. Заслушах се в думите й. Жената шепнеше молитва към Пресвета Богородица. Една и съща молитва, на черковнославянски, бавно и с тиха жар. Като свършеше, си поемаше дъх и започваше отначало. Не разбирах всичко, но думите падаха в сърцето ми като дъжд върху изсъхнала след голяма суша земя. Тя забеляза, че я гледам, обърна се към мен след края на поредната молитва и тихо ми обясни: " Моля се на Пресвета Богородичка, да помогне на мойто детенце. Затуй съм дошла тук чак от Сандански. Тази икона била чудодейна, от Атон била донесена, казват." Започна да съмва. Контурите на предметите изведнъж рязко се очертаха, като нарисувани с графит. Във влажния зелен въздух летяха лястовички. Под стрехата на черквата и горе, под купола на камбанарията беше пълно с лястовичи гнезда. Хората се пробуждаха, ставаха да се разтъпчат. Някой тихо и упорито кашляше. Старчето до мен се размърда и се пробуди. На дневната светлина видях, че лицето му е насечено от много бръчици. Само очите му изведнъж ме изумиха с детската си чистота. "Ела да се поклоним на Божията Майка", дръпна ме то. Станахме и се наредихме на опашката от богомолци, която не бе секнала от вечерта. Дойде нашият ред, прекръстихме се, целунахме иконата и тръгнахме обратно към хана. Аз трябваше днес да пътувам. Трябваше да си взема багажа и да се добера до Велико Търново, за да хвана рейс за София.

 

 

13. Селото си отдъхнало от Малък Колчо и Голям Колчо. Без тях и без гавазите им, които още на другата сутрин след злополучната нощ се запилели без следа, от живота на хората паднал голям товар. След доста години за кратко в селото се появил един млад мъж, който се представил като Мончо, братчето на Мария. С него имало и едно малко момченце. Мончо разказал, че русият благополучно успял да стигне до Хилендарския манастир на Атон и да предаде парите. А после, като се изповядал, седем години изкарал в строг пост, преди братята и игуменът на манастира да му разрешат самият той да стане монах, какъвто бил първоначалният му обет. "А с Мария какво станало?", попитали с трепет хората. "Мария родила дете", отвърнал Мончо. "Но при раждането починала. Аз досега се грижех за детето, но вече не мога. Затова ви го водя, драги съселяни, отсега нататък вие да полагате грижа за него. Нося ви и един препис от "История Славянобългарска", която монах Паисий стъкми за вас с много труд и лишения, и не на последно място, с помощта и на онези пари, които русокосият отнесе на Атон, за да може монах Паисий да отиде в странство и да се рови в чуждите архиви. Грижете се за "Историята..." и за сина на Мария.

 

 

14. Слънцето се беше вдигнало над хоризонта и огромно и червено, грееше точно пред нас. Старчето пъргаво вървеше до мен, сякаш изведнъж се бе подмладило поне с двайсет години. Не за първи път забелязвах тази странна негова особеност да изглежда на различна възраст - ту грохнал като столетник, ту наполовина по-млад. "Чакай", рекох, "нещо не разбирам. Голям Колчо и Малък Колчо са били разбойници и кожодери, това е ясно. Но все пак с убийството им, макар и в името на благородна кауза, Мария не е ли омърсила онези чисти, предназначени за такова светло дело пари. И дали нейната смърт не е свързана и с този й грях?"

"Мария е чиста като сълза за убийството на двамата", отвърна старчето. "Ти забрави, че Мария и Мончо изнесоха и хвърлиха в кладенеца три трупа. Двата били на Колчовците, а единият - на техния убиец. Убил ги е Трифон, бащата на Мария, който в онази нощ лежал горе на втория кат, болен от огница. Той чул и разбрал всичко, защото Мончо успял да му обади какво става. И решил да вземе върху себе си греха на убийството, преди сам да се прободе в сърцето. Грехът на Мария е в друго - че въпреки че спасила живота на русокосия мъж, врекъл се на Бога да стане монах, след туй смутила слабото му човешко сърце и го отклонила от пътя му за известно време. Но Божият промисъл не е известен никому. Без този нелек грях нямаше пък синът на Мария да дойде на бял свят с името на баща си."

"А какво стана с него, със сина на Мария?", попитах силно заинтригуван аз, сякаш старчето би могъл да бъде очевидец на онези далечни времена и на случките с хората, живели тогава - преди повече от два века.

"Синът на Мария с помощта на цялото село се изучил в Русията, върнал се сетне в селото и даскалувал до края на живота си тук, без да се блазни от по-големи светски успехи и дълбокомъдрие - за чест и слава на благодетелите си. Целия си живот посветил на училищното дело и на учителското поприще. Жена и деца нямал. А преди смъртта си със събраните от даскалската си плата пари поръчал да се отлее камбана за църквата в село Преселци. А сетне тихо и достойно угаснал. Благодарните му съселяни му направили статуя от камък, която поставили в двора на старото училище - да се знае името, делото и ликът на този голям мъж. Ей сега, преди да се върнем в хана, може да минем да я видим. Макар че времето не я е пожалило. Училището е потънало в буренак и почти рухнало, а статуята седи капичната настрана от постамента си в един ъгъл на училищния двор."

Така и направихме. Минахме през училището. Някаква сладка и много далечна жал и горест ме стиснаха за гърлото, когато видях старата постройка, с каменни основи, а нагоре от плет и измазана с кал - с две класни стаи, мънички като пчелни кутийки, и със запазени кой знае откога спечени и пусти лястовичи гнезда, колкото шепички, под стрехите. В единия от ъглите на двора, потънала във високия колкото човешки бой буренак, едва личеше каменна статуя на полуседнал човек. Лицето на статуята смътно ми напомни на някого, но в момента не се сещах на кого. А и картините и впечатленията от разказа на стареца в главата ми наистина вече бяха толкова много, че нямаше нищо чудно в това.

Минах през хана само да си взема чантата. Отдалеч погледнах кладенеца, но не посмях да се доближа. Огромният двор беше все така смълчан и пуст, точно какъвто може би е бил и в онова страховито утро, в което прокънтяли ударите от копитата на коня, отнасящ русокосия и Мария в неизвестна посока. За миг връз изгнилото геранило на кладенеца ми се стори, че мернах някаква стопена и изтляла от вековете кожа с остра муцунка и светещи като слюда очички и даже се изкуших да си помисля, че това е малката лисичка, неволната участница в играта на сляпа баба през онази зловеща нощ; или може би моята лисичка от детството ми - но бързо осъзнах, че всичко това са просто болезнени спазми на изтощеното ми въображение, прекосило десетки пъти в тази празнична августовска нощ времето от два и половина века. И се опитах да не мисля повече за нищо. Само отидох, с чантата на рамо, да си взема сбогом със старчето. То отново седеше на пейката, подпряло гърба си в изронения зид и може би чакаше поредния гладен за емоции турист, когото отново да хвърли бавно и с добре премерен сценичен ефект върху протяжно поскърцващото воденично колело на своята може би многократно разказвана два и половинавековна сага. Един странен дребничък чичероне в омагьосания кръг на невъзможното доближаване до самите нас чрез доближаването ни до България.

Добрах се до Търново на стоп. Изпих на един дъх две горещи кафета в хотел "Космос", пред който спират рейсовете на "Груп" и "Етап" за София. Взех си билет, качих се на рейса, облегнах глава в стъклото и оставих пътя да отмива в периферното ми зрение нелеката съдба на толкова поколения българи, събрани в изгарящата като слънчев лъч, пречупен през лупа, точка на една-единствена съдба - съдбата на сина на Мария.

Пак си спомних статуята от училищния двор. И в туптящия ми мозък изведнъж ясно се открои това, което тогава ми убягна: силуетът на тази статуя не приличаше на силуета на русия мъж, както си го представях от разказа на стареца. Тя ми приличаше на друг от героите в неговия разказ; и сега, докато горите край пътя изтичаха в окото ми - като сълза или като песен, или като молитва, разбрах съвсем отчетливо и ясно на кого ми приличаше статуята на сина на Мария. Тя страшно ми приличаше на Малък Колчо. Едва сега разбрах смисъла на греха, който бе дръзнал да стори русокосия, прекрачвайки обета си. Той бе умил Мария от миналото й, включително и от случилото се през онази страшна нощ, преди тя да го освободи от въжетата в зимника; и двамата да препуснат върху конския гръб в глухата нощ; и бе платил за това със седем години отшелничество.

Пред мен на седалката се бяха разположили майка и хлапе. Когато ги загледах, разпознах в тях майката и момченцето, които срещнах в църквата през изминалата светла нощ. Майката сега ми се стори съвсем обикновена женица. Тя четеше някакво списание. Момченцето се въртеше до нея на седалката и разглеждаше с огромен интерес света. Стори ми се по-голямо, отколкото вчера, в тъмното. То си играеше с някакво лилаво мобифонче- играчка, от онези, които продават на всяка сергия и които струват навярно не повече от два лева и десет стотинки. Но мобифончето изглеждаше иначе съвсем като истинско - имаше си всичко, и калъфче си имаше с найлоново прозорче, и клавишчета си имаше, и екранче си имаше. Момченцето съвсем професионално се правеше, че го чува как звъни; вадеше го от джоба си, залепяше го за ухото си, важно наклонило глава и започваше да кима и да вика: ало, ало. Глас не се чуваше, но иначе всичко беше съвсем като истинско. На малкото мъжче хич не му омръзваше тази игра. То безспир повтаряше целия ритуал, провеждаше своя беззвучен разговор, прибираше лилавото мобифонче в джоба - за да започне след миг всичко отначало.

Майка му откъсна поглед от списанието, погледна го, погали го по главичката, досущ както вчера, през нощта пред църквата и продължи да си чете.

По едно време момченцето забеляза, че го гледам с голям интерес. То за миг се смути, но когато демонстрирах през следващите пет минути пълно безразличие към заниманията му, това започна да му липсва. И така, между нас бързо се установи някакво съзаклятие. То надничаше през процепа между двете седалки с изражение на скучаещ търговски пътник; изведнъж се сепваше, защото явно чуваше как мобифонът в джоба на сакото му звъни та се къса. Вадеше го с добре премерено движение. Натискаше някакви копчелъци. Залепяше апаратчето за ухото си. Провеждаше своя стохиляден важен разговор. Важно ми кимваше, в знак, че всичко около поредната сделка е наред. И отново се облягаше на седалката и изпъваше крачетата си напред - за да надникне след миг отново през процепа.

Когато и аз обаче извадих мобифона си, то изпадна в луд възторг. Вече нямаше оттърване от него. Почти през целия път ние не спряхме да си говорим - така, без думи. Обменяхме такива ценни мисли, че по трасето летяха искри. Най-сетне майка му му се скара да престане да тормози чичкото и то се нажали и престана. Аз също си позволих да се нажаля малко и да се унеса в своите си мисли.

Спомних си, че когато попитах старчето там на пейката, докато си вземах сбогом - а ти кой си и откъде знаеш толкова много за цялата тази история, то ме погледна кротко и лъчезарно с детските си очи, лицето му се нагъна - така и не разбрах, от смях, или от тъга - като смачкана хартия и ми отвърна: аз съм Матей Гайдаря. Тогава ми идваше да му кажа да не се занася, но колкото повече време минаваше, толкова повече разбирах, че в неговия отговор има някакво основание - каквото и да значеше това.

Рейсът мина край Ботевград и се понесе над виадуктите. Спомних си как навремето пълзяхме с москвича на татко по старото шосе на прохода Витиня. Как москвичът на татко - от онези, старите москвичи, модел 408, които приличаха на сапунерки, най-редовно прегряваше нагоре по баира и започваше да кипи. И татко почти се изправяше на седалката, стискаше волана с две ръце и започваше да му помага с тяло, с дух, с всичко - само и само колицата да не закъса и да спре, защото колоната отзад щеше да го разкъса веднага на парчета. И вярно, москвичът никога не спря; виеше нагоре, друсаше се и кипеше, но винаги идваше краят на баира и сетне започваше спускането. После баба и дядо умряха и нашите продадоха къщата на село; малко след това татко продаде и москвича - на някакъв зидаро-мазач, да си карал с него вар. И тези героични изкачвания свършиха; изчезнаха от живота ми; някой ги изтри с гъбата.

Хубава беше тази нощ от живота, една от най-хубавите. Много беше хубаво това, дето русокосият се беше превърнал в бащата на сина на Мария; и Мария беше много хубава, такава една - оцеляваща и умна; и баща й Трифон постъпи хубаво, когато, след като прободе онези двамата, Малък и Голям Колчо, се мушна и той с ножчето в сърцето, за да изчезне с него и грехът му; и лисичката беше хубава, как само се скри под масата и не даде да я хванат; и това беше хубаво, дето тогава ми мина изведнъж главоболието в нашата селска църква, пълна, преливаща чак с тихите ликове на старите белобради мъже; и бдението в нощта преди Голяма Богородица беше хубаво; как изслушахме замръзнали словото на митрополита, стигащо до небето от високоговорителите, как после насядахме край изнесената навън чудодейна икона на Божията Майка и как старчето тихо си подремна до рамото ми, докато от другата ми страна майката галеше момченцето си по заспалата главичка; и дето после лястовичките се разхвърчаха; и старчето постъпи хубаво, дето ми каза, че се казва Матей Гайдаря - защото иначе нали ще мине онзи с гъбата и нищо няма да остане от всичките истории, които са толкова много, че милион писатели да тракат денонощно с пишещите си машини, пак няма да сварят да ги запишат.

Рейсът влезе в София. Момченцето изведнъж се обърна към мен в процепа между двете седалки, извади лилавото си мобифонче и ми го подаде - един вид, мене търсят. Аз направих учудена физиономия - кой ли може да е? Но взех мобифончето, за да не го разочаровам и го залепих до ухото си. И се заслушах. И сякаш чух лястовиче чуруликане. Почти сто процента бях сигурен, че нещо такова чувам - как цвърчат лястовичките, докато разсичат утринния църковен въздух с бързите си крилца.

Но докато да му го кажа това на момченцето, рейсът спря на паркинга зад "Новотел Европа" или както там се казва сега този хотел. Майката и момченцето явно много бързаха, защото светкавично слязоха. И докато се усетя, лилавото мобифонче остана в ръката ми.

И сега не знам какво да правя и как да се чувствам. От една страна, малко ми е криво, че така завлякох момченцето. От друга страна, ето, и сега, докато дописвам този текст, мобифончето е на масата до мен. И понякога, между две цигари и две чаши с кафе, го вземам и го долепям до ухото си. И всеки път чувам лястовиче чуруликане.

Това им е хубаво на лилавите мобифончета играчки - че можеш да чуваш каквото си искаш на тях.

 


напред горе назад Обратно към: [Деян Енев][СЛОВОТО]

 

© Деян Енев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух