напред назад Обратно към: [Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Слънчогледите на Иван Гог


Мира вдигна телефона и се зарадва, че чува гласа на Катя. Преди години бяха работили заедно. Наскоро се бяха срещнали случайно и неочаквано откриха, че им е приятно да пият кафе заедно и да си бъбрят.

— Трябва да се видим! И то веднага!... Ако ти е удобно, разбира се. — Катя смекчаваше настойчивите си емоционални пориви с благовъзпитани фрази.

— Сигурна ли си, че трябва да е веднага? — Мира не харесваше подобни пориви, когато не й се поднасяха с двадесет и четири часово предупреждение.

— Да, абсолютно. Ще те помоля нещо, но не е за телефон. Разбираш ли?

— Не, не разбирам — отвърна другата, без интерес. Катя често представяше провалено пътуване през уикенда, гледането на телевизия вкъщи след работа или скъсването на презрамката на любимата й рокля за истински житейски драми. Което беше странно, защото не малко бури бяха минали през главата й. Затова Мира не бързаше да решава дали си заслужава да хуква да й помага. Но и не отказваше.

— Виж, става дума за мен, много е лично — Мира се съсредоточи, долавяше нещо ново в тона на приятелката си, но мълчеше. — Много е важно. И спешно.

— Светът ли рухва или само твоят в частност? — все пак реши да я предизвика.

— Моят в частност — без капчица смущение или ирония отвърна Катя. — Ще те взема от вас след двайсетина минути, после ще те върна, така няма да губиш време за нищо — настойчивостта беше друга нейна особеност.

— Добре — съгласи се най-сетне Мира, вече прехвърлила в ума си, че няма нищо особено за вършене, защото мъжът й е в командировка, а децата са на вилата с родителите й.

Много скоро се озоваха в новооткрито кафене в центъра на София, представляващо стъклено помещение със стъклени маси, със столове имитиращи стъкло и сервитьорки със стъклени кожи и очи. Изборът беше на Катя, тя си падаше по светските новости, независимо от материала от който са направени.

— Е, казвай — подхвана Мира.

— Нека първо да поръчаме — дори когато светът й рухваше, Катя не беше способна да стои на празна маса. Личеше й. Гърдите й преливаха от дълбокото деколте, а ластичната материя и черният цвят на роклята не смогваха да прикрият плътта, която напираше отвсякъде под плата. Въпреки килограмите си обаче, Катя излъчваше увереност и кокетство, въплътени в ефектни бижута и скъпи ухания. Да, вярно имаше и прекрасна кожа. За последното Мира й завиждаше, защото нейната посивяваше с всеки изминат работен ден в Министерството. Както и за гърдите, между впрочем.

— Кока— кола лайт, ако обичате — каза Мира.

— Съжалявам, но още не сме заредили с нея — без всякакво неудобство заяви стъклената сервитьорка.

— Тогава... — замисли се Мира, — нищо.

— За мен капучино, кока-кола с лед и лимон и едно тирамису — поръча Катя. — Излагаш се — обърна се към Мира, когато сервитьорката се оттегли. — Кожа и кости си, а не смееш да се отпуснеш за едно кафе със сметана.

— Точно за това съм кожа и кости — усмихна се тънко Мира.

Това бяха миговете й на триумф, компенсиращи салатените диети и ежедневното потене във фитнеса, защото всъщност тя не беше кожа и кости, а стройна, с издължени мускули и красиви извивки.

— Ти си знаеш — с явно неодобрение рече Катя и запали цигара. — Искаш ли една, мирише на ванилия и череша?

— Не, благодаря. Знаеш, че съм ги отказала преди години. Нямаш шанс да ме изкушиш. — Тук Мира си представи сивкавата си кожа, подложена на въздействието на тютюна, и въздъхна облекчено, че заведението разполага с мощен климатик.

— Добре, добре — с досада в гласа вметна Катя и премина към разговора по същество. — Само ти можеш да ми помогнеш, много е важно, вече ти казах, при това ужасно лично и няма към кого другиго да се обърна.

Катя млъкна, очите й останаха загледани някъде встрани на пепелника на масата. Мира се озадачи, приятелката й имаше навика да гледа събеседника си право в очите, както впрочем и почти всички и всичко, което се изпречеше на пътя й.

— Отивам на море — каза тя след известна пауза.

— С Жоро ли? — безучастно попита Мира. Това беше третият съпруг на Катя.

— Не — тихо отвърна другата, без да отделя погледа от масата.

Лека въздишка се изтръгна неволно от гърдите на Мира. Не успяваше да свикне с цифровия баланс относно семейното положение на двете. Катя — с едно дете, на осемнадесет години, студент в чужбина, и трима съпрузи, тя самата — с един съпруг и три деца, на осем, пет и три години, които независимо къде учеха, винаги бяха на главата й. Имаше предвид, разбира се, и някои други параметри, килограмите, факта, че Катя макар да грешеше и да страдаше от изборите си, продължаваше да избира, а тя беше направила един избор, който не смееше да анализира издълбоко, защото не беше сигурна, че ще се окаже правилният, въпреки прекрасната тройка от същества, които винаги бяха на главата й.

— Мислех, че при вас всичко е наред. Доколкото ми е известно нито го храниш като първия ти мъж, нито е кръшкач като втория.

— Друг път ще ти обяснявам. Нали бързаш. Става дума да ми подадеш ръка в труден момент. Като приятелка, истинска приятелка.

— Искаш да кажеш безусловно... — Мира замълча после изтърси нещо с категоричност, която учуди дори самата нея: — Съжалявам обаче няма да стане. Виж, не ми пука особено за Жоро — Мира понякога си позволяваше откритост, граничеща с неразумното. Но защо ти не приемаш някого безусловно, тия твои мъже например?

— Какво искаш да кажеш? Та те ме предаваха.

Сега вече Катя беше впила очи в нейните и жълти пламъчета трептяха в равния кафяв цвят на ирисите й.

— Може би. Но истината е, че ти флиртуваше с двама колеги в службата още докато беше влюбена в първия, а после в чужбина с втория царски си поживяла, докато той е работил на две места. Плащала си с техните монети, но разменено. Сега пък и Жоро ти е крив.

— Благодаря — едвам отрони Катя и отпусна едрото си тяло на облегалката, която се огъна застрашително под тежестта й.

За миг Мира си представи, че е наистина от стъкло и ей сега ще се пръсне. Разбира се, нищо подобно не се случи. На свой ред Мира се облегна и кръстоса крака. Знаеше, че изглеждаш прекрасно в тази поза, но се чувстваше зле. Не съжаляваше за откровеността си, само я намираше за излишна. Намерението й беше да накара Катя да види фактите от друг ъгъл, но всъщност единствено я беше наранила. Протегна ръка към нейната и я потупа по дланта.

— Извинявай, не исках да те засягам — каза тихо Мира.

Изведнъж Катя се изправи с неподозирана гъвкавост, приведе се към приятелката си и заприказва тихо и бързо.

— Никой не е безгрешен. Но ще бъда откровена докрай. Моята истина е, че съм на четиридесет години и се уморих. И от тях , и от себе си. Искам всичко или нищо. Втръсна ми от компромиси. Жоро е свестен, но не е всичкото, от което се нуждая.

— А... онзи е, така ли? —

— Да.

Мира се Умълча. Тя също беше на четиридесет, но не й беше минавало през ума, че може да се живее щастливо и без компромиси.

Сервитьорката се приближи към масата и смени пепелника.

— Добре —се съгласи пак Мира. — Тогава кажи на Жоро, че си с мен. Дано си права.

— Права съм, ще видиш — Катя се усмихна широко. — Благодаря ти. Всеки има право на втори шанс.

Мира се разсмя на глас. Наистина Катя беше ненадмината в цифрите. Наричаше втори шанс трите си брака и четвъртия, който най-вероятно беше на път,

Излязоха от кафенето и тръгнаха по магазините. Катя подбираше гардероб за морето, Мира оглеждаше летните обувки за деловите дами.

 

Бяха изминали няколко дни и горещината в града изстискваше живителните сили на всички. Мира пиеше студен чай, излегнала се на канапето вкъщи, от което виждаше внушителната гръд на Витоша. Но нито напитката, нито планината й вдъхваха свежест. Вечерта и нощта щяха да са душни като предишните. Телефонът иззвъня. Преди малко беше говорила с родителите и децата си, затова си помисли, че е Андрей, мъжът й, единственият при това. Скочи и грабна слушалката. Беше Катя.

— Ходиш ли на солариум?

— Какво? — не разбра Мира.

— На соларуим, да хващаш тен, нали си с мен на море.

— А, да, разбира се. Ходя на солариум — засмя се Мира, — знаеш, че винаги ходя. Вие как сте?

Въпросът й беше по-скоро учтивост, но Катя заговори възбудено.

Били на север. Ходели на пуст плаж към границата. За да стигнат до него пътували край безбрежно море от жълти слънчогледи. Гмуркали се край червени скали и правели подводни снимки. Привечер купували риба и я приготвяли във вилата. Било вълшебно. Особено след вечеря. Любели се почти до разсъмване. Били обладани от шемет или лудост като Ван Гог. И тя, и Иван. Щом спомена името му, внезапно замлъкна.

— Значи и Ван Гог, така ли? — вметна Мира само за да каже нещо, смутена от разказа на приятелката си.

— Не Иван Гог, а Ван Гог, художник, рисувал е слънчогледи и е полудял — с по-спокоен тон обясни Катя. — Но защо не дойдеш и ти? Така и така се счита, че си тук.

— Не мисля, че е удобно — подсмихна се Мира. — Нали сте на меден месец?

— Да. Но вилата е на брат му и той дойде снощи. Мисля, че пристигна, за да се запознае с мен. Ако се присъединиш към нас, ставаме компания.

— Забрави, невъзможно е — отсече Мира. — Не й се нравеше подобно четворка, без да предупреди Андрей, а щеше да й е сложно да му обясни случая.

— Помисли си. А сега трябва да затварям. Утре ще ти звънна пак.

 

Мира не можа да заспи лесно тази вечер. Не беше само задушната нощ и липсата на обаждане от страна на Андрей в последните два дни. Мъчеше я още нещо. Не разбираше как се беше докарала дотам, че някой, който я познава сравнително добре, допуска, че тя не знае кой е Ван Гог. Къде беше отишло възторженото момиче, което мечтаеше да стане художничка и вярваше в мечтата си, докато се оглеждаше във влюбените очи на едно момче, което й посвещаваше стихове. Отиде до барчето и взе първата бутилка. Сипа от течността на дъното на една чаша и го изпи на един дъх. Прилоша й. Никога не си беше падала по алкохола, а напоследък съвсем го беше отказала, заради фигурата и кожата. Изтича до банята и върна марулената салата с твърдото сварено яйце, послужили й за вечеря и обяд. Поолекна й. Легна отново, но сънят не идваше. Хрумна й, че би могла да се обади на онова момче с влюбените очи и да си поговори с него, както преди, безкрайно и леко, все едно са сами на света. И сигурно щеше да го направи, ако не го беше срещнала случайно преди един-два месеца. Напълно беше зарязал поезията и беше станал общински съветник. Очите му бяха загубила предишната светлина и въобще всякаква светлина, но пък компенсираше с лъскава кола, костюм студена вълна и особено луксозно куфарче, на което отделяше повече внимание, отколкото на нея, докато разменяха няколкото любезни фрази и координатите си пред скъпия ресторант, от който излизаше господин съветникът. Често казано Мира предпочиташе хората като Андрей. Той винаги беше виждал поезия в едно и също нещо — в търговията. Затова й се беше посветил изцяло. Продаваше тоалетни чинии и бидета, и някак си колите, костюмите и куфарчетата му стояха по-естествено. Само че никога не й посвети нищо. Просто нямаше как да надпише санитарен фаянс и да й го поднесе под светлината на луната.

Накрая Мира взе две успокоителни и заспа. Цяла нощ сънува наситено жълти слънчогледи. Не във ваза като тия на Ван Гог, а огромни, равни поля, жълт безкрай с дребни, тъмни точици от тъмно кафяво и тъмно зелено. Всъщност и тези поля единствено Ван Гог би могъл да ги нарисува с присъщия си начин на полагане на боите с четката на малки, силно раздвижени линии, за да приличат на това, което виждаше тя. Слънчогледите извиваха глави накъдето се движеше тя, следяха я. Не можеше да им избяга, нито да ги загърби. Бяха навсякъде около нея. Знаеше, че недалеч трябва да свършат, да имат край, защото морето беше наблизо. Не го виждаше, но го чуваше. То се разбиваше в скали, но не с грохот, а спокойно, сякаш се забавлява с дребните риби, мидите и малките медузи край брега. Искаше да отиде при него, но слънчогледите я държаха в своя ярък и замайващ плен.

На сутринта първото нещо, което Мира видя, когато отвори очите, беше бледосивият костюм, приготвен за работа. Представи си и сивите обувки, които си беше купила към него, докато пазаруваха с Катя последния път. Бяха меки, красиви, с изискан ток, произход и цена. Страшно удобни, като костюма между впрочем. Но стомахът й започна да се бунтува срещу тях. Стана, освежи се в банята и тръгна по широкия коридор. Решително подмина стаята с велоаргометъра, на който прекарваше поне двайсетина минути всяка сутрин и отиде да закуси. Мисълта за мюсли и житни кълнове обаче съвсем напрегна стомаха й. Помисли, че е грип. Погледна се в огледалото и предположението й се потвърди. Изглеждаше ужасно — с торбички под очите и с по-отпусната кожа от всякога. Дори гърди й изглеждаха увиснали, доколкото това беше възможно за размера им. Реши да звънне на лекарката си. Но тогава се сети за съня и мускулите на лицето, а после и на цялото тяло, включително на стомаха, й олекнаха. Някаква усмивка заигра в края на устните й и установи, че отсреща в огледалото вижда друга жена, която въобще няма вид на болна. Погледна часовника си. Беше осем. Би трябвало да се стресира, че закъснява за петъчното заседание. Но не го направи. В главата й нахлу нов план за деня, както и за следващите няколко.

 

Катя посрещна Мира на летището във Варна и потеглиха за вилата. Имаха да изминат четиридесет километра. Катя изглеждаше прекрасно, леко загоряла и отслабнала. Не спираше да говори. Ту обясняваше на Мира откъде минават, ту споделяше колко я разбирал и колко й угаждал Иван. “Харесва всичко у мен, няма нужда да се правя на друга или да доказвам качества си”. Мира мълчеше. Наслаждаваше се на морския въздух през широко отворения прозорец и си мислеше за Андрей. Вече трети ден не й се беше обаждал. Друг път това би я разтревожило, но сега нито я безпокоеше, нито я дразнеше. Дори й допадаше да се чувства свободна и далеч от задухата на града, сивия си елегантен костюм и също толкова сивото си и елегантно ежедневие.

— Как се казва? — попита Мира приятелката си.

— Иван, нали ти казах? — отвърна Катя.

— Не, другият.

— Кой друг? — не разбра Катя.

— Братът.

— Румен.

— Звучи свежо.

— Но не е. Преди една година се е развел и още не го е преодолял, представяш ли си? Изглежда ужасно мрачен, за разлика от брат си. Защо питаш?

— Нали ще прекарам няколко дни във вилата и в компанията му.

— Ще бъде страхотно, ще видиш.

— Не се и съмнявам, ти с медения си месец, аз — с мрачния брат — измънка Мира, отдадена отново на морския бриз и соления вкус на въздуха. Положението имаше и добрата си страна. Разбитата душа на Румен нямаше да я ухажва настъпателно и тя щеше да се наслаждава на пясъка, водата и слънцето необезпокоявана от никого. От друга страна щеше да има компания, за да не е съвсем самотна, както вечерите в апартамента, когато децата са на вилата, а Андрей — в командировка.

Сметките на Мира обаче излязоха криви. Разбра го със сигурност едва на третата вечер, макар че го заподозря от първия миг на запознанството си с двамата братя. Когато Катя я представи, Румен протегна ръка и се усмихна леко. Мира си помисли, че няма нищо мрачно нито в откритото му лице, нито в светлите му очи, е, само беше леко прегърбен. Иван беше различен. Беше доста едър. Имаше изпънат гръб, изпъната кожа, изпъната риза. Всеки косъм на късо подстриганата му коса беше грижливо прибран назад, ръката му беше с хладна кожа. Беше безупречен и гладък като онова стъклено кафене, в което се бяха срещнали двете жени. Беше различен не само от брат си, но и от Жоро, който проявяваше небрежност към собствената си външност, към тази на жена си.

При запознанството с Мира, Иван не се задоволи с ръкостискане, а й целуна ръка. Въпросният жест разтопи Катя, която веднага подаде и своята.

— Искам и аз.

Но на Мира жестът не й се понрави. Устните му оставиха лепкава следа по нейната ръка и беше сигурна, че се бяха задържали повече от необходимото. Тя хвърли поглед към Катя и видя едно разтапящо се от удоволствие лице, което в известна степен я загрозяваше, защото я правеше да изглежда по-едра.

После отидоха на плаж. Не минаха през слънчогледите, а по крайбрежния път, който се виеше покрай високо плато, надвиснало често над тях със скалите си. Мира се разочарова малко, че няма да види жълтите поля, но скоро го забрави. Плажът я смая с широкия залив, затворен от внушителни, кремавобели скали, като тези които ограждащи пътя, и други червени, опасващи пясъчната ивица.

Още повече я смая Иван. Не беше виждала човек, който да говори толкова много, без да спира. Беше лекар и невероятно образован. Сменяше умело темите и говореше убедително и забавно. Катя го гледаше прехласната и дори забравяше да се включва, когато той й подаваше реплика: със сигурност не беше срещала мъж, който да приковава по този начин вниманието й и да ангажира емоционалната й натура.

След три часа говорене на Иван, Мира усети страхотно главоболие, което пулсираше в слепоочията, в челото и в тила й. Пред очите й играеха кръгове, вече не чуваше гласа на Иван, не беше в състояние да си спомни за какво говори в момента или за какво беше говорил преди. Мозъкът й даваше заето. Румен сякаш долови, че нещо не е наред и й предложи да отскочат до едно барче в близост. Докато стигнат до дървената барака, представляваща заведението, не продумаха дума. Там двамата продължиха да мълчат, загледани в морето, откриващо се пред тях, без всякакви скали и заливи, и с приятното усещане, че са сами на света.

— Май е време да тръгваме — прекъсна мълчанието им Румен. — Влюбените идват — кимна той към задаващите се Катя и Иван.

— Да — въздъхна Мира.

— Поне събра сили за вечерта, надявам се — подхвърли Румен.

Мира го погледна озадачено.

— Иван винаги е така.

Мира се усмихна с известно неудобство. Явно беше проличало не само главоболието, но и причината за него.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Не съжалявай. И на мен се налага да отдъхвам от брат си. Но на повечето жени им харесва.

Мира беше доловила различни отсенки в гласа на Румен при всяко от късите му реплики. И всички й харесваха: и отсенките, и репликите. Поиска й се да поговорят още малко. Но Иван и Катя ги връхлетяха.

— Вижте, какви страхотни снимки съм направила под водата. Иван ме научи — пърхаше Катя.

— Това са кефали... — подхвана Иван, превъртайки записа.

— А това са морски игли, като малки змии...

Така двамата се редуваха около половин час. Едва тогава потеглиха към вилата.

Вечерта, край барбекюто се развихри и двамата. Катя обясняваше всичко за продуктите в салатите, за приготовлението на дресинга от зехтин, лимон, каперс и риган, за чистенето на рибата и пърженето й без брашно. Иван я допълваше с информация за напитките, основно за винените изби в България и още няколко страни. Двамата пиеха от една чаша и се хранеха един друг в уста. Катя смесваше уханието на френския си парфюм с потичащите сосове от устните й. Иван не пропускаше да ги попие със салфетка и пак да й поднесе хапка. Той самият не се капеше, когато тя му подаваше от печеното месо или подправените по неповторим начин домати и краставици.

Мира и Румен ядяха и отпиваха от това, което им се предложеше. Наистина не беше лошо. Мира дори започваше да се притеснява за линията си. Андрей не одобряваше отклоненията в теглото й дори да ставаше дума на половин килограм.

— Нали е прекрасен? — прошепна й Катя, когато двете отскочиха до тоалетната. Беше влюбена до уши, чувствата напираха в нея, подобно на плътта в стегната рокля, този път електриковосинята, която си беше купила специално за морето. Цветът не беше особено подходящ да фигурата й, но Иван твърдеше, че я обожава в него и тя беше прибавила тънки сандали и шал в същия десен към тоалета.

— Да, доколкото мога да преценя — както обикновено Мира не беше на нивото на емоционалните пориви на приятелката си. Всъщност малцина можеха да са на това ниво. Иван като че ли беше от тях, поне относно енергията да говори, да консумира, да я ухажва и да я люби, според думите на самата Катя. Но имаше нещо, което притесняваше Мира. Сутринта Иван я беше целунал за добро утро по бузата и беше оставил същата лепкава диря като на ръката й. Към усещането, че се впива пиявица в нея се прибавяше подозрението, че Иван едва ли целува по подобен начин другите, брат си например.

— Хайде, дами, елате, липсвате ни — провикна се Иван.

Катя се разля от удоволствие и припна към двора. Мира се забави, за да се обади на децата. При тях всичко беше наред и веселите гласчета на трите същества я накараха напълно да забрави кашата, в която смяташе, че се е забъркала Катя, а и тя самата.

Когато затвори телефона, видя, че Румен се е подпрял на вратата и я наблюдава. Имаше вид да е заел позата отдавна, без да възнамерява да я променя в скоро време. Следеше движенията й и я гледаше настойчиво. Напомни и на един от ония слънчогледи от съня й, истинските не ги беше видяла, които не я изпускаха от очи, сякаш беше тяхното слънце. Мира беше свикнала с погледите на мъжете. Стройната й фигура не минаваше незабелязана. Не й беше неприятно да я заглеждат, но и не отдаваше кой знае какво значение на факта. Този път й хареса повече от обикновено. Щом мъжът видя, че тя е приключила с разговора, кимна към двора.

— Хайде идвай, не чу ли, че ни лисваш — каза той.

— Идвам — отвърна Мира и тръгна. Вървеше леко и полюляваше хълбоците си. Правеше го нарочно. Заради Румен. Но улови още един чифт очи, впити в себе си. Иван галеше раменете на Катя и гледаше Мира.

На втория ден, докато Катя сменяше банския си зад една скала, а Румен търсеше нещо в колата, Иван приседна до Мира и й заговори с непознат, лепкав глас.

— Ако знаех, че Катя има толкова хубава приятелка нямаше да бързам да прекарвам отпуската с нея.

Мира онемя. Не знаеше кое я порази повече: че той я сваля или откритото му заявление, че възприема Катя като лятна авантюра. Иван изтълкува мълчанието й за насърчаващо и продължи:

— Сега брат ми е късметлията. Или може би не?

— Не — отвърна Мира напълно откровено, без да се прави, че не разбира за какво става дума.

— Тогава да се пробвам аз тази вечер, нали съм баткото, а и Катя нещо не е във форма, женски работи, нали знаеш?

— Да , знам — кимна Мира и видя приятелката й да се задава по пясъка, ужасно пълна, без бижута, без парфюм. Въпреки това излъчваше невероятно количество кокетството и увереността. В очите на Мира обаче те се сториха нелепи. Домъчня й за Катя. Тя може да беше прекалено емоционална, прекалено безкомпромисна към другите, прекалено настойчива и въобще прекалена в редица отношения. Но не заслужваше това, което й кроеше Иван.

От другия край на плажната ивица се зададе Румен. Прегърбен и явно не късметлия. Но в никакъв случай мрачен. Дори вече не изглеждаше толкова прегърбен.

В този момент мобилният телефон на Мира иззвъня. Тя го вдигна и чу гласа на Андрей. Налагаше му се да отсъства още пет дни. После щели веднага да заминат на море.

— Чудесно — искрено се зарадва тя. — Аз вече се подготвям — понечи да му обясни къде е в момента, но той я прекъсна.

— Правилно, не пропускай соларуима — каза Андрей, който я предпочиташе не само слаба, но и загоряла. Всъщност, ако се замислеше, Мира дължеше прекрасната си форма именно на него. Тя самата не се впечатляваше толкова силно от външността.

— Няма — въздъхна, отегчена от напътствията му, и се отказа да му обяснява каквото и да било. Така или иначе той знаеше всичко, което го интересуваше, останалото трудно разбираше.

 

Третата и последна вечер беше чудно топла и ухаеше на жасмин, чийто мирис идваше от градината на близкия новопостроен хотел. Здрачът и морето бяха направили обичайното си чудо: нямаше сивкави кожи, дебели тела и хората се влюбваха или вярваха, че се влюбват. Компанията беше в прекрасно настроение. Дори се впуснаха в танци на двора. Катя се въртеше с глава отметната назад. Полуотнесеното, полуглуповатото й изражение напомняше на лице на подпийнала младоженка. Иван я държеше здраво през кръста и за известно време беше спрял да говори. Мира и Румен танцуваха сдържано и мълчаха.

— Брат ти смята, че не си късметлия — рече неочаквано Мира. Токова малко думи беше разменила с този човек, че се уплаши от арогантността на подобно откровение. — Съжалявам — побърза да додаде тя.

— Знам — отвърна Румен и едва доловимо я притегли към себе си. — А ти за какъв ме смяташ?

Мира не беше очаквала такава прямота. Смяташе, че да говори искрено е нейна привилегия, а останалите се придържат към по-установени норми на поведение и разговор. Убеждение, все по-засилващо се в кариерата й в Министерствоо.

— Не знам за какъв да те мисля. Досега не съм срещала тип като теб. А и те познавам от два дни — сви тя рамене.

— Тогава нека другите да мислят, а ние да танцуваме. Този танц е за нас.

— Не мислех, че танцуваш — Мира също се притисна към него.

— Не танцувам — каза той.

Тук по-малкият, попрегърбен и непревъзмогнал развода си брат я притегли толкова близо до себе си, че тя хлъцна от изумление. Ала не се отдръпна. Нещо от жълтите слънчогледи се промъкваше и у нея. Нещо от Ван Гог се завръщаше. Нещо в гласа на мъжа й беше прозвучало като посвещение.

— Хей, вие — подвиква им Катя, когато музиката спря, — идвайте на масата. Има още една бутилка студено вино.

Изпиха я и след час всички бяха по стаите си. На другия ден ги чакаше дългия път наобратно.

 

Мира чу стъпки до врата на спалнята си и се обърна с гръб към помещението. Реши да се направи на заспала. Любопитно й беше как ще постъпи Румен, ако действително е той. Тя самата беше решила за себе си. Затова беше облякла късата нощницата с тънките презрамки. От друга страна не беше сигурна, че е по-малкият брат и беше нащрек.

Нечии тихи стъпки се промъкнаха в стаята и се отправиха към леглото. Няколко секунди Мира не чуваше нищо. После някой вдигна чаршафа и се вмъкна в широкото легло.

— Зная, че не спиш — чу тя гласа и подскочи в постелята. Презрамката на нощницата й падна и едната й гърда се разголи. Мъжът я хвана точно там и потърси с устни нейните.

Ужасена Мира се извърна, защото не можеше да си представи лепкавата следа от пиявиците на Иван по собствените си устни.

— Гола и гневна си още по-хубава — разпалено зашепна той в ухото й и започна да лепи пиявици по врата й.

— О, не — изтръгна се въздишка от Мира, докато събираше сили, за да се пребори с притискащото я тяло. В този миг лампата светна.

На врата стоеше Катя, едра и разчорлена като сутринта на плажа. Ала без следа от увереността и кокетството й, от възторга и влюбено занесения вид на лицето. Гледаше право напред и право в очите на Мира:

— И ти ме предаде — каза тя. После направи две-три стъпки назад, изгаси лампата, излезе и притвори тихо вратата.

Стаята остана така, както беше преди няколко секунди. Мира дори си помисли, че Иван отново ще й се нахвърли. Той обаче стана рязко от леглото, грабна дрехите си и без дори да се обръща към нея, изхриптя:

— Ти развали всичко.

После и той излезе, но този път вратата се затръшна.

Мира остана седнала с падналата презрамка на късата нощница, която разголваше почти цялото й тяло. То изглеждаха по-здраво и по-гъвкаво от всякога, но в него нямаше капчица сила, която да го помръдне. Прииска й се да чуе гласовете на децата си, да види Витоша от канапето в хола, да вдиша мириса на Андрей. Той имаше непогрешим мирис, нито остър, нито мек, напомнящ на мускус, но не съвсем, който беше проникнал в кожата й и тя го разпознаваше въпреки наслоените много други. Потърси го в паметта си и той се отзова. Беше по-силно от посвещение, беше усещане за нещо хубаво и чисто, което винаги е с нея, стига да го повика. Тогава жената тръсна глава, стегна се и бавно се надигна. Както си беше по нощница, само вдигна презрамката и отиде в кухнята, откъдето се чуваха стаени гласове. Щом влезе, те замлъкнаха. Катя пушеше, Иван седеше до нея.

— Не те предадох аз. Той те предаде — каза Мира, кимвайки към мъжа.

Катя пое дъх, отправи му дълъг поглед и отвърна:

— Ти ме предаде, предизвикала си го. Завиждаш ми за мъжете, за характера, дори за циците.

Тук Мира преглътна на сухо, но не проговори. Нямаше нужда. Катя продължи:

— Той е просто мъж . А ти..., е, слабото си е слабо. Но обича мен. Ти ме предаде.

Очевидно Катя оставаше във фазата на влюбването, в която не беше чак толкова безкомпромисна.

— Добре, така да е — кимна равнодушно Мира. — Работата е там, че аз нямам никакво значение.

Катя и Иван я погледнаха с недоумение, макар всеки да имаше собствена причина за него.

— Нали не с мен възнамеряваше да прекараш остатъка от живота си, а с него. — Мира говореше на Катя, все едно Иван го нямаше. — Нима няма други слаби жени по света? Нима мислиш да го държиш заключен във вила и на пустинен плаж?

Иван отвори уста да каже нещо, докато потупваше Катя по раменете с жест, искащ да каже да го остави той да се справи с положението. Изглеждаше изпънат, гладък и хлъзгав както обикновено. Влизането на Румен го прекъсна, преди да е започнал.

— Събирай си багажа и се махай оттук! Веднага — с режещ тон каза той.

Всеки от другата трима помисли, че Румен се обръща точно към него. Той обаче говореше на брат си.

— Нямаш право, аз не съм виновен за тая гадория. Виж я само — той посочи Мира. Нощницата наистина едва покриваше ханша, а деколтето й слизаше до зърната на гърдите й. Ако беше вода ненапита, нямаше да зареже мъжа си и да хукне по тая дрешка.

— Спри — още по-сухо и режещо рече Румен. — Имам право. Това е мой дом. Върви си, още сега.

Мира скочи:

— Не, аз ще си вървя. Ще извикам такси и изчезвам. Мястото ми не е тук.

Катя се гушна в Иван, който с усилие обгърна телесата й.

— Ако наистина така предпочиташ — замислено каза той.

— Да — твърдо отвърна тя.

— Щом настояваш, ще те изпратя, до аерогарата или където предпочиташ — каза Румен на Мира вече със спокойния си глас. — Но моля те, Иване, като се върна теб да те няма.

— Стига, глупости, не се прави на лош. Знаем се, нали сме братя.

— Да, точно защото се знаем. А ти, скъпа Катя — обърна се неочаквано любезно и за първи път по име към любовницата на брата си той — ако желаеш можеш да го придружиш. Но имай предвид, че за това лято ти си третата, която води на вилата. Наистина не зная как го постига! При това винаги го слушат и гледат замаяно като теб. Но, знай, че никога няма да се разведе. Жена му е бъкана с пари, и фотоапаратът за подводни снимки е неин.

— Значи две в едно, първи плюс втори съпруг — тихо каза Мира, но достатъчно ясно, за да я чуе приятелката й, доколкото вече бяха такива.

Катя не реагира на думите на Мира. Само отново изгледа дълго Иван. Този път ръцете му се свлякоха от раменете й. Никой от двамата не проговори, докато Мира стягаше багажа си и се качваше на колата на Румен. Той сложи внимателно куфара отзад, отвори й вратата и грижливо вдигна шала, който падна на земята. Тя му се усмихна мило. Когато влезе вътре, силуетът на мъжа се приведе към нейния, сякаш й прошепваше нещо в ухото или просто я целуваше. Имаха вид на щастлива двойка, която тръгва на малко пътешествие. Всъщност се отправяха към летището.

 

— Благодаря ти за всичко — каза Мира, гледайки в очите Румен. Оставаха броени минути до излитането на самолета й. — Искам да ти кажа, че нямаш вид на човек, който не е превъзмогнал развода си.

— Благодаря — усмихна се Румен за първи път от дълго време. — А ти имаш вид на жена, която ще превъзмогне препятствията в брака.

— Какво искаш да кажеш?

— Че можеш да ми се обадиш, когато пожелаеш, и аз ще дойда, където и да си. Но ти всъщност няма да ми се обадиш.

Мира не намираше думи да отговори. Затова се надигна леко и отново го целуна, по устните. Бяха грапави и топли.

— Ще ти се обадя. За да ти подаря една картина. Със слънчогледи — каза тя.

— Не знаех, че си художничка.

— Не съм — отвърна Мира и тръгна към рейса, който откарваше пасажерите към самолета.

 

Две години по-късно стъкленото кафене в центъра на София се превърна в механа, а след няколко месеца стана ирландски пъб. После го преустроиха в магазин за електроуреди. Мира минаваше често оттам и понякога си спомняше за онова лято.

Междувременно тя нарисува картината със слънчогледите, която беше обещала на Румен. Получи се добре. Не беше Ван Гог, разбира се, но имаше нещо от онова безкрайно жълто на кръглите пити в равните поля и от онова мълчание на Румен, което й звучеше близко и топло. Мира настина възнамеряваше да му подари картината, но така и не му се обаждаше. Все не намираше време, беше заета: в ателието, което замени Министерството, с децата, все така на главата й и по-рядко на вилата при родителите й, с Андрей, който поради разрастващата се мода на бидетата отсъстваше повече, но чиито присъствията й бяха по-важни отпреди, както и с фитнеса и соларуима, за да е такава каквото я харесва той. Вече се харесваше и тя.

От общи познати Мира узна, че Катя все пак се е развела с Жоро, но не беше известно дали се е омъжила повторно, т.е., почетворно. Двете жени никога повече не пиха кафе заедно, затова Мира не знаеш дали Катя е намерила онова “всичко”, от което се нуждаеше. Искрено й го желаеше, дори се надяваше да й е помогнала. Както Румен й помогна на нея.

 

2006 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух