Обратно към: [Сърцето не лъже][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

Има спомени, които ме спохождат сякаш обвити в мъгла и други - прозирни и отчетливи. Измежду всички най-много обичам спомена за онова лято с Ван, въпреки че той е от мъглявите. Честно казано не зная кои предпочитам - ясните или смътните. Те са като изгрева и залеза - обгръщат ме с неповторима светлина, в която златните прашинки са повече от капките кръв и винаги са начало - едното на деня, другото - на нощта. Така е и със спомените - с ясните започва добра, послушна забрава, с мъглявите - нов, непокорен живот.

Не зная как е с другите Но почти всичко, което става с мен е объркано и някак неподредено. Необходимо ми е да завъртя лентата назад, за да го разгадая и проумея. Един път е по-лесно, друг път - по-трудно. После го изобразявам по коприната на шаловете. Така материализирам спомените си и си изкарвам прехраната. Радвам се на добър успех, макар че не всекиму се харесват сътворените от мен шалове. Не би могло да е иначе, тъй като паметта пази различни неща, но рисувам едно и също - цветя. Те са петолинието за нотите на паметта ми.

- Хей, Лада, тук ли си?

Това е Ина. С нея сме приятелки откакто сме проходили. Не в живота, а по земята. Обитаваме една къща, мислим приблизително еднакво и винаги си помагаме. Ала тогава, през онова лято тя не можа да ми помогне. Взаимомопомагателната метода не е валидна в любовта.

Преди да й отговоря къде съм, Ина вече топурка жизнерадостно по стълбите на къщата ни - най-хубавото нещо, което имаме. Цялата е от дърво - и отвън и отвътре. Затова мирише на бор и винаги е топла. Понякога ми казват, че ухая на гора и че съм с гореща кръв. И на Ина й казват подобни неща. Затова решихме, че е от къщата, която ни е пропила със себе си, както и ние с признателността си, че я имаме.

- Ладе, хайде, зарязвай тия китки и се стягай! Отиваме на страхотно парти, знаеш, че не е за изпускане. Аз слизам да се оправям.

Ина е най-умното, най-красивото момиче в целия град и още два-три града околовръст. Притежава още няколко неуловими в първия момент екстри, като духовитост, своенравност, влюбчивост. Затова нищо чудно, че партита винаги са изискани. Всичко е марково: вината, музиката, колите, мъжете. Само че марките все се повтарят. В крайна сметка партита са като безбракова продукция на малък, спретнат конвейр. Ина винаги ме кани със себе си. Сякаш от безспирното съприкосновение с неизменните "изискани"марки ще забравя Ван. Само че аз не искам да го забравя.

Нямах време да се възпротивя на поредната й покана, защото тя вече топурка, все така жизнерадостно, надолу. Ина обитава предимно първия етаж като здраво стъпила на земята юристка, оставяйки втория за мен като летяща в облаците или някъде другаде дизайнерка.

Четката стърчеше в ръката ми и една зелена капка падна на пода. По същия начин стърча ненужна и не на място, подобно на цапнала килима капка, на събиранията, по които ме мъкне Ина. Разбира се, понякога се срещат редки, интересни "птици". Те не познават марките или нехаят за тях. За всеобщо учудване някоя кола не е тъмносин металик, случва се музиката да я чувам за първи път, бялото вино да е просто сухо. Тогава се потапям в цялата тази безизисканост и се забавлявам до забрава. В подобни случаи Ина смята, че съм пияна. В действителност аз съм като нея: най-вече своенравна и влюбчива, а и по-често ми споменават за мириса на гора и горещата кръв. Навярно къщата по-силно пропива на втория етаж. Само че имам предчувствия, които не успявам да забравя и спомени, които раждат угризения.

* * *

Нощта избледняваше като гаснеща свещ и аз се връщах у дома. Денят още не бе настъпил. В ушите ми звучаха музиката, ласкателствата, смеховете. Небцето ми пазеше сладкия вкус на вино, въпреки погълнатото след него кафе. Тялото ми, след прегръдките и танците, трудно се нагаждаше към обикновените движения на шофирането. При все това колата вървеше уверено и наближавах къщата. Бях сама. Ина остана в града. Тя остава по-често от мен. Казва, че изгрева или го проспива, или не го посреща сама. Истината е, че тя се чувства самотна винаги, когато е сама. Аз - не.

Затворих вратата на гаража и си дадох сметка, че се е развиделило. Имаше още луна, беше едва четири часа, а вече бе ден. Защото е лято. През лятото всичко започва много рано и свършва много късно. Но винаги трае недостатъчно - и ваканцията, и приливът, и искреността.

Изведнъж стана толкова светло, че никакви капаци не бяха в състояние да попречат на лятото да завладее къщата. Нямаше как да затворя очи от толкова много светлина. Един червен грейпфрут и голяма чаша кафе ми върнаха живота, изтекъл наникъде през нощта, а цветовете им ме омагьосаха подобно изгревите и залезите през онова лято. Качих се на втория етаж, отворих френския прозорец на ателието и разгънах ново парче коприна на масата за работа.

Знаех какво ще рисувам. Не бе предчувствие, а убеденост. Предчувствието бе за друго - че посланието ми ще намери Ван и тогава той ще намери мен. Нямаше начин да не дойде, защото с цветята молех, проклинах или повелявах. Все едно от трите трябваше да даде резултат.

Не посегнах към маркера. Цветята от онова лято с Ван нямат ясни очертания. Това е единственият спомен, който рисувах повече от веднъж и всеки път идваше като през мъгла: смътен, обгръщащ и уютен. Другите неща, излизащи изпод четката бяха толкова различни и дори несъвместими, че единствено повтарящото се лято с Ван внасяше успокояващата обединителна нишка, която разни неизвестни и незначителни за мен хора наричаха"стила на Лада". Имало в тия шалове нещо, по което се разбирало, че са мои. На жените това много им харесваше и ги купуваха. А аз си вземах парите и чаках Ван да познае онова лято "в моя стил".

Започнах да наслагвам познатите цветове, като ги редувах и смесвах, докато намеря търсения код или платът свърши и не може да поема повече боя. Керемидено,- защото очите на Ван са червеникави, охра - като русата му коса, зелено,- защото онова лято много валя и дърветата и тревите не увяхнаха дори през септември. После червено, не заради очите му, нито заради грейпфрута, а защото мисля, че ме обичаше. Накрая неизбежното кафяво, наситено, тъмно като сутрешното кафе - защото и аз го обичах, но не го признавах.

Харесва ми да рисувам тези шалове. С тях се чувствам лека, щастлива и наивна като малко момиченце. А са и полезни - даряват ми стил за пазара и надежда за любовта.

Слънцето заливаше къщата. От топлината дървото ухаеше още по-силно, а шалът ставаше по-тъмен и по-красив. Може да се каже, че най-сетне е време да поспя. Неочаквано някаква кола заби спирачки. Дано да не е търговката, която договаря продукцията ми по магазините и бутиците. Няма нищо по-досадно от цифри и квитанции в подобна лятна утрин.

Звънецът разочароващо оглуши тихата къща. Погледнах се в голямото, овално огледалото в антрето и се учудих, че изглеждам толкова добре. Височината ми, разбира се, не е подвластна на умората. Косата ми не бе попила дима и безсънието и блестеше със черно-синкави тежки отенъци, а бадемовите ми очи се усмихваха от дълбините на виолетов речен вир. Кожата ми бе толкава бяла, че в мрачината на коридора искреше като чист сняг, огрят от слънце в планината.

Отворих вратата. В арковидната й празнота стоеше Ван, толкова неподвижен и непроменен, че за миг го взех за видение.

Слава богу! Ръцете му се размърдаха и разбрах, че е истински. Прошумоля коприна. Въпреки килограмите боя, изразходени по него все още не можех да повярвам, че е тук, още по-малко, че разгръща един от моите шалове. Странно, но по коприната нямаше и намек за червено, кафяво, зелено... Шалът е мой, но е друг - някакъв в черно, синьо, лилаво и бяло.

- Е, тук не ми се стои. Ще дойдеш ли с мен? - непринудено и свойски ме попита той, без каквато и да е сянка на съдбовност в гласа.

Ала аз знаех, че е съдбовно. Едно лято се бях объркала, после бях разменила цветовете и цветята. И ме бе страх да решавам. Огледах се за знак, който да ми подскаже какво да правя. Внезапно, като магия от ясното небе потече ситен, силен, невиждан дъжд, който размаза очертанията на всичко около мен, на партитата, на Ина, дори на къщата...

Той чакаше.

Затръшнах вратата и тръгнах под дъжда, така - без чадър, без нищо.

Ван се усмихваше с най-бялата усмивка на света. С присъщото ми женско чувство за практичност запуших устата му, за да го предпазя от водните капки. Целунах го с отворени, мокри очи и ясното съзнание, че никога повече няма да се върна към цветята. Всичките ги бях изрисувала. Онова лято си отиваше и идваше ново. Нали така става с всеки художник, всяка любов и всеки живот...

Обратно към: [Сърцето не лъже][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

© 1999 Боряна Дукова. Всички права запазени!