напред назад Обратно към: [Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Подходящата къща


Сияна сама не знаеше кое е по-силно у нея - склонността към големите пари или досадата към хорските съдби. Занимаваше се с търговия на недвижими имоти и първото й помагаше да печели заможни клиенти, а второто й проваляше добрите сделки. Във всеки случай никога не се отчайваше. Въпреки сприхавия си шеф и затрудненията да плаща квартирата и издръжката си в чуждия град.

Този път обаче се бяха изнизали няколко месеца на много и все безплодни усилия. Умората и досадата я обладаваха изцяло. Те притъпяваха пословичното й отношение към парите и я запращаха извън руслото на деловитостта, някъде между апатията и мечтанието. Там не й беше толкова зле. Но не можеше да се отпуска, защото нямаше пукнат лев. С голямо усилие на волята младото момиче си налагаше да стои в офиса в търпеливо очакване на телефонно позвъняване на евентуален клиент. Часовете се нижеха бавно и тихо, чувстваше главата си празна. Или не съвсем. Джобовете й бяха празни - да, но главата -не. Въртеше се нещо, не мисъл, по-скоро смътна надежда. Нямаше начин, накрая телефонът звънна и Сияна чу гласа на мечтания клиент - господинът проявяваше интерес към голям имот, покупката му беше спешна и нямаше ограничение във финансово отношение. Освен това бе лаконичен, не я занимаваше като другите с отегчителни истории: разводи, несправедливи делби, изоставени стари хора, провалени студенти и всичко се разрешаваше с продажба на някой имот.... Радостна възбуда замени внезапно стопилата се апатия у Сияна. Мечтанието остана, но вече подплатено с предчувствие за добра сделка. Младото момиче не подозираше, че я чака нова и малко странна история.

След десет минутен разговор Сияна имаше среща, а след още двадесет минути бе на уреченото място. Оглеждаше се многозначително - потокът от коли не секваше, а тя не знаеше как изглежда бял понтиак, с какъвто трябваше да пристигне клиентът й - господин Ален. Реалността надмина всички й очаквания, когато дребен, смугъл мъж спря до нея с нещо подобно на микробус. Неусетно и луксозно стигнаха до най-скъпия мезонет, който Сияна предлагаше за продажба. Господинът не я разпитваше за цени, нито я обременяваше със семейните си дела. В мезонета на младото момиче му се искаше да подчертае красотите и удобствата на прекрасното жилище, но си даде сметка, че е излишно да хвали стоката. Господин Ален забелязваше всичко - красивото съчетанието на зелен гранитогрес и махагонов паркет на пода, арките със скрито осветление в хола, разстилащ се върху шестедесет квадратни метра, панорамата към планината през огромните френски прозорци, достигащи три метра височина, изисканото тъмносиньо в баните с позлатени украси, както и безбройните, незабележими копчета, които регулираха температурата, овлажняваха въздуха, предупреждаваха за посетител или просто пускаха вода в тоалетната. Жилище - мечта! Цената на имота бе зашеметяващо шестцифрено число в доларово изражениене, но не бе по-висока от това, което той действително струваше. Господин Ален кимаше одобряващо, а Сияна не можеше да се нарадва на чудния си късмет. Родителите й бяха далеч, шефът - в командировка и нямаше кой да й каже, че не е хубаво да се радва предварително.

Ведро и любезно белият понтиак върна Сияна до офиса. По-късно, през нощта тя сънува как зелените фигури по пода на мезонета се превръщат в сто доларови банкноти и се натрупва с приятно шумолене върху бюрото й под формата на справедливо полагащия й се хонорар. Събуди се щастлива, пропусна сутрешното кафе и пристигна рано-рано в офиса.

Господин Ален се обади. Беше дребен, но какъв дълбок глас имаше!

- Много харесах мезонета, но... предпочитам жилището, което купя да има още една, четвърта спалня.

Сияна не искаше да повярва на ушите си. Бе подготвила документите за сключване на договор, предупредила собствениците да са на разположение и дори загатнала на шефа си, че възнамерява да излезе в отпуск преди коледните и новогодишните празници. А сега този мрачен дребосък съвсем спокойно й заявявше, че три спални и един кабинет са му малко - сякаш семейството му се размножило за една нощ. Разочарованието й бе сравнимо единствено с изплъзващия й се хонорар. От друга страна не възнамеряваше да се отказва от клиента, в края на краищата нямаше друг. А и белият понтиак й действаше като наркотик, от който щеше да се освободи, едва като го види паркиран до някой от имотите, които щеше да му предложи.

За броени дни Сияна прекара безброй часове с господин Ален. Той беше отзивчив и внимателен, тя смяташе, че е спечелила доверието му и живееше, окрилена от ново предчувствие за скорошна сделка. Нямаше време за губене, наближаваше Коледа.

Но както обикновено, действителността няма нищо общо с плановете и добрите намерения на младите търговки. Вторият мезонет, разполагащ с необходимия брой спални имаше скосявания, които притесниха дори човек с ръста на господин Ален. Сияна бързо се съгласи с това, защото самата тя се чувстваше потисната в него. Хвърли се с ентусиазъм към апартамент от двеста и десет кадратни метра с пет спални, но той не беше в достатъчно южен квартал според клиента й. Сияна започна леко да се притеснява. Оставаше до късно вечер, за да търси наистина най-подходящото жилище за господин Ален. Следващото предложение беше просторен апаратамент в любимия кът на града и с предпочитания дизайн.

- Няма изглед към планината - каза тихо дребният мъж, а на Сияна й идваше да закрещи. Сдържа се.

Всеки път изникваше нещо, което купувачът не приемаше. Надеждата за сделка се беше стопила в малко зрънце, което не покълваше - оставаше си обещание.

Накрая Сияна стигна до убеждението да променят концепцията. Успя да убеди и господин Ален. Междувременно шефът й се обади. Тя му обясни случая. Този път я похвали и насърчи. Не беше малко, шефът бе пестелив на добри думи, а от друга страна разбираше от търговия. Само дето като Сияна нямаше търпение да слуша разните драми, съпътсващи продажбата на имот.

Момичето заведе господин Ален да огледат прекрасна къща в полите на Витоша. "Наистина е много добра", промърморваше той, но тя добре го чуваше и потриваше доволно ръце.

- Къщата е много добра, но дворът няма и два декара, малък е, много е малък - рече замислено накрая той.

"То мезонетите сигурно бяха с по пет декара" й идеше да отвърне на Сияна. Но пак се сдържа. Не заради понтиака, не заради дълбокия му глас и сдържаността, не защото нямаше друг клиент, не и заради шефа. Коледа беше минала, а до Нова година остваха три дни, трябваха й пари.

Последните нощи на Сияна минаваха в неспокойни придремвания и мъчителни пробуждания. Нямаше и следа от предишния сладък сън със зелените банкноти. На зазоряване се окорваше и повече не можеше да заспи. Усещаше, знаеше, че господин Ален ще купи имот, но сякаш и двамата не можеха да го открият. В часовете преди утрото реши да приложи отново хода със смяната на концепцията. Беше последна, отчаяна възможност преди голямата новогодишна ваканция да спре сделките. Срещнаха се в офиса. Момичето извади скицата и безупречните документи за собствност на парцел от три декара на изключинелно изгодна цена.

- Купете го, после ще построите точно това, което искате.

Господин Ален мълчеше.

- Това е най-доброто - беше искрена Сияна.

Тогава той простичко рече:

- Да, но нямам повече сили да строя.

Сияна рухна. Усети хладна празнота в стомаха, клокочеща лава задуши гърлото й. Не поглеждаше към мъжа, изправен до бюрото й, не проговорваше. Бореше се лавата да не изригне през устата й и се молеше студенината от корема да охлади разума й. Постепенно се успокои и настрои сетивата си очаквателно. Не долавяше никаква сделка, усещаше студа в квартирата, виждаше оскъдната трапеза в празничаната нощ, едва чуваше късия разтовор с поздравление за родителите й, за тяхна сметка. Хващаше я страх. Когато Сияна вдигна очите си, господин Ален съвсем правилно прочете обвинението в тях: "Махайте се! Вие или нямате пари, или нямате нужда от жилище. Или сте луд!!" Внезапно дребният мъж я грабна за ръка и с необичайна за него решителност, запали понтиака и потегли в неизвестна посока.

Смрачаваше се. Заваля сняг. На Сияна й бе трудно да се ориентира. Знаеше само, че остават някъде в полите на Витоша. Без да напускат неширокия асфалтов път, навлязоха в тиха улица с високи зидове и много дървета с натежали бели клони. Понтиакът разцепваше плътната преграда от тишина и чист въздух. Спряха пред най-високия зид. Клиентът на Сияна я поведе към непознат имот. Бе точно това, което така мъчително търсеха. Необичайното бе, че господин Ален го показваше на Сияна, а не тя на него. Озадачи я и фактът, че той притежава дебела връзка ключове, които използва по предназначение, отваряйки три гаражи, сутерени с котлета за парно отопление, фитнес зала, първи, втори етаж, веранди, зимна градина... На третия етаж се озоваха в ателие, напомнящо просторно тристайно жилище без някои преградни стени. Сияна спря и рязко се извърна към господин Ален, впери предизвикателен поглед в мъжа и зачака в упорито безмълвие.

- Всичко това съм го построил аз и беше мое. Договорено е за продажба в деня, когато ти се обадих за първи път. Искам същото, но не това - съвсем тихо, подобно любовно откровение, каза той.

Изведнъж ядът от пропиляното време в безмислено лутане на нещото, което господин Ален е имал, но е отхвърлил, за да го търси отново се надигна у младото момиче в мощна вълна, която го запрати по стълбите надолу в лудешки бяг от лудостта на клиента й.

Дребният, смугъл господин успя да й препречи широката, бяла порта. Снежинките се задържаха по клепачите му и той наистина мигаше на парцали.

- Тук щях да живея със семейството си. Но жена ми и синът ми ги няма вече... Загинаха. При автомобилна катастрофа, преди четири месеца. На волана бях аз... Не съм сам. Имам две големи момичета, които учат в чужбина Дължа им дом - и замълча.

Бавно и печално стигнаха до офиса. Дребният, тъжен мъж, без ограничения в скръбта и във финансово отношение, слезе, отвори вратата на Сияна и й подаде ръка. Този път тя не обърна внимание, че слиза от бял понтиак. Беше толкова смутена, че не знаеше на какво да обръща внимание.

- Разбра ли сега какво търся? - пръв наруши стаения мрак той. - Дължах ти го - направи опит да й се усмихне, сякаш тя бе тази, която се нуждае от нечия утеха.

- Да, разбрах - едва отрони Сияна.

Разделиха се в тихата вечер на новия сняг, заметнал с бяло планината, но само разкалял града. Господин Ален си тръгна с мъката и белия понтиак, тя остана с объркването и замлъкналия телефон. Беше забравила дори, че след два дни е Нова година.

 

* * *

 

- Ален, търсиха те. Било много важно. Записала съм името и телефонния номер - мекият глас на красивата, снажна жена потъна в голямата баня.

- Благодаря ти, скъпа. Ще се обадя и отново излизам. А ти приготви багажа, утре се местим в друг хотел. Сигурен съм, че ще ви хареса - отговори й мъжът.

- Ален, никога ли няма да свърши? Това е лудост - пет години живеем по хотели и все ги сменяме. Ален, искаме дом. Големите момичета, синът ти и аз - почти проплакваше красивият женски глас. Звучеше отчаяно, но изглежда не го казваше за първи път, защото не си направи труда да излезе от банята.

- И аз го искам - отвърна мъжът. - Само че не намирам подходяща къща. Знаеш, че не съм спрял да търся.

Избягваше думата "дом" - тя все още извикваше спомена за градената с любов къща, в която не можаха да живеят една друга красива жена и едно друго малко момче. За да избяга от думата и от болката, той взе слушалката и машинално набра записания номер.

- О, здравейте, господин Ален. Аз съм Сияна - чу той отдавна нечуван глас. - Толкова ви търсих, от месеци ви издирвам през всичките тези хотели - звучеше ентусиазирано гласът.

Той мълчеше, потънал в почуда коя е тази жена.

- Знаете ли не съм спирала да работя за вас. Най-сетне намерих подходящата къща. Повече нищо няма да ви кажа, за да бъде изненада. Доверете ми се, няма да съжалявате. Кога сте свободен да я видим?

Мъжът си спомни младото, упорито момиче. Въпреки това не можеше да проговори. След онази вечер не я беше търсил. Мина време и я забрави, смяташе се, че и тя е сторила същото. Изведнъж Сияна се появяваше, предлагаше му някаква къща и уговаряше оглед, сякаш са се разделили вчера, а не преди повече от седем години. Седем години! Не беше сигурен дали втората му съпруга ще издържи толкова. Напоследък се опасяваше, че търпението й ще се изчерпи преди любовта.

- Чувате ли ме, господин Ален?

- Да, да - измънка той.

- Зная, че не сте намерили нищо подходящо, затова сте в все по хотели. Кажете кога сте свободен, но нека да е скоро. Наближава Нова година, а този път е по-особено, нали ще посрещаме ново хилядолетие?

Сияна стоеше на линията и очакваше отговора му. Знаеше всичко за него, работеше за него и май не го имаше вече за луд. Ален се усмихна. После още по-широко. Идеше да избухне в смях. Този път нейното му се струваше откачено. За първи път чуждото безумие му се стори по-голямо от неговото собствено.

- Господин Ален, чувате ли ме?

- Да - най-сетне продума той. - Утре е удобно. Ще дойда да ви взема от офиса, само ми напомнете адреса.

- О, аз се преместих. Сега имам собствена агенция. Централният ни офис е на прекрасно място, ще ви поканя. Но утре бих могла аз да ви взема. Ще бъде удоволствие да ви върна любезността отпреди няколко години. - похвали се искрено, но без излишно самодоволство, Сияна.

- Как са дъщерите ви? - сети се и за тях тя.

- Благодаря, добре. Все още в чужбина.

Сияна замълча и после кой знае защо попита:

- Всъщност колко човека ще бъдете?

- Трима - отвърна той и за първи път изговори това число на глас. - Нека да се срещнем в десет часа, знаете хотела - бързо додаде той, сякаш нетърпелив да види къщата.

- Отлично. Тогава до утре - като че ли не само професионално се зарадва Сияна.

Мъжът затвори телефона, отиде до банята. Почука. Без да влиза, надвика струята вода и съобщи на красивата жена:

- Утре ще купим къща. Ще отидем да я видим, макар че е излишно, сигурен съм, че е напълно подходяща.

- Как така без да си я видял? - недоумяваше жената през пяната.

- Имам голямо доверие на човека, който ми я предлага - отвърна той.

После затвори вратата и преди да види просълзеното от пет години хотелски душове лице, излезе, казвайки на себе си: "Не ме интересува къщата, искам дом".

Току-що бе произнесъл "дом" и този път мислите му не свърнаха по разкаляния път, по който стърчаха неговите два кръста, а побягнаха отново към Сияна. "Не й е било лесно с клиент като мен". Чертите му заиграха и почти нарисуваха усмивка. Пиколото пое бакшиша и се зачуди кое прави дребният, смугъл господин Ален да изглежда почти толкова снажен колкото и съпругата си и с необикновено сияйно лице в мрачния декемврийски следобед.

Още на следващия ден господин Ален капарира къщата. За останалата част от сделката упълномощи Сияна, като й плати предварително двоен хонорар.

"И този клиент най-сетне купи" - отдъхна си Сияна вечерта след сделката. Все още бе в офиса. Не й се тръгваше. Навън бе завалял сняг и неусетно бе покрил града, който искреше бял и чист в тъмнината..

Неочаквано телефонът звънна:

- Здравей, Сияна. Не очаквахме да те открием в офиса - беше Ален.

- Да няма някакъв проблем? - учуди се Сияна.

- Не, просто искахме да ти пожелаем приятно посрещане на 2000 година. Къде ще бъдеш празника, не в офиса, надяваме се.

- О, не! - в миг се сети за онази Нова година, но тя вече бе далеч и бързо се върна към настоящето. - Точно ме подсещате, че трябва да се приготвя за пътуването. С приятеля ми утре заминаваме за Виена. А вие? Както обикаляте света, кой знае накъде ще поемете този път?

- О, не. Ще си останем у дома.

- Ще посрещнете 2000 година, такъв празник, у дома?!

- Какво значение има годината или хилядолетието дори? За нас по-голям празник е, че можем да кажем "у дома"... Не се смей. Не можеш да си представиш колко много хора по света мечтаят за това.

Сияна наистина се смееше.

- Сега, като ми го казвате вие, който толкова сте пътувал и видял, съм съвсем спокойна за бъдещето. При толкова нуждаещи се бизнесът ще процъфтява и занапред.

- Твоят със сигурност! Желаем ти го от сърце! - някак особено го каза господин Ален, дълбокият му глас звучеше както тогава, преди години, в една друга кално-бяла нощ и за двамата.

Младата жена потъна в мекия стол на луксозния кабинет, закътан из дебрите на огромния офис. Бе стигнала до него след като проумя, че пътят до големите пари преминава през криволиците на хорските съдби. И това й харесваше, макар че често изискваше повече време, отколкото човек предполага в началото. В крайна сметка имаше свят от бездомници и цяло хилядолетие пред себе си.

 


напред горе назад Обратно към: [Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух