напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Слав


Златокосата не се препъва в излишни предразсъдъци. Това пък ми харесва у нея, т.е., не би могло да ми харесва, все пак аз съм изискана и възрастна дама, но го намирам за смело.

Слав, младият мъж, комуто се падна честта да я учи на езда, беше далеч от професионалните и социалните й кръгове. Беше си направо коняр, защото в интерес на истината, освен, че обучаваше в езда, сам се грижеше за няколко коня. Развеждаше ги, масажираше ги, чистеше им боксовете, даваше им храна, притесняваше се за здравето им, викаше ветеринарен лекар. Неда знаеше това, защото от първия ден се почувства някак запленена от въздуха, ухаещ на пролет, примесен с острата миризма на силните животни, и се задържаше покрай Слав доста след предвиденото за тренировки време.

Освен това не проумяваше едно нещо. Златокосата се беше докосвала единствено до дланта и рамото на Слав, докато той й помагаше да се качи на коня първия ден, но й беше достатъчно. Оттогава не спираше да се чуди как е възможно човек с толкова твърдо тяло да има толкова мек глас. С него говореше най-вече на конете и като че ли... на нея. Това я опияняваше повече от мириса на млада трева, повече от лудото усещане да препуска на кон.

Златокосата ходеше на езда всеки ден и всички се учудваха колко добре й се отразява. Увлечена в гласа на Слав, тя не проумяваше същността на обясненията му, затова повтаряше машинално движенията му. Непогрешимото единодействие на двете тела, неговото и на коня, мускулести и гъвкави, я омайваше, напомняха й ритмичната, провлачена музика и без сама да знае как се научи да язди за няколко дни. Инструкторът бе учуден от напредъка й.

- Справяте се невероятно, сякаш тялото ви е създадено за езда. Не е редно да оставям начинаеща толкова скоро сама с коня, но вас вече мога - заяви една сутрин Слав, като я гледаше как стои уверено на коня, гърбът й леко назад, главата изправена, кръстът отпуснат колкото да поеме залюляванията, а краката, безупречно прилепнали към животното, изглеждаха съвършени - от извивката на едрото тяло на коня кривината им изглеждаше естествена и красива

- Нима правиш нередни неща? – попита Неда, като изви веждите си колкото може по-нагоре.

Мъжът не събра кураж да я погледне или пък не успя да отдели очи от стойката и най-вече от краката й..

- Не, не правя – отвърна бързо и тихо Слав.

- Е, тогава не ме оставяй сама. Можеш да оставиш това "вас", ако желаеш.

Слав само кимна примирено. Сякаш предусещаше, че "нередното" вече го е сполетяло, остава само да се случи.

 

Твърдото тяло и мекият глас на Слав не разочароваха Златокосата. Отвеждаха я в свят, в който не губеше думите, както с Давор, те просто ставаха излишни. Дори на нея. Там се чувстваше неподозирано добре.

Забрави Давор, забрави страха и обидата, които разтърсваха вътрешностите й.

 

Един ден й съобщиха, че нейният инструктор е възпрепятстван да дойде. Но тъй като е напреднала може да язди сама или, ако желае, ще я прикрепят към друг техен колега. Съчетанието "друг техен колега" вместо Слав й прозвуча обидно, все едно й се подиграват. Вгледа се в очите на служителката и видя само любезност. Реши да поязди сама.

Не съжали. В конюшната се почувства в свои води. Докато оседлаваха животното миризмата на конска пот и урина не само не я отблъсна, но дори й хареса, толкова позната и близка й беше вече. Конят изцвили няколко пъти, дърпаше се към бокса, не му се излизаше. Само с няколко потупвания по шията тя успя да го убеди, че си заслужава да се поразходят двамата. Този малък успех съвсем повдигна духа й. Излязоха на алеята, където в ранния час нямаше други посетители. Лекият вятър диктуваше темпото, а зеленината правеше тишината и спокойствието почти осезаеми.

Да, Златокосата вярваше, че нямаше да сбърка, ако се откаже от професията си и остане в подобна утрин за остатъка от живота си. Само че и със Слав. От много време насам бъдещето не бе изглеждало така прекрасно.

На втората обиколка отнякъде залаяха кучета и се подгониха в луда глутница. Неда знаеше, че конят е невероятно плашливо животно. За секунди отчете опасността, но не й стигна време да реагира. Понесена от див вихър тя се вкопчи с ръце и крака в коня, без да може да повлияе на скоростта или посоката на движението. Образите се превърнаха в непрекъснати линии, сякаш лети по магистрала със сериозно превишена скорост. Имаше само една мисъл. "Слав". После се ужаси, защото видя, че наближават оградата на базата. След секунда летеше над нея. И пак тази мисъл: "Слав". После дойде ударът и пред очите се разстла тъмнина.

Помисли, че е краят, но тогава усети пръстта в устата си. Беше паднала и забила главата си в рохкавата леха от другата страна на оградата. Конят препускаше, но това въобще не я интересуваше вече. Хрумна й да провери за счупено. Изненада се, че стана без проблем и нищо не я болеше. Огледа се за помощ. Наоколо нямаше жива душа. "А Слав?", проплака тя. Неочаквано утринната тишина избухна с разбъркани гласове. От главната порта на конната база тичаха няколко души към нея и още толкова след животното. Нечии ръце я сложиха на носилка и я понесоха към централната сграда. Знаеше, че се е отървала жива и здрава по чудо, но странни конвулсии я разтърсваха почти безспирно.

- Не се страхувайте. Всичко мина - успокояваше я жената с любезните очи.

"Не е", затвори безмълвно своите Златокосата. "Нищо не е минало, Слав го няма". Мисълта, че в този момент ги няма ръцете и гласа му я ужасяваше и потвърждаваше сполетялата я увереност, че ги иска за цял живот.

Месец май отминаваше, дойде лятната ваканция и много ученици прекарваха деня на конната база. Сред тях дойдоха две възпитани, по-скромно облечени деца - момче и малко момиченце. Бяха децата на Слав. Златокосата виждаше как сутрин ги води жена му, дребна и неправеща впечатление жена. Вечер виждаше как сам той ги прибираше. Гласът му беше особено мек, докато закопчаваше ризата на момчето и оправяше косите на момиченцето.

Неда знаеше, че иска точно този мъж, първичен, неприкрит и ужасно плах да не я загуби. Но за да го има, трябваше да се пребори с две малки деца. Не си беше представяла, че ще има такива съперници в любовта. Но ги имаше и бяха непобедими.

Така Златокосата отведнъж изостави ездата и замина за далечен град. Там започна работа и нещата й потръгнаха. Описа историята със Слав, за да се раздели с нея. Неин колега я прочете и хареса. Той имаше познати в света на киното и не след дълго й се наложи да преработи написаното в сценарий и то оживя на екрана.

 

След години Златокосата срещна Слав на конни надбягвания. Беше сам, но това още нищо не означаваше. Размениха няколко думи.

- Как са децата? – от благовъзпитание попита тя.

- Добре, предполагам, не живеем заедно... Разделихме се, още тогава – отвърна Слав.

- Когато си тръгнах? – недоумя жената.

- Ти никога не си тръгна.

Повярва му, защото откъде у един коняр толкова въображение, за да я излъже по този начин. Дори тя в сценария беше написала нещо много по-банално за финал.

Понечи да му каже за филма, но думите отново бяха станали излишни. В това време кавалерът й, възрастен, представителен господин, се появи отнякъде и със Слав трябваше пак да се разделят. Но мирисът от колодрума, на пролет и конска пот се просмука в нея. Не успя да го отмие по никакъв начин. Слава богу, че само тя си го усещаше. И може би още някой, комуто го беше предала.

 

Докато крачеше до улегналия господин по лицето на Златокосата постепенно заигра усмивка. Не като онази след последната картина на Давор. Нямаше ги пламъчетата на самодоволството в очите. Някаква сянка преминаваше през тях и правеше усмивката тъжна и още по-хубава.

 

Въобще Златокосата обича страстите, но трудно се справя с чувствата.

Някак си не им вярва напълно. Сметна за чудо, че е успяла да отмие безгрижието в картините на Давор, за да запечата там своя образ. Невероятно й се струваше, че и Слав се е отказал от семейството си, което в неговия свят представляваше окови, по-властни и тежки от поривите на сърцето.

 

Известно време след Слав Златокосата ми поднасяше само сапунени сериали.

Но и двете очаквахме да се случи нещо, което ще носи ново име и ще превърже старите рани.

То не се случваше.

"Бъдещето не се очертава прекрасно, но може да бъде охолно", реши тогава моята героиня. А и още не й се прибираше у дома, където продължаваха да я очакват.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух