напред назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]



Увод


В романа "Цената на златото" влизащият в Перущица Исмаил ага така и не разбира, че там се е случило Априлското въстание. Знаците са непрочитаеми за него - младите мъже разярчват кончетата си, на хорището черковният хор пее "Стани, стани, юнак балкански", Даскала го дирижира и също пее. В текста никъде не се казва, че Исмаил ага чува песента или че тя му говори нещо. Следователно "Цената на златото" не съдържа, а и не изпитва никаква потребност от първия голям преводач в българската литература - Дамянчо Григорът.

А липсата на Превод превръща езиците в убийци - те започват да съграждат светове без обитатели. Исмаил ага наченва разбирането от усета за собственото си неприсъствие - "Нито синовете, нито снахите се спуснали... Като че не го и видели." Пратениците на Тъмръшлията - Дели Асан и помаците загиват по същата причина - те не знаят езика.

- Даскале, остави ме. Не вземай грях върху себе си.

- Няма да сторя грях, Дели Асане...

- Даскале - подел Дели Асан, - чувал съм от стари хора, че някога сме имали една и съща вяра... Както езикът... Мене все ме влечеше към българските села... По-сладко ми беше в тях... Дали кръвта ме е теглила, Даскале?

- ... Първо искам да ви бележа - отвърнал Даскала. - С един такъв знак ще ви бележа, братя - ... - С такъв знак - викнал още по-силно Даскала, - който с вода се измива и пак се предава на деца и на внуци... С кръв.

Дели Асан е убит, защото преди него е убито общото място във всяка от думите "грях" и "кръв"; твърдата сграда на лексемата се е срутила под напора на значения, които не могат да бъдат удържани едни до други. Огромният договор, наречен език и осигурил съществуването на колектива чрез общността на разбирането, се е нарушил от разсейките на един идеологически новоговор, възникнал вътре, в самата му лексикална сърцевина. И от двамата участници в диалога Дели Асан е помакът, хайтата, чуждият, но точно Даскала се явява херменевтично чужденец.

Оттук нататък българският език се разпада на дискурси, борещи се за правото си да означават една - вече мъртва - цялост.

Явно е, че някогашната полемика около Априлското въстание днес е изтляла и доста позабравена - а и сега не намираме никакви основания да я подхващаме отново със старите аргументи  и обстоятелства; ако тя се води някъде, то мястото вероятно е в професионалните гтвори на историците, т.е. встрани от социалните центрове на публичността, от ритуалните дати и действия на националната аксиология. Това разсъждение се разполага далеч и от някогашните спорове около Април, а още по-далеч от напоследък често поставяния  въпрос дали е хубаво или лошо да се нарушава традиционната християнска нормативност в разни революции. То няма да избира между гласове, да провежда специално намерение на четенето, няма се означи и с благородния термин "демитологизация", защото, ако и да отсъства като лексема, тя присъства като интенция, като един от най-важните речеви жестове на митологизиращата Април литература - и в този смисъл ние не можем да бъдем нито по-иронични, нито по-патетични от самата нея.

Но от някогашната паронимия днес са останали колективизиращи, интегративни, ценностно единични значения; от някогашните социални езици чрез активен идентифициращ избор се е утаил национален език1; идеологическият новоговор на Април се е превърнал в български новодоговор.

Механизмът на такова крайно в дискурсивните си параметри и най-вече в социалните си резултати интенционализиране може да се нарече палимпсест и  може да се припомни в следните четири стиха от "Кървава песен":

На миналите дни, тъй дивни, повестта

невидима ръка изтри из паметта

и повест кървава написа там отново -

на нови времена апокалипсно слово...,

където визионерски е припомнена самата му инструменталност; а ръката, която трие и пише, е невидима очевидно защото е колективна. Нейният субект - Авторът - тук е загинал не толкова поради изяснени от структурализма причини, колкото поради факта, че непрофесионалният читател на Ботев и Вазов днес не толкова чете, колкото наследява прочити.

Така че целостта отново е била постигната; някой е довел нещата и думите до свързан и свързващ текст, който всички ние знаем отлично. Колективната ръка е била насочена, начертала е прозрачни знаци, съвпадащи със самото им разбиране, произвела е един изяснен множествен читател на Посланието.

 


1 И днес, отложен в политическо, обществено и дори литературно поведение, той е лишен от кризисност - социалните му имитации през 1990, ако и игрови, не бяха осмислено иронични; появи се дори един напълно сериозен Боримечка, който беше възможен в късното време само защото не беше чувал за един още преди това оказал се късен герой, а и, за разлика от оригинала, вмени трагизъм на геро-ическото си... и т.н. А в  осмислената интерпретативност на силни лирически почерци, какъвто е този на Ани Илков примерно, кулмина-ционни синтагми на Възраждането ни най-малко не са употребени с постмодернистка небрежност или с надредна пейоративност. Те са разтърсени само от нашата собствена граничност и проблематич-ност, която се оголва  докато ги пишем, изговаряме и обитаваме. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]

© 1995 Албена Хранова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух