напред назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]



Синтаксисът


... потопи в мастило китка трева и отбеляза всяко нещо с името му: маса, стол, часовник, стена... Полека-лека, изучавайки безкрайните възможности на забравата, проумя, че може да дойде ден, когато нещата да се разпознават по надписите им, ала да не се помни предназначението им... Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко и млякото трябва да се подварява... Така продължиха да живеят в една изплъзваща се действителност, за миг уловена от думите, но която щеше неудържимо да избяга, щом забравят стойността на писаната буква.

Маркес

 

"Ако кажеше човек истината - пише Захари Стоянов - то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата." Но ако лъжата е необходимо условие за вярата, то на никого не му е хрумвало, а и няма да му хрумне да търси общо типологическо място между кой да е Апостол през 1876 и, примерно, Петър Моканина.

А според нас в това се крие и главният генериращ механизъм на палимпсеста. Писаната встрани и след Април, встрани и след 80-те години българска класика полага своите изречения наистина върху бял лист, четейки метафизично големия Текст за националната революция. И ако останем верни на употребения тук психоаналитичен глагол, трябва да кажем и това, че при изтласкването-трансцендиране тя го разполовява и дублира едновременно: уникално помества значенията му и в колективното подсъзнателно, и - най-вече - в очевидността на колективното суперего, в абсолюта на образеца1. И така постига основанията на своето спокойно моделно его, своята ежедневност на съзнанието.

Текстът Април 1876 е толкова отчетлив включително и защото има подчертано изрязани времеви граници. Изречението от "Под игото" "Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...", превъзходната степен на Захари в "... тия са най-блестящата страница от новата ни история, ние нямаме друго по-велико минало..." оголват неспособността на смисъла да бъде повторен независимо кога и къде, изрязват предишните и следващи времена от протяжното национално битие, с еднаква сила отнемат правото на предходници и следовници, на миналото и бъдещето да се съполагат с Априлското въстание - така то е превърнато с един и същи жест в митологично паннастояще на всички времена, защото е техен ценностен модел; и в уникално, самотно събитие, лишено от поучителни типологически сродства. А тези граници на времето и на обстоятелствата са окончателни и като семантически параметри.

Невъзможността за възвръщане в езиковата ситуация на "отсамното" е изключително важна - тя, както беше вече отбелязано, е израз на трансцендирането. Опитът за евентуално съвместяване води до поголовни крахове в комуникацията, а оттам - и до мълчание между социалните езици, формиращи диахронно различни идеологически и ценностни парадигми в българската литература.

Хаджи Враньо от "Цената на златото" се опитва да обясни на неразбиращия Исмаил ага случващото се в момента с думите "Стана тя една, Исмаил ага, не знам как ще я оправим... Младите... Делят се... От мене.../.../... Как да е, оправил се старият, усукал я, че всеки иска сам да търгува и сам да си брои алтъните..." Този почти точен цитат на други сюжетни и литературни обстоятелства напомня, че същите изречения, казани от стария Герак или от Златил, биха били абсолютно истинни. Казани от хаджията, за да опишат националната революция, те стават откровена, осъзната лъжа, имаща, както и в други случаи, важна метатекстова продуктивност. 

Или: ако Павел Хадживранев отстранява баща си от опита му да спре Кръщението с кръвта на Дели Асан, ако му казва : "... и тебе ще вържем. На същото въже", това е разбираема последователност на революционер, акт от езика на Образеца, който руши традиционно-патриархалния свят, за да създаде Български свят. Един друг Павел, написан десетилетия преди "Цената на златото" и десетилетия след неговите сюжетни събития, също ще убива патриархалното - и това на всички социални езици след него ще бъде означено като дълбоко безнравствен акт. Павел, син на хаджи Враньо и Павел, син на Герака, двама на практика типологически сходни в агресията си към заварения свят синове, нямат за какво и нямат как да говорят помежду си. Тук литературноисторическото наблюдение чува мълчание, пропадане в комуникацията, изкривяващ шум от накъсването на протичащите идеологии, който би преминал в пронизителен хаос, ако любопитното съвпадение в името на сина ни изкуши да нагазим и в двата романа със заглавие "Тютюн".

И още - златото на Хадживраневите, което така и никой в романа не докосва, по всички възможни патриархални и правни норми наистина се полага на оцелелия син. Но във втората част - "Завръщане" - се казва, че бягащият от едни следващи политически обстоятелства Павел минава през опустелия дом на своя род, за да гребне "като крадец" от бащиното и родово злато. Това, което от Божан (или Петър; или Павел) и от Рали (които наистина са крадци на бащиното) създава литературни типове, прави от Павел Хадживранев троп.

Тук откънтява не само невъзвратимостта на смисъла, но и някаква твърдо зададена в днешното ни мислене забрана за съпоставянето на различните аксиологии в един и същи знаков ред - рода, имота, децата като синоними на робско съзнание; рода, имота, децата като традиционни и изконни български ценности. Според едно от речниковите значения на "палимпсест" целта на изтриването е във възможността пергаментът да бъде употребен втори път, т.е. във възможността свещената кражба и кражбата да имат и периодизационен израз, да бъдат обвързани с определена представа за време, която да впише "дивната повест" и "апокалипсното слово" не само в различни идеологически, но и в различни темпорални понятия2 и в крайна сметка да не позволи "Зелената кесия" и "Гераците" да бъдат четени заедно.

Всичко това обаче не означава, че подобна негласна идеологическа забрана не може също да бъде забравена, че самозатворилите се в своите времена типове социална реч не могат вторично, наивно и откровено маргинално да бъдат контаминирани, да говорят заедно в непомненето за тяхната разделеност - и по тази причина тук няма да спестим следния забавен пример. През 1941 г. е издаден сборникът на Славчо Красински "Пропаднали революционери". Това са карикатурни ескизи, които - ясно е заявено в предговора - имат за дидактична цел да превъзпитат евентуално увлеклите се по комунизма читатели. В разказа "Да живей труда" са изобразени дядо Димитър - бивш поборник и настоящ патриархален човек според "сегашността" на сюжетното време - и неговият внук Вачо, който е настоящ, т.е. комунистически революционер и отрицателен герой, тъй като ходи на събрания, вместо да се труди. Ето как дядото се опитва да се разбере с внука си:

... за какво сме се били с душманите си някога, за какво кръв проливахме? Ти нямаш ли дом като хората, нямаш ли имот, хляб, храна?... Ние за вас се бихме, какво правите вие? Даде бог берекет, няма кой да го вдигне от земята, така ще изгние. Какво добро ще направите на хората, когато своето не сте оправили?... И песен ми пееш, песен за труда? Кой труд? Твоя? Ти не работиш... Нека небето ми прости за думите, но да не дава Господ вие свят да създадете! Оставили сте готови домове и имоти да се рушат, а за нов свят ми приказваш...

Старият поборник всъщност говори едновременно и безпроблемно с термините на Юрдан Диамандиев и на Йордан Герака. А що се отнася до конкретния пример, вижда се, че иззад възстановения традиционен език са изплували вече знаците на следващия идеологически палимпсест; тук те се очертават, разбира се, в негатив - от чиято матрица обаче ще бъдат експонирани черно-белите серии от позитиви на следващата идеология.

 

Тук вероятно трябва да ни се каже, че проблем всъщност няма, защото невъзможностите са разположени правилно в самата си фактическа устроеност - а тя е диахронна; или синхронна, но разно-идеологическа. Тези устройства не само се основават на забелязаните различия; те са и тяхно обяснение, оптика за тълкуването им. Те успокояващо приютяват разно-идентичните семантики - тяхна причина е времето и неговото протичане (а "протичане" и "прочитане" са анаграма-образец на осъщественото разбиране). Ще се опитаме да предположим и обратното, илюстрирайки основанията си чрез живота и смъртта на един литературноисторически чорбаджия.

В студията си "Епопея на забравените - история, мит, идеология"3 И. Пелева вмята следното наблюдение: "Дядовата Славчова унука" на Влайков се появява в края на 80-те години абсолютно синхронно с романа "Под игото, конкурирайки и отричайки неговите стратегии за наричане на билтто". Абсолютно синхронен във факта на сюжетното си биографично тяло е Хаджи Враньо; то обаче е прекомерно напрегнато от дискурси, които нямат общ език помежду си. И едва смъртта на това тяло освобождава тяхното правилно - тоест темпорално и идеологическо - наместване, едва тогава те заговарят значещо и моделиращо.

Критическото мислене върху хаджи Враньо по правило се препъва в знайните от Захари Стоянов еленски чорбаджии или в чорбаджи Юрдан от "Под игото". Основания за това, разбира се, има и очевидността на типологическата им близост лесно може да бъде фиксирана с лесна лексикална успоредица:

Чорбаджи ЮрданХаджи Враньо
1. - Тия чапкъни правят прах и пепел, ама кое? - чуждото. Те нямат кол побит тука. Прах и пепел, лесно то! Маскари с маскари!3. - Какво знаеш ти за земята? Какъв имот имаш? Гол щеше да ходиш, ако не беше зет ти, да те изучи... Какво имаш? Даже куче нямаш!
2.... на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой не го обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта бяха го направили омразен...5.... не казвам, че са откраднати, Гюрго, няма такова нещо, кълна ти се, само че хората станаха зли, завистници, очите им урочасват човека...

6.... Напразно ги пазих, останаха си младенци... Трябваше да живеят омърсени и подплашени...

3. - Хайдуци! Кръвопийци! Изгори-къщи!... Ще изгорите душата ми на стари години...2. - Е, доволен ли си сега, Даскале? - беше го попитал вътре хаджията през дима и стенанията - Доволен ли си, че изгори селото?
4.... Юрдан чорбаджи, най-верния царски човек, у когото слазят каймаками и паши..."... дядо хаджи Враньо, старей на селото, мой стар дост, верен човек..." (Исмаил ага на Тъмръшлията)

4.... С нея човек стана, бейове и аги ще посреща...

5.... Тая депутация, начело с Юрдана Диамандиев, беше изпращана днес да посрещне Тосун бея, който идваше да нападне града... и да изпроси помилване... Прочее Юрдан чорбаджи и отчести Стефчов сега бяха спасители на града...1. -... Сядайте де, трябва да спасим някак селото!...

Антинародните, класови, предателски и пр. характеристики на чорбаджи Юрдан са веднъж завинаги санкционирани и фиксирани; те са предпоставени и спрямо самия текст на "Под игото" - в романа той е влязъл като вече готов, формулен тип. Хаджи Враньо обаче разкъсва логическите брънки на тази формула, със същите думи той конструира друг "език", чиято синтагматика не ни е съвсем позната.

Една от големите разлики между двамата е в тяхната сюжетно-фабулна конструираност. Крайната точка от пътя на чорбаджи Юрдан е начална за хаджи Враньо. Правилната постъпателност (а е правилна включително и защото е фиксирана като типологически образец в днешните представи) в хода на чорбаджи Юрдан дефинира последното му действие като причинено от вече известни на текста аргументи (той оглавява депутацията до Тосун бей, защото вече се е доказал като антинароден човек и предател). Макроизречението на хаджи Враньо има логиката на следствието (той... и затова мисли за пратеници до Тъмръшлията). На мястото на триточието в сюжетното начало на романа стоят дадености и аргументи, които текстът все още не е изложил  и  които ние сме готови да изведем - погрешно - веднага, само от знаенето си за други текстове.

Различният макросинтаксис рефлектира и в различните семантики на "спасение". Като изключим името-генерален цивилизационен код ("Тоз ли, що спасителят прободе...") и пейоративното му обратно - "търпи и ще си спасиш душата", Ботевата лирика не знае думата "спасение". В "Епопеята" тя също отсъства, но в двадесетте стихотворения и в дванадесетте оди граматиката на тази липса е различна. Още повече, че извън "Епопеята", през 70-те и 80-те години Вазов полага основните за българския идеологически език значения и аксиологии на "спасение" - "... във таз река ний можем спасенье да намерим:/във нея няма робство, във нея няма срам" ("Волов" от "Бунтът"), където "спасение"=героична, освобождаваща смърт; "спасение" като робски срам и  позорно предателство, изразени чрез горчивите интонационни кавички в изречението на д-р Соколов: "Той [Стефчов] тържествува заедно с Юрдана чорбаджи. Той минува за спасител на града..."; същевременно думата се появява и с друго, съвсем буквално значение за оцеляване: "Аз сам ще го избавя него" (Огнянов за набедения д-р Соколов, гл. VII от част I)  и "И тя те спаси? - извика Огнянов..." (гл. ХIII от част III); и най-сетне - като национално освобождение (стихосбирката "Избавление").

Смисловото единство на думата е разкъсано от противопоставни семантики. Главата, в която Огнянов тръгва да спасява Соколов, е наречена "Геройство"; спасяването на Бяла Черква е позор; но спасяването на Соколов от Милка Тодоричкина кара Огнянов изненадано да цитира, но и интонационно да изтрие от името й "постоянния епитет", социалния етикет "позорна". Разбира се, езикът на националната аксиология управлява роенето на сноповете, придава им "векторни" черти, които ги превръщат в координати за отчитане на историческите времена с техните модели и модалности; придава им посока и насоченост, с други думи - твърдо зададена интенционалност.

Толкова по-изненадващ е фактът, че текстове, писани по-късно, без да проблематизират ценностния абсолют, несъзнателно контаминират и парадоксално съвместяват пластове, вече формулирани като несъвместими от престижните литературни езици. "Под игото" регламентира пратеничеството до бея като "капитулация" и "позор" (="предателство"). В разказа на Фани Попова-Мутафова "Мария Язаджова" (от "Велики сенки" Разкази от нашето Възраждане") същата ситуация е описана в други термини. Това, което за "Под игото" и "Кочо" е предателство, за разказа на Ф. Попова-Мутафова е героично дело. Мария Язаджова е наречена "смела жена" и е описана на език, който сме свикнали да виждаме обвързан със съвсем други жестове:

... Ако ще ги колят, поне редовен аскер да ги посече. Заедно с децата си те ще коленичат, ще ударят чело в праха пред нозете на пашата, ще разправят неволята си.

Довеждат напет жребец за главатарката, която ще ги предвожда...

Черните й очи пронизват с безумна дързост турчина. По изпитото й лице се чете непоколебима решителност: тия жени предпочитат да умрат, отколкото да се завърнат обратно без благосклонна дума...

... Пот избива по челото на дръзката българка. Бледите й страни пламват в кървава багра. Тя разбира съвсем добре смелостта на постъпката си... напрягайки с последно усилие волята си в желязна упоритост...

Така "предпочитат да умрат" от "Мария Язаджова" се оказва по смисъла си антоним на "По-добре да мрем!" от "Кочо". "Мария Язаджова" всъщност е наивна епопея за забравения общ лексикален корен в значенията на "спасение", наивна загуба на памет за тяхното ценностно дезинтегриране. А що се отнася до забравянето, то е единственото абсолютно постижение на текста. Мария Язаджова е забравена - и то наистина - още преди разказът да се сбъдне, защото една бележка под черта се колебае тъкмо за реалното й историческо и човешко име - "според други [тя се казва] Елена Язаджова или Елена Грънчарова". Забравен (в смисъла на днешна интертекстуална продуктивност) е и разказът на Фани Попова-Мутафова, който говори за забравената жена.

Повече от век преди "Мария Язаджова" нейният начин за спасение е единствено възможен за българското общество и е наречен "достойнство" и "родолюбство". Уважаваният котленски първенец Стойко, баща на Г. С. Раковски, е спасил селото със същите средства:

А най-паче в лето 1825 в турското с руси сражение, когато вишеречний Стойко показал голямо достойнство и родолюбство и не само съхрани село Котел от всяко едно нападение и разорения, както последува в много други соседни села, но йоще олекчи сироти с изобилие от храна, която изпроси от царските хамбари от тогашного военачалника Рашид Мехмед паша, и други много добрини негови, които народа,  мало и голямо, и до днес споменуват и с въздихание приказват.

Еднаквостта не може да бъде разпозната като еднаквост не само защото между нейните изрази лежи време, но и защото между тях стои Април.

Ако обаче веднъж формулиралият абсолютната национална ценност, т.е. категорично трансцендиран език си припомни - не наивно-контаминиращо, а интенционално и идеологически - своите отсамни, битово-житейски, телесни значения; с други думи - ако изпълни семантическия зев между пластовете си с корелираща и съпоставяща ги памет - той ще затъне в перманентната възможност да осъществява диалог между тях, но и в също така перманентната невъзможност този диалог да бъде воден на "общ език". Един роман като "Антихрист" много добре знае това - и свежда диалога между Еньо и Евтимий до повторения-твърдения на един последен въпрос, който застива във взаимоунищожението на възможните отговори:

Ти поиска... да спасиш душите на паството си чрез смърт и мъченичество в "свишний мир". Но ако за теб "свишний мир" съществуваше като божествен смисъл на земния живот, народът не искаше да умира.

... Изпълнителю на непостижимото, ти беше принуден да отдадеш на смърт повече души, отколкото биха погубили агарянците, ако беше предал града...

... Безконечно жертвоприношение облива с кръв земните олтари, светителю, и ти беше един от свещениците на това зловещо тайнство! Нека не ям хляб от твоята трапеза.

Около осем десетилетия преди романа на Е. Станев идеологическият език ще бъде цитиран по следния начин: "Всички измрете - да се освободим! - забележи Нечо Пиронков иронически". Доста странна е синонимията на казаното от Нечо в "Под игото" и от "смислотърсача", "ренесансовия дух" Еньо-Теофил. За единия проблемът е в оксиморонната (и затова иронична) невъзможност идеологията "народ" изобщо да възникне в смъртта; за другия трагедията е в екзистенциалния край на идеологическото качество в понятието "народ". Как иронията към идеологията се превръща в трагедия на идеологическото е друг въпрос. Още по-друг въпрос е пък защо в моделираната от прочита метафабула, в която сюжетните събития са разположени в постъпателна "правилност", краят на идеологическото, сюжетно представен през ХIV в., предхожда началото на идеологическото, ситуирано в средата на ХIХ...

Особено - и уникално - тълкуване на отношенията между разбягващите се езици стои в страниците на "Записки по българските въстания". Радикалният диалог между монументализирани и завършени идеологически типове - назовавани в литературата ту с имената Еньо и Евтимий, ту чорбаджи Гено и Радослав, ту хаджи Враньо и даскал Петър Бонев - не съществува в "най-българската книга". Още по-любопитна е липсата му при положение, че този колосален текст великолепно знае и основанията на диалога, и евентуалните му резултати; знае и отговорите на всички възможни социални езици, и всички големи мълчания, които неминуемо ги следват. И отказва да го пресъздава или по-точно - да го пред-създава и пред-полага спрямо следващата българска литература.

В Ловчанския затвор, след като е осъзнал бъдещата си смърт, Тодор Каблешков - човекът, за чиято "рицарска и идеална душа" текстът изобщо не се колебае ценностно - казва на решилия да оцелее "Джендаки" следното: " - То е срамота за нас, ако скрием истината и не изкажем открито теглилата на народа... Особено ние с тебе, като апостоли, трябва да направим това. Нека работата стане въпрос; и тъй и тъй няма да останем живи". Събеседникът не тълкува това "нека... стане въпрос" и като въпрос към себе си - той оставя твърдението самотно - и затова запомнящо се и идеологически отекващо, като в последвалия параграф изключва не само евентуалния си отговор, но и установката за "пряка реч", затваря входът към диалога и класически-повествователно заговаря за нещо по-нататък.

Друг начин съдбоносният диалог да не протече е проектиран в разбиращото безмълвие между Захари Стоянов, Сава Пенев и Никола Обретенов при разпита пред каймакамина. И тук първият е решен да оцелее, а двамата вече допускат, че може би ще умрат; но за истината - за разлика от говоренето на Тодор Каблешков - тук не се отваря дума. Напротив - и Ботевите четници са се опитали да спасят телата си чрез изтриване на идеологическото от себе си: "... те не криеха нищо, разказваха си от игла до конец,... разбира се, с известно оправдание, че били излъгани от своите войводи". Как спокойно текстът вмята това "разбира се" и равнополага тримата в общи граници и изрази на травестията:

Обретенов се втренчи в мене с любопитство, като показваше, че действително искаше да спомогне на ония, които го питаха. Колкото минутата и да беше опасна, макар тук и да се решаваше въпросът за живот или смърт, чудя се и сега, как не се засмях аз или Обретенов, с когото бяхме нещо повече от родни братя. Положително не можахме да надничаме едни други в очите си със сериозност.

- Не ми е познат, ефендим - отговори той на агите. - Русчук е голям град, пълен с различни нехранимайковци, от кол и от въже, към които, няма съмнение, принадлежи и негова милост. С подобни к е л е ш и аз никога не съм имал работа - продължи той, като следваше още да ме занича.

- Ти, Сава, какво ще кажеш? -... запита пак каймакаминът С. Пенева.Савата, когото познава цяло Търновско, Свищовско и Русчушко какъв е зевзек, отговорът му беше между зъбите.

- Ефендим, ние, истинските комити - отговори той, - не кабулим помежду си такъв човек. Не го ли виждате, че той е циганин?

Турците се засмяха, а аз рипнах от радост.

Думите "келеш" и "циганин", както и невъзможността на разпитваните да се погледнат в очите, може и да звучат с ценностна амбивалентност, само че единствено извън ситуацията, в която са положени, тъй като самата тя е силно амбивалентна; и заедно с невероятното "рипване от радост" - особено ако си го представим като буквално случил се жест - лишена от единна ценностна и естетическа (комична? трагична?) норма. Моделното могъщество на "Записките" може би се състои и в това, че в тях липсват чисти - "чисти" до еднозначност на посланието - идеологически типове и съответно докрай останали "чисти" идеологически езици, които да оразличават оцеляващия от обречените. Затова "смигването" и "засмиването" правят оная херменевтична плътност между разнородности и противоречивости, онова тотално, безмълвно и не-интенционално разбиране, което споява българското цяло - и което никога след "Записките" няма повторно да се случи в литературата ни4.

В наследената множественост и противопоставеност около значенията на "спасение" хаджи Враньо от "Цената на златото" се опитва неосъзнато да въведе системност чрез една - той не знае това - вече невъзможна буквалност. Той се старае да отхвърли от спасението значението "предателство"5, защото отчасти се догажда за него, но го разпознава единствено чрез непосредността на родовото ("с бяла кърпа да тръгнеш - синовете ще орезилиш"). Спасението в смъртта за него е просто и пълно противоречие в термина, невалидно съждение и затова той не би могъл да бъде херменевтично синхронен нито на Волов, нито на Евтимий. Спасението като геройство също му е чуждо - сам дълбоко непатетичен, хаджи Враньо е сляп и за патетиката на обстоятелствата и така и не се сеща да си припише от тях каквито и да било смисли (иначе казано, перущенският чорбаджия също е от тези, дето не знаят името на Мария Язаджова). Спасението като национално освобождение не е негова мечта, защото и робството, и освобождението му са еднакво неизвестни като неща и като думи; единствено достъпно за него е прякото значение на спасението: оцеляването, родът, не-смъртта. В този смисъл тримата столетници - пратениците - изпълняват семантическите предпоставки на хаджи Враньо: те излъгват стражата, че Даскала ги праща при Тъмръшлията (с което също отхвърлят значението "предателство"); излъгват Тъмръшлията, "че Дели Асан и апапите насилили една булка, че затуй младите кипнали" (създават причиненост и обяснимост на въстанието, от която самият хаджи Враньо има огромна нужда, за да отрече по този начин самодостатъчността на смъртта); спасението като национално освобождение също е непостижимо (милостта на Тъмръшлията е продължаване на робството, молбата към него го възстановява като субект, който определя и подрежда нещата). Същевременно старците загиват, но не като герои, а както романът обяснява по-късно - не и като жертви. Затова и паметникът на тримата столетници в днешна Перущица може да се чете като един от малкото български паметници на вътрешно взаимоунищожената многозначност, иначе казано - на буквалността. И на немотата, защото значенията на "спасение" не могат да участват в общо изречение, и нито едно от тях не може самт да направи единственото изречение, което със сигурност да бъде запомнено като формула на предназначението и социалната употребимост: "Това е спасението, с него назоваваме тези събития, а събитията..." и т.н.

Екстраполиран в тримата старци, проектът на хаджи Враньо за спасяването на Перущица, т.е. за последователното отхвърляне на конотации ("предателство", "подвиг", "смърт", "освобождение") от думата "спасение", за постигане на оная еднозначност, в която езикът и светът спасително съвпадат, се оказва изпълним единствено като лъжа. Едва ли са известни много случаи, в които тъкмо отхвърлянето на производните, условни, аксиологически страстни, социално динамични конотации, заради които Ницше смята истината за непостижима (защото е съвкупност от човешки отношения) - та, отхвърлянето именно на това, което прави истината непостижима, да има за главен резултат непосредствената, събитийна лъжа (така "непостижимо" става точно кореспондентното в истината). Старците лъжат стражата, старците лъжат Тъмръшлията, Тъмръшлията лъже старците, старците са убити, за да не бъдат излъгани. Оказва се, че за да има изобщо събитие, трябва да има лъжа - тя като че ли остава единственият проход между идеологическите снопове, които смазват със своя гигантски сблъсък на срещу-положени медиатори онези, които от обитатели на българския свят се превърнат в пътници, които имат мисията да излязат от него, за да спасят и утаят в еднозначността битийната му цялост.

За "Цената на златото" липсва някой, който да не лъже и да не се усеща излъган: Даскала лъже Павел Хадживранев за това, че пожарите в полето са от турски села (където "лъжа" влиза в конвенцията "вяра" на езика Април); кафеджията Гуджо лъже хаджи Враньо, че ще служи на синовете му, дори и ако са бедни; хаджи Враньо се чувства излъган от Гюрга и от синовете си, ("лъжа" тук вече означава "неразбиране"); самият той обаче е излъгал Гюрга и синовете си, премълчавайки тайната на златото (и тук "тайна" от езика Април се декодира до "лъжа"); Исмаил ага лъже (по различен начин и за различни неща) Гюрга и хаджи Враньо; самият той се чувства излъган от тях. В романа "Всички го бяха измамили", "Тя лъжеше", "Лъжеш, куче!", "Всичко това беше измама", "Мердивен дюня!" са константни изречения.

Вижда се, че за "Цената" лъжата е престанала да  бъде термин от метаезика, тя е вече свръхважен дискурсивен модус на самия романов език, рефрен на всеки от човеците, който откънтява по различен идеологически начин в различните им съзнания, но е лексикална константа във всяко от тях. Ако веселото и страшно затворническо лъжене у Захари е част от играта, от ролите на оцеляването, ако в "Записките" писането за лъжата е част от писането на истината, то за "Цената на златото" лъжата е с удвоена и утроена функционалност, тя е име на различни (и на практика - всички) състояния, нива и функции6 на езика. Дотам, че е лишена от понятие-опозиция, от корелат, спрямо който да я различаваме, вгълбени в разчитането и различаването на нееднородните неща, които тя назовава.

Тъй като фактите - пише Хана Арент в "Истина и политика" - винаги се намират в някакъв контекст, отделната лъжа - т.е. измамата, която не се опитва да промени целия контекст, - прави пробив в тъканта на фактическата действителност... Докато структурата като цяло се пази непокътната, лъжата рано или късно сама ще излезе наяве, сякаш по собствена воля...

Романът демонстрира точно обратна разположеност на понятията. "Структурата като цяло" тук е сглобена от името "лъжа", ако и да не е плоскостна, ако и също да съдържа доста сложна йерархизация на нива, пластове и отношения. Тя не е пробив в контекста, а е контекст, спрямо който се отчитат различните й конкретизации. Старата и критикувана идея за неделимостта на истината тук се оглежда като неделимост на лъжата - дори и да различаваме в нея съвкупност от релации, не можем да избягаме от констатацията за нейната интегрираща всеобщност в текста. За "Цената на златото" лъжата вече не е разпознаваем частен случай на определен вид комуникация, а цялостен принцип за конфигурация на социалността. И цялостна невъзможност в тази социалност да се случи единно и завършено събитие.

 Завареното от революцията и наследено от текстовете за нея състояние на света се подлага на проблематизация, промени, пренареждане на констелациите до някакви знайни от всички класически образи на времепространството. Хаджи Враньо обаче ги съ-поставя по начин, който ги деформира идеологически.

1. Даскала и десетниците му чакали с бойците си по табиите. Старите сърбали горчивото кафе под напръсканите и преметени сенки на кафенето.

2. Довчера тук [в загиващата църква] се въртеше и старият - хаджи Враньо, правеше фишеци за стрелците, роптаеше срещу тези, които бяха дигнали младите на бунт, и най-вече срещу Даскала.

"Табиите" и "кафенето" са известни най-вече от Вазов места, в които събитието е способно на приблизително самообосноваващо се протичане. А тук, в първия пример пространството, за което разказват едното и другото изречение, сякаш изобщо не е синхронно и цялостно. И ако "Под игото" все пак задава модел, в който има място, в което възприемателят да разчете възможността за свързване и преливане на семантики; в който, по думите на Ж. Иванов, "битът е революционен и бунтът е битовизиран"7, то в "Цената на златото" двете стоят едно до друго без никакъв намек за хомогенизираща ги взаимодейственост. Между изреченията-модели стои точка - точката, която науката за синтаксиса нарича "съчинително-паузова връзка", тук е само пауза, аритмия на пространството, без постъпателна и паратактична идеологичност, т.е. без функции на връзка.

Вторият пример се отнася до обратното: между "правеше фишеци за стрелците" и "роптаеше срещу тези, които бяха дигнали младите на бунт" стои запетая. Пренесена в "Под игото", нейната моделност би обгърнала заедно чорбаджи Марко и чорбаджи Юрдан, при това като запетая без "но"8. Запетаята, наречена "съчинително-съединителна връзка", тук, в Генчо-Стоевия роман, идеологически нито е съчинителна, нито е съединителна, нито е връзка. Тя е със зачертана копулативност, тя е маркер на нулева морфема в морфологията на текста, знак на липсата на причинно-следствени отношения, място в езика, където е пречупен гръбнакът на неговия традиционен, базисен идео-логос.

Настоящето на хаджи Враньо не се ограничава до идеологическите полюси на своето сюжетно време: странният чорбаджия притежава и силни интертекстуални потенциали към типологиите на Йордан Герака и на Йовковия Златил:

Хаджи ВраньоЙордан Герака
Какво може да се купи с хилядо лири чисто злато?... А с голямата гевгирена къща сред селото... Хадживраневите от Перущица ги имаха.Най-заможният човек в селото беше дядо Йордан Герака... Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото...
... синовете... Тодор, Насьо и Павльо...Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големият беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият - Павел.
- Цял живот съм се трепал - отвърна с наслада той, защото с наслада си спомняше за това трепане. Трябваше да си почине, че много работа го чакаше и занапред...... в къщата на Гераците настъпваше усилена работа... говореше възхитено:

-... Пак ще се къпе в човешки пот майката земя.

Защо така, Гюрго? - рече той. - Защо така. Павле? Защо направихте тъй, защо ме оставихте сам?- Деца, деца, защо... Герака остана в къщи... Той живееше усамотено...

Златил

Не е вярно, господи, че съм го откраднал, че било дядово - на дяда Враня - и той ми го бил казал, когато го ухапа усойница в корията; само двамата бяхме, господи, и нищо не ми каза тогава, и не съм се клел да го покажа на тати и чича, та да го разделят... Не вярвай на приказки, Гюрго... От тебе тайни нямах аз... Не знаеше само откъде дойдоха първите жълтици, но то беше, защото исках да бъдеш спокойна... Да бяха знаели синовете и майката това, което той знаеше... Но пак премълча, както бе премълчавал тайната цял живот.Туй дето го приказваха хората... помня като казаха още тогаз, че баща ми намерил парите и ги взел, а дядо за ден, за два, от мъка умря... Казват, че твоя баща дядо Рали имал пари - много пари и ги криел, а ти си влязъл в дирите му... разбрал си де са парите му и си ги взел. А баща ти от мъка умрял!

В лексикалните и макросинтактични съвпадения, разбира се, отеква такова разбягване на значения, което целостта и синхронността на хаджи Враньо не може да удържи.

В сюжетните рамки на романа той е конструиран акцентно от срам-вина-лъжа-омърсяване-тайна, т.е. от отложения в колективното подсъзнателно език на Април, той е негово обратно ехо, защото декодира тайната до лъжа ("... бе премълчавал тайната цял живот" - "Павле, първо аз те измамих, кузум..."), но същевременно лъжата и омърсяването са опредметени сюжетно в първоначалната, "патриархална" тайна на златото, която - за разлика от "Боряна" - тук текстът така и не разкрива; т.е. не може да се говори за преход или за идеологическа хомогенизация на литературните типове - чуването на двата им гласа е и констатация за взаимната им немота, ако и един и същи сюжетен човек да се опитва да ги артикулира. Разбира се, тук няма спор по общоизвестния факт, че класиката, обговаряща националната революция, и темпорално-идеологически по-другата (от типа на "Гераците" или "Боряна") принадлежат към различни литературни парадигми. Важното в случая е само това, че вторичният опит на "Цената на златото" да синтагматизира, съчинително да слепи буквалното и символическото в тях, както и да пренасочи разделилите се аксиологии към някакъв първичен лексикален център със стабилен смисъл, ражда невъзможния човек хаджи Враньо.

Още оперативната критика през 60-те и началото на 70-те години се опитва да дописва сюжета, инстинктивно отговаряйки на смозададения въпрос "какво би станало, ако...". Ето два примера: 1. "... старецът... би могъл с чест да загине на общия дръвник"9; 2. "Ако той беше останал жив след Освобождението, щеше да използва смъртта на семейството като своя заслуга в стремежа да натрупа още злато, щеше да прави с хладна душа жестове на родолюбец, готов в същото време всеки миг да предаде България..."10. Не ни е известен обаче опит да се формулира и така убедено да се отговори на въпроса какво би станало, ако Йордан Герака беше съвременник на Априлското въстание. С една дума, евентуалният метакритически сюжет би бил способен на проспективна, екстраполираща типология - но не и на ретроспективна. При пръв поглед изтритото в палимпсеста е толкова непроницаемо, че изглежда несъществуващо.

Защото, ако творбите за Април през 80-те години на миналия век активно коментират "заварения" през 1876 г. български живот, ако за тях първичната, социално-нормативна буквалност на думи като труд, имот, дом и челяд се трансформират в синоними на "робство" и "робско съзнание", то по-късни, примерно Елин-Пелинови и Йовкови текстове, употребяват същите думи в традиционните нравствени и родови конвенции. В тях да имаш имот не е грях, а греховете не са праведни, кражбите не са свещени, убийствата не са ритуални. При това възвръщането е извън каквато и да е полемика с Април, без ни най-малка битка за припомняне кое от значенията е било първо, предхождащо другото (а следователно - и по-изконно), без акцентиран избор между ценности и без търсене на идеологически окончателен смисъл.

Чорбаджи Враньо се опитва да мине безуспешно между значенията на една и съща дума - "спасение", да събере и примири идеологическите антоними в нея. Хаджи Враньо контаминира типове на антагонисти (чорбаджи Юрдан, чорбаджи Марко) в синхронията на бунта. Хаджи Враньо съчетава неумолимо, палимпсестно диахронно разделени литературни и ценностни езици (чорбаджи Юрдан, чорбаджи Марко, Йордан Герака, Златил). И най-сетне - възможно е да допуснем, че и целостта на съдържащия го роман е в състояние да осъществи подобен тип моделни отношения.

"Цената на златото" работи чрез безупречна цитатност с персонажна система, зададена и мотивирана от Вазов - Даскала, Доктора, Чорбаджията, неговите Синове-революционери, Врага, Старите, Младите, Членовете на комитета, Кафеджията (в "Завръщане" - и Ханджията) и т.н. Днес, сигурни сме в това, тя функционира като цялост от персонификации на сюжета "бунт" и има твърдост, близка почти до тая на Проповата схема. Зададени от "Под игото" са не само човеците, но и техните отношения, ценности, същности, роли и маски - последните две правят конструкта на една особена българска трагедия дел арте11.

Същевременно още през 1966 г. Тончо Жечев твърди в своя рецензия12, че "... "Цената на златото" напомня... някои интонации от "Хоро". Ако тук приемем "интонации" като вид цялостни литературни състояния на езика, а не като отделни стилови белези, се получава нещо наистина неочаквано - "Цената на златото" подбужда типологически асоциации едновременно с два - еднакво "класически", но много различни и във времето, и като белетристична техника, и въобще като дискурсивна практика романа-модели.

Затова тук ще положим редици от две изследвания - великолепната книга на Радосвет Коларов "В художествения свят на романа "Хоро" и може би най-цялостната работа върху "Цената на златото" - "Остава неизречена дума..." на Димитър Кирков от книгата му "Анализи". Още преди да ги изпишем, ще отчетем три факта: първо, че неминуемо вадим съждения от контекстите им; второ - че двете са много различни в своите критически поетики; трето - че някои от най-важните им формулировки са изненадващо сходни, въпреки нашето убеждение, че всяко от изледванията не привлича и не се позовава на предмета на другото:

Р. Коларов
 (за "Хоро)
Д. Кирков
(за "Цената")
... тези разширения на перспективата определят малката по обем творба като роман... ... чрез един действителен разказвачески синтетизъм са обхванати предпоставки, черти и събития, които разширяват многократно вътрешния обем на произведението...
... времето може да забавя своя ход или да се "синкопира" в съзнанието, или перцептивно да се изтласква, отдалечава от неговия фокус...... Тази страна от душевното състояние на Баба Гюрга разширява дистанцията между "сега" и "преди", ала психологическите мотиви все пак са общи, взети сами по себе си, те имат неустановен, подвижен ценностен характер...
... сюжетно-контекстуалните връзки в романа са отслабени до крайност...... монолитността на повествователния елемент се нарушава...
... Читателят е принуден... да следи нещата, които чете, "аналептично", т.е. да се опитва да възстановява във въображението си, да лепи и свързва новополучените фрагменти с вече оформената в съзнанието му картина...... възникват специфични разказвателни паузи. Тези паузи, от една страна, позволяват на възприемащия да досътворява във въображението си пропуснатото, да предусеща измененията между началото и края, да обогатява определението според субективните си възможности...
... гласът на повествователя става неустойчив, границите между неговия глас и чуждите гласове или вътрешни монолози често се размиват, те проникват един в друг, понякога се събират в една и съща точка от пространството на текста... повествователят... по различни начини се изплъзва, отстъпва от своя периметър, слива се с други гласове, скрива се в дискурсивна сянка... ... авторовите обобщителни интонации постепенно биват измествани от оценъчните интонации на Исмаил ага, докато накрая скритата реч на героя се налага над речта на разказвача...

Вижда се, че точните и в двата случая наблюдения интригуващо обвързват и самите им предмети13. Наблюдаваните тук синхронизации опират и до метатекстовостта, обвързват моделно две различни (Р. Коларов използува примери от "Под игото", за да дефинира какво не е времепространството на "Хоро"), дори гранични представи за българска повествователна класика.

Хаджи Враньо нарушава стари конвенции: той разчленява слетите във възприемателския навик неща и съчленява несъчетаемите. И двете могат да бъдат определени като единни в дискурсивната си проблематичност, като еднакво валидни следствия от неразбирането. Мисловностите на хаджи Враньо и на Гюрга имат тавтологични места, които са метатекстов израз на формулата във венчалното тайнство "и ще бъдат двамата една плът"; и един език, добавя неексплицитно романът. Рефрените им обаче нямат лесна постъпателност, защото никога не се засичат в общ хронотоп и затова са прагови за едното и другото съзнание - чрез тях се отчита различната им неспособност за конотации.

Гюрга също не разбира ставащото - но нейното неразбиране има точно обратната функционалност: то е механизъм за непротиворечиво събиране на значения, разширяване на дискурсивните граници, в които се описва и се премълчава ставащото. Гюрга съчетава телеологичната еднопосочност на бунта и митологичната обратимост на времената. Двете са съвършено уравновесени, интенционалност липсва при задаването на която и да е от тях, "старо" и "ново" не са темпорално подредени като културни типове, а са нечленимо едновременни. Единствено идеологическата безсъзнателност на Гюрга прави възможно това; трагедията на също така неидеологическия хаджи Враньо е в опита му да обживее уюта и правилността на буквалностите. Той изпитва непрестанна необходимост от изборно съпоставяне между значения, които обаче вече не могат да бъдат "преки", а като не-преки те са му и непознати. Затова агресивната му потребност от диалози винаги стига до неразбирането. Гюрга участва само в комуникация, която вече е станала невъзможна (дори най-пряко и радикално - тя неведнъж не слуша и не чува това, което й казва Исмаил ага; включително в един момент забравя за неговото съществуване, което променя ъгъла в конвенциите на стереотипния сюжет за преследвания и преследвача). За разлика от търсещата речовитост на хаджи Враньо Гюрга е дълбоко безсловесна. Едва произнесла нещо, тя вече има непотвърденото от текста чувство, че "...и без това беше говорила много", "...всичко бе казано".

Точно несъзнателността и безсловесността превръщат Гюрга в съсъд на езици, тъй като премахват необходимостта от избор на език за изговаряне -   антагонизмите се обосновават взаимно, твърдения от различни посоки и културни източници събират основанията си. Така се задава усещането за монолитност, която обаче няма ясно фиксирани граници и точно затова е в състояние непрекъснато да надгражда семантики и да разширява все повече обхвата им. Това интегриране не прави Гюрга прозрачна, дори я затъмнява, но иконизира, прави видими езиците (Исмаил ага "... повече видя думите й, отколкото да ги чуе", а последното я дефинира и като точно обратна на апостолическата формула "онези, дето се чуват, а не виждат" според "Видрица") - езиците, които тя съдържа и запазва заедно, дописва ги един с друг, вписва ги един в друг.

Любопитно е това, че множество критически текстове в повечето случаи считат хаджи Враньо за хомогенно отрицателен и не съзират типологическата му монтажираност. И точно обратното - хомогенната всъщност Гюрга често пъти се мисли като контаминация на всички майки-старици, имащи участие в националния сюжет, за които познавачът на българската литература може да се сети. А така чорбаджи Враньо и Гюрга започват да се оформят и като фигури на литературноисторическото четене.

Хаджи Враньо прави видима дезинтеграцията на езици и типове, събирайки ги на едно място, ставайки техен субект. Но възможността да ги оприличим и оразличим в "правилен" порядък, обикновено наричана типология, тук ни е отказана; защото отношенията между времената не са отворени към всякакви потенциали на виждане и съпоставяне14, а са силно ограничени от идеологически-идентифициращото в езика и породените от него агресивност, полемичност и в крайна сметка - неразбираща изтриваемост. И обратното - Гюрга е толкова хомогенна, че разтваря споменатите потенциали до неопределеност, вживява типологиите до невъзможност да бъдат отчетливо съзирани като различни, за да може изобщо да започне метаезиковият сюжет на оприличаването им, на насоченото им пренареждане. Казано с една дума, хаджи Враньо не може да бъде прочетен в посоката от сега към тогава, защото различните идеологии и типологии не позволяват на  една цялостна идентификация да се случи. Гюрга не може да бъде прочетена от тогава към сега, защото нечленимостта на нейната идентичност пречи на идеологиите да се случат като съзнателни, различни, противоборстващи, дискурсивно отчетливи, т.е. като идеологии. 

"Цената на златото" всъщност екстериоризира катастрофата, която настъпва при синхронизирането на различни състояния в класическите български идеологически и литературни езици. Текстът кара термините на подсъзнателното, на Абсолюта и на последвалите ги модели да говорят в невъзможна, раздираща заедност. Текстът не избира между изтритото и графически артикулираното, между конотациите, ценностите и техните субекти; той изобщо не участва нито в спора за Априлското въстание, нито в различието между стратегиите на назоваване у Вазов и Влайков, нито в мълчанието между Септемврийското въстание и, примерно, Елин-Пелин. Чувайки едновременно всички тези гласове, романът генерално цитира Април като българска аксиологическа мяра. Той не пита за основанията на тази мяра, не пренарежда границите й; само опипва екстремните им очертания и констатира в тях чисто екзистенциална праговост. Така метатекстовостта му отключва погледа към езиците, установява идеографските места на тяхното трансцендиране, прекъсванията в палимпсестното писане и гърчовете на опита им да завърнат нещо от своите пластове в отсамното, да бъдат едновременно абсолютни, исторични и ежедневни.

 


1 Опосредстван словесен израз на това разполовяване-дублиране спо-ед нас може да се види в забелязания от Бистра Ганчева синтакти-чески паралелизъм между "България цяла сега нази гледа" и изречение-то на д-р Соколов "България цяла сега ни проклина" (вж. "Нова българ-ска литература до Първата световна война", 1993, с. 46-47.) Същото има и изрази-персонификации - двама мъже са изправени пред един и същи турски съд, който категорично отказва да използва в присъдите си формулировките на българския политически език. Тези, които са назовавали себе си апостоли и революционери, са били осъдени ка-то убийци на мирни хора, крадци и разбойници. Двамата получават много сходни обвинения, но днешното колективно съзнание ясно и еднозначно назовава престъплението на Димитър Общи и светостта на Васил Левски...горе

2 Палимпсестът разчита на диахрониите, за да се самопредстави като обичайна литературна история, ако и те да се оказват доста нечетливи. Дори в четирите стиха от "Кървава песен", които използвахме, за да го въведем и илюстрираме, не можем да сме еднозначно сигурни какво означава "миналите дни тъй дивни" (намесени са "де-тински златни дни", но пък те ясно са фиксирани като време на роб-ството и тогава предикатът "дивни" започва свързано да назовава и него; какви възможни референции попадат в обсега на такава идея за минало). Или - защо се казва, че кървавата повест е написана "отно-во" - това за самия акт на писане ли се отнася или за неговото съобщение-послание; какви са предишните сюжети на нейното написва-не, кога друг път е била писана, кои са предишните кървави повести, изтрити от дивните дни, а те пък изтрити от отново написаната кървава повест. И т.н.горе

3 вж. И. Пелева. Идеологът на нацията. Думи за Вазов., 1994, с. 9.горе

4 Във "Време разделно" например един от аргументите на поп Алигорко за оцеляването гласи: "Слава на Манол и другите, ала някои трябва да останат живи, за да разправят за делата им..." Само че това не се случва, напротив, "...никой от хайдутите не се качи горе и никой от новите мюсюлмани не слезе долу". Загиналите и оцелелите остават докрай безгласно разделени, имащи явни основания да имат и да градят различна памет.горе

5 Хаджията е оттласнат от лесната идентификация с предателя и чрез намесата на едно едва споменато име - чорбаджи Рангел Гичев. За него се казва само: "Чорбаджи Рангел Гичев, който водеше голяма-та сестра на Даскала, който бе харчил пред бога и пред хората, за да изучи своя паметлив и слабоват шурек, съжаляваше, че му е давал хляб, а не отрова"; и това, че след избухването на въстанието той оглавява депутацията до Азис паша и така се опитва да бъде спаси-тел на Перущица. В това свързване се вижда целостта на отдавна фиксираната чорбаджийска "отрицателност" в литературния и мемоарния език на бунта. Рангел Гичев е сглобка от Друмевите Стоянаки или Иванаки, или Петко-Тодоровия хаджи Куман (въобще типа "ученик и благодетели") и от пълната синонимия между спасение и предателство (Чорбаджи Юрдан). Знаците са малко, но достатъчно показателни, за да паснат изцяло на отрицателното клише и така да го отклонят от хаджи Враньо, който в този контекст започва да изглежда някак си друг. Друг е обаче и въпросът за това, че Рангел Гичев е име на реално живял човек, че К. Величков го упоменава в спо-мените си ("В темница"), подреждайки знаковете му в една ценностно обратна типология: при мисията си до Азис паша, оказва се, чор-баджи Рангел е бил арестуван и измъчван; и още: "Без да участва на-право в движението, беше го посрещнал съчувствено, беше дал лептата си..." (виж Вазовия чорбаджи Марко). "Цената" прави предположе-ние за чорбаджи Юрдан, съзнавайки идеологическата необходимост от антагониста, но прекъсва цитата до следващата, немислима за простите опозиции идентификация с чорбаджи Марко. За да я напра-ви, както ще стане ясно по-късно, чрез самия хаджи Враньо.горе

6 Дори и задължителните бази на общуването са разтърсени: когато умиращият хаджи Враньо повтаря ихтибара си към Исмаил ага, пос-ледният, от чисто езиково гледище, би трябвало да види в това единствено проявата на неавтоконтролиран автоматизъм. За Ис-маил ага обаче това не е краят на алгоритъма, защото тъкмо в ав-томатизма той привижда лъжа. И още - питането към Гюрга: "Тебе ти беше драго турци да посрещаш, у вас съм седял като у прияте-ли... Лъгала ли си ме, а?" има за отговор "Не съм те лъгала. Драго ми беше. И съм молила децата да кротуват, пък сетне сама ги благослових." За агата това са дълбоко противоречиви думи, след които той продължава да пита, но пък старицата престава да отговаря. За Гюрга обаче тук противоречие в термина или в интенцията няма, тя всъщност казва истината, изговаряйки "не съм те лъгала"; в их-тибара на хаджи Враньо също липсва самосъзнание за лъжа. Лъжата, двойно артикулирана за мъжа и за жената, тук е всъщност името, което Исмаил ага дава на едно ново за него явление: смъртта на фа-тическата функция на езика.горе

7 вж. "Под игото" - битово и революционно начало. В: Българската литература от Освобождението до Първата световна война. Помагало за студенти. Пловдив, 1989. с. 162.горе

8 А това неочаквано асоциира романа с недоумението на един чисто историографски език, говорещ при това точно за Перущица: "Изобщо, като влезе човек в всички тия подробности, губи изведнъж нишката на събитията и съмнява се в същинския характер на това, що изуча-ва. Невероятно просто става дали се е приготовлявало тук въста-ние или не, дали има бунт, или не..." (вж. Д. Страшимиров. История на Априлското въстание, 1907, т. III, с. 108).горе

9 вж. Ив. Спасов. Съвременник 1/1976, с. 172-192.горе

10 вж. Ат. Лазовски. Септември 2/1966, с. 228-234.горе

11 Нека хвърлим само един поглед към страницата с действуващите лица от драмата на Владимир Полянов "Бащи и синове", 1937. Те са: "Гено, градски първенец; Геновица, жена му; Радослав, Иван, Грозда, техни деца; Гроздьо, стар слуга у Генови; Цанко, учител и водач на младите; Вълко, Асен, чичо Тодор, Никифор, Свещеник, Рашко - хора на местния революционен комитет; Цвятко, турски чиновник; Хрис-то, ханджия; дядо Кольо, слуга в неговия дом; Генчо, слуга в хана". Та-зи иначе слаба драматургична творба буквализира до крайност тък-мо принципа "дел арте" - бунтовниците в нея "са забулили лицата си, други са си сложили бради" (за съжаление единствено поради есте-тически непродуктивната причина да не бъдат разпознати от зап-тиетата). Чорбаджи Гено, от своя страна, се преструва (т.е. небук-вално си слага маска) на революционер, дори оглавява комитета единствено за да може да го предаде. Но след като разбира, че и си-нът му е революционер, и след като синът се самоубива като раз-бира, че баща му е потенциален предател, чорбаджи Гено се разкайва и наистина оглавява бунтовниците... Това срастване на маска и лице би могло да е решение на диаболист, само че в случая няма такова нещо. горе

12 вж. Древни предания на нови писатели. Литературен фронт., бр. 41/1966 г., с. 2. горе

13 Паралелите могат да продължат и за анализираната от Р. Кола-ров "техника на монтажа" в "Хоро". Във връзка с "кинематографич-ния" методологически сюжет не можем да не споменем отказа на Г. Стоев да се филмира "Цената" - поради това, че проектите на кино-езика, които му са били предлагани, съвсем определено не отдават дължимото на хаджи Враньо (вж. Др. Ничев. Генчо Стоев. Литера-турна анкета., 1983, с. 119-120). Може би защото тъкмо при него заедно с монтажа би трябвало да се монтира и самата монтажна но-жица. горе

14 Това се отнася въобще до романовата цялост. Например в изрече-нието: "Над него [Даскала] стоеше замислен главният турчин със златните копчета" има много памет за опита на антагониста мълчаливо да разбере-прочете мъртвия Друг, такъв, какъвто е фиксиран в съзнанието ни от "Най-вярната стража". Визиите на Исмаил ага за оздравялото, осиновено, пораснало, красиво дете, облечено в коп-рина, имат общо място включително до знакови детайли с копнежа на главния експерт на "Никотиана". Но тук веднага ще се откажем от възможността, вероятно заслужаваща си, за издирване на съдържателни свързвания между Йовков и Димов сами по себе си; въпреки изкусителната идея за литературноисторическото четене на литературата "като една творба", застъпена в ред текстове на С. Игов през 1990-1994 г.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]

© 1995 Албена Хранова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух