напред назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]



Текстът


Който пише с кръв и притчи, той иска не да го четат, а да го научат наизуст.

Фридрих Ницше,
"Тъй рече Заратустра"

Не се заблуждавайте от мненията на тези, които казват, че най-интересна за всеки човек била историята на неговата страна. Това не е вярно. Има страни, чиято история може да се чете само ако читателят е глупав или дипломат.

 

Жан-Жак Русо,
"Юлия или нова Елоиза"

 

Историческият роман винаги съдържа или ясна педагогическа интенция, или поне вторична педагогическа функционалност, защото създава представа за миналото, която лесно може да се сбърка със знание на миналото. Добрият исторически роман обаче в някакъв пласт от своето намерение обучава и в непроницаемостта на някогашното, говори с читателя за нечетливостта на знаците.

Върху дървените стени се редяха изображения...: меч, забит в разтворена книга, до нея хляб, чаша с вино, две амфори, свитък и отрязана женска ръка. По-нататък мълния, която събаря кула, а на кулата стоеше човек с три рога. Сетне храм с везни на купола и лози край вратата, ръка с пет рани на дланта, от които излизаха змии, печат, бяла драперия и младоженци с венци. От другата страна бе нарисувана затворена врата с кипариси, пазена от змей. Под нея пишеше "Тайна". Отстрани беше изобразен Сатанаил с три зърна в ръка, чаша и мълния, която излизаше от чашата. А смъртта бе жена в бяла туника. Тя държеше косер и стълб с имена, написани с мастило от сепия.

Това е изображението на богомилското таро от Емилиян-Станевата "Легенда за Сибин"; лишено от контекста си, не значи абсолютно нищо. Още повече, че и в контекста то не значи почти нищо - единствено достъпните семантически очертания на този непрозрачен ред от знакове са "богомилско тайнство", "особено, странно християнство", "не-християнство, ерес", "неортодоксалност". (Но и това не е никаква утеха, защото първата работа на Съвършения Тихик в "Тихик и Назарий", още в сюжетната сегашност на събитията, ще бъде да заличи тарото, обявявайки го за дяволско дело). Разбира се, напълно възможно е нечия тясна специалност да отсъди достоверно ли е това изображение; защо не е достоверно и как би трябвало да изглежда достоверната картина; или, ако е достоверно, какви са същинските му смисли, съществували някога, но безспорно загубени днес. Що се отнася до художествения текст, той се интересува точно от тази загуба. В обилието от знакове, сред празнотата на значенията читателят изпитва увереността на изречението "ние не знаем нищо".

Тарото е текст без превод. И затова опитващият се да бъде педагог Тихик ще нареди изтриването му; ще заповяда върху изтритото да бъде изобразено нещо, което всички знаят, което е достатъчно дидактично, за да може и да предупреждава - Страшния съд - и с това слугата-идеолог ще осигури читателската страст по палимпсести.

Естествено, всичко това се отнася не само за историческия роман.

Захари Стоянов започва "Записките" от пезумпцията никой не пише и пиша, за да пишат и другите:

Лаская се да вярвам, че ще дам повод чрез настоящата си книга на мнозина наши дейци по последните ни народни движения да напишат онова, което знаят... Каква драгоценност, какъв богат материал и за историци, и за поети, и за драматурги и повествователи щеше да се открие, ако нашите стари обществени деятели: Славейков, Михайловски, Кръстович, Чомаков, дядо Богоров, Геров, А. Екзарх, Данов и Груев и пр. бяха описали просто кръга на своята деятелност било по черковния въпрос, било по възраждането на книжнината ни и училищното ни дело... Не говоря за покойните ни вече народни хора: Раковски, Макариополски, Княжески, Каравелов и пр. Заедно с техните кости е погребана и историята на българския народ...

Другото време и другата история аргументират акта на писане по същия начин:

Ето, старите дейци умират, без да са оставили никакви писани възпоминания, от техните разкази се образува само една устна традиция, която ще премине у потомците с всички преувеличения и багри, които може да й придаде политическата страст...

Симеон Радев
"Строителите на съвременна България"

Непрекъснатата българска недостатъчност на история изисква още и още текст - и още много текстове се появяват, и още много пъти се изписва "никой не пише", и то звучи все по-странно сред обилието от книжнина. Дори когато е облечено в скромност ("Жално е, че никой от нашите списвачи не се завзе да опише въстанието във всичките му подробности, а е било изоставено на хора като мен, със слабо перо, да го описват"1), изречението издава съзнание за власт на повествователя; и за мисия - scripta manent.

По различен начин се описва и самият акт на писане, но всички тропологични редове на метатекстовостта също имат много общо с метафориките на и около палимпсеста: "Възпоминанията възникваха в паметта ми с безпощадната ясност..." (К. Величков); за Вазов документът на и документът за Април 1876 очевидно си приличат по нещо: "Колкото повече се вдълбочавам в тях, колкото повече си търкам челото, толкоз повече в паметта ми се съживяват по-нови образи, по-други представления, както словата върху една написана със симпатическо мастило хартия, която нагряват" ("Неотдавна"). Г-н Л. в началото на своя дневник казва: "Аз започвам да копирам онова, което е навсегда напечатано в умът ми, което е добило същество в мен...". В предговора си за човека, чиито спомени е подготвил за печат2, Н. Начов го оприличава на "самопишещ (автоматичен) физически апарат" и т.н.

Без да се задълбочаваме в сам по себе си твърде интересния въпрос за образа на повествователя в "Записките", ще приведем само един пример, отнасящ се до неговото съзнание за власт. Захари, който спрямо Бенковски се държи, общо взето, като пишещ Санчо Панса, изслушва и изпълнява повели като следната: "Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята - каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки". Пишещият (всеки пишещ) е Историята, самопишещо устройство, без особени претенции за конкретен субект. Захари въвежда и курсивира субект, когато решава да забрави:

Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря с коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да издравей; а на Русия - нека тя заповяда!... - каза той и отиде да седне при корена на един бук.

Тези - вероятно най-палимпсестни думи от "Записките", които се научават още в читанките, са на ръба на възможността. Те се произнасят "на върха на планината" със сочеща ръка, визуално озарена от пламъците - те са премислени и изработени точно като Посланието, което трябва да стигне до всички нас и да ни накара да забравим, че е имало поражение - целта е постигната, смисълът се е случил. Само че христоматийните думи са рамкирани от небрежното "забравих да кажа", поради което те за малко да не успеят да се сбъднат и да изпълнят предназначението си; и от факта, че летописецът не спира само до тях, не ги извайва като единствения текст, а продължава да пише и след като позата е вече сменена: "каза той и отиде да седне при корена на един бук".

И от "Записките", разбира се, може да бъде направен палимпсест - чрез просто изтриване на излишното от урока. В сборника "Спомени за Априлското въстание от 1876 година" (1975, съставител Н. Жечев, с. 307), където по необходимост думите на летописците се предлагат във вид на избрани отрязъци, същият откъс е лишен от първите си четири думи, изречението започва с "Когато се явихме пръв път над Лисец..." и така читателят е силно улеснен да забрави, че Захари е можел да забрави.

Така че границите на палимпсеста опират в непознатостта на забравените езици и в абсолютната познатост на урочния кръг от знаци и значения; и споменатите граници минават не само между различни корпуси от текстове, но и през всеки текст.

Даскал Петър Бонев е пример и за двете. Още Вазов обявява несъществуването му - "Перущице бледна.../със голи ръце и без никой вожд". В "Записки по българските въстания" той не е повече от споменат, няма характерологична плътност, а му е предицирано и странно-отчуждаващото заскобено уточнение "сръбски въстаник" (Захари "само с една дума го споменава в Илиадата и тя неясна" би казал на това място Сеферис)... Затова и основният акцент в заобикалящото "Цената" авторско, критическо, очерково и пр. говорене е да обучава читателите във факта на реалността на Петър Бонев, да вкара името му в поредицата от истинни имена, налична в ежедневното ни съзнание за българска история. Така че вазовската интенция на романа: да се припомни името и делото на забравения, е обяснима - и необяснима, тъй като всъщност Даскала е изцяло познат.

Още в края на миналия век Захари Стоянов отбелязва следното: "А краткото описание на живота на един бунтовник, бил той който и да е, може да бъде приспособено, с изключение на микроскопически подробности, на всеки едного." И дневниковата автобиография на Даскала е традиционно познатата, абстрахирана от огромен корпус текстове сглобка от знаци (учение при даскал Христо Данов, недоимък и болест - "заслабнах... и се поболях", участие в легията на Раковски, учителстване в Перущица, където е намекнато ясно социално-националното противопоставяне между "стари" и "млади"; конфликт с чорбаджиите; познанство и съмишлие с Левски, основоположничество на революционен комитет, интерес към дълбоката старина  и към идеологически "актуалната" старина на Хайдутина Рогльо и др.). Такава сглобка, потвърждаваща всички типологически очаквания на читателя на палимпсести, е и стилистично уплътнена - точно в дневника, в предположимо архаизирания, сдържано инверсиран писан език на революционера "Цената на златото" се държи като традиционен исторически роман. Петър Бонев е точен цитат на цяла една могъща литературна конвенция, схваната именно в нейната множественост и нейната литературност, в невъзможността да бъде идентифицирана чрез само едно авторско име.

Ако даскал Петър Бонев (заедно с всичко писано от него) е opus citatum, ако е стилизиран образ на Възрожденеца, знак, в който няма нищо непознато3 - то неговата типологичност, вторичност и стилизираност са неща, които "Цената на златото" отлично знае и владее. Романът поставя много плътни граници около Петър Бонев, изравнява някак текстовото с контекстовото в него и осигурява докрай персонажната му единичност. Никога непрокараните или скъсани връзки между него и Гюрга, хаджи Враньо и Исмаил ага (а това са същинските характерологични, идеологически и стилови иновации на "Цената") удържат неговата самотност и самостойност на образец в цялостното словесно пространство. Спрямо всички други думи на романа Даскала е отделин, той има собствено езиково и не само езиково битие; клишето е поставено в особена смислова среда, изрязаните граници с която четенето непрекъснато слепва и преодолява; поставено е в нетрафаретен контекст, който задържа ненакърнена аксиологическата му максима, но не позволява и не допуска оная еднозначност, която е основната възприемателска презумпция при клишето.

Само че забравеният Петър Бонев вече е привидна единица човешка уникалност; непознатото в него е въздействено точно защото е скрито познато, защото е хомогенизиран колаж от цитати, вместилище на изпълненото колективно очакване, което вече може, вживявайки се, да изиграе другостта, да реагира социално с изненада, потвърждение и промяна в ритуалното номинативно устройство на своето, да си припомни. Но скрит зад чуждите думи, станали негови, защото са интегриращите думи на множеството, даскал Петър Бонев остава не Забравен, а Непознат. Защото ако забравата е избледняване на писаното, то пък същинската непознатост се прави от отново-и-отново писането-вписване в  езика на колективния абсолютистичен аноним4.

Палимпсестът се чете единствено чрез писане, чрез дописване на другостите (у Вера Мутафчиева, в "Книга за Софроний" и "Аз, Анна Комнина", това обстоятелство е въздигнато до принцип на сюжетостроенето). 

От друга страна пък писането на Даскала всъщност е четене5. Зад описанието на старинния град Драговец в Дневника на Петър Бонев се крият напълно забравени страници в Петко-Славейковата "Гайда" от 1866 г. със заглавието "Кратко изследуванiе за бывшый градъ Драговецъ", чийто автор е също така реално живелият Димитър Лачков, друг даскал в Перущица. В словосъчетания като "Перун, старославянския Зевс" се чува гласът на Раковски. Това далеч не са единствените цитатни прояви на Дневника, който се състои само от такива прояви; сюжетното ядро за чорбаджията, престанал да изпраща пари за обучението на Петър Бонев, също е познато, както вече отбелязахме (вж. "Ученик и благодетели"). Убийството на помаците през 1876 се позовава на хайдутина Рогльо, впечатвал някога нажежени кръстове по човешки ръце - и приемствеността в Кръщението протича като синоним, организиран в синтаксиса на "хайдутин, майко, бунтовник"... "С един френец, пътешественик... измерихме, че астрономическото положение на Перущица се определя от меридиан 29° 9' и паралел 42° 5'..." - в тези думи от Дневника "френец" може би трябва да се чете "Кепов", чиято книга започва с изречението: "Астрономическото положение на Перущица се определя от меридиан 29° 9' и паралел 42° 5'..."6 Както и споменът на Петър Бонев за учението му при даскал Христо Данов, за покълналото жито по глинената замазка на училищната стая и бръсненето на робските плитки е всъщност спомен на самия Хр. Г. Данов ("Спомени от тригодишното ми учителстване в Перущица (1850-1853)"7. Писаното за д-р Васил Соколски ("Здрав, безгрижен, с вечна усмивка на устните, като дете наивен беше тоя Соколски, готов всяка минута да пламне от ентусиазъм. Доброто му сърце таеше една омраза само, но безпределна бе тя...") дословно се чете у Константин Величков8 и романът, без да споменава името на другия автор, знае, че ние знаем това - проектира нашето знание в изречението "До вас например ще стигне и споменът за Васила Соколски - Доктора". Цитати са и несъгласяванията, споровете с Литературата; Даскала изцяло е идентифициран с Левски ("... единна човешка направа - в тела, в дрехи, в лица...") и с Раковски ("... знайте, че приличах по вид на великия наш Раковски"), като тези два хода по постигане на идентичността са пък в опозиция с фигурата и името на Бенковски; а това означава скъсване на паратаксиса във Вазовите паралели ("... лъвът Бенковски,/туй смешенье странно на Левски с Раковски..." ("1876"). А думите на пишещия Петър Бонев "мене Бенковски не може да омагьоса", разбира се, са реплика на Захари Стояновото "аз бях омаян от Георгя Бенковски" ("Записки...", т.I.) и т.н. Забравеният Даскал цитира потвърждаващо линията на напълно или почти забравените Лачков, Кепов, Данов, Величков, с което се противопоставя на палимпсеста, правейки други именни граници на Посланието; а цитирането на Вазов и Захари Стоянов е изиграно чрез "не"-форми, чрез превод на прототипните в отрицателни изречения.

Спорът на "Цената" с Вазов заслужава самостойна широта на изследването9. Тук ще отбележим само най-силния според нас акцент на противопоставянето - мястото и името Кациграхан. В "Някога", на път за Цариград ("Вазов избяга" би възкликнал с огромно удоволствие Пенчо Славейков10), аз-повествователят отбелязва "Беше тъмно, когато достигнах до гостилницата Кацигра", която затваря плътно вратите си. Там той води кратък диалог с разни познайници относно неизвесността на случващото се в Пловдив, преживява "силните усещания на тая нощ" и продължава пътя си. Кациграхан е общо място в метафабулата; и според нея излиза, че там няма и има чума; по същото време и същото място, в което Гюрга избира да остане, Вазов преминава, за да отиде другаде.

Време е да спрем дотук и да отбележим само, че компендиумът от цитати, хомогенизиран в Дневника и кулминирал в напомняне за самите възрожденски механизми на писане, за съвпадащите под различни имена страници и езици, е съзнателният начин, по който Дневникът превръща името на човека в имена на книги, в колективно място на известното, познатото, четивното. И в него са всички състояния на литературната памет - от напълно забравения Д. Лачков до наизустения Вазов. Единичното име "Петър Бонев" от антропографията е поело единната множественост на библиографията, която вече не се нуждае от списъчно организирани букви за имената и заглавията си, независимо дали усетът и компетентността на възприемането я разпознават или не. Така Даскала бавно се превръща в система от текстове, библиотека, в която книгите никога не са толкова забравени. Тук много може да се говори и за това как Дневникът на даскал Петър Бонев осъществява своята комуникативност, как скрито подлага на изпитание усетите ни за условност, пре-писвайки в своето сюжетно време текстове, които още не са написани във фабулното време на българската литература. Никой от романовите човеци не прочита Дневника, той не е открит, макар че Решид паша разпитва и го търси упорито. При Дневника работи комуникативно свръхусловен механизъм11 на  Послание към бъдещето време на читателя - а в своето текстът му не съществува; или съществува интертекстуално и фигурално-документално единствено в Изгорялата библиотека на Даскала12; а в това, че е достъпен само за Другото (нашето) време пък стои имплицитното "Ръкописите не горят"... И т.н.

Това е само едната комуникативна граница на палимпсеста. Другата, разбира се, е очертана от неосъществеността на посланието, от липсата му, от невъзможността то да бъде чуто.

Дневникът в "Цената на златото" е сюжетен израз на сбъдването му; това обаче не означава, че в определен пласт от себе си романът не изразява съмнение в способността за предаване на смисъла нататък. Във виденията на оцелелия Павел Хадживранев Левски държи "тежък хоросанен ореол"; а след рухването на кубето сред мъртвите се валят "позлатени ръчици, вдигнати за благослов" (тук не можем да не си припомним съмнението на чорбаджи Патьо да не би златната дъска да се окаже варакландосана мукава); изразите на святост са някак профанни, хоросанени, позлатени. У Генчо Стоев тази линия се буквализира в "Гъбарят", където, вече в наше време, перущенската църква е облепена с мрамор, сред който черепите и костите са подредени в гирлянди и пирамиди. Читателите на палимпсеста са превърнали трагедията в украса, патетиката е решена в естетиката на кича - Посланието не се е сбъднало.

А може би не се е сбъднало още в своето си време; защото ако сега има читател-глупак, който прави гирлянди от кости, тогава е имало читатели, които не са могли да го прочетат, защото не са го видели или не са знаели езика му, и читатели-дипломати.Така например езиковият образ на Април във "Видрица" не съществува като свой, български, идеологически. Поп Минчо също пише четенето си и свидетелските му форми, които силно пронизват, дори надделяват над преизказните, може да се сторят нелепи някому, при положение, че това е писмо от Диарбекир, а авторът му е заточен там още след "Хасковското приключение". За писането, което всъщност е четене на вестници, ни напомнят пак бележките към изданието на "Видрица" от 1985 г., където индексът след по-долу цитирания откъс препраща към обяснението: "Има предвид зверствата, извършени при потушаването на Априлското въстание, за които поп Минчо е информиран подробно от получаваните вестници, писма и от устни сведения".

Не знайш до вчера какво са вършили и днес какво вършат техните бабаити, башибозуци и проклети крадци-черкези на нашите мили българи, клети черни роби. И за кое първо да ви описвам мръсните им гнусни дела и резилетлици.

...в Пловдивска кааза един грък е бил, който разпрал една трудна жена, която изкормят, паднало детето и захванало да вряка... колко невинни душици се задушиха, измряха гладни, жедни, задушени... разорените села и паланки, които са станали на купища и грамади, над които и около орли и гарги се вият и грачат ужасително.

Парадоксалната свидетелска позиция има и парадоксален адресат - поп К. Новачков от с. Арабаджиево, на когото е изпратено писмото, вероятно за да го осведоми от Диарбекир за случилото се в България. Може би и защото в самата България то сякаш не се е случило - неговата липса личи не толкова в това, което пише (чете) поп Минчо, колкото в това, което му пишат.

В писмо с дата 2 май 1876 братът Георги Кънчев изпраща писмо на заточеника, осведомявайки го за своето решение да учителствува и за проблемите около него, за "баланса на 3-месечието, но и то си остана марцина, защото се повикаха членовете 2-3 пъти да додат да видат каква печала има"; за "много време стана дъжд не беше валяло и хубавите ниви се обърнаха напротив"13. С дата 13 юни 1876 бащата Кънчо Стоянов го осведомява пак за дъжда, за паричните проблеми на семейството и "Хъ, да ти се похвалям с пчелите тази година, много добре се изроиха, досега са станали до 40, но ако не бях ги събирал по два в една кошарина, щяха да са от 50 нагоре". Със същата дата пише на поп Минчо и споменатият вече адресат на писмото за положението в България поп Костадин, който очевидно наистина има нужда от осведомяване (както и останалите близки), тъй като не само че не споменава за никакви въстания, но единственото, което пише, са възгласи "Нека живее Мурад V", който обещал амнистия на политическите затворници, между които отдавна е и самият автор на "Видрица".

Поп Минчо, съратник на Левски и основател на комитети, прави "преписан", усвоен от други текстове образ на случилото се. И той не съвсем неочаквано съвпада с пасивно-заколенческо-страдателната визия за събитията през април 1876, която четем в текстовете на Чужденците. Крайна точка на съвпадението е фактът, че и заточеният поборник изобщо не споменава словосъчетанието "Априлско въстание" или дори само "въстание".

Вазов го мисли като "трагически безславно", но това се оказва твърде меко казано. Защото Април като послание към своите и Април като послание към чуждите прави два различни езика. Едва ли идеолозите, които обръщат интенцията му към Европа (която ще чуе, ще види, ще притече), предполагат, че в европейското говорене точно бунт няма да има, че суицидността на порива ще бъде тълкувана като лъжа, невъзможност и меланхолически характер. Въстанието греши адресата, който би го тълкувал като въстание, и Макгахан далеч не е единственият пример за това.

Всяка идентификация с чуждите ражда не-български идеологически език. Двама от строителите на съвременна България - М. Балабанов и Др. Цанков - се оказват читатели-дипломати на събитията в собствената си страна. Балабанов свидетелства за надеждите и съчувствията, изпитани от цариградските българи през пролетта на 1876; но когато те двамата са назначени за "депутация", още при тръгването си получават изричните инструкции "да не се дава твърде голямо значение на средногорското въстание, плод от нетърпими вече злоупотребления и насилствия на властта"14. Това кулминира в издадената в края на същата година брошура "България. От двамата й делегати Д. Цанков и Марко Д. Балабанов" (Лондон, 1876), където не се говори за българско въстание, но, както и при Макгахан, се говори за турско такова. Ще приведем по-подробен цитат от този напълно забравен документ.

Турското правителство, както и адвокатите му в една част от печата, говореха за едно страшно въстание, от дълго време приготвяно в България. Истина е, че българите, които пъшкат от пет столетия насам под игото на едно унизително владичество, били би готови да направят всякакви жертви, за да се избавят от това иго. Но, вклещени както са между Дунава и Балканските вериги, те се усещат слаби, за да се впуснат токо-тъй в едно въстание. Великото българско въстание, с което турските рапортьори умишлено направиха такъв голям шум, съществувало е само във фантазията на някои турци... освен ако с велико българско въстание се разумява съпротивлението, което жителите на някои села в Пловдивския окръг, като Панагюрище и Копривщица противопоставиха на някои турски полицейски агенти... Революционните пратеници на Турция са нейните собствени агенти15.

Турското правителство и адвокатите му пазят гробно мълчание върху едно друго въстание. То е въстанието на турците против българите... И действително през месеците септемврия, октомврия, ноемврия, декемврия 1875 турците бяха направили едно истинско въстание против българите... свирепствата, които извършиха турците, под самите очи на турските власти, в Стара-Загора, в Казанлък, в Шумен, в Търново, в Сливен, в Ямбол, в София и в Добруджа...16

Опитът за контаминация, за привидно единен образ на социалните гласове отново придобива откровено парадоксален характер - своите не са чули, врагът не е разбрал, но чуждите са усвоили всичко както трябва:

Клисура има право да се гордее и със свойто черешово топче. То не направи нищо на турците, защото топузите, с които беше натъпкано, се изсипаха надолу по стръмния сипей на Зли дол, като че някой ги беше изронил из торба. Топузите нищо не сториха и турците не разбраха дори, че срещу тях е излязла първата българска артилерия... Но ехото от това дървено топче се понесе из околните балкани и се огласи далеко, далеко по света. Чуха го хиляди и милиони хора по света и то донесе свободата на България и слава, неугасваща слава на шепата средногорци17.

Към парадокса се присъединява и Вазов. "Възпоминания от Батак" в начална и крайна позиция съдържа два въпроса-твърдения, в които топонимът е заглъхнал: "Ти Батак не си чул..." - "Ти, чичо, не си чул заради Батак". Особеното е не само в това, че под стихотворението стои изписана годината 1881, но и че "чичото" изобщо не е член на някаква имплицитно чужда анкетна комисия, а биографично съвпада със самия Вазов, както е споделено пред проф. Шишманов; дори и да може да се изтълкува като "само" реторическа операция, "не съм чул" е приписано точно на българина Вазов. Същият обаче е уверен, че Батак, при това само Батак е чут от чуждите: "Батак! Само това име изфръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите" според "Под игото" (вероятно защото в него достойно въстание не е имало - според "Епопеята").

При това положение Преводачът не може да направи нищо, за което доказателство е и собствената му книга. Ето как пише Петър Димитров, придружител и преводач на Скайлер и Макгахан:

... г. Скайлер го помоли да му каже ако наистина е имало преди 2-3 месеца някакво Българско въстание в неговия вилает, то какви са били причините, които са го предизвикали... и в Перущица се появило едно въстаническо движение, което според перущенци, състояло в отбраната им срещу башибозуците, понеже пловдивский мютесарифин Азис Паша отказал да прати войска, която да пази селото им от тях... Посещението на г. Скайлера и на княз Цертелева... ободри духовете на българите в тия градове, които бяха паднали в униние и отчаяние след печалните събития при потушаването на българското въстание...18

Пълната дискурсивна тъмнина на този текст е получена при опита за свързване на цитиращото съгласяване с гледната точка на чужденците ("въстание няма") с думите на самия неидеологически свидетелстващ народ (в които "въстание" състои в отбрана срещу нападателите-башибозуци, предизвикана от отказа на Азис паша да помогне на поданиците); и "потушаването на българското въстание" (значи все пак такова има) - израз, близък до днешния, до езика на юбилейната 1901 г., и затова отложен и в заглавието. Съединявайки езиците без съзнателно да ги е оразличил, Преводачът ги прави идеологически безсмислени.

На езиковия фон на пълното мълчание на арабаджичани и Вазовото незнаене за Батак, съчетано с говоренето на евентуалните поп Минчови вестници-източници, писането на Макгахан и брошурата на двамата политически деятели, изглежда много странна и двойствена традицията Априлското въстание да се тълкува като действие, повикало чуждите (пък било то и Русия) и така сменило имената и значенията си, така постигнало езика, на който днес го изговаряме: "Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление" пише Вазов в "Под игото". Преди това още по-радикален се оказва летописецът Т. Н. Събев, който направо сменя сюжета, въвежда директно по-имплицитния иначе хепиенд и така удължава реално-историческото действие на въстанието с около две години: "...реших да дам на свят по-подробно сведенията за сполучливия край на въстанията, който край ся свърши с самото стъпване на руският крак върху българский, при г. Свищов, бряг."19

Вече бихме могли да зададем въпроса кой всъщност твърди, че въстание има - и в това отново могат да ни помогнат образите на писането, сюжетите около копието, преводът и оригиналът. Сред аргументите на М. Балабанов и Др. Цанков по въпроса за липсата на въстание участва и твърдението:

... план скроен от мнимите турски реформатори - на българските уж въстаници... се откри на 2-и юния, т.е. един месец след като започнаха свирепствата. Освен това, този план е направен чрез преводи и преписи, направени от турските власти. Те никога не рачиха да покажат оригинала. Г-н Скайлер, генералният консул на Съединените щати в Цариград, поиска да види тоя оригинал, но получените отговори бяха всякога избегливи. Турските власти... всякога са съумявали с хитрост да представят лъжовни документи против същите тия българи.

Не е ясно за какъв точно план и за какъв точно документ става дума, но копието и преводът са невалидни като "казване"; съмнението в техния "чужд език" тук върши дипломатическа тълкувателска работа. Можем само да допуснем, че ако такъв документ наистина е съществувал20, ако и да не се вярва на неговите копия и преводи, то оригиналът му не е бил намерен, тъй като вече е бил примерно в архивата на Захари Стоянов.

... В отговор на тия въпроси, Валията [одринският валия Акиф паша] каза, че наистина въстание е имало, и то в такива места като Копривщица, Панагюрище и Клисура, гдето българите били най-много благоприятствани от турското правителство, срещу което те нямали никакви причини да въстават... За да ни увери, че въстанието е било сериозно, той [пловдивският мютесарифин Хамид паша] заповяда да ни покажат знамето на въстаниците, на което беше изобразен български лев с надпис "Свобода или смърт", и писмените наставления за главатарите на въстаниците, с дата от 17 Априлия 1876, състоящи от 36 въпроси и отговори... Когато преведох на г. Скайлера тия наставления, протоколирани и подписани, той ги уприличи на Катихизис и каза, че не вярва в истинността им.21

Оказва се, че единствените, които говорят за съществуването, избухването и потушаването на Въстание, са Захари, одринският валия и пловдивският мютесарифин; българските идеолози и турската администрация.

А това наистина е важно дискурсивно съвпадение: удвояването на гласовете "въстание има" - "въстание има", толкова необходимо на нацията, е произведено единствено от крайните антагонисти, чиито гледни точки неочаквано съвпадат (както съвпадат предикатите в различните субекти при "... а тиранинът върлува.../... коли, беси, бие, псува/и глоби..." - Ботев и "... ще колим, ще бесим, ще убиваме, ще обираме противниците на комитета" - Ст. Заимов); и съвпадат  за най-важното, за съществуването на факта-предпоставка, спрямо който оценките, реакциите и езиците са вторични. Всъщност всички спорове са спорове между гласове, викащи от срещуположните граници на избухналите, разширяващи сноповете на метафориката, разбягващи се социални езици. Обаче в центъра на взрива, на вкопчването и захващането цари покоят на тавтологията, единоезичието на несъвместимите.

В известния си текст "За ползата и вредата от историята", в който различава "монументална", "антикварска"22 и "критична" история, Ницше пише:

... историята е потребна на човека, който пази и тачи миналото, - на тогова, който с вярност и любов се обръща назад, към мястото, отдето иде... През далечни, тъмни и мъгливи векове той поздравява душата на своя народ като своя собствена душа; едно проникващо усещане и предчувствие, едно подушване на почти заличени следи, едно инстинктивно правилно четене на нечетливото минало, едно бързо разбиране на палимпсесте - или, по-скоро полипсесте - това са неговите дарби и добродетели.

Тук философът, разбира се, е снизходителен; и едва ли невъзможността ни за "инстинктивно правилно четене" и "бързо разбиране" променя нещо в интонацията му.

Щом предприемаме риска да превърнем термина и образа на палимпсеста в генерална критическа метафора на тези страници, би трябвало да се обвържем и с научната сюжетика на неговото разчитане. На медиевистите най-вече принадлежи трудното знание, че голямата непроницаемост на палимпсеста стои не толкова в невъзможността изтритото в него да бъде прочетено (това днес е технологически възможно), колкото в несигурността при разпределянето на изтритите изписвания като по-стари и по-нови; палимпсестът олюлява традиционния ход на историята, телеологичната й преднамереност - и езиците, изписани на една и съща азбука, отказват да крачат в наблюдаема постъпателност. Те имитират изтритост и наличност, ненужност-неактуалност и нужност-актуалност, старо и ново, но всъщност са отчайващо насложени и неразчитаемо синхронни. Затова и не можем да кажем кога; включително и не знаем добре как се е случил езикът на бунта и кое го превежда, избира, опростява и универсализира в ритуален, но все пак дълбоко ежедневен ценностен език за всякакви български времена. Какви състояния на дискурсите пораждат и/или следват други състояния; кое е етиологичното и кое - есхатологичното в тяхното протичане...

Целта на палимпсестната подредба (триене - изписване - курсивиране на знаци) е да превърне кулминацията на новото време в кратък, лесен и свързан идеологически текст, който да придружава нацията в нейното социално ежедневие, запълнено с и осмислено от национално-патетична аргументация. Така палимпсестът опосредства читателя от неговата литература, за да го възпита с нея. Особено това се отнася до текстовете на новото време поради тяхната наличност, почти безпроблемно авторство, наследена критическа традиция и т.н. Историкът обаче знае, че играта на диахрония е двойна, защото правилата й могат да бъдат спазени единствено в синтактичното протичане на интерпретиращия текст; но после - в моделното на своята завършеност текстът има някакво значение единствено ако е постигнал синхрония и съполагане на даденостите в проблем сега и тук. Та, играта свършва в мига, в който предпоставката и резултатът объркат местата си, оказвайки се подвижни тропови направи, метонимии на някакъв присмехулно тавтологичен логос, който отказва да се поддаде едновременно на две неща - на оправдания навик да бъдат съчленявани сегментите на протяжното, в случай че сме сигурни в неговата протяжност; или да бъде членено някакво ентропично, пълно с неподредено "всичко" състояние на цялото, стига да сме сигурни, че то е цяло. Затова и употребата на "палимпсест" в чисто терминологичния му (принадлежащ на медиевистиката смисъл) ще е почтена, но безнадеждна. А употребата, която се подчинява на "палимпсест" като класическа вече метафора на интертекстуалността, ще е спасителна, но трафаретна.

Нещата се усложняват и от това, че както писането и помненето, така и изтриването и забравянето23 могат да бъдат внедрени в различни фигури и да служат на различни идеологически инструменталности. Субектите на различна памет са и субекти на различни езици. И тук отново можем да се върнем към генералния предикат на множествената неяснота - някакво (престъпление, безсмъртие), който също би могъл да има различни диахронни състояния и да означава различни авторефлексивни възможности на писането. От една страна той подсказва, че неяснотата може би трябва да се интерпретира именно като неяснота, а не като обект, който сме методологически и алегорически задължени да направим прозрачен. Може би трябва да бъде изпитана самосъзнателната продуктивност на неопределеното, което размива и разширява границите на собствените ни предразсъдъци.

Захари Стоянов се появява след палимпсеста, за да го съдържа, пренапише, а и да изрази своето критично отегчение от него: всъщност не толкова чуждият "аз" ("за едно а з повечето от нашите хора са готови да скрият и претълкуват..."), колкото чуждият език на клишето е неговият същински противник: "Всичките захващат единообразно: "Когато аз получих известие, когато пламна в гърдите ми народната искра" - и пр." От "и пр." е ясно, че Захари Стоянов знае целта, оформеността, думите, синтаксиса и пр. на подобен език след Освобождението (и досега) - и отказва да го повтаря. Той произвежда послание, знаейки границите, в които то може да бъде наизустено, но и отвъд които може да бъде интерпретирано (и "в", и "отвъд" са принадлежащи на писането параметри, намиращи се в неговата собствена власт; различни езици и различни състояния на един и същи език, и различни посоки и придвижвания на значения се съвместяват опосредствано и съзнателно в Полифемовите пространства на Захариевия текст). В този смисъл, въпреки фактическата им синхронност, "Миналото" пък е предпалимпсестна книга.

В нея термини като "убийци" и "обирачи", които безпроблемно характеризират действията на комитетската полиция, на други места в текста без уговорки се отпращат към чуждия ценностен език на противниците: "... подкачиха разпитванието на българските революционери - убийците на Паисия и обирачите на държавната хазна, казано на езика на инзвънредните комисари". Последният израз лесно би ни навел на погрешния извод, че повествователят е все пак наясно с движението на езиците, че има и интерпретаторски, метакорективни функции. Но "Миналото" е текст, който говори много повече за езика, отколкото на него. Самото Стоян-Заимово неразбиране е проектирано в синонимията на неяснотата в своята мемоарна реч и в чуждия, враждебен глас на турския съд:

1. ... Интелигентното [село] Гложане начело с Василя Йонков изображаваше от себе си някаква си "тайнствена република, верующа в близкото пришествие на някакво си "ново българско царство", преизпълнено от правда и свобода!

2. ... увериха се в съществуването на таен български революционен комитет, който със силата на камата и револвера тероризира мирните елементи на раята... проповядва някакви си политически идеали за правда и свобода...

Така че някакво би могло да означава и все още непостигната способност за съждение. Текстът на Стоян Заимов не може да направи единна институция на почерка; дискурсите при него нямат диференцирани субекти, Посланието не се е сбъднало, защото му липсва съзнание за семантически и ценностни граници (при Захари те са преминати, при Заимов още не са възникнали).

Някъде в чистата условност между тях стои палимпсестът.

"Под най-груба форма - пише Пол Рикьор в "История и истина" - истината ни се явява като регулираща идея... т.е. за превъзмогване на разнообразието на нашето поле на познание... в краен случай, историята би била само история на грешките, а истината - прекъсване на историята." Така че палимпсестът иска да изтрие останалите възможни конфигурации и граници на езицте, защото казва Истината, а не една от истините, защото се основава на края на езика, знаейки, че само смъртта е събитие; и така заличава историите, за да постигне Историята.

Палимпсестът е нечетлив и точно това прави възможно неговото съществуване. Самият той тематично съдържа своята нечетливост и тя е най-големият му аргумент:

И туй, което бе на новопочнат лист

записал стареца на свойта ръкописна

история, сега обилна кръв го плисна

от зиналата му за сетен дъх уста,

и плисна го, заля - и там дописа тя,

което бе с ръка записал сам Белина.

Започнал от вяра в писаното, т.е. от невъзможността за четене, от пълната липса на текст, от почерка на симпатичното мастило ("писано е", "Турцiа ке падне", "напролет щяло да стане нещо небивало... тъй било писано в книгите, тъй го намерват нашите книжовници", "Господева работа! И по книгите го има писано"), Април така и завършва. В смъртта се прекратяват всички възможни питания; кръвта затулва четенето и неговата изконна неморална воля за знание. Тогава най-сетне е възможно предикатът някакво да бъде изтрит и да бъде заменен с Витгенщайновата обща формула на пропозицията ("нещата са така и така"). Ученето наизуст заменя четенето; езиците намаляват до няколко тавтологични на предмета изречения, в които се говори за ценността на кръвта, нашата вяра и дълг към нея; намаляват "като книга, която се свива", както казва Йоан Богослов.

 


1 вж. Т. Георгиев. Бележки за Средногорското въстание в 1876 година. С., 1901. горе

2 вж. Спомени на Мито Анков за размирните години (1872-1878). Под редакцията на Н. Начов. С., 1936, с. 15. горе

3 Сам Г. Стоев споделя: "През годините на принудителната пауза... аз съзнавах, че... не съм в състояние да поднеса произведения на съ-временната тематика. Трябваше да пренеса любовта си към герои, с които обществеността е наясно..." - вж: Драган Ничев. Генчо Стоев. Литературна анкета. С, 1983, с. 60-61. горе

4 Точно в този смисъл нашето изследване решава да чете думите на Н. Георгиев за това, че "Вазовата "Епопея" е не само на забравените, но и на непознатите" - вж. статията От Хилендар до Шипка... В: Анализационнни наблюдения, Шумен, 1993, с. 69. горе

5 Така, както и Еньо-Теофил от "Антихрист" всъщност не наблюдава от Царевград, както е писано в текста, а чете - вижда изгнанието на Евтимий през Похвалното слово на Цамблак... горе

6 Кепов, Ив. състав. Въстанието в Перущица през 1876.  1931, с.1. горе

7 вж. Хр. Г. Данов. За теб, мили роде, 1987, с. 221-229. горе

8 вж. В темница. в: Съчинения в пет тома, т. II, С., 1986, с. 69. горе

9 Например говоренето за Перущица като за "село" стои срещу "поклон на теб, граде, пепелище прашно"; изречението "Брашното бе много, запаси за цял месец, но през четирите денонощия на отбраната никой не се сети да го начене" казва обратното на "Свирепият глад/издаваше вече своя вик познат"; в "Цената" бог умира два пъти - като сина на Хадживраневи Христос и като рухналите изображе-ния от стените и кубето на църквата, размесени с мъртвите чо-вешки тела, с което текстът отхвърля представата за "тих, невъз-мутим"; посоките на внушението са огледално разместени спрямо класическата ода - "Кочо" е патетичен текст и точно затова в него звучи с неочаквана сила езиковата обикновеност, делничността на: "Невясто! Виж, настая сеч/и по-лошо нещо... Ти разбираш веч.../ Искаш ли да умреш?" (на тази "внезапна простота" обръща внимание М. Цанева в статията "Кочо" или "Защитата на Перущица" - вж. Писатели и творби. С., 1980, с. 120.) В романа от 1965 г. тъкмо репли-ките на Спас Гинев са последователно метафорични - "венчаването" присъства като рефрен във всяка от тях с интонационно неистов-ство. Те също са в силна диференцираща роля - екстремността им поставя запомняща се граница спрямо непатетичната вцепененост в загиващата църква, ясно оразличаваща се от онова "Перущице блед-на..." и въобще от всякакъв тип одаичност... и т.н. горе

10 вж. Един стар херой. Събрани съчинения, т. 4, С., 1958, с. 12. горе

11 Включително и защото комуникативността на Дневника е така поднесена, че неговата условност снема и веднага забравя стария спор между "писане" и "правене", "думи" и "дела"; Решид паша разпит-ва за него, защото знае, че авторът му "през последните нощи често е търсел самотни кътчета, дето се е отдавал на писане"; "бабички, извадени от някакви мазета", потвърждават това, но чисто хроно-топично те не биха могли да бъдат в свидетелска позиция спрямо Даскаловия акт на писане. А сегашното време от финала на Дневника "Трещи сега Перун над църквата наша "Архангел Михаил" предста-вя битката и писането като тясно синхронно, направо едно и също действие. (По традиция се пише след края на нещата, те се удължа-ват, интерпретират, траят в буквите - "От нямане какво да пра-вя... пиша житието си" споделя с читателя Еньо-Теофил.) Тук дейст-вието е писане, посланието е в самото едновременно случване на ду-мите и нещата, което условно и по традиция наричаме истина.горе

12 вж. у Кепов: "Богатата библиотека на Бонева изгоряла, а заедно с това и цялата преписка по въстанието.", цит.съч., с. 132.горе

13 Така, без жанрологични намерения, "Видрица" може да бъде мисле-на и като гигантска система от приписки; в смисъла, който Н. Георгиев влага в паметната бележка: "Тя разрязва времето напречно, спира го и в разреза събира събития, представени като едновремен-ни... едни до други се оказват всенародни бедствия и прекопаване на бостан" и т.н. (вж. студията Писаха не само за да се знае. В: Поети-ка и литературна история., С.,1990, с. 86). Само че във "Видрица" ка-тегорично липсва идеологически и езиков център, спрямо който при-писките да функционират като приписки. Пълната липса на йерар-хизация на събитията и дискурсите, прочетена през 1985 г., бе ин-стинктивно възприета като екзотична, противоречаща на палимп-сестната скука, нова.горе

14 вж. Марко Д. Балабанов. Страница от политическото ни възраж-дане. С., 1904, с. 77.горе

15 "Агенти" е пореден водовъртеж от значения и субекти на езика. В "Неотдавна" Вазов упоменава брошурата с едно изречение, в което чете очевидно не съвсем точно референтите, приписани на думата: "Цанков и Балабанов в своята брошура към Европа отрекоха същест-вуването на движението и признаха за турски шпиони Бенковски, Каблешков, Волова и пр.", където на "агент" не само са приписани имена, но и самата дума е заменена с по-еднозначна - "шпиони". Но пък в цитираната вече книга на Д. Кукумявков Георги Икономов и Стоил войвода най-позитивно са наречени "революционерни агенти" (вж. цит. съч. Спомен..., с. 17)горе

16 цит.съч. М. Д. Балабанов., с. 450.горе

17 вж. П. Петков. В: Клисурски илюстрован лист 7/1939, с. 7-8.горе

18 вж. П. Димитров. Спомени по изследванията на турските свирепства при потушението на Българското въстание през 1876 и по резултата от тия изследвания. С., 1901. Тук цитатите са от с. 7, 16 и 98.горе

19 вж. Т. Н. Събев. Последните дни на въстанията. Разкази от ис-тински събития извършени в гр. Свищов през 1876-77 г., С., 1885., с. 6.горе

20 Фактът на съществуването му и това дали е бил или не е бил на-истина фалшификат тук няма да ни интересува особено.горе

21 вж. П. Димитров, цит.съч., с. 7-10.горе

22 Тук се цитира по фототипното издание на превода на Боян Данов-ски. Нитче. С., 1991, с. 104-106.

23 Още в годините след Освобождението е било ясно, че забравянето е много важно нещо. М. Балабанов настойчиво цитира и коментира ду-мите на Е. Ренан: "Забравянето, ще кажа даже, историческото заб-луждение, са един съществен фактор за създаването на една народ-ност, а така и напредъкът в историческите изследвания често бива опасен за народността" (вж. М. Балабанов. Що е народност?, 1888, с. 17-18.). Същият Балабанов обаче не смята, че трябва да бъде забраве-на собствената му мисия и брошура, в която се казва, че въстание няма - и я преиздава през 1904 г, обяснявайки, че "с обнародването й изпълнявам една длъжност към отечеството; длъжност към усопши някои скромни, но ревностни дейци,... длъжност към съвременното поколение... длъжност най-после и към грядущите поколения"..., като последните веднага и отново я забравят.

Това очевидно е принцип, валиден за всеки текст, дори и най-кла-сическия: за забравянето на определени тълкувания и значения около знака "Априлско въстание" в "Под игото" вж. И. Пелева. цит.съч. Идеологът..., с. 183-188.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]

© 1995 Албена Хранова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух