напред назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]



Завръщането


- Аз ви разказах всичко това - каза той, - сякаш се е случило току-що. Можех да ви го разкажа и така, сякаш ще се случи в бъдеще. За мен разликата не е толкова голяма.

М. Енде,
"Момо"

 

Всичко тече, всичко се изменя... Никой не може да влезе в една и съща река два пъти.

Сентенции

 

Водите вече не падали и не бликали, не се въртели като виенско колело през трите царства, а течали и се разливали нанякъде, мъкнейки тлен, така че никой не можел да влезе в една и съща река два пъти, защото новата тлен именувала инак реката.

Д. Камбуров,
"Ерато"

 

И няма да се възприеме като чудо -
ще липсва памет за сравнение.

К. Павлов,
;"Продължение на 2 септември 87"

 

Целият роман "Завръщане" разказва за това как Павел Хадживранев не може да се завърне от Цариград. В "Нова земя" героят се завръща от Цариград в рамките на няколко изречения. Сред имената от многобройната челяд на чорбаджи Марко (Гочо, Димитър, Илия, Васил, Аврам, Киро, Петър, Асен) в "Под игото" не се споменава името Найден, още по-малко - Стремски. Очевидно човекът може да се завърне само там, където всъщност никога не е бил; и може би това е едно от нещата, които правят от "Нова земя" излишния роман.

"Завръщане" повдига много и все интересни въпроси1 и поводи за наблюдения, но тук ще се спрем само върху един от тях. В географията на завръщането важните по последователността си топоси са чешма, граница, хан и мост. От Тончо Жечев, от "Българският Великден" и известните страници, посветени на "Извора на Белоногата", знаем за Сияуш ага, зет на султан Мурад III, който построил в харманлийското землище Ак балдър чешмеси, хан и мост "със свод като небесния". А в литературната анкета на Драган Ничев с Генчо Стоев ясно се казва, че "гърбатият мост" в Харманли е описан от Г. Стоев в "Завръщане"...2 (ако и романът нито за миг да не споменава топонима). Любопитният диалог между двата текста се оказва твърде разноречив - и тук не можем да се въздържим от някои предположения.

В романа действително има и чешма, на която пътниците спират, но текстът не прави и намеци за културна памет, за означеност, въобще за каквото и да е внушение, че предметът е по-малък от смисъла си. На тази чешма Марина мие лицето си (не нозете), Павел е разпознат от спрелите там хора и за кратко разговаря с тях. Сцената при чешмата е лишена от каквато и да е семантическа акцентираност (за разлика от хана и моста, които ще бъдат развити до идеологически модели) - и затова, почти като някогашните изследователи, много може да се спори тази чешма в "Завръщане" (интертекстуално) Герганината (Петко-Славейковата) чешма ли е или не. Днешното четене обаче не може да не си припомни значението в близостта на трите топоса и да не се възползва от неговата продуктивност. Чешмата в "Завръщане" е идеологически няма, тя не говори нищо сама по себе си и най-важното: тя е преди границата, изрязана е от романовото пространство на България, а заедно с нея е изрязан и един от най-силно въздействащите литературни модели на "своето", родовото, патриархалното и неговите големи аргументи за човешка принадлежност. Ако Тончо Жечев убедително твърди, че текстът на знаменитата поема е начинът да се сбъдне завръщането на българския Одисей, то другият - не автор, а създаден от  друг автор човек - по различен начин и в различно време се опитва да стори същото, но не минавайки по думи, а по пътища. (Защото думите са престанали да бъдат пътища, по които да се осъществи завръщането - то не е възможно нито по патриархалната утопия3 на Петко-Славейковата творба, нито по сарказма на "Странник"4). Павел е осъден да не успее - не само защото няма как, но и защото няма къде да се завърне.

Едно от най-честите клишета, в които се мисли и се изразява чувството за род в ежедневния език, е "кръг" (сред своите, в кръга на близките, в патриархалния кръг и др.) Кръговостта в "Завръщане" е много силна и високочестотно акцентирана - Павел трябва да заобикаля, да минава през бродове, а не по мостове; Павел се задушава от собствената си безгласност в кръга на великите сили; Павел язди в затворения хан "... посред двора, покрай стария кладенец, очертаваха там една окръжност в тръс, а сетне вече се носеха по нея в галоп"; дъгата на моста "свързваше двата бряга, продължаваше строежа от опорните му точки надолу и завършваше с него една чудна окръжност". Кръгът затваря и самото прилагане на един непостъпателен, не платониански идеален, а архитектонично невъзможен модел, който винаги оставя човека оттласнат от другата страна.Началото на кръга е в чуждостта: макар че голямата илюзия на Павел е, че завръщайки се в пространството, може да се завърне и във времето, в апостолическия език на Април. Гтворите на двете времена не са метонимично заменими, те могат да се срещнат само случайно и попътно, всеки от тях е окончателен и свършен; а за Павел тяхната граница се оказва непреодолима и в пространството, хронотоп, чиито входове и изходи не са едно и също място. Ханът, още повече крайграничният е винаги временно убежище за пътника - в този случай той е нещо, от което не може да се излезе, но и нещо, което не може да бъде дом, той е еднаквата несбъднатост на своето и на чуждото.  Пропускливостта на хана навън и навътре е идеологически детерминирана - той също е топос-палимпсест, праг пред посоките, по които идентичността все още може да бъде избирана.Кръгът е травматичен; но също така травматично е и постигането на линията, отсечката, насочената черта, които по традиция се мислят като негова алтернатива. Тя се постига чрез натрапчивата лексика на разскъсването, зейването, разчленяването ("нечия скъпа броеница се скъсала", "цепка във времето", "зейна бездната", "разцепен миг", "разпрано сукно", "разполовяваше с тъмна, празна межда света"). Единствено в Гюргиното съзнание е обявена невъзвратимостта; сблъсъкът на визиите за време застива в синхронизираща ги възможност, в линеарност на съполагането им, в привидно оксиморонна съизмеримост - "някога, много отдавна, когато синовете й бяха покорни", "някога, когато тя бе по-млада и още имаше робство", "някога, допреди седмица време"5. Линията, която е наглед на Историята, е насечена - и никак не можем да бъдем сигурни дали между сегментите й тече време и съществува памет.

 

В Дневника на даскал Петър Бонев пише:

Дотогава и мъжете, и момчетата ходеха с бръснати глави, с един кичур, оставен отзад и сплетен на плитка. И китайците така ходели, и старите българи, па и турците, та не се знаеше от кого сме взели тоя обичай. Но даскал Данов каза, че в повечето градове и села български нашите не признавали плитките и че сега вече това било белег на турщина...

... Той най-напред моята обръсна, а сетне и аз като помощник негов също взех бръснача и така за седмица-две обръснахме плитките на вси ученици...

 

Така че може би окончателната, защото е идеологическо-историческа, смърт на Емилиян-Станевия княз Сибин се случва в "Цената на златото", в първия урок на даскал Христо Данов, три години преди самото литературно създаване на Преславския княз.

Само че Дневникът приписва на видния възрожденец повече историческа памет, отколкото той има, защото в романа знакът "старите българи" явно е налице, ако и да не се помнят неговите значения, способни да създадат идентификация или поне да разколебаят поредното триене на знак. В Дановите "Спомени от тригодишното ми учителстване в Перущица (1850-1853)" има специален отрязък "Как отучих перущени да си не бръснат главите" и там пише: "... децата, както и бащите им, се носеха по турски - с бръснати глави", с плитки "по китайски"; "...с тая последна операция се реформира цялото училище и всички ученици от турци станаха българчета..."6. У автентичния даскал Данов знак "старите българи" изобщо не съществува и затова незнаенето на значението изобщо не е проблем; на цитирания Данов е приписана по-обхватна историческа перспектива, но това с нищо не променя жеста му на Педагог и семиотик.

Метафабулата на важни текстове от обемния корпус на съвременния български исторически роман излъчва доста странни дадености. Историята, както се оказва, е свършила още в сюжета за Сибин (времето на XIII век); българинът (който никъде в Емилиян-Станевата повест не е наречен с днес адекватното, но колко компромисно, обяснително и уговоръчно име "прабългарин") обитава България със самосъзнанието на чужденец, с примирена носталгия по никога невидяната родина (наречена "азиатска страна"), към която завръщането отново или за кой път вече е невъзможно, тъй като с нея е свършено.

Краят на историята е начало на идеологиите, размишленията, търсенето на богове; и обратното - краят на идеологиите е начало на историята. Този процес се повтаря толкова пъти, колкото са героите на "Легенда за Сибин" (а и тези в "Тихик и Назарий"), и никога в синхронията на някакъв, артикулиращ самия този проблем, диалог. Това са много бързи, последователни, хронотопично разделени начала и приключвания, между които лежат орнаменти, самота и безпаметство7.

При "Антихрист" (и вероятно това е едно от нещата, диктуващи читателския усет за "по-цялостната", "по-завършената" от повестта за Преславския княз книга) те се случват само веднъж, само че в ред, обратен на Сибиновия. Еньо започва в идеологиите, те го превръщат в Теофил, после го превръщат в не един вид еретик. Повторението на еднаквости се забавя, става по-видимо и като че се снема и престава в целостта на една човешка съдба. Този път само идеологиите се движат бързо и свършват бързо, една след друга.  Техният окончателен край е същинският жест, който води ръката с ятагана над спящия турчин; и тогава - винаги във фабулно-крайна позиция, в местата-квазиприписки, в поантата, се появява етнонимът "българин". Историята започва, защото той се е появил; и свършва в същия миг, защото започва безисторичното робство. Еньовият жест на самопостигане, на еманципация на етнонима остава без последствия.

...Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоравелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин8.

... Благодарение нему и на огненото перо на Л. Каравелова, със съчиненията на когото твърде скоро се запознах, искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката ярост.

... когато прочетох една малка книжка под заглавие "Отечество и любов", преведена от г. Славейков, в която видях, че и другите хора по света жертвуват себе си за благоденствието на другите и за някаква си свобода и отечество, които така също малко ми бяха познати.

Това е вече Захари Стоянов и "Записки по българските въстания"; и тук се чува ехо от по-ранната фабула на по-късния сюжет; всичко пак тръгва от разликата между българин и християнин, между история и идеология, между човек и бог. Научават се важните думи (от преведено от г. Славейков чуждо писане); "някаква си свобода", за разлика от подобните в Стоян-Заимовия текст, е автоирония към собственото преодолимо невежество. Историята е станала постижима като събитие и език.

Българският XIX век е много по-проницаем, защото при него отъства синонимичното захващане на "начало" и "край", отсъства и невъзможността историята и идеологията да съществуват свързано и синхронно, характерни за примерите, сюжетно ситуирани в предишни времена; за идеолозите на Новото време и двете понятия са исторически (историята не стои само от едната страна на опозицията) - краят на робството е начало на свободата и нацията; а с това става възможно и сливането на историческото с идеологическото в национална идеология; и в човешки акт на писане, който просто ще дефинира и ще придаде знакова отчетливост на края на едното и началото на другото.

Само че, ако си припомним реалната поставеност на литературните сюжети във времето, ще трябва да обърнем внимание на факта, че споменатите исторически романи са от нашия век и от нашето съвремие. Ако ХIХ век непрекъснато се занимава с началата на българското (разбирани като нация, идеология, история), то романовата словесност на ХХ век се вглежда в усетите за края  му, в неговите трагически поанти (от "Ден последен, ден господен" до "Антихрист"). Патетичното Вазово "става народ" не може да предположи убеждението на княз Сибин, че "с оня  народ, към който принадлежеше той и родът им, е свършено". А княз Сибин, поставен в ХIII и създаден през ХХ век, не помни Възраждането като система от литературни предходници, постигнали национална идеология.

И пак обратното; постъпателните езици се окръглят в колелото на един език, чиито отделни състояния не могат да се възприемат като чудо, а само като среща на неразпознаващи се повторения: още Вазов и Величков излъчват съмнението доколко "един миг" през Април 1876 може да бъде мислен като история; но никак не се съмняват в стойността и осъществеността на "вярата". Категориите историческо и идеологическо пак (или всъщност за първи път в реалното време) се разделят, пак идва невъзможността им да обитават заедно тялото и духа на общността. И за да постигне Април Историята, нашето съвремие започва да го мисли като генерален регулатор на другите (минали и бъдещи) времена, като максима, която може да се противопоставя на други истории на българското - даскал Данов обръсва робските (или Сибиновите) плитки и с това означава българите; в един Диалог на Цветан Стоянов от 1964 г.9 Ботев обяснява на Каравелов, че се качва на Радецки, за да се бори с българското езичество, богоборство, дух на отрицанието, с Дионис, поп Богомил, Крали Марко и Хитър Петър (и с "ужасната еретическа усмивка" на Захари).

Завръщането и невъзвратимостта са конотирани по различен начин от престижните езици; те са вкарани в понятийни конфигурации като "вечност", "история", "време", "мит", "логос", "памет", "забрава", "вина", "невинност", "повторения", "не-повторения" и пр., чиито захващания са необозрими в рамките на този текст и неговата способност за разбиране. "Разликата между боговете е тази, която отделя един кръг от една права линия" казва просто Камю в "Разбунтуваният човек", но и при безименни вече богове, дописани до културни типове, разликата продължава да се извежда като синхронна; не само поради синхронизиращото я четене, но и поради фактическата й едновременност в съзнания и събития на българския предишен век. "Модерният човек е онзи, който смята себе си единствено за "исторически" - пише Мирча Елиаде и в това може да се чете както триумфът на започналото да тече чрез революцията самосъзнателно време и постигнатата най-сетне модерност, така и критицизмът на самия Елиаде към историята като към нещо временно и травматично, от което народите бягат в ужас ("Огромната част от т.нар. християнски народи продължава и до ден днешен да се пази от историята, по-често като я забравя или просто изтърпява, отколкото да й придава смисъла на "отрицателна" или "положителна" теофания" - "Митът за вечното завръщане"). Ницше триумфално прокламира отказа от история и страстното постигане на вечност, чиято формула е "пръстенът на възврата" - "самодвижещо се колело", "всичко отива, всичко пак се връща: вечно се върти колелото на битието", "всичко рухва, всичко се сглобява отново: вечно се гради все същият дом на битието" (как прекрасно се чете това изречение през Хайдегер). У автора на "Заратустра" всичко това е обвързано с термини като "дете", "невинност", "забрава"; но пък Тончо Жечев ще чете Завръщането точно като израз на памет и зрелост ("Митът за Одисей"); а в нашия сюжет невинността ще трябва да бъде отчаяно и последователно превъзмогната, за да се случи България през 1876; и изобщо, за да може да се случва всяка история (Камю, "Разбунтуваният човек"); но пък, случвайки се само като история на бунтове, тя може да бъде мислена като "клеветяща човечеството" (Русо) или едва тогава "постижима като световна" (Фукуяма). Е ли вечното завръщане "жажда за повторения", "жажда за чудо" (Т. Жечев) или е осъденост на повторения, "омагьосан кръг" (П. Мутафчиев); връх на философското съзерцателно проникновение ли е вечното колело или е виенско колело, част от веселието на науката. Утеха ли е вечното завръщане, бягство от ужаса на историята (Елиаде) и от ирационалността на историческия разум (Камю) или по-скоро "Ницше... изровил непоносимата гръцка хипотеза за вечното повторение и се постарал да извлече от този умствен кошмар случай за ликуване" (Борхес, "Учението за циклите"). Мощ, сила, воля за власт ли са вечността и възвратът ("Тъй рече Заратустра"); или, обратното, техен субект е историята - "усетът за история е усет за сила" (Гадамер, "Хердер и историческият свят"). Или мощта и силата не са в човека, отказал се от историята или приветствал историята, а са в самата нея - "Между историята и вечността избрах историята, защото обичам сигурността. В нея поне съм сигурен; как да отрека силата, която ме смазва" (Камю, "Митът за Сизиф"). И неясно още колко и какво.

Граматиката на алтернативите "ли - или" едва ли е подходяща и валидна за построение, опитващо се да дочуе поне откъслеци от тези гласове10; но с друга не разполагаме, при положение, че въпросът за конотираността на историчното и безисторичното е станал свръхважен именно като идеологически въпрос, който трябва да има само един отговор - градящ или разяждащ основанията на националната вяра.

Затова изобщо няма и да се опитваме да казваме дали това, че Павел Хадживранев не може да се завърне в Април 1876, е знак, че историята е свършила; или подсказване за това, че тя най-сетне може да започне.

 


1 Към това се прибавя и следното метатекстово обстоятелство: "Цената на златото", "Завръщане" и "Гъбарят" (публикуван засега само в периодичния печат, сп. Съвременник, 1/89) при очакване за още продължения правят типична сага, чиято жанрова формула е разгъването напред и в постъпателност. Само че намерението по особен начин зацикля и предполага вечно завръщане още в предложе-ната трета част, защото в нея силно се намесва автобиографизмът на писането. Това означава, че героят на "Гъбарят", непряк потомък на Павел Хадживранев, съвпадащ по житейски избор и перипетии с техния общ автор, би трябвало вероятно в сюжета на четвъртата част да напише "Цената на златото" от първата до последната й буква. И после "Завръщане", "Гъбарят", отново и отново, до много се-риозните циклично-кумулативни ефекти на писането за писането от типа: "Нещо съществувало и на него пишело "нещо съществувало и на него пишело "нещо съществувало и на него пишело "нещо съще-ствувало"..."...", докато в един момент се окажем способни да виждаме единствено разрастването на отварящите се кавички. горе

2 вж. цит. съч. Анкета, с. 153.горе

3 Тук имаме предвид принципната за редица текстове на Тончо Же-чев възможност за завръщане, за захващане на началото и края в осъществима цялост на битието. Това се проектира не само в текста на Петко-Славейковата поема, но и в типа хармонична комуникация между разделени вече значения, който се е превърнал в съкровено основание на интерпретацията: "В детински непорочното съзна-ние на баба, дядо, майка, татко живееше само родното, близкото, братското. За тях неизречена аксиома беше, че без род и роднинство няма родина." - Българският Великден или страстите български. С., 1975, с. 6.горе

4 вж. И. Пелева. Носталгичният мотив през Възраждането и Ботево-то стихотворение "Странник". В: Език и литература, 1/1989.горе

5 Ако тук читателят, разбира се, се сети за знаменитото изречение от "Мечо Пух" "Едно време - отдавна, много отдавна, чак около ми-налия Петък...", разпознаването не е чак толкова кощунствено, защото инфантилният блясък в радостната първоначалност на син-таксиса и късната трагичност на една едва започваща в разрив и бунт линеарна История могат да се срещнат именно като визии за Начала на езика, който започва да обмисля, мъдрува, означава и изго-варя света - и е способен да прави това в най-различни нации, естетики и настроения.горе

6 вж. Хр. Г. Данов. За теб, мили роде. 1978, с. 228-239.горе

7 Усетът за края, за свършека, който пронизва и "Легендата", и "Тихик и Назарий", се съчетава с  ясно изразения  синдром за продължа-ване на действието и говоренето, което поражда маса въпроси; например защо "Тихик и Назарий" се появява едва след създаването на "Антихрист". Защо началният му замисъл е свързан опосредствано с "Антихрист", доколкото се е отнасял до образа и съдбата на Иван Рилски, но неочаквано се е реализирал като продължение на "Легенда-та". Защо "Тихик и Назарий" се предполага като завършващ сюжети-ката на "Легендата", но и до днес се мисли и се издава като незавър-шен. Защо Еньо-Теофил често се тълкува като особен вид продълже-ние на Сибин и - ако поне "Антихрист" e  завършена книга, тогава защо така очевидно и натрапчиво тя рефлектира върху "Черния монах" - текст, който, от своя страна, също е незавършен...горе

8 Бихме могли да попитаме защо (чак) черковният въпрос произвежда споменатата разлика. В този извод се крие и едно доста интересно забравяне за и на Паисий, което заслужава съсредоточено внимание.горе

9 вж. Втората част на разговора. В: Цветан Стоянов. Избрано и непубликувано. С., 1994.горе

10 Алтернативите са наистина неподходящи и при положение, че реториките, с които се описват свръхисторичният и неисторични-ят свят, могат да се окажат типологически еднакви в различните си интенции; от вярата и патетиката, стремящи се да осигурят знак, върху който да се основават - до снизходителния наратив, кой-то използва същите операции, за да изреди с безстрастна детайлност и незаинтересована забързаност знаците на историята, смалявайки ги все повече, и така да отхвърли нейната слабост и времен-ност от устойчивостта на света: "... народът, който... през балкан-ската и всеобщата война, юнашки се бори с 27 държави и сто различни племена, събрани от всички краища на земното кълбо" пише Ив. Андонов ("Из спомените ми от турско време". ч. II, Пловдив, 1928, с. 64); "Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките... Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оце-ля от товар стрихинин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката... Единственото, което остана от всичко това, бе улица с неговото име в Макондо" пише в "Сто години самота". горе

 


напред горе назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]

© 1995 Албена Хранова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух