напред назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]



Коя Библиотека


В Библиотеката фолклористиката и литературата се отнасят към народното пеене по разному. Освен че записва текстовете му, фолклористиката нерядко коментира притеснено негласния факт, че записването все още не означава културна наличност. Така тя понякога прави бързи жестове на поместване на фолклора по разни несбъднати библиотеки - Александрийската (изгорялата) с изказвания от типа "...такива песни е имало, но са били забравени, а записите им - загубени"; или библиотеката-Проект ("... такива песни има, но те не са били записвани и тяхното записване е научна задача, чието изпълнение тепърва предстои").

А литературата на ХХ век поставя фолклора сред големите културни ценности не само като на практика го написва ("Балканджи Йово", "Откак се е мила моя майно ле..."), но и по още един много странен начин - лишавайки го от текст. Ако фолклористиката го вижда само като текст, то литературата компенсира-противополага липсващото му във фолклористиката. Класическият му литературен образ е станал безсловесен.

... излеко бяха подели жътварска песен. Треперливият й отглас се люлееше над полето на тихи вълни, трогателно и тъжно, тъжно до сълзи...[...] Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка и полека-лека загаснаха, сякаш потънаха в безкрайно море от страсти и скърби. После отново по-тъжно и по-високо се подеха, падаха в сърцето, взимаха душата и като вълшебни и дивни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и сякаш всички разбраха своите потайни мъки... Свирецът беше пребледнял. Дядката извади кърпа и почна да бърше очите си. Дядо Йорго слушаше с отворени уста...

Елин Пелин, "Летен ден"

Кавала му не свиреше, говореше; ту се издигне нагоре-нагоре и затрепти във възторг и радост, ту се огъне надолу и ниско заплаче, зареди. В тия часове капчиците на росата се събираха по тревите и светеха като сълзи. Но ето Стефан оставяше тая жална песен и започваше друга, весела, за хоро. Ставаше весело навсякъде; месецът, обърнат вече към гората, се смееше, звездите бързо-бързо трепкаха. В глуха дълбока въздишка изпискваше най-после кавалът и млъкваше...

Йордан Йовков, "Овчарова жалба"

Хелем една песен имаше "Руфинка болна легнала"! Като запееше тая песен и гласът му се проточи над ливадите и нивите, косачите спираха да косят, жетварите спираха да жънат, гласа му да послушат. [...]... и започнаха всичките да пеят. Таванът затрепера. Джамовете дзънкат като чинели. Гъгрицата наливаше вино в едно шише, преля шишето, а той - налива и се не усеща. Изгоряха мръвките в жарта, а дърварите - заковали се прави - не смеят да шавнат[...]... Силен, страшен - ала песента му, кай, надви.

Николай Хайтов, "Ибрям-Али"

Като че си припомни нещо от песните, замижа. Главата му се люшна в бавен такт, а сетне се люшна и едрото тяло. Когато отвори очи, те подириха прозорчето, сякаш там се бяха тракнали истински звуци, търкулнати иззад ония овални баири. "Ех..." повтори агата, и преглътна нещо едро; и сладостно, и горчиво може би [...]... тъжният мъжки напев. В него нямаше мелодия, нямаше ритъм дори, човекът просто си нижеше дума след дума, непознати, ала явно неравностойни слова, като че позагледан в едни, като че отминаващ другите, назоваваше родната планина може би, селото, невястата, децата си, бързаше да стигне...

Генчо Стоев, "Завръщане"

В литературата фолклорът "не се чете" (във всички смисли на този израз); ако се цитира, цитира се само като номинация ("Руфинкината") или като един-два подбрани стиха. Това осигурява и неговата най-сетне съчинена от литературата стародавност - той влияе на природата по най-орфеевски начин, росата и месецът следват извивките му. Неговата "природност" се удвоява и от начина, по който го възприема човекът - не със съзнание, а със самото си тяло - песента предизвиква споглеждане, плач, отворена уста, вкаменяване, разпад на околния предметен свят, в който шишетата преливат и месото прегаря, предизвиква смърт, защото е по-силен от жаждата за оцеляване (тук не можем да не припомним, че практически същата е пълната с вяра реакция на традиционния човек спрямо непознатия за него идеологически език; и това пак е еднаквост на полюси, настъпила на комуникативната граница, в "точката" между културните езици) . Соматичността е синекдоха на всичко - и на липсващия текст, заменен от мелодия, и на липсващата мелодия, заменена от нареждане на непознати думи. От фолклора е отнета "речта"; той е запазен само като един неартикулиран, стоящ отвъд всякакво изказване "тъмен и тайнствен език" (Йовков) - езика на нашата изконност, който не е рефлексивен, ние просто му принадлежим; ние просто сме затрогнати, тъжни, разбиращи, първични, когато усетим сигналите му. Ние се състоим от него, колкото и да четем литературните езици - и неговата пределна символизация, съчетана с дискурсивна немота, е начинът най-сетне народното да бъде дописано до национално.

Така самата литература съчинява Утопичната Библиотека на Бляна, в която смисъл има дори когато няма текст; в нея на фолклора е отредено свръхважно място; тя е "незнаен край", остров-утопия сред толкова много недостатъчности на българското слово; тя е мястото, където "... гордият егоист-художник и наивният народен певец се срещат пред олтаря на твореца на необходимото в преходния живот - Вещия блян"1.

Слабостта на Библиотеката-на-Бляна обаче е в това, че тя рухва в мига, в който фолклорът изведнъж се окаже нещо, което има записан текст (сигурно не е случайно, че Пенчо Славейков презира фолклористите и не смята, че те разбират важното и същинското). Тогава текстът влиза в отношения с другите, литературните текстове, става маргиналия, осигуряваща тяхната идеологическа централност. Т.е. утопичната библиотека е вече само Идеална библиотека, място на класиката. Всъщност Идеалната библиотека помни най-важното от Бляна по целостта; и, дезинтегрирайки различията между двата типа словесност, въвежда и оприличаващо ги понятие за класика (за фолклора в обема на това понятие ще влезе и стародавната му немота). Налице са вече две класики - фолклорна и литературна, с различни параметри на текстовете и с дискретно прокарана времева граница между тях, която съвпада с представата за епоха на Възраждането. На рафта фолклорът стои до литературната словесност, като интеркултурните им отношения остават сведени единствено до интертекстуални, но това не е особен проблем, тъй като некласическото (един от важните образи на фолклорното некласическо е народната песен за Април 1876) и във фолклора, и в литературата спори с класическото във всяка от тях и едновременно с двете.  Но самото съседство с литературата "измъчва" идеологическата нееднородност или направо неидеологичността на фолклорния текст - и като не може да го изтрие с палимпсестна буквалност (защото той вече е регистриран, превърнат е в каталожна единица), го изтрива функционално - предизвиква забравата му, заменя го, представлява го или пък го очуднява. След ("след" по конструираността на нашата диахрония, по фабулата на възприемането) "и певци песни за него пеят" някак не изглежда добре фактологично издържаната констатация, че, ако съдим по съществуващите записи, народът не пее чак толкова много (и чак толкова правилно) за хаджи Димитър, бил той конкретен човек и/или име на символическия тип. След "Извора на Белоногата" звучат отчайващо песни като тази, в която на една Марийка предлагат "Бяла кадъна да стане,/на висок чердак да седи,/желти алтъни да носи,/по чело дремни рубета" и, въпреки че майка й я съветва да вземе "Недю, чутен болярин", тя отговаря: "Като ми споменеш за Недю,/сърцето ми са заключи,/като ми Мехмед споменеш,.../сърцето ми са запали"2. Императивът на библиотеката е да погълне, изтрие и забрави този вариант на човешкото решение и житейски избор. Така в нея и фолклорът за Април 1876 г. стои като приписка ("А песните за Априлското въстание - и най-хубавите, и най-непохватните от тях - напомнят приписките, които намираме по полетата на стари книги"3), като текст, който е маргинален, несъществен, придружаващ коментар, който обаче не е способен на йерархизация и идеологизация. Като Друг текст, неудобно създаден от висшия културен суверен, колективния глас.

Така попаднал в "идеалната библиотека", фолклорът повече не може да бъде "цял", защото идеологически непасващите негови участъци, носещи своята "стопанска" ежедневност, биха функционирали като друга книга ("Но когато читателят прочете друга книга, съпоставката може да го накара да усети конкуренцията и непримиримостта на "образците". Така историята, която е нахлула във всекидневния свят с авторитета на непоклатимите "класически" стойности, внезапно се оказва също ценностно лабилна: всекидневният свят опасно се отваря към плурализма на литературните и културно-историческите ценности"4). Характеристиката "опасен" в нашия случай точно характеризира типа отношения между фолклорния и нефолклорния текст в библиотеката - отношения, недостигнали ниво на рационална прегледност, каквито и да са функциите им, което и от тях да е в контекстуалната роля на "всекидневния свят"; защото в Идеалната библиотека всъщност се води спор между идеологическите императиви на литературата и техния идеално мислен субект-обект - колективния глас. Затова и той няма как да бъде разрешен, освен по два начина - или като се постараем да забравим колективния глас и сами напишем казаното от него; или - напротив - като оценностим именно неговата другост, като чуем - както би казал Зюмтор - "частното в неговата непокорност".

Ако направим обаче второто, веднага попадаме, заедно с предмета си, в една друга велика библиотека, където всички неща са непокорни едно на друго, т.е. всички неща са еднакво покорни на ръката, която ги търси, и четенето всъщност е разночетене. Това е Библиотеката, в която центърът е навсякъде, в която тоталният читател е в ситуация на свободно реене между стелажите и етажите, в която Педагогът е отсъстващ5, а библиотекарят е сляп.

Същинската Вавилония на Библиотеката обаче не е само в последния й модус; а в наслагването на устройствата, по които са конституирани Изгорялата, Проективната, Утопичната, Идеалната, Постмодернистката, всички останали и всички възможни. Защото се пее нормотворчески съчинена песен за един водач; пеят, автентично цитирани, башибозуци; пеят се "харни песни" за палача Тъмръшлията и тяхната соматичност е по-голяма от думите им; пее гуслар и това е основното му занимание; безименни арнаути пеят безсловесни песни - така безизходно се конструират всички библиотеки на един роман и той израства и се губи между това, че ги съдържа, и това, че те го съдържат. Така и предметът не се мести във всяка от тях според гледните точки към него, той не се движи плавно в телеологичен прицел или в "нарастващ смисъл"; той просто вече е във всяко място, където интерпретацията би помислила да го интенционализира, полагайки го. Така че "мястото" винаги е проблематично, защото липсите се размиват в наличия, наличията - в липси и пак обратното.

Но ако предпоставките на оптиката се окажат замъглени, погледът към всяка една вавилонска сграда не би могъл да определи дали тя все още е недостроена или вече е започнала да се руши.

 


1 вж. П. П. Славейков. Блянове на модерен поет. в: Събрани съчинения, т. 5, С., 1959, с. 55.горе

2 В: Български народни песни, записал полк. Г. Янков от Елена В. Янкова, 1908, с. 64.горе

3 Р. Ангелова, цит.съч., с. 294горе

4 вж. Ал. Кьосев. Четенето във всекидневния свят: смяна на кадъра. В: сб. Общуване с текста, С., 1992, с. 96.горе

5 вж. М. Николчина. Постмодернистката библиотека., пак там, с. 111.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Литературният човек и неговите български езици][Албена Хранова][СЛОВОТО]

© 1995 Албена Хранова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух