брой 3-4, 01.03.2002          

Мелпомена без грим

Тихата меланхолия на утопичните блянове

"Какво да се прави" по Н. Г. Чернишевски, ДТ "Иван Радоев" - Плевен

Елица Матеева

Всеки опит да се адаптира сценично литературен, недраматичен текст, носещ индикации за евентуално поставяне на сцена е рисковано занимание. След спектакъла на ДТ "Иван Радоев"- Плевен, допълвам графа"затруднения" с още едно-доколко фигурата на режисьора съумява да филтрира своите механизми на работа с актьорите по такъв начин, че организмът на представлението да функционира не само в съзнанието на авторите си , но и от мястото на публиката. Спектакълът на режисьора Боян Иванов поставя няколко въпроса за размисъл: може ли да се прочете Н.Г.Чернишевски като се използва характерната за чеховите произведения специфична /по чеховски/ чувствителност? Коя е причината да се разпадне /иначе/ работеща режисьорска концепция? Кои са мотивите, предопределящи зрителското разколебаване при възприемането на спектакъла?  

Работата на Боян Иванов отново подтвърждава мисълта, че той определено притежава усет, вкус, интелигентно отношение към поставянето на интересни теми, избирането на текстове, които могат да захранят, да запълнят всяка театрална среда. На повърхността, конкретното произведение от Чернишевски едва ли би било повод да се направи спектакъл-точно в този факт се крие находката на режисьора, така да се адаптира атмосферата на текстовата основа, за да се превърне в театрално веществена, в театрално говореща среда. В този аспект спектакълът "Какво да се прави" предсавлява запомняща се картина , върху чиято повърхност се срещат визиите на играещите и визията на сценографията /Иван Ставрев/. Особеното във втората визия е, че тя обогатява свръхреалното звучене на текста, спасява , опрощава част от пропуските на представлението по посока на повтарящи се фигури и похвати. Спектакълът притежава своето очарование в намерението на режисьора да употреби чеховите интуиции за времето като идващи и присъщи на романа "Какво да се прави"от Чернишевски. Определено конструкцията на фрагмента като монтажен наратив в театралния разказ е действаща, жива, но за по-добрата ритмичност на сценическото ставане е необходимо съкращаване на някои от фрагментите. Боян Иванов продължава своята работа в областта на театралния жест и неговата експресия. Потвърждение на желанията му да съживи експресията на актьорското тяло, да го нагнети с душевни състояния е играта на актрисата Нина Стоицова /Вера Павловна/. От друга страна присъствието на Пенко Господинов/Лопухов/ се запомня с автоматизираното,сведено до палячовщина поведение на персонажа. Лопухов е клоун, жертва на утопични въжделения за световен ред. Той ги инфантилизира с наивното си разбиране за любовта. Ролята на писателя се приравнява с ролята на Вера, той не може да избяга от себе си и от своите словесни създания. Писателят /Пламен Димитров/ е външният наблюдател, който дирижира поведението на героите си -неговото място е пред техния живот-на авансцената.  

Интересно в работата на режисьора е и значението, което той отдава на зададените по/от Чернишевски въпроси за бъдещето. Режисьорът намира към тях актуален код-лишава ги от чистата социално-историческа характеристика и ги натоварва с едно общо, екзистенциално звучене-смисълът на желаното, очакваното, търсеното би ли бил така значим, ако хората не се стремяха към неговата свръхрационализация. Ето защо той превръща персонажите си от бленуващи същества в изразители на антиутопично отношение към света и преднамерено търсената му промяна. Антиутопичното излиза под формата на зрителска оценка.  

Проблемите около по-пълноценното възприемане на спектакъла се основават на предствата за неговата незавършеност. Сякаш все още му предстои цялостното изграждане, оплътняване. Актьорите са фигури, лишени от обем. Тези фигури нямат вътрешен свят. Ако това е търсен ефект, той трябва да бъде постановъчно анализиран и изграден с ясна конкретизация на актьорските задачи и тяхното сценическо осъществяване. В този смисъл ние сме свидетели на игра, която повече се приближава до маркиране на задачи. В подкрепа на това твърдение имаме пример за наистина добра актьорска отдаденост на/към режисьора- представлението "Чайка"-НДТ "Сълза и смях", /реж.Лилия Абаджиева/. В този аспект между "Какво да се прави" и "Чайка" могат да се открият допирни точки-във визуалното излъчване на двете представления, в мутафизичното им отношение към текстовата основа, в начина на материализиране на режисьорските пориви. Двете представления биха били добър повод за съпоставяне на крайният резултат от предложеното и видяното като игра. В "Какво да се прави" проблемите като композиция, игра, цялостна обосновка на последователността от фрагменти като че ли все още не са разрешени до край.  

Проектът на ДТ "Иван Радоев"-Плевен заслужава внимание и добронамерено отношение, защото въпреки своите разминавания все пак показва желанието на творческия екип и режисьора да продължават изследванията си в специфичния, заслужаващ адмирация почерк на режисьора. От друга страна този вид театрални преживявания, са повод за изява на млади режисьори, чиято работа заслужава поощрението на театралната среда и театралните институции.